Михаил Лъкатник
Цветя

Аз обичам цветята. Но да поднасям букети не обичам. А два дни преди да тръгнем на училище, отрядният съвет на класа ни се събра и реши:

„Всички до един на 15 септември да бъдем на училище с цветя. Всеки да поднесе на класната букет!“

Аз съм председател на отрядния съвет и беше неудобно да протестирам. Само помолих да ме освободят от това приятно задължение. Нямаме градина. В кооперация живеем. Освободиха ме. Един букет по-малко — няма да се забележи.

Но като си отивах, настигна ме Пенчо.

— И аз няма да донеса цветя! — каза ми той. — Отгде-накъде за председателя да е разрешено, а за мене — не?

Помъчих се да го убедя, но той не пожела да ме изслуша. Отиде си. Опасно нещо е личният пример. Но не стига това, ами след малко ме настигна Генчо. И той нямало да донесе цветя. После в къщи дойде Тенчо, после Менчо, после Женчо — и едва ли не целият отряд. Всички заявиха, че нямало да носят цветя. Хванах се за главата. Глътнах пет аспирина, но не ми мина. Мама се разтревожи, баба ме задърпа да ме води в поликлиниката, а татко се усъмни, че пак съм счупил прозореца на съседите. Обясних им случая и тогава… всички се хванаха за главите. Сега започнах на тях да раздавам аспирини. Първо на мама, после на баба, после на… Но на татко не дадох. Той тъкмо посегна и изведнъж се сети:

— Ще оправим работата. На 15 септември ще купим една количка с цветя. Ти ще я закараш пред училището и ще извикаш целия отряд да си вземе от тях! Нали си председател! Ще те слушат!

Зарадвах се. Главата ми мина.

На 15 септември количка не намерихме, но баба откри на тавана една голяма кошница. Напълнихме я с цветя и аз я понесох към училище. Само че нямаше нужда от нея. Защото Пенчо, Генчо, Тенчо, Менчо, Женчо и целият отряд носеха по два букета цветя. Всеки си помислил, че трябва и аз да имам букет. Весела работа!

Посмяхме се, посмяхме, а после подредихме цветята пред катедрата. Като влезе класната, ахна от радост…