Сат-Ок
Земята на солените скали (12)

През скали и реки,

през храсти, хълмове, гора

отминал хитрия Пан-пук-кеевис,

през горски извори и потоци

достигна бента, направен от бобрите,

към Езерото на спокойната вода,

дето растяха лилиите,

дето се вълнуваше шаварът,

дето живееше неговото момиче

с черна коса и очи

като водите на езерото.

(Из любовна песен)

Пратениците на белите си отидоха още същата нощ. Изпратиха ги Овасес и Танто. Заминаха си и вождовете на другите родове. В селището се върнаха воините с конете, но още от ранно утро се разпръснаха из гората. Малко време ни остана тази година за лов, а беше ясно, че скоро по дирите ни ще тръгне Вап-нап-ао, че племето пак ще трябва да крие следите си в горите и планините. Ние бяхме сключили със земята си братство на кръвта, но в селцето не се чуваха песни, нито викове.

Аз чаках да се върне брат ми, та не отидох с Кукумявката в гората, макар че момчетата от рода капоти бяха открили следи от цяло стадо елени. Чаках брат си още от ранно утро пред палатката му, чаках го, ако и да знаех, че ще се върне едва след пладне. За какво мислех аз? Не помня. Мислите ми бяха бързи и безредни като дъждоносни облаци, гонени от пролетен вятър. Затворих очи и си припомних целия си живот. Чувах песните на майка си, които ми пееше още когато бях малко Ути, борех се с лоса над Дългото езеро, виждах пътя до лагера на Младите Вълци, стрелях по орела, гледаха ме воините от Пещерата на мълчаливите скали. Овасес ни разказваше за Хубавицата и Идахо…

Слънцето превали пладне, после бавно се наклони към запад. Аз все още чаках брат си. Няколко пъти видях между трите брезички срещу палатката на Танто да стои Тинглит. И тя чакаше.

Овасес и Танто се върнаха едва вечерта. Те се отбиха за малко при баща ми и магьосника, а след това отидоха в палатките си. Танто спъна коня и го пусна на поляната край трите брези и най-после тръгна към мене. Но той ме отмина мълчаливо, влезе в своето типи и ясно личеше, че не иска да говори с мене. Но аз не отстъпих и влязох след него. Той не ме и погледна. Запали огъня. Лицето му беше отпаднало от умора.

Помогнах му да раздуха огъня. Ние седнахме един срещу друг. Накрая Танто запита:

— Какво искаш, брате мой?

— Скоро ли ще се върнат белите?

— Не зная.

— До лагера на белите ли ги изпратихте?

— Не. Вап-нап-ао не желаеше да видим на какво разстояние е лагерът им и колко хора има в него. Обаче срещнахме Дебелия Търговец. Каза ни, че Вап-нап-ао има до своя лагер още осем дни път и че не ще успее много скоро да събере нови войници.

Аз не умеех да подхвана оня разговор, който ми се искаше да подхвана. Не ми стигаше смелост. И действително сам не знаех точно какво искам да кажа. Исках да чуя само това, което брат ми мисли.

Веднъж дори започнах:

— Танто…

Но пак не ми достигна смелост и завърших съвсем иначе:

— Тинглит през целия ден излизаше между брезите.

Брат ми не се и усмихна, а само ме погледна внимателно. Той каза:

— Ела с мене.

Навън беше се стъмнило. Духаше Кей-вей-кеен и неговото дихание ставаше все по-студено. Ние застанахме между трите дървета. Опряхме се на тях. Знаех, че след малко тук ще се яви Тинглит. Брат ми на излизане от палатката остави отворена кожената завеса на входа — това беше знак, че чака Тинглит. Ето защо не биваше да започвам разговор. Но аз го бях чакал цял ден. Не можех повече да трая. Сега ми даваше смелост тъмнината. Аз казах:

— Танто, в твоите и моите жили тече кръвта на белите хора.

Той не ми отговори.

— Танто — повторих, — това е истина.

— Мълчи!

— Танто — извиках аз, — нашата майка не е ли сестра на Вап-нап-ао?

Той се надвеси над мене и заговори като в треска:

— Не, не е негова сестра. Но в нашите жили тече лоша кръв. Ти дори имаш по-светла кожа и руса коса. Всички знаят, че майка ни не е сестра на Вап-нап-ао. Те и не мислят за това. Но ти го помниш. И аз не мога да го забравя. Какво значи това? То значи, че имаме отровена кръв, че сме други.

— Не е истина! — викнах аз.

— Истина е. Аз помня това по-добре от тебе и по-дълго от тебе. Вап-нап-ао скоро ще тръгне пак по следите ни. И какво ще правим ние, децата на бялата жена?

Ние не чувахме стъпките на Тинглит. Тя беше застанала близо до нас. Аз отблизо виждах нейните големи очи.

Тя каза:

— Тинглит чу вашия разговор. И сърцето й е тъжно. Сърцето й е тъжно, защото вашите мисли са погрешни, защото в гласа ви има гняв. Аз, Тинглит, ви казвам това, което говорят всички. Ние обичаме Бялото Облаче и тя ни обича. Тя е наша, както и аз, както и баща ми, както ще бъде наш моят син. Една е човешката доброта и едно е човешкото зло, макар човекът да е различен по цвета на кожата. Но всички хора са еднакви. Изгряват те като слънце и залязват в гроба, появяват се на земята като пролет и лягат на почивка като зима.

Тя млъкна. Над главите ни шумяха листата на брезите. А Тинглит, Брезовият Листец, каза вече само на Танто:

— Ще отидем утре, Танто, на Хълма на самотния бор. Там твоите очи ще видят горите на нашата земя. Твоите мисли ще станат ясни и радостни. Аз ще дойда с тебе. Аз ще дойда с тебе завинаги. Ти познаваш високата гора и ще можеш да четеш, както Горчивия Плод чете по звездите. Аз винаги ще съм ти вярна, Танто. Едно огнище ще ни сгрява и една кожа ще ни покрива през студените нощи, Танто!

 

 

Огньовете в палатките бледнеят и гаснат, но пък на небето се запалват звездите. Те са много близко. Можеш да ги докоснеш с ръка. Сърпът на месеца е също близко — кацнал на кичурчето на черната ела. Отново се чува крякането на дивите гъски. Те отлитат на юг, защото дъхът на Кей-вей-кеен става все по-студен.

Звездите бледнеят. Месецът се скрива зад скалите. Настъпва мразовито утро. Някъде сред храстите вресна заек. От брега на езерото се чува бърз пукот, ръмжене, сумтене. Това са водни плъхове и бобри, които се въртят като мравки, гризат нещо и се чешат. Едновременно започваме нашия ден. Ония в гората, както и ние, все повече бързат да се запасят с храни за зимата.

Виждам как от своята палатка излиза Овасес. Той се взира в кървавия изгрев и загрижено се мръщи.

Вървим с Кукумявката към брега на езерото. Днес ще отплуваме в мъглата, за да търсим следи от дивеч. При спускането на лодката се налага да чупим леда с дебел прът. През нощта водата около брега беше се превърнала в кора, покрита със скреж. По нея се виждаха лисичи стъпки.

Знаем защо мръщи чело Овасес. Ние ще бъдем наказани, че тая година беше много кратко времето на нашия лов, че вместо да ловуваме, ние трябваше да бягаме и водим бой с белите. Късен лов и дълга зима — това означаваше глад.

Сега вече е късно. Всеки миг злият Дух на севера можеше да скове езерата с тънък лед. Тогава ловците ще бъдат принудени да чакат, докато ледът стане достатъчно здрав, та да може да се ходи по него. Тъй Ка-пебоан-ка, господар на Кей-вей-кеен, отмъщава на неопитните или нехайни ловци.

Има той в пазвата си снежни виелици, дълбоки снегове и ураганни ветрове. Но е муден, не ни заплашва отведнъж с всичко. Отначало посипва височините с тънък пласт скреж, та човек с товар на гърба си подхлъзва и пада, като счупва ръката или крака си. След това Ка-пебоан-ка ще покрие езерото с тънък пласт лед. Ловецът може да стъпи на тази повърхност и да пропадне. Или да замрази каноето в средата на езерото. То е сковано от леда, доста дебел, за да го измъкнеш, и доста слаб, за да минеш по него.

Все по-кратка става небесната пътека, по която слънцето върви. Сивата мечка е отишла да спи високо в планината. Само черни и кафяви самотници скитат все още из гората.

От далечния север вече прелитат първите снежни парцали и лягат върху дебелия слой от листа, които покриват гората. Господарят на Кей-вей-кеен е наметнал на раменете си бяло наметало. Той танцува от радост, в гората се трупа снежна вихрена белота. Сутрин слънцето, пак свети, но изморено — не топли.

 

 

Откакто бащата на Тинглит, Леката Стъпка, прие Танто в палатката си и обеща да му даде дъщеря си срещу четири мечешки кожи, всяка сутрин ние потегляхме на лов. Беше вече късно. В гората се срещаха тук-там късове бяло платно, следи от първите снежни виелици. Но Танто вече се беше снабдил с три черни кожи.

Баща ми искаше да му даде четвъртата, Танто обаче бе решил сам да си я набави, макар че както той, така и Тинглит мечтаеха вече тя да разпалва всеки ден огъня в палатката на брат ми.

Ние търсихме следи на север, на запад. Свирахме се дори в подножията на планините, но горските духове не бяха благосклонни към нас. На два пъти ни се случваше да открием следи от мечка, но първите загубихме в скалата на Скокливата коза, а вторите ни заведоха до едно място, в което един ден преди това мечката е била обградена от ловци на племето сиваши. На мястото на борбата с мечката беше останала само локва кръв и черепът й, закачен на клоните на един златист бор с жертвена шипка тютюн в глобовете на очите.

После един ден никак не излизахме от селцето, тъй като Кей-вей-кеен танцуваше в гората Танца на северната снежна виелица. А когато на другата заран в тъмни зори тръгнахме наново в път, дълбок сняг беше затрупал горските пътеки.

Този път тръгнахме на изток въпреки твърденията на ловците, че в оная страна никакъв звяр не може да се улови. Нашите ски леко ни носеха дори по стръмнини, защото — както при всеки пресен сняг — ние ги бяхме подплатили отдолу с еленова кожа.

Гората мълчеше, заедно със снега я бе налегнала сънна тишина. Дълго време се носехме все на изток и на изток. В лявото рамо ни блъскаше Кей-вей-кеен и ни караше да ускоряваме хода си. Танто бързаше, сякаш искаше да го изпревари. Аз обаче бях вече загубил всякакво желание. Не вярвах, че ще успеем да пипнем някой от черните братя в такова време, когато гората изпадаше в първия зимен сън. Но Танто тичаше все напред и напред — срещу изгрялото слънце. Зад нас тичаха нашите сенки.

Изглежда, че Тинглит беше измолила от Добрия Дух на дърветата помощ, защото когато слънцето докосна върховете на най-високите ели, а ние минахме преспите през теснината на бобрите и се промъквахме към реката, Танто внезапно се закова на място.

На брега на реката видяхме една малка, покрита със сняг могилка. Като се огледахме внимателно на всички страни, ние се насочихме към нея. Да, Танто не беше се излъгал. Това беше хитро издигната от клони и камъни могилка. Трябваше само да отстраним няколко клона отгоре, за да открием мечешко скривалище, пълно със замръзнала риба.

Тук имаше два пласта сняг. Снежната буря, види се, не беше стигнала чак до тези места, защото върху стария сняг личеше тъничък пласт пресен пух. Благодарение на това не беше трудно да се открият в старата замръзнала кора вчерашните по всяка вероятност следи от мечешки лапи.

— Няма да го оставя — шепнеше Танто, — дори ако трябва да се преселим в гората.

Аз кимнах с глава. Този път трябва да се върнем назад с мечешка кожа.

Ние тръгнахме по дирите на звера нагоре по реката, като оставяхме след себе си широки полукръгове и гледахме най-често да вървим срещу вятъра. Това беше трудна работа, защото на някои места нищо не можеше да се открие под новата снежна покривка. За щастие Кей-вей-кеен беше отвял на някои места снежния пух по мечешките следи.

Към пладне открихме друга могилка. Това бе много добър знак. Тя беше несъмнено по-прясна. Това означаваше, че ние вървяхме по вярна посока. То означаваше също, че мечката постоянно се върти около реката, че трябва да я търсим по тези места, където има най-много риба.

Най-после бяхме открили най-важното нещо и Танто дори се изчерви от радост като момиче — открихме под един стар бор нощното леговище на мечката и пресни, още днешни следи нагоре по реката.

От този миг ние вървяхме все по-бавно. Далеко пред нас трябваше да върви нашият поглед, а преди погледа ни — нюхът и слухът ни. Танто се готвеше вече за борба. Той свали дрехата си, метна през рамото торбата със сол и взе в ръка томахавка. Аз вървях след него със стрела, поставена на тетивата.

Най-сетне ни предупреди слухът, преди погледът ни да беше успял да каже нещо.

Пред нас лежеше гол висок бряг на реката със спуснати надолу стръмни стени. Чуваше се плисък, високо сумтене: Мокве ловеше риба.

Отново направихме дъга, за да заобиколим вятъра. После се спуснахме към брега на реката. Снегът заглушаваше стъпките ни.

Голям черен Мокве беше застанал в плиткото, където беше завардил цяло ято риба. Постоянно се чуваше плисък от мечешките лапи, които изчезваха във водата, и плячката политаше към брега, дето бе изникнала вече голяма купчина от прясно уловена риба.

Мокве стоеше с гръб към нас. Той тежко сумтеше и не чуваше приближаващите се ловци. Сърцето ми биеше, но не само от надежда, но биеше и от страх. Аз разбрах, че Танто нямаше намерение да продължава дълго лова, нито да чака по-дълго мечката, защото денят бавно си отиваше. Той реши тук да се преборим. А мястото не беше безопасно. Ако се наложеше да бягаме, и двамата трябваше да бягаме в една и съща посока — тясната крайбрежна ивица и малко нагоре. В такъв случай бягството ни би завършило само със смърт.

Танто ми заповяда да стоя колкото се може назад. Но аз не го послушах. Знаех, че моята стрела може да му потрябва сега повече от всеки друг път.

Мечката все още не ни беше усетила.

Най-сетне Танто напъна лъка и извика:

— Мокве, братко, обърни се!

Мечката бавно, сякаш не вярваше на ушите си, се обърна към нас. Тогава бръмна стрелата на Танто и улучи право в окото грамадния звяр. Бесен рев огласи гората. Моята стрела се заби в отворената уста.

Мечката тичаше направо към нас. Ние отскочихме назад в две противоположни страни и тогава мечката почна за момент да рие земята, докато си избере противник. Тя избра по-големия, Танто, който размахваше дрехата си. Тя се изправи на задните си крака. В тоя миг брат ми хвърли в очите й шепа сол и нахлузи на главата й кожената си дреха.

Сега вече мечката загуби борбата. Беше заслепена, а не можеше да ни открие и с мирис, защото й пречеше дрехата на Танто, силно напоена с миризмата на човек. А пък слухът на мечката е доста слаб. За да я измамя, аз извиках:

— Аз съм тук, Мокве!

Зверът се обърна към мене и тогава Танто се втурна и заби копието си в едната му страна. В другата му страна се заби моята втора стрела.

Ударите трябва да са били доста тежки, защото изведнъж Мокве зарева жално и изплашено. Падна на предните си крака и заклати глава, сякаш търсеше път за бягство. Това беше и краят на борбата. Танто скочи към него с вдигнат нагоре томахавк и му нанесе страшен удар в наведената надолу глава.

Мечката се хвърли за последен скок и падна на земята.

— Прощавай, братко Мокве — каза Танто, — но трябваше да взема кожата ти, за да заведа в палатката си най-хубавата девойка на шеванезите.

Мокве мълчеше. Кей-вей-кеен носеше дъха на нов сняг. Трябваше да се връщаме бързо в селището.

Ние не взехме месо със себе си, защото, докато одерем мечката, откъм изток вече се цедеше вечерният мрак. Кожата беше голяма и тежка. Обаче нас ни носеше радостта. Пристигнахме в селището, преди още да бяха заспали всички палатки. Пристигнахме заедно с новия сняг. Вятърът поутихна. От глъбините на нощта се сипеше вихър от бели звездички, падаше леко на земята и заглушаваше стъпките ни. В палатката на Танглитиния баща все още гореше огън и се чуваше висок момински глас. Ние се спряхме. Пееше Тинглит:

Далече си мой юнако,

но сърцето си остави при мене,

и вечерният вятър ми разказва за тебе

как прекарваш дни и нощи в гората.

Бих искала да поверя любовта си

на литналите птици,

за да я занесат при тебе,

но се боя, че злият Ка-пебоан-ка

ще я замрази, а с нея и сърцето ми,

затова се връщай, юнако мой!

Танто се изправи, вдигна нависоко в изпънатите си ръце четвъртата мечешка кожа и извика:

— Тинглит! Тинглит…

 

 

Снощи имаше гощавка в палатката на моя брат и за пръв път шеташе там жена му, майката на бъдещите му синове, Тинглит, Брезовия Листец.

Днес никак не ни се отиваше в гората. Утрото беше лениво, защото угощението беше голямо и прекрасно. Целият предиобед с Кукумявката плетохме мрежи за снегоходки. Пред краката ни спеше Тауха. В своя нов зимен кожух сега изглеждаше като сивокафяв вълк. Само когато отвореше очи, можеше да се види, че това е куче приятел.

Все пак след пладне отидохме в гората, за да изпробваме новите снегоходки. Те излязоха доста сполучливи. Носеха ни дори по най-големите преспи бързо и леко.

Тауха се мъкнеше неохотно след нас. Той бързо разбра, че нарочно избираме най-големите преспи, през които той едва можеше да се промъкне. След това си избра своя пътека и наскоро ни напусна. Изгуби се из гората.

Ние вървяхме бавно и мълчаливо. Не ни се искаше да разговаряме. Нямаше и за какво толкова да мислим. Скитахме без цел, без посока. Отначало тръгнахме на, изток, после възвихме на юг по коритото на един малък поток, край който най-малките момчета често поставяха примките си. По едно време някъде в гората извряска заек, а след малко кучешко ръмжене ни обясни, че заекът е станал плячка на Тауха. Аз извиках кучето. То обаче не дойде веднага. Изглежда, че не му беше приятно да дели с когото и да било своя лов. Когато се яви, дояждаше последния къс от плячката си и макар че муцуната му беше цялата полепнала със заешки косми, той се оглеждаше и държеше така безразлично, сякаш поне от два дни нито не беше докосвал със зъби и във всеки случай най-малко от година насам не беше срещал някакъв заек в гората.

Сега вече той вървеше близо до нас, а ние завихме към селището, като лениво разсъждавахме, че не би било зле, ако всеки ден има някое сватбено угощение и всеки ден опитваме вкуса на мечешката шунка, печени ребра от елен, пушена сьомга, щука, печена на стрели и потопена в тъмножълт мед. Говорехме също, че и ние някога ще отведем в своите палатки млади момичета. Аз казах, че моята избраница трябва да има също такива големи и черни очи с ясни, трептящи на дъното пламъчета като на Тинглит. А пък Кукумявката каза, че неговата жена трябва да е така весела, както моята сестра Тинахет. Той дори каза, че ако тя беше по-млада, а той по-голям от нея, би отишел веднага при баща ми, би занесъл дори десет мечешки кожи, за да я вземе в своята палатка. Тогава аз му казах, че би трябвало и мене да пита за разрешение, а така също да ме моли за помощ, за да се снабди с тези кожи, защото иначе още първата мечка, наместо да му даде своята кожа, ще замъкне неговата кожа в своето леговище.

Кукумявката нищо не отговори. Вместо да губи време за думи, той изведнъж се хвърли върху мене и завря главата ми в снега. Но аз не му останах длъжен. След миг и двамата имахме напълнени със сняг вратове, ръкави и коси. Ту той, ту аз бяхме отгоре, но никой не се предаваше. Приятелството си с приятелство, но аз вече усещах, че окото ми се е подуло, а носът на скъпия ми приятел багреше снега с кръвта си…

Изведнъж скочихме на крака, Тауха, който преди малко пак беше изчезнал в гората, изведнъж нададе вълчи вой. Какво беше това? Какво означаваше то? Ние затичахме нататък. Така обикновено вият кучетата над тялото на човек.

Тауха беше открил човек. На брега на потока лежеше с лице към земята индианец с ниско отрязана коса, с изпокъсани дрехи, виснали на ужасно слабото му тяло. Ние го обърнахме по гръб. Трудно можеше да се познае кой беше този човек, обаче под петната кръв и мръсотия се криеше нещо познато.

— Счупения Нож! — викна Кукумявката.

Да, това наистина беше Счупения Нож, воинът, когото бяха хванали белите в каньона на Мълчаливите скали и за когото Вап-нап-ао беше казал, че се е съгласил да отиде в резерват.

Краката и ръцете на индианеца, целите подути, представляваха една голяма рана. Цялото му тяло беше покрито с побелели драскотини и рани.

Ние сложихме ранения върху откършени клонове, после Кукумявката се затече да търси помощ в селището. Аз останах при ранения.

Отново се свършваше денят, отново от изток се надигаше мракът.

Но много по-страшен мрак ни дебнеше от юг, откъм лагера на белите. Аз гледах съсухреното от глад лице на Счупения Нож. Какво ни носеше той? Какво вещаеше за съдбата на своето племе?

И тогава още веднъж прободох лявата си ръка, за да капнат няколко капки кръв по снега, който покриваше земята на свободните шеванези — за да сключа с нея съюз за всяко време на годината. За времето на студа и за времето на летния зной, за времето на северния вятър и южния вятър. За цял живот, докато той продължава.