Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човек плюс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man Plus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЧОВЕКЪТ ПЛЮС. 1995. Камея, София / Изд. Орфия, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.1. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Man Plus, by Frederik POHL]. Предговор: Иван КРУМОВ — с. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 220. Цнаа: 70.00 лв. (400.00 лв.).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

17. Един ден от живота на марсианеца

Роджър не можеше да види нежния поток енергия, носен от микровълновия лъч, пристигащ от Деймос, но го усещаше като приятна топлина. Когато се намираше наблизо разперваше крилата си и всмукваше сила от него. Дори извън потока той носеше със себе си част от енергията му в акумулаторите си. Засега нямаше защо да натрупва големи резерви. Когато Деймос се намираше над хоризонта, от небето се изливаше още повече енергия. Имаше само няколко часа през деня, когато нито Слънцето, нито отдалеченият спътник бяха на небосвода, а неговите запаси бяха многократно подсигурени за този кратък период на жажда.

Във вътрешността на куполите металните антени събираха енергията преди тя да достигне до него, така че той ограничаваше времето си, прекарвано с Брад и Кейман. Това не го тревожеше особено. Дори предпочиташе да бъде сам. С всеки изминат ден пропастта между тях се увеличаваше. Те щяха да се върнат на своята планета. Роджър щеше да остане на неговата си. Все още не им беше казал това, но се канеше да го стори. Земята започваше да му изглежда като приятно, но малко старомодно място, което беше посетил веднъж и не беше харесал особено. Страданията и опасностите на които бе подложено човечеството вече не го засягаха. Беше забравил дори личната си болка, дори собствените си страхове.

С препаска около слабините и бутилка кислород Брад щастливо засаждаше семена на моркови между редовете сибирски овес под купола.

— Искаш ли да ми помогнеш, Родж? — гласът му беше неестествено висок от рядката атмосфера; пое няколко глътки кислород от висящия до брадата му мундщук и като издиша, гласът му стана малко по-плътен, но все още беше странен.

— Не мога, Дон иска да събера още проби. Ще изляза до вечерта.

— Добре. — Брад се интересуваше повече от разсада си, отколкото от Торауей, а и Торауей не се интересуваше вече кой знае колко от Брад. От време на време се сещаше, че този мъж е бил любовник на жена му, но за да почувства нещо, трябваше да си припомни, че някога е имал съпруга. Като че ли не си струваше усилията. По-интересно беше предизвикателството на оградената като в чаша долина, точно зад по-далечната верига от хълмове, както и неговият личен земеделски участък. В продължение на седмици беше събирал проби от марсианския живот, за да ги покаже на Дон Кейман. Не бяха много — по два-три в буца пръст, а на стотици метри наоколо никакви други. Но не беше трудно да ги открива — не и за него. Беше се научил да разпознава особения им цвят — твърдо ултравиолетово излъчване, което се отразяваше от кристалните шапки, необходими им, за да могат да оцелеят в суровата радиационна среда. Той се научи рефлекторно да филтрира отделните цветове, за да вижда само отразената дължина на вълната, а след това ги откриваше на километър от себе си.

Беше донесъл десетина екземпляра, след това стотина; изглеждаше, че има четири различни вида и не след дълго Кейман го помоли да престане да носи. Имаше всички необходими проби, и половин дузина резервни от всеки вид във формалин, които да отнесе на Земята, а нежната му душа не му позволяваше да издевателства над екосистемите на Марс. Роджър започна да засажда отново някои от растенията близо до купола. Казваше си, че го прави, за да провери дали потокът енергия от генератора не оказва някакво вредно влияние върху местния живот.

Но в душата си разбираше, че си прави градина. Това беше негова планета и той се опитваше да я разкраси за себе си.

Излезе от купола, протегна се доволно под обилната топлина от Слънцето и от енергийния поток и провери батериите си. Те можеха да се дозареждат; той сръчно свърза изводите на собствения си компютър и на нежно мъркащия акумулатор в основата на купола и без да поглежда към спускаемия апарат каза:

— Тръгвам, Дон.

Гласът на Кейман веднага се отзова по радиото.

— Не оставай извън обсега на връзка повече от два часа, Роджър. Не ми се ще да идвам да те търся.

— Прекалено много се притесняваш — отвърна Роджър, като откачи и прибра изводите.

— Ти си само свръхчовек — изръмжа Кейман. — Не си бог. Можеш да паднеш, можеш да си счупиш нещо…

— Няма. Брад? Довиждане.

От вътрешността на тройния купол Брад погледна над високите до под мишницата му житни класове и махна с ръка. Фигурата му едва се различаваше зад обвивката на куполите; пластмасата не пропускаше най-вредните ултравиолетови лъчи, но също така замъгляваше и част от лъчите от видимия спектър

. Но Роджър можеше да го види как му маха.

— Внимавай. Обади ни се преди да излезеш от зоната на видимост, така че да знаем кога да започнем да се притесняваме.

— Добре, майко. — Беше любопитно, помисли си Роджър. Той всъщност изпитваше почти обич към Брад. Ситуацията го интересуваше само като абстрактен проблем. Дали това беше поради факта, че беше кастриран? В тялото му циркулираше тестостерон, отделян от стероида, имплантиран в него. Понякога сънищата му бяха на сексуална тематика, понякога сънуваше Дороти, но дълбокото отчаяние и гневът, с които живееше на Земята, тук, на Марс, бяха заглъхнали.

Намираше се почти на километър от купола, и продължаваше да тича леко под топлите слънчеви лъчи, всяка стъпка попадаше точно на място където щеше да намери сигурна опора и с всяка стъпка се издигаше уверено нагоре и напред. Визуалната му система работеше в режим на нискоенергийно наблюдение, като възприемаше всичко в подвижно зрително поле с формата на капка, като върхът й беше на мястото, където се намираше, а изпъкналата част, широка петдесет метра, се простираше на повече от сто метра пред него. Но не беше в неведение и за останалата част от околността. Ако се появеше нещо необичайно — най-вече ако нещо започнеше да се движи — той щеше да го види веднага. Това обаче не го откъсваше от размишленията му. Опитваше се да си припомни как е изглеждал сексът с Дороти. Лесно успя да извика обективните, физически параметри. Много по-трудно беше да си представи усещанията в леглото заедно с нея; все едно, че се опитваше да си припомни сетивната радост от шоколада, когато беше на единадесет, или първата марихуана, когато вече беше петнадесетгодишен. Много по-лесно можеше да почувства нещо, свързано със Сюли Карпентър, въпреки че, доколкото си спомняше, той никога не бе докосвал тялото й, с изключение на върховете на пръстите, дори и тях само случайно. (Разбира се, тя беше докосвала всяка част от неговото тяло.) От време на време мислеше за идването на Сюли на Марс. Първоначално тази мисъл го плашеше. След това започна да му става интересно и да очаква промяната. Сега… Сега, Роджър разбра, че иска това да стане по-скоро, а не след четири дни, когато трябваше да кацне, след като пилотът й приключи с тестването на 3070 и МХД генератора. Скоро. Бяха си разменили няколко банални поздрава по радиото. Искаше я по-близо. Искаше да я докосва…

Пред него се появи образът на съпругата му в същите къси панталони. „По-добре направи проверка, скъпи“ — напомни му тя.

Роджър спря и се огледа, в режим на пълна видимост при нормална спектрална чувствителност.

Намираше се почти на средата на пътя до планините, на повече от десет километра от купола и спускаемия апарат. Беше започнал да се катери и равнината преминаваше в хълмове; едва успяваше да види горната част на купола, а върхът на антената на спускаемия апарат над него приличаше на тънко острие. Без съзнателни усилия крилата му се отпуснаха зад гърба му подпомагайки насочването на радиосигнала, както викащият човек прави с ръцете си фуния около устата си.

— Всичко е наред.

— Това е добре, Роджър, — отвърна гласът на Дон Кейман вътре в главата му. — След около три часа ще се стъмни.

— Зная. — След залез слънце температурата щеше рязко да спадне; след около шест часа можеше да достигне сто и петдесет градуса под нулата. Но Роджър и друг път беше излизал по тъмно и всичките му системи се бяха представили прекрасно.

— Ще се свържа с вас щом се изкача достатъчно високо по склона, за да мога да ви достигна. — обеща той, обърна се и отново се отправи към планината. Атмосферата беше по-мъглива от обикновено. Включи усещанията от рецепторите по кожата и установи, че вятърът се усилва. Пясъчна буря? Беше преживял и това, ако станеше лошо, щеше да се свие някъде, докато премине, но трябваше да бъде много страшна буря, за да се наложи действително да се крие. Усмихна се вътрешно — все още не се бе научил да прави това с новото си лице — и продължи да бяга с дълги скокове напред…

При залез слънце бе вече в сянката на планината, достатъчно високо, за да вижда ясно купола, намиращ се на повече от двадесет километра от него.

Пясъчната буря остана долу в ниското и като че отминаваше. На два пъти бе спирал за кратко и бе изчаквал, със събрани зад гърба му крила. Спря отново за рутинното. Събра крилете си зад себе си и извика по радиото:

— Дон? Брад? Вашето скитащо момче се обажда.

Отговорът прозвуча в главата му, дрезгавият и изкривен звук предизвикваше неприятно усещане, също като че търкаше зъбите си в стъкло.

— Сигналът ти е отвратителен, Родж. Добре ли си?

— Добре съм. — Но се поколеба. Статичното електричество от бурята предизвикваше смущения и в началото не беше сигурен, с кого от другарите си говори; след малко определи гласа като принадлежащ на Брад. — Може би веднага ще тръгна обратно.

Другият глас беше дори по-изкривен:

— Ще направиш щастлив стария свещеник, ако си тръгнеш, Роджър. Искаш ли да дойдем да те посрещнем?

— Не, по дяволите. Мога да се движа по-бързо от вас. Лягайте да спите; ще се видим след четири-пет часа.

Побъбри малко, след това седна и се огледа. Не беше уморен. Почти беше забравил какво е умора; спеше по час-два, предимно през нощта, дремваше от време на време през деня, повече от отегчение, отколкото от умора. Органичната част все още налагаше някакви изисквания върху метаболизма му, но никога вече не усети смазващата умора при продължително натоварване. Седна, защото му доставяше удоволствие да седи на оголената скала и да се взира през долината към своя дом. Дългите сенки на планината вече падаха над купола и само върховете от по-отдалечената страна все още бяха осветени. Ясно виждаше разделителната линия между деня и нощта; в рядката марсианска атмосфера сянката не беше дифузна. Почти виждаше как тя се премества.

Небето над главата му беше изумително красиво. По-ярките звезди се виждаха добре дори и на дневна светлина, а за Роджър това беше още по-лесно, но през нощта те изглеждаха фантастични. Ясно можеше да разграничи и различните оттенъци: стоманено синьото на Сириус, кървавото на Алдебаран, опушеното злато на Полярната звезда. Като разширяваше видимия спектър към инфрачервеното и ултравиолетовото, можеше да види нови, ярки звезди, чиито имена не знаеше; може би нямаха общоизвестни имена, тъй като освен него никой друг не ги беше виждал, с изключение на астрономите при използването на специални методи. Замисли се дали може да им дава имена; ако той беше единственият човек, който можеше да види ярката точка в Орион, имаше ли правото да я кръсти? Дали някой би се противопоставил, ако я нарече „Звездата на Сюли“?

Що се отнася до това, той можеше да види каква в момента е истинската звезда на Сюли… или по-скоро небесното тяло, защото, разбира се, Деймос не беше звезда. Той се вгледа в него и се опита да си представи лицето на Сюли…

„РОДЖЪР, СКЪПИ! ТИ…“

Торауей подскочи и се стовари на метър от мястото, където седеше. Крясъкът го бе оглушил. Дали беше истински? Нямаше начин да разбере; гласовете на Брад и Дон Кейман и симулираният глас на жена му звучаха еднакво познато в главата му. Дори не беше съвсем сигурен чий беше гласът — на Дороти? Но той си мислеше за Сюли Карпентър, а гласът беше толкова странно напрегнат, че можеше да бъде както на една от двете, така и на никоя от тях.

Сега не се чуваше никакъв звук, с изключение на неравномерния пукот, който издаваха скалите в резултат на резкия спад на температурата. Не усещаше студа като студ; вътрешните нагреватели поддържаха усещането за постоянна температура в тялото му и той продължаваше да се чувства също толкова добре и през нощта. Но знаеше, че сега е поне петдесет под нулата.

Последва нов удар: „РОДЖ… МИСЛЯ, ЧЕ ТИ ТРЯБВА…“

Въпреки че имаше опита от първия път, грубият, дрезгав глас отново му причини болка. Този път съзря и мимолетния симулиран образ на Дороти, странно изваян в нищото на десетина метра от него.

Тренираността надделя. Торауей се извърна към отдалечения купол, или по посоката, в която смяташе, че той се намира, събра крилата зад себе си и ясно извика:

— Дон! Брад! Имам някаква повреда. Получавам сигнал, но не мога да го разбера.

Почака. Не последва отговор, в главата му не се появи нищо, освен собствените му мисли и объркващо бучене, което изглежда се дължеше на статичното електричество.

„РОДЖЪР!“

Отново беше Дороти, десет пъти по-висока от нормалния й ръст, извисяваща се над него, с изписани на лицето й гняв и страх. Тя като че се протягаше към него, след това се изкриви на една страна, като телевизионен образ, потрепващ на екрана, и изчезна.

Роджър усети особена болка, опита се да я пропъди мислейки, че е страх, отново я усети и разбра, че това е студ. Имаше някаква сериозна повреда.

— Помощ! — извика той. — Дон! Изпаднал съм в беда — помогни ми!

Мрачните далечни хълмове като че бавно се накъдряха. Погледна нагоре. Звездите се втечниха и закапаха от небето.

 

В съня си Дон Кейман седеше със сестра Клотилда на туфа трева пред някакъв водопад. Двамата ядяха реване. Не сладкиши, а пандишпанено тесто, напоено със сладък сироп. Клотилда го предупреждаваше:

— Ще ни изхвърлят — заяви тя, като отряза квадратно парче от реването и го набучи на сребърна вилица. — защото имаш лоши оценки по хомилетика (теория на проповядването) — потопи парчето в медния съд над спиртния пламък… — и ти трябва просто да се събудиш…

Той се събуди.

Брад се беше навел над него

— Хайде, Дон. Трябва да излезем от тук.

— Какво се е случило? — придърпа завивката със здравата си ръка Кейман.

— Не мога да получа отговор от Роджър. Не се обажда. Изпратих му сигнал с най-висок приоритет. След това ми се стори, че го чувам по радиото, но много слабо. Или е извън зоната на връзка, или предавателят му не работи.

Кейман се измъкна от спалния чувал и седна. В такива моменти, след като се събудеше, ръката го болеше повече от обикновено, сега също изпитваше болка. Опита се да не й обръща внимание.

— Успя ли да определиш местоположението му?

— Отпреди три часа. Не мога да се доверя на последното предаване.

— Не би могъл да бъде далече от тази линия. — Кейман вече се намъкваше в ботушите на скафандъра. Следващата част беше най-трудната — трябваше да натика счупената ръка в ръкава. Бяха успели да поразширят ръкава, и да го херметизират на мястото, където бе започнал да се разпаря, но обличането не беше лесно дори и при нормални условия. Сега, опитвайки се да бърза, той се вбесяваше.

Брад вече беше навлякъл костюма си и хвърляше инструментите в чантата.

— Нима смяташ, че ще трябва да му направиш спешна операция на място? — запита го Кейман.

Брад се намръщи, но продължи работата си.

— Не зная какво ще се наложи. Нощ е, Дон, а той е на височина поне пет хиляди метра. Студено е.

Кейман млъкна. Когато закопча ципа си, Брад вече бе излязъл от спускаемия апарат и го чакаше до марсианския всъдеход. Кейман се изкатери на борда и потеглиха преди още да се е пристегнал с колана към седалката. Успя да се задържи с пети и скованата си ръка, докато се опитваше да се закопчае с другата, но не беше лесно.

— Имаш ли представа къде ще го търсим? — запита той.

— Някъде из хълмовете — отвърна гласът на Брад в ухото му; Кейман премигна и намали звука на приемника си.

— Може би ще го достигнем след час-два — предположи той, като пресметна набързо.

— Ако вече е тръгнал обратно, горе-долу толкова. Ако не може да се движи — или ако се движи в кръг някъде там, и трябва да го търсим с пеленгатора… — Гласът замря. — Добре, че поне температурата не е толкова ниска. — След минута Брад продължи отново. — Но просто не знам. Не мога да разбера какво става.

Кейман се взираше напред. Не виждаше нищо отвъд яркото поле светлина от фаровете на всъдехода, само блестящото звездно небе, отрязано на хоризонта като къдрав ръб на покривка. Това беше далечната планинска верига. Кейман знаеше, че вероятно точно нея използва Брад за ориентир при движението си в долината между двойния връх на север и много високия точно на юг. Яркият Алдебаран висеше над този по-висок връх и сам по себе си представляваше добър ориентир, поне до залеза си след около час.

Кейман се включи към антената на всъдехода.

— Роджър — каза той, повишавайки глас, въпреки че знаеше, че това няма значение. — Чуваш ли ме? Идваме да те посрещнем.

Не получи отговор. Кейман се облегна назад на седалката, опитвайки се да намали друсането на всъдехода. Не се чувстваше добре, а все още се движеха по най-равната част от маршрута. Когато започнаха да се изкачват с помощта на кокилоподобните крака той установи, че би могъл да бъде изхвърлен не само от седалката, но и направо извън всъдехода. Усещаше и пристъпите на морската болест. Пред тях в трепкащата светлина на фаровете се редуваха дюни и оголени скали, а понякога блесваше лъч отразен от кристална буца.

— Брад, не те ли влудява тази светлина? Защо не използваш радарния екран?

Той чу недоволното сумтене на Брад по радиото в скафандъра. След това фигурата до него се пресегна към превключвателите върху командното табло. Синкавият панел точно под предното стъкло просветна, изобразявайки терена пред тях и фаровете угаснаха. Сега тъмните очертания на планините се виждаха по-ясно.

Тридесет минути. Най-много една четвърт от пътя.

— Роджър, — отново го повика Кейман. — Чуваш ли ме? Ние сме на път. Когато стигнем достатъчно близо ще те потърсим по мишената. Но ако можеш, обади се сега…

Отново не последва отговор.

Една аргонова лампа върху таблото премигна. Двамата мъже се спогледаха през стъклата на шлемовете, Кейман се наведе и избра честотата на орбиталния канал.

— Тук е Кейман — каза той.

— Отец Кейман? Какво става там долу?

Гласът беше женски, това означаваше, разбира се, Сюли Карпентър. Кейман внимателно подбра думите си:

— Роджър има малък проблеми с предавателя. Тръгнали сме да го проверим.

— Звучи доста обезпокоително за малък проблем. Чух как се опитвате да му повдигнете духа. — Кейман не отговори и тя продължи: — Успяхме да го локализираме, ако искате координати…?

— Да! — извика той, ядосан на себе си; те трябваше веднага да се сетят за пеленгаторните възможностите на Деймос. Сюли или другият астронавт биха могли да ги насочват отгоре.

— Мрежови координати три точка едно седем, две, две зет, четири нула. Но той се движи. Отношение осем към девет, скорост около дванадесет километра в час.

Брад погледна към данните за техния курс и обяви:

— Векторът му е реципрочен; значи идва право към нас.

— Но защо толкова бавно? — запита Кейман.

Секунда по-късно долетя гласът на момичето:

— Аз също искам да знам това. Наранен ли е?

Кейман раздразнено отвърна:

— Ние също не знаем. Опита ли с радиовръзката?

— Непрекъснато опитваме… почакай малко… — След кратка пауза гласът й прозвуча отново: — Динти каза да ви предам, че ще продължим да го следим, докато можем, но попадаме под лош ъгъл. Така че не бих разчитала на показанията ни след… колко? Може би след около четиридесет и пет минути. А около двадесет минути по-късно ще бъдем вече под хоризонта.

— Направете каквото можете — отвърна Брад. — Дон? Дръж се. Сега ще проверя колко бързо може да върви това проклето нещо.

Люшкането стана доста по-силно с ускоряването на всъдехода. Кейман успя да се пребори с повдигането и се наведе да провери на скоростта. Устройството, регистриращо изминатия път по разграфената карта до радарния екран даваше останалата информация: дори и да успееха да поддържат сегашната си скорост, Деймос щеше да залезе преди да стигнат до Роджър Торауей.

Той превключи пак към насочената антена:

— Роджър, — викаше го той, — Чуваш ли ме? Обади се!

 

На тридесет километра от тях Роджър се намираше в плен в собственото си тяло.

Според сетивата си той тичаше обратно към къщи, със странна походка, подобна на бавно бягане. Знаеше, че усещанията му са погрешни. Но не можеше да разбере доколко го лъжат; не можеше да бъде сигурен и за начина, по който ставаше това; знаеше само, че компютърът на гърба му беше объркал чувството му за време, а също и интерпретацията на входните сигнали от сензорите; но беше абсолютно убеден, че вече не можеше да контролира действията си. Той знаеше, че не тича, а ходи бавно и тромаво. Но сетивата му възприемаха походката като бягане. Околният пейзаж се преминаваше край него, все едно че тичаше с пълна скорост. Но подобна скорост предполагаше стремителни скокове, а в нито един момент и двата му крака не се оказваха едновременно във въздуха, значи той ходеше, а преносимият компютър забавяше усещането му за време, може би за да го успокои.

Кошмарът дойде когато преносимият компютър пое изцяло управлението. Замръзна прав и вцепенен; не можеше да помръдне, не можеше дори да говори. Черното небе около него се къдреше в лъчите на зората, земята трептеше като в маранята на топлинните вълни в пустинята; призрачни образи танцуваха, появявайки се и изчезвайки от погледа му. Не можеше да вярва на сетивата си, не можеше да управлява и движенията си. Почувства собствените си ръце да се протягат назад, да опипват шарнирите, там където крилата бяха прикачени към тялото му, в търсене на кабелите към батериите. Последва друга смразяваща пауза. След това, ръцете му заопипваха около изводите на самия компютър. Знаеше достатъчно, за да разбере, че компютърът се тества; но не знаеше какво открива или какво би могъл да направи, когато локализира повредата. Последва нова пауза. След това усети пръстите си да ровят из куплунзите, в които включваше кабелите при презареждане…

Порази го остра болка, по-страшна от всякакво главоболие. Продължи само секунда, след това изчезна, като след себе си остави следа като от безмерно далечен блясък на светкавица. Досега не беше изпитвал нищо подобно. Знаеше, че ръцете му нежно и много умело докосват клемите. Заля го нова вълна на болка, очевидно когато собствените му пръсти станаха причина за ново късо съединение.

След това се усети да прещракването на ключалката на капака и осъзна, че беше забравил да го затвори след зареждането на батериите в купола.

Всичко замря за момент замря и той усети, че е започнал да се движи бавно и внимателно надолу по склона по посока на базата.

Нямаше представа колко дълго вървя. В един момент усещането му за време бе забавено, но той дори не можеше да определи кога е станало това. Всичките му възприятия се следяха и се управляваха от компютъра. Разбираше това, защото усещаше, че участъкът от марсианския терен, през който вървеше, беше сравнително добре осветен, докато всичко останало беше почти безформено черно. Но не можеше да промени тази картина. Дори не можеше да смени посоката на погледа си. С постоянството на метроном взорът му се обръщаше от една посока на друга, по-рядко поглеждаше към небето или назад; през останалото време оставаше непоколебимо вперен в пътя, по който вървеше, докато нощния пейзаж се носеше край него.

Краката му ритмично отмерваха пета-пръсти, пета-пръсти, колко бързо? Сто крачки в минута? Не можеше да разбере. Опита се да изгради представа за времето, като наблюдаваше издигането на звездите над хоризонта, но въпреки че не беше трудно да брои стъпките си и да следи кога най-ниските звезди са се изкачили на четири-пет градуса, което означаваше десетина минути, беше невъзможно да съхранява всичко това в паметта си достатъчно дълго време, за да получи смислени резултати. На всичкото отгоре погледът му се отместваше от хоризонта без предупреждение.

Беше пленник на собствения си компютър, подчинен на неговата воля, мамен от интерпретациите му, марионетка увиснала на конците на изкуствения разум.

Какво се беше повредило? Защо му беше студено, когато само една малка частица от него можеше въобще да усеща сетивната реалност? Защо копнееше за изгрева на Слънцето, за живителната енергия от микровълновия лъч от Деймос. Роджър болезнено се опита да осмисли фактите, такива, каквито ги знаеше. Усещаше студ. Обяснението беше, че му е необходима енергия. Но защо би му била необходима още енергия, след като бе заредил напълно батериите? Отхвърли този въпрос от мислите си, защото не можеше да намери отговор, но хипотезата му изглеждаше логична. Тя обясняваше и защо се движи в икономичен режим; ходенето беше далеч по-бавно от обикновеното му тичане, но от гледна точка на разхода на енергия, беше много по-ефективно. Тази хипотеза може би дори даваше отговор и защо има грешки във системата му от възприятия. Ако компютърът беше установил, че енергията няма да достигне за всички нужди, той със сигурност би заделил скъпоценния запас за най-важното: придвижването, запазването на органичната част от замръзване; осигуряването на неговите собствени процеси на обработка на информацията и управление, в които, за нещастие, Роджър не беше посветен.

Накрая той разбра, че най-важната мисия на преносимия компютър беше да се самозащити, което означаваше, да запази жива органичната част на Роджър Торауей. Той щеше да краде енергия от тази част, която го правеше здравомислещ и нормален, щеше да го лиши от комуникации, да се намесва във възприятията му. Но Роджър беше сигурен, че ще се върне жив до спускаемия апарат.

Въпреки че можеше междувременно да се побърка.

Вече беше изминал повече от половината път обратно, почти беше сигурен в това. И все още беше нормален. За да остане нормален трябваше да не се притеснява. А за да не се притеснява трябваше да мисли за други неща. Припомни си за разговора със Сюли Карпентър, зачуди се дали сериозно мисли за оставане на Марс. Чудеше се дали самият той мисли сериозно за това. Спомни си за вкусните блюда, които беше хапвал някога, спаначено-зелената паста в соса, който опита в Сирмион, издигащ се над ярките прозрачни води на езерото Гарда; бифтекът „Кобе“, вкусен в Нагоя; огненото чили от Мейтаморас. Спомни си за китарата и реши да я извади и да посвири. Във въздуха под куполите имаше прекалено много влага, която едва ли би й се отразила добре, а Роджър не обичаше особено да се задържа в спускаемия апарат. Навън, на открито, разбира се, звукът й беше странен, защото изцяло се провеждаше от костите. Но това беше без значение. Преговори си положението на пръстите при различните акорди, модулациите с диези и бемоли. Представи си позициите за акордите на ми минор, ре, до и си бемол на брилянтните пасажи от „Зелените поля“ като си ги тананикаше на ум. Помисли си, че Сюли би се забавлявала да пее под акомпанимента на китарата. Това би направило студените марсиански нощи да минават…

Вниманието му беше привлечено от нещо…

Тази марсианска нощ вече не минаваше толкова бързо.

Субективно това изглеждаше като че походката му се беше забавила от тичане до равномерен ход; но знаеше, че това не се бе така, просто усещането му за време се беше върнало към нормалното.

Защо?

Пред него имаше нещо. На около километър разстояние. Нещо много ярко.

Не можеше да го разпознае.

Дракон?

Като че препускаше срещу него и издишвайки дълъг сноп светлина, приличен на огнен пламък.

Краката му престана да се движат в равномерния си ритъм. Свлече се на колене и започна да пълзи, много бавно, приведен надолу.

Това беше лудост, каза си Роджър. На Марс няма дракони. Какво правя? Но не можеше да спре. Тялото му напредваше под прикритието на пясъчна дюна, придвижвайки коляно и срещуположна ръка, ръка и срещуположно коляно. Внимателно и бързо започна да гребе с шепи пепеливата марсианска почва, за да се окопае в дупка, като натрупваше част от пепелта обратно върху себе си. В главата му бърбореха тънки гласчета, но не разбираше какво казват: бяха прекалено неясни и изкривени.

Драконът намали скоростта и спря на няколко десетки метра от него, езикът му от застинал пламък се отпусна надолу. Картината се потрепна и се промени; сега пламъкът беше мъждив, а самото чудовище — призрачно осветено. Две малки фигурки се откъснаха от гърба му, грозни, маймуноподобни същества, които пристъпваха тромаво, а всеки техен жест излъчваше злоба.

На Марс нямаше дракони, нито горили.

Роджър събра цялата си енергия:

— Дон! — извика той, — Брад!

Но нищо не се получаваше.

Знаеше, че преносимият компютър все още отнема енергия от предавателя. Разбираше, че сетивата му са изкривени, знаеше, че драконът не беше дракон, нито горилите — горили. Знаеше, че ако не успее да вземе връх над компютъра на гърба си беше много вероятно да се случи нещо ужасно, защото усещаше, че пръстите му бавно и внимателно обхващат една буца лимонит с размерите на баскетболна топка.

Разбираше, че никога през живота си не е бил по-близо до лудостта.

Роджър направи огромно усилие да възвърне здравия си разум.

Драконът не беше дракон. Това беше марсианският всъдеход.

Маймуните не мяха маймуни. Това бяха Брад и Дон Кейман.

Те не го заплашваха. Те бяха изминали целия този път през мразовитата марсианска нощ, за да го открият и да му помогнат.

Повтаряше си тези истини отново и отново, като молитва; но каквото и да мислеше, беше безсилен за възпре ръцете и тялото си. Стисна скалния къс; тялото му се надигна; ръцете запратиха камъка с абсолютна точност към фаровете на всъдехода.

Дългият огнен език премигна и угасна.

Светлината от милионите пламтящи звезди беше напълно достатъчна за сетивата на Роджър, но не можеше да помогне много на Брад и Дон Кейман. Той ги виждаше, все още подобни на горили, все още пълни със заплаха, препъващи се из тъмнината; но усещаше и какво прави тялото му.

То пълзеше към тях.

— Дон! — извика той. — Внимавай! — Но гласът не напусна устните му.

Това е лудост, помисли си. Трябва да спра!

Но не можеше.

Зная, че това не е враг! Всъщност не искам да ги нараня…

Но продължи да се приближава към тях.

Беше почти сигурен, че вече чува гласовете им. Толкова близо, че предавателите им биха го оглушили при нормални условия, ако не беше автоматичното регулиране на усилването. Дори и с почти изключените си сетива долавяше откъслечни звуци.

— …някъде тук…

Да! Дори можеше да разграничи отделни думи; а гласът, беше сигурен в това, беше на Брад.

Извика с всички сили, които можа да събере:

— Брад! Това съм аз, Роджър! Мисля, че се опитвам да ви убия!

Тялото му продължи непоколебимото си пълзене. Дали го бяха чули? Извика отново; този път видя как и двамата спряха, като че заслушани в неясните далечни викове.

Дон Кейман прошепна с изтънял глас:

— Сигурен съм, че този път го чух, Брад!

— Да, чу ме! — изрева Роджър, приближавайки се още по-бързо. — Внимавай! Компютърът взе надмощие. Опитвам се да го преодолея, но… Дон! — Вече можеше да ги различи по застиналата протегната напред ръка на скафандъра на свещеника. — Махай се! Аз се опитвам да те убия!

Не можеше да разграничи думите; чуваха се високо, но двамата мъже крещяха едновременно и не разбираше нищо. Тялото му не се подчиняваше; продължаваше смъртоносното дебнене.

— Не те виждам, Роджър.

— На десет метра съм от теб… южна посока? Да, на юг. Пълзя. Ниско до земята.

Когато се обърна към Роджър, стъклото на скафандъра на свещеника проблесна на звездната светлина, след това Кейман се завъртя и побягна.

Тялото на Роджър се изправи и затича след него.

— По-бързо! — викаше Роджър. — О, Боже! Никога няма да избягаш… — Дори здрав, дори без ограниченията на скафандъра, Кейман не би имал шансове да избяга от перфектно функциониращото тяло на Роджър. При сегашните обстоятелства бягането беше само отлагане на края. Роджър усети захранваните от електроенергия мускули да се подготвят за скок, усети ръцете си да се приготвят да сграбчат и унищожат…

Вселената се завъртя около него.

Нещо го беше ударило изотзад. Политна по лице; но рефлективно се преобърна докато падаше, сграбчвайки нещото, което го беше ударило отзад. Брад! Усещаше Брад безумно да се бори с нещо… с някаква част от…

Заля го невероятна болка и загуби съзнание. Бяха дръпнали шалтера.

 

Не се чуваше звук. Не се виждаше светлина. Не се усещаше докосване, миризма или вкус. Трябваше да мине доста време преди Роджър да разбере, че е в съзнание.

Веднъж, като участник в семинар по психология, беше прекарал като доброволец един час в изолатор, лишен от сетива. Изглеждаше като цяла вечност, без никакви усещания, нищо с изключение на слабите звуци от самото му тяло; мекото тупане на сърцето, потрепването на дробовете при дишането. Сега дори това липсваше.

Продължи дълго. Не знаеше колко.

След това усети неопределено раздвижване във вътрешността си. Усещането беше странно, трудноопределимо; като че черният и белите му дробове бавно сменяха местата си. Това продължи известно време, разбираше, че нещо правят с него, но не можеше да каже какво.

Чу глас:

— …на първо място, трябваше да приземим генератора на повърхността. — Гласът на Кейман?

И отговор:

— Не. По такъв начин той би работил само докато има пряка видимост, най-много на петдесет километра. — Това със сигурност беше Сюли Карпентър.

— Тогава би трябвало да има надеждни спътници.

— Не мисля така. Би било прекалено скъпо. И отнема много време, въпреки че ще трябва да бъде направено, когато Нова Народна Азия, руснаците и бразилците докарат собствени екипи тук.

— Е, глупаво беше.

Сюли се засмя.

— Между впрочем, вече всичко ще е наред. Тайтъс и Динти освободиха кораба от Деймос и сега го вдигат в орбита. Ще го синхронизират, ще виси винаги над главите ни и ще покрива поне половината планета. И ще пуснат лъч за Роджър… какво?

Това вече беше гласът на Брад.

— Казах ви да престанете да дрънкате за момент. Искам да разбера дали Роджър ни чува. — Отново усети движението в себе си и чу: — Роджър? Ако ме чуваш, мръдни пръстите си.

Роджър се опита и разбра, че отново може да ги усеща.

— Чудесно! Добре, Роджър. Ти си наред. Трябваше малко да те пооправя, но сега всичко е наред.

— Може ли да ме чува? — Беше гласът на Сюли; Роджър възторжено зашава с пръсти.

— Аха, виждам, че може. Аз съм тук, Родж. Девет дни беше в безсъзнание. Да можеше да се видиш… парчета от теб бяха разхвърляни навсякъде. Но Брад смята, че отново те е сглобил.

Роджър се опита да проговори, но не успя.

Гласът на Брад:

— Ще включа зрението ти след минута. Искаш ли да знаеш какво стана? — Роджър помръдна пръсти. — Не си беше затворил капака. Изводите за зареждане бяха останали открити и вероятно част от фероксидната мрежа трябва да е попаднала там и да е предизвикала частично късо съединение. Така си останал без достатъчно енергия… какво има? — Роджър бясно мърдаше пръсти. — Не зная какво искаш да кажеш, но след малко ще можеш да говориш. Какво?

Гласът на Дон Кейман:

— Мисля, че иска да чуе Сюли.

Пръстите на Роджър замряха.

Сюли се засмя:

— Ще има да ме слушаш предостатъчно, Роджър. Аз оставам. И не след дълго ще си имаме компания, защото всички останали са решили да създават тук колонии.

Дон:

— Между другото, благодаря, че ме предупреди. Ти си страшен противник, Роджър. Не бихме имали никакви шансове срещу теб, ако не ни беше казал какво става. И ако Брад не беше успял да преодолее всичко изведнъж. — Той се подсмихна. — Ти си страшно тежък, знаеш ли? Държах те в скута си през целия път обратно, при сто километра в час, при това с една ръка, а трябваше да внимавам и да не отлети душата ти…

— Почакай малко — прекъсна го Брад. Роджър отново усети вътрешната тръпка и внезапно блесналата светлина. Втренчи се в лицето на приятеля си. Брад искаше да знае: — Как се чувстваш?

Роджър спусна краката си от масата и седна. Опита се да проговори:

— Доколкото мога да разбера, съм добре.

Отмести поглед от Брад и видя това, което търсеше. Сюли Карпентър. Сега вече не приличаше… на Дороти? Роджър се замисли за миг преди да си спомни името на жена си. Очите на Сюли не бяха със същия цвят, друга беше и косата й. Носеше тениска с къс ръкав с някакво мазно петно върху нея и карирано трико; лицето й беше уморено, но щастливо, и много, много хубаво.

— Наистина ли ще останеш? — запита я той.

— А-ха. — Сюли се приближи и го докосна. — Докато пристигнат следващите кораби. Или докато и ти останеш. Едно от двете. Мисля — понамръщи се тя — че ще има някои трудни моменти, скъпи Родж. Не смятам, че взаимоотношенията ни ще са лесни. Но ние ще се справим — това е, което искам. Мисля че през цялото време съм го желала.

Разбира се, това беше така, ние го знаехме. През цялото време. Доста зор видяхме, докато намерим Сюли Карпентър.