Сат-Ок
Земята на солените скали (8)

О, елате, тъмнини, обгърнете ни,

блясъкът на светлината да не дразни нашите очи.

Да замлъкне врявата на живия свят,

че душите ни жадуват покой.

Тази нощ не можах да заспя. Бях много изморен, ала сънят бягаше от очите ми. Над цялата долина непрекъснато се носеше Песента на смъртта. Покрих главата си с една кожа, запуших ушите си. Но песента идваше отвсякъде, потискаше сърцето, говореше, че смъртта вика смъртта.

Заедно с гласа на песента дойдоха призраци — незнайни воини с голи гърди, покрити с рани, големи колкото две длани. Устата викаха нещо в тишината. Ръцете желаеха нещо, което не можеха да достигнат. Плещите и гърбовете им бяха така изпънати от усилие, че се обливаха в кръв. Към тях бяха обърнали очи лицата на белите, лица усмихнати и бледи, безчетни като звездите на августовското небе. В техните тъмни глобове блестяха зениците им, сякаш зеници на рисове или вълци. Те все повече ме наближаваха. Те изпълниха цялото небе, цялата земя. Надвесваха се над мене, тези очи на вълци, очи на рисове, очи на кукумявки… Аз започнах да викам и изхвръкнах с вик от палатката.

Тук дойдох на себе си. Нощта беше студена и тиха, но това не беше нощ, която можеше да успокои сърцето и да пропъди злите духове. Тътенът на тъпаните и проточеното жално пеене отново заляха душата ми с широката си вълна. Понякога над песните се издигаше високият глас на флейтата, трептеше във въздуха като заблудена, изгубила пътя си птица и изчезваше заедно с дима на огньовете над планинските зъбери. Насред площада около убитите воини седяха всички жени на племето. Зад тях бяха застанали воините. Наближаваше зора, огнищата догаряха и хвърляха слаба светлина по телата на убитите. Двете вдовици вече бяха отрязали плитките си и главите им бяха бели от пепелта, с която ги бяха посипали.

Пълното момченце седеше до своя баща, без да плаче. Широко отворените му очи блестяха неподвижно. Сега то нямаше лице на Ути. Когато срещнах очите му, сърцето ми трепна, защото това бяха очите на Бързата Стрела. Значи той не беше си отишъл съвсем. Част от душата му бе останала в това малко дебело момче, което някога като своя баща ще вдигне томахавка над мечката, за да нахрани с месото й членовете на своя род, и ако стане нужда, ще прегради пътя на белите към своето селце.

Сутринта откъм гористата долина се показаха четирима воини и магьосникът. Вървяха с носилки на раменете, които бяха приготвили през нощта под ръководството на шамана. На тях Бързата Стрела и другият воин щяха да извървят последния си път до пещерата в подножието на Кенскет — Скалата на мъртвите.

При вида на воините жените на убитите започнаха да приготвят своите мъже за последното им пътуване, като тихо им пееха:

О, славни мой мъжо!

Слагам ти мокасините от кожа на кариб,

за да са леки и меки стъпките ти

и да те заведат бързо

във великата Страна на мълчанието.

Намазвам лицето ти

с багрите на любовта и дружбата,

защото Гиче Маниту

ще запали заедно с тебе

свещената лула.

Тая багра ще ти напомня винаги

за твоите велики дела на земята.

Живей щастлив край Великия Дух,

а орловите пера да ти пеят

за славата на твоя живот…

Горчивия Плод обиколи кръга от застанали наоколо воини и Млади Вълци, за да подбере свита, която ще изпрати двамата умрели воини до мястото на вечната раздяла. Защото в това шествие трябваше да вървят бащи и синове, най-старите и тези от най-младите, които имат вече свои имена, за да може всеки да намери пътя до Пещерата на безмълвните воини, дори ако остане сам на земята.

Шествието предвождаше баща ми. А аз бях най-младият от тези, които Горчивия Плод избра.

Тръгнахме в ранно утро. Най-отпред вървеше един воин, накичен с черни пера. Водеше ни монотонният бавен ритъм на тъпана, който воинът носеше. Веднага след него вървяха други двама с дървени грохалки, а прикрепените на глезените им конски опашки заличаваха по пътя следите от мокасините, тъй както заличава своите следи всеки брат на смъртта.

Ние вървяхме мълчаливо, без разговори и песен, заслушани в звуците на тъпана и грохалките. Мъжете от рода на убитите бяха намазали лицата си със сажди и наранили гърдите си с ножове, за да пожертвуват кръв за душите на умрелите…

Стигнахме най-после във вътрешността на Солените скали. Наоколо цареше глухота. Тук беше вече Земята на мълчанието, сушата и глада. Само понякога бавно ще се промъкне между храстите чакал, а над скалата тежко ще прелети лешояд. Това са единствените обитатели в сърцето на Солените скали. Оттук нататък се простират дълги планински вериги, покрити с вечен сняг. Нито птичка ще прелети през пустото небе над тях, нито шум на живо същество ще наруши мълчанието им.

Вече по здрач застанахме пред две тъмни скали, които пазеха входа към последната теснина на цялата голяма долина. Пазеха го също така оставените до скалите мечешки черепи. Всеки участник в шествието поставяше в отворите им жертвена щипка тютюн и молеше духовете на убитите мечки да защищават живите от зли духове. Тук шествието се спря.

Ние боядисахме телата си с тържествените багри на племето, а всички воини запалиха калюмет — лулата на мира, и издухваха свещения дим в небето, по земята и по четирите посоки на света.

Като се уверихме, че сме получили благосклонността на духовете, можехме вече да тръгнем нататък. Пътят водеше през теснина, в която по-често попадахме на изсъхнали от слънцето и дъжда скелети на животни. Защото всичко живо, което някога се е заблудило между скалите на последната теснина в Долината на солените скали и не е намерило изхода, е трябвало да умре от липса на храна и вода. Тук имаше само камъни и солен прах. Кускета — скали, които говорят за смъртта. Ето и пропастта, която дели двете последни части на теснината.

Зад нас са черните скали — Кускета. Пред нас, зад пропастта — Сенскет — Скалите на покойниците.

Баща ми, като излезе на края на урвата, вдигна ръце нагоре, обърна лице към мъртъвците и запя единствената песен, която някога е чувала тая теснина, песен, която се пее само тук, пред прага на Кенскет:

О, елате, тъмнини, обгърнете ни,

блясъкът на светлината да не дразни нашите очи.

Да замлъкне врявата на живия свят,

че душите ни жадуват покой.

О, елате, тъмнини, и влезте в сърцата ни,

закрийте от нас селца, реки, езера.

Ние искаме вечен покой!

Ние искаме вечен покой!

Дух Велик, заведи ни

в твоята безмълвна страна.

Ние искаме вечен покой!

Ние искаме вечен покой!

Никакво ехо не отговори на песента, изпята от баща ми. Тук цареше дълбока тишина, тишината на страната на умрелите.

Продължихме пътя. Мълчаха вече тъпаните и грохалките. Шествието крачеше почти безшумно по тясна, надвесена над самата пропаст пътека. Когато пътеката се разшири в голяма площадка, ние се спряхме да отпочинем.

До Пещерата на мълчаливите воини беше вече съвсем близо. Обаче трябваше да почакаме тук цялата нощ, защото умрелите можеха да бъдат посещавани едва на разсъмване.

Входа на пещерата закриваха големи скали.

Ние вървяхме през нисък скален коридор. Слабият утринен блясък бързо изчезваше зад гърбовете ни. Ние вървяхме в пълен мрак и дори аз трябваше да се навеждам, за да не докосна с глава ниския свод.

Най-сетне коридорът свърши и ние запалихме факли. Техният пламък не трепваше — така тих и неподвижен беше въздухът тук. Ние стояхме на прага на толкова голяма пещера, че светлината на факлите не досягаше стените й. Стените и сводовете тънеха в тъмнина, по-черна от всички безбурни нощи. Стояхме неподвижно. Само воините носачи сложиха носилките с умрелите на земята и наредиха край тях целия им земен имот: оръжие, храна, дрехи. При великия отряд от безмълвни воини пристигаха двама нови братя.

Пламъците на факлите не докосваха стените, нито сводовете, но изтръгнаха от мрака десетки от тези синове на племето шеванези, чиито души отдавна вече бяха минали по Пътеката на слънцето. Всичките те са танцували някога военни танци, препускали са с коне през равнините, промъквали са се с лъкове през гората. Сега седят тук неподвижни от години, от десетки, а може би и от стотици години — както са ги оставили тези, които ги бяха донесли тук и които навярно също спят до тях.

Ето край тотемния стълб седят двама воини — вожд и магьосник. Те седят с ръце на подбити колена, с лица обърнати към изхода на пещерата, срещу северозападния вятър. Телата им са облечени богато, премените им още пазят ярки багри. Главата на вожда е накичена с дълъг бял кичур пера, отпуснат до земята като крила на убит орел. Пред всеки от тях има оръжие, калюмет, съдове с храна.

Зад тях други. Мнозина от тях седят, подпрели ръце на коленете си, навели надолу глави. Но някои, особено големите, бяха оставени в такава поза, в каквато ги е заварила смъртта. Има и такива, които яздеха коне, други лежаха в лодки, в каное от брезова кора…

Всичките тези тела на хора и животни бяха изсъхнали в течение на дълги години, превърнали се бяха в камък, в каменни буци сред каменните стени. Пламъкът се отразяваше върху косите, дрехите и оръжието им с къс трепетлив блясък. Всичко това е покрито с дребни прозрачни кристалчета сол. Всичко тук изсъхва и се прониква от сол. Такава е тая земя и скали, такава е Пещерата на безмълвните воини.

По стените на пещерата е написана историята на племето, историята на велики и славни подвизи, на неговите борби, лов и пътешествия.

Баща ми обикаляше надлъж пещерата и осветяваше с факела си стените, покрити с тайнствени знакове. Всяка една от тези рисунки и изображения е един ден от историята на шеванезите. Но и тия знаци, както и отдавна измрелите воини, бяха престанали да ни говорят. Езикът им беше замлъкнал с течението на вековете — изгубен по време на безпощадните битки с белите, във времето, когато вождовете и магьосниците загивали така бързо, че не успявали да завещаят на своите наследници, на своите синове езика на знаковете. И сега почти никой от племето не ще може да ги разчете. Дори Горчивия Плод и баща ми знаят само някои от тях.

Дали и ние ще замлъкнем така, та някога синът на моя син или внукът на моя внук да не може да разчете знаците, с които аз тук ще погреба своя баща?