Дъглас Адамс
Дългият, мрачен следобеден чай на душата (26)

Глава 24

Щом Кейт слезе по стълбището, забеляза, че температурите са паднали значително. Облаците бяха надвиснали тежко над земята и й се чумереха. Тор бързо закрачи към парка, а Кейт подтичваше подире му.

Докато той крачеше по пътя — много необичайна фигура за улиците на „Примроуз хил“, — от погледа на Кейт не убягна, че беше прав за онова, което й каза. Докато вървяха, минаваха покрай най-различни хора и тя съвсем ясно виждаше как очите им го отбягват дори и когато едрото му тяло се натрапваше пред погледа. Не че беше невидим — къде ти. Просто не се вписваше в обстановката.

През нощта паркът беше затворен, но Тор бързо прескочи оградата с шиповете, а после прехвърли и нея — толкова леко, като че ли беше букетче цветя.

Тревата беше влажна и скашкана, ала продължаваше да е магия за градските крака. Кейт направи онова, което винаги правеше, щом влезеше в парка — клекна и за известно време допря длани до земята. Никога не беше успявала да проумее точно защо го прави — често си връзваше обувката или вдигаше някакво боклуче като претекст, но всичко, което всъщност искаше, беше да усети тревата и мократа пръст под дланите си.

Оттук паркът приличаше на черно рамо, което се издига пред тях, и закриваше себе си. Изкачиха се по хълма, застанаха на върха му и се загледаха в останалата част от парка чак докъдето тя се размиваше в мъглявата светлина на Лондон на юг. Грозни кули и блокове стърчаха нахакано на хоризонта и господствуваха над парка, над небето, над града.

Студен, влажен вятър премина през парка, като от време на време бръсваше дърветата като опашката на черен, умислен кон. В този вятър имаше нещо неспокойно и наежено. Всъщност, помисли си Кейт, небето приличаше на керван от неспокойни, сприхави коне — дирите им плющяха на вятъра. Освен, това й се струваше, че всичките тези дири свободно излизат от един и същи център и че този център е много близо до нея.

Упрекна се, че в главата й идват разни абсурдни мисли, но въпреки всичко продължаваше да й се струва, че всички ветрове и облаци са се събрали, кръжат около тях и чакат.

Тор отново извади чука и го протегна пред себе си също така замислено и отнесено, както го беше направил преди малко в апартамента. Намръщи се и като че ли бръсна няколко невидими прашинки от него. Малко приличаше на шимпанзе, което пощи другарчето си, или — да, това беше! Сравнението беше необикновено, но обясняваше защо тя се беше напрегнала толкова, когато бе направил същото предишния път. Приличаше на Джими Конърс^[1], когато щателно нагажда кордата на ракетата си, преди да бие сервис.

Тор отново вдигна рязко поглед, изнесе ръка назад, завъртя се в пълен кръг веднъж, дваж, три пъти, заора тежко пети в калта и със смайваща сила метна чука в небесата.

Той почти мигновено изчезна сред черната мараня на небето. Дълбоко в облаците проблясваха влажни искри и очертаваха пътя му — огромна парабола в нощта. В най-далечната точка на параболата чукът изпадна от облаците — мъничко далечно петънце, което сега се движеше бавно и набираше и пренасочваше инерцията си за обратния полет. Кейт наблюдаваше, останала без дъх, как петънцето пропълзя зад купола на катедралата „Сейнт Пол“. После й се стори, че е спряло на едно място — беше увиснало тихо, невероятно във въздуха, а след това започна мъничко по мъничко да нараства по размери, докато заидва все по-бързо към тях.

Щом се върна, чукът отхвръкна встрани — вече не описваше проста парабола, а следваше нов път — като че ли се плъзгаше покрай някаква гигантска лента на Мьобиус, която го отнесе от другата страна на кулата на „Телеком“. После изведнъж зави обратно и литна право към тях, прекосявайки нощта с невъзможна тежест и скорост като бутало в светлинен лъч. Кейт се дръпна от пътя му и едва не падна в несвяст, а Тор пристъпи напред, изсумтя и улови чука.

При сблъсъка той се разтресе, земята под краката му също се разтресе, а след това чукът кротна в дланта му. Ръката на Тор трепна лекичко и замря.

На Кейт и се виеше свят. Не знаеше какво точно беше станало току-що, но с пълна сигурност то бе нещо, да му се не види, което майка й не би одобрила да се случва още на първата среща.

— Трябва да вършим всичко това, за да отидем в Асгард, така ли? — попита тя. — Или просто се правиш на интересен?

— Отиваме В Асгард… веднага.

В същия миг той вдигна ръка, сякаш за да откъсне ябълка, но вместо да къса каквото и да било, лекичко завъртя длан. В резултат на което целият свят сякаш се измести на една милиардна част от милиардната част на градуса. Всичко се измести, остана разфокусирано за миг и след това се намести отново. Внезапно светът беше станал по-различен.

Доста по-мрачен, пък и по-студен.

Свиреп, противен вятър повя рязко и затъкна дъха им в гърлата. Земята под краката им вече не беше меката, разкаляна трева на хълма, а зловонна, тинеста киша. Мрак беше надвиснал над целия хоризонт. Тук-таме в далечината гореше по някой самотен огън, а на два-три километра на югоизток сияеше ослепителна светлина.

Там грамадни фантастични кули бодяха мрака; огромни кубета и бойници проблясваха в заревото, изливащо се от хиляда прозорци. Това здание се подиграваше на разума, гавреше се с реалността и се присмиваше като пощуряло на нощта.

— Палатът на баща ми — посочи Тор. — Великият дворец Валхала. Там трябва да отидем.

На езика на Кейт беше да каже, че това място дявол знае откъде й е познато, когато вятърът донесе шляпане на конски, копита в калта. Някъде далече между тях и великия дворец Валхала светнаха и заприюдаха няколко факли.

Тор отново заразглежда с интерес главата на чука си, бръсна я с показалец и я потърка с палец. После бавно вдигна поглед, пак се врътна веднъж, дваж, триж и метна оръжието в небето. Този път обаче не пусна дръжката — продължи да я стиска с дясната си ръка, а с лявата плътно обгърна кръста на Кейт.