Дъглас Адамс
Дърк Джентли. Холистична детективска агенция (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА…

Гордън Уей лежеше на земята; не му беше ясно какво трябва да прави.

Беше мъртъв. Едва ли имаше някакво съмнение. В гърдите му имаше ужасяваща дупка, но кръвта, която бълваше от нея, беше утихнала до кротко ручейче. Иначе в гърдите му нищо не мърдаше, пък всъщност и никъде другаде по него.

Той погледна нагоре, после се озърна наоколо и му стана ясно, че каквото и да мърдаше по него, не беше част от неговото тяло.

Мъглата се кълбеше бавно над Гордън и нищичко не обясняваше. В тревата на един-два метра от него лежеше пушката му и кротичко димеше.

Продължи да лежи като някой, събудил се в четири часа сутринта и неспособен да успокои ума си, но и неспособен да измисли какво да прави с него. Осъзна, че току-що е преживял нещо като шок, който вероятно беше причината да не може да мисли много ясно, но пък далеч не бе причината за това, че изобщо беше способен да мисли.

В големия дебат, кипял векове наред относно това, какво точно става с човек, след като умре, ако изобщо става нещо — дали влиза в рая, ада, чистилището, или просто изчезва, — едно нещо никога не е бивало под съмнение: че след като умреш, поне ще разбереш какво става.

Гордън Уей беше умрял, но просто ни най-малка представа си нямаше какво трябваше да прави при това положение. В такава ситуация досега не му се беше случвало да попадне.

Седна. Тялото, което седна, му изглеждаше също толкова реално, колкото и онова тяло, което бавно изстиваше, проснато на земята, и изпускаше телесната си топлина под формата на кълбенца пара, които се смесваха с мъглата сред нощния хлад.

Продължи с експеримента, като се опита бавно да се изправи; залиташе и се клатушкаше. Земята като че го крепеше, поемаше тежестта му. Но после, разбира се, изведнъж се сети, че той всъщност нямаше тежест за поемане. Когато се наведе да докосне пръстта, не усети нищо освен някаква далечна еластична съпротива — като онова усещане, когато се опитваш да вдигнеш нещо, а ръката ти е изтръпнала и я усещаш като умряла. Ръката му беше умряла. Краката му — също, както и другата му ръка; торсът и главата му — и те.

Тялото му беше мъртво. Защо умът му не беше, той не би могъл да обясни.

Изправи се, обзет от вцепеняващ, бездънен ужас, а мъглата бавно се кълбеше през него.

Отново погледна надолу към себе си — към призрачното, смайващо наглед нещо, проснато неподвижно и осакатено на земята, — по гърба го побиха тръпки. Или по-скоро му се прищя да има гръб, по който да го побият тръпките. Искаше му се да има плът. Искаше да има тяло. Нямаше си.

Внезапен вик на ужас се изтръгна от устата му, но нито се чу, нито прокънтя. Той се разтресе и не усети нищо.

Музика и лъчи се лееха от колата. Тръгна към нея. Опитваше се да стъпва с решителна крачка, но походката му беше патрава и клатушкаща се, несигурна и, ами, безплътна. Земята под краката му сякаш беше крехка.

Вратата от страната на шофьора все още беше отворена, както я бе оставил, когато беше изскочил, за да се оправи с багажника — тогава си мислеше, че излиза само за две секунди.

Сега вече бяха минали цели две минути, откакто за последно беше жив. От времето, когато беше личност. Когато си мислеше, че само след миг ще скочи в колата и ще продължи. Преди две минути и един цял живот.

Смахната работа, а? — хрумна му изведнъж.

Заобиколи вратата, наведе се и надникна в страничното огледало.

Изглеждаше точно както си изглежда, след като е преживял ужасен уплах, което се и очакваше, но такъв си беше той — това беше нормално. Сигурно си въобразяваше всичко това, сигурно беше някаква ужасна просъница. Изведнъж му хрумна нещо и той дъхна срещу огледалото.

Нищо. И капчица не се появи. Това би задоволило един доктор, нали все така ги даваха по телевизията — щом няма капчици по огледалото, значи, човекът не диша. Може би, помисли си той нервно, може би това имаше връзка със затоплящите се странични огледала. Колата му не беше ли със затоплящи се странични огледала? Продавачът не беше ли му изприказвал куп приказки за затоплящо се това, електрическо онова и не знам си кое със сервомеханизъм? Може пък да бяха и дигитални странични огледала. Да, точно така. Дигитални, затоплящи се, контролирани от компютър странични огледала със сервомеханизъм и устойчиви на дъх…

В момента — осъзна той — си мислеше пълни дивотии. Обърна се бавно и се загледа разбиращо в трупа, проснат на земята отзад. Половината му гръден кош беше отнесен. Един доктор със сигурност би останал доволен. Ако беше трупът на някой друг, гледката щеше да си е достатъчно отблъскваща, но неговият собствен…

Беше мъртъв. Мъртъв… мъртъв… Опита се да накара думата да отекне драматично в ума му, но тя нещо не щеше. Това не ти беше саундтрак на филм; просто той си беше мъртъв и толкова.

Втренчен в тялото си, ужасен, без да има сили да отмести очи от него, той постепенно се разстрои от магарешката тъпота, изписана на физиономията му.

Естествено, това си беше обяснимо. Всеки, когото в момента го застрелват със собствената му пушка, при това го застрелва някой, който досега се е спотайвал в багажника на колата му, би имал подобно изражение. Въпреки това идеята, че някой би могъл да го види в подобен вид, никак не му харесваше.

Коленичи до трупа си с надеждата, че би могъл да преоформи чертите си така, че да ги докара да изразяват нещо като достойнство или поне елементарна интелигентност.

Оказа се трудно, почти невъзможно. Опита се да мачка кожата — тази толкова позната кожа, че чак да ти се доповръща, — но като че не можеше да я подхване както трябва — нито нея, нито каквото и да било. Все едно да се опитваш да моделираш пластелин, а ръката ти да спи дълбок сън; само дето вместо да се плъзга по модела, тя се плъзгаше през него. В момента тъкмо си беше бръкнал в лицето.

Повдигна му се; обляха го ужас и гняв — заради тъпата му, гадна, да му се не види и безпомощност — и той изведнъж се смая, щом усети, че е започнал да души и да тресе собствения си труп, вкопчил се в гърлото му със здрава и яростна хватка. Залитна назад потресен и шокиран. Всичко, което бе успял да направи, беше, че бе добавил към изначално тъповатия израз на трупа крива уста и кривогледство. А по врата му разцъфваха синини.

Започна да ридае и този път май се чу звук — странен вой, излизащ от недрата на онова, в което се беше превърнал — каквото и да беше то. Вкопчил длани в лицето си, той залитна назад, върна се при колата и се метна на седалката. Седалката го посрещна отпуснато и студено — като леля, която не одобрява последните петнадесет години от живота ви, ето защо все пак ви сипва едно шери, но отказва да ви погледне в очите.

Дали пък да не отиде на лекар?

За да избегне изправянето лице в лице с нелепостта на тази идея, той яростно сграбчи кормилото, но ръцете му минаха през него. Опита се да се пребори с копчето за автоматичната трансмисия и завърши с това, че го блъскаше като побеснял, но нито можеше да го закачи, нито да го натисне.

От уредбата продължаваше да се носи лека оркестрова музика; тя нахлуваше в телефонната слушалка, която лежеше на другата седалка и през цялото това време беше слушала търпеливо. Втренчи се в нея и щом се досети, че все още има връзка с телефонния секретар на Сюзън, го обзе трескаво, все по-нарастващо вълнение. Телефонният й секретар беше от онези, които просто си записват ли, записват, докато им затвориш телефона. Все още имаше връзка със света.

Отчаяно се опита да вдигне слушалката, подхвана я несръчно, тя се изплъзна и най-накрая той се принуди да се наведе надолу към седалката.

— Сюзън! — изкрещя той в слушалката; гласът му приличаше на далечен, дрезгав вой на вятър. — Сюзън, помогни ми! Помогни ми, за Бога! Сюзън! Мъртъв съм… мъртъв съм… мъртъв съм и… не знам какво да правя… — Той отново се хвърли по очи и зарида в отчаяние, а после се опита да се вкопчи в телефона, също както бебе се вкопчва в одеялцето си, за да се успокои.

— Помогни ми, Сюзън! — кресна отново той.

— Бииип! — каза телефонът.

Погледна отново надолу, където го беше гушнал. В крайна сметка бе успял да натисне нещо. Беше успял да натисне бутона, който прекъсва връзката. Той трескаво се опита отново да сграбчи слушалката, но тя постоянно се изплъзваше от пръстите му и най-накрая легна неподвижна на седалката. Не можеше дори да я докосне. Не можеше да натисне бутоните. Побеснял, той я метна към предното стъкло. Тя се удари в него, юрна се в галоп обратно, през него, отскочи от седалката и притихна в улея на трансмисията, глуха за всичките му по-нататъшни усилия да я докопа.

Той поседя там още няколко минути. Главата му бавно клюмна. Ужасът започна да се превръща в безпросветно отчаяние.

Минаха една-две коли, но не биха могли да забележат нищо странно — просто кола, спряла край пътя. Препускайки бързо в нощта, фаровете им сигурно не бяха осветили трупа, проснат в тревата до колата. А и със сигурност не бяха забелязали призрак, седнал вътре и оплакващ сам себе си.

Не знаеше колко време е седял там. Почти не усещаше как тече времето — усещаше само, че май не тече особено бързо. Малко външни признаци отбелязваха как тече. Не му беше студено. Всъщност почти не можеше да си спомни какво точно значи студ и какво е усещането за него — знаеше само, че е нещо, което би очаквал да усеща в момента.

Най-накрая се размърда сред цялата тази жалка бъркотия. Трябваше да направи нещо, въпреки че не знаеше какво. Може би трябваше да опита да си стигне до вкъщи, макар че не знаеше какво ще прави, когато стигне там. Просто му трябваше нещо, което да се опита да направи. Трябваше да изкара някак тази нощ.

Стегна се и се измъкна от колата — кракът му до коляното мина през вратата без никакъв проблем. Отново отиде да погледне трупа си, но него го нямаше там. Като че ли шокът от тази нощ досега му беше малко. Той се спря и се втренчи във влажната вдлъбнатина сред тревата.

Трупа му го нямаше никакъв.