Румен Митков
Бележки (2)

Зелените хълмове на Африка

На 22 ноември 1933 г. Ърнест Хемингуей отплава с кораба „Генерал Мецингер“ от пристанището на Марсилия към Момбаса, за да осъществи една своя стара мечта — да отиде на сафари в Африка.

В средата на април 1934 г. Хемингуей вече е обратно в Кий Уест и започва да пише разказ, който да пресъздаде точно и вярно всеки детайл от незабравимия лов сред хълмовете и саваните на Кения. Намеренията му са скромни — това ще бъде нов опит да улови онази магия на живата природа, която десет години по-рано е родила разказа „Реката с две сърца“. Ръкописът обаче набъбва неочаквано много, а заедно с броя на страниците нараства и желанието на Хемингуей да превърне книгата в творчески експеримент, в доказателство, че документалната проза може да притежава художествения заряд на белетристиката, стига да бъде достатъчно истинска.

След седеммесечна работа в писмо до Максуел Пъркинс от 16 ноември 1934 г. Хемингуей съобщава, че първият вариант на книгата вече е готов и съдържа около 73 000 думи. Научил новината, екипът на сп. „Космополитън“ веднага предлага да отпечата ръкописа, но при условие, че Хемингуей намали обема до около 45 000 думи. Хемингуей гневно отказва.

На помощ идва сп. „Скрибнърс Магазин“. Без да поставя никакви условия, списанието купува правата за отпечатването на „Зелените хълмове на Африка“ срещу 5 000 долара (сумата се вижда обидно нищожна на автора) и го публикува в няколко поредни броя в периода от май до октомври 1935 г. Текстът на Хемингуей е придружен с графични скици от Едуард Шентън. Хемингуей е във възторг от илюстрациите.

Книгата се появява на 25 октомври 1935 г. Издателство „Чарлс Скрибнърс Сънс“ предпазливо отпечатва 10 550 екземпляра. Озаглавена е „Зелените хълмове на Африка“, въпреки че работното заглавие е „Възвишенията на Африка“. Първоначално Хемингуей има намерение да сложи и подзаглавие — „Всички ловци са братя“, — но в последния момент се отказва.

Всичко в книгата — от названията на градовете, долините, хълмовете и реките до имената на африканските водачи и носачи — отговаря на действителността. Изключение правят само имената на хората от най-близкия кръг на писателя, но Карлос Бейкър, биографът на Ърнест Хемингуей, разкрива и тяхната самоличност: Дж. Ф. или Джексън Филипс е всъщност Филип Пърсивал — един от най-добрите професионални ловци в Кения, човек с чувство за хумор и неуморим разказвач на ловни истории, Карл е Чарлс Томпсън — приятел на Хемингуей, а П. О, М. е Полин — втората съпруга на Хемингуей, — но зад инициалите се крие съкращението на Poor Old Mama (англ. — бедната добра мама).

Книгата е посрещната със смесено настроение, Луис Ганет я нарича „поредното сафари“, Едмънд Уилсън я оценява като „единствената съвсем слаба книга на Хемингуей“, а Т. С. Матюс авторитетно заявява: „Хемингуей очевидно смята, че може да пише каквото си иска и че това ще му се размине безнаказано. Сигурно е прав — ще му се размине. Но книгата далеч не е шедьовър, както си мисли авторът.“

Има и по-благонастроени отзиви. Сред тях са мненията на Карл ван Дорен, че „книгата е изпълнена с жива, проникновена и омагьосваща проза и великолепни портрети на хора“, а Изабел Патърсън заключава, че „Зелените хълмове на Африка“ отразява стила на Хемингуей с всички негови предимства и недостатъци.

В писмо от 27 февруари 1936 г. Максуел Пъркинс споделя с Хемингуей:

„Читателите решиха да възприемат книгата като някакъв вид творческа отмора.“

Хемингуей посреща с невиждано безразличие отрицателните рецензии. Вътре в себе си той е спокоен. В главата му вече назряват две произведения, които ще докажат на всички, че дните, прекарани в Африка, не са загубени напразно. Няколко месеца по-късно сп. „Ескуайър“ ще получи ръкописа на „Снеговете на Килиманджаро“, а сп. „Космополитън“ — „Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър“.