Михаил Лъкатник
Добрият другар

Работата беше много проста: Венко направи опит да препише контролното по аритметика и звеното се събра да порицае тоя нещастен опит. Изказаха се всички с изключение на един. Гласуваха всички за наказание „строго мъмрене“ с изключение на един. И този един беше Ицко. Той взе думата, след като другите си отидоха и мъмреният Венко остана сам. Взе я в момента, когато Венко беше убеден, че постъпката му е лоша, че другарите му имаха право.

— Видиш ли? — започна Ицко. — И това ми били другари. Нажулиха те здравата за нищо.

— Как така „за нищо“? — възпротиви се Венко. — Аз се опитах да препиша.

— Опитал, опитал… А преписа ли?

— Не преписах — призна си Венко.

— Е, щом не си преписал, за какво те наказаха? За нищо!

— Но все пак…

— Няма „все пак“. Щом не си направил нищо, никой не може да те наказва. Това не са другари. Добрият другар ще те защити, ще те оправдае. Ако потрябва — ще се пожертвува за тебе. А те — наскачаха като гарвани на мърша…

Венко искаше да възрази, че другарите от звеното не са гарвани, че и сам той не е никаква мърша, а жив човек, но все пак в него се промъкна надеждата, че Ицко има право. Така де. Всъщност нищо не бе направил. Готвеше се да препише, но не преписа. И освен това сам добре си реши задачите и не получи двойка. Тогава? Защо беше това „строго мъмрене“?

— А ти другар ли си? — запита той Ицко.

— Другар съм, разбира се! Иска ли питане?

— А като си другар, защо не стана да ме защитиш?

— Нямаше смисъл. Страхувах се, че ще влоша положението ти. Те предварително се бяха наговорили да те мъмрят и нищо не можеше да помогне — излъга Ицко.

Разбира се, Венко не повярва на Ицковите думи, но от тоя миг те като че ли станаха неразделни другари. Ицко заговори в класа за несправедливото наказание. Представяше го като мъченик, като жертва на звеното.

Първоначално Венко никак не се смяташе за мъченик. Напротив, чувствуваше се много весел и жизнерадостен, играеше му се повече, отколкото по-рано. Наказанието сякаш бе свалило някакъв товар от гърба му и той можеше с чиста съвест да гледа съучениците си. Не му се искаше да минава и за жертва на другарите си от звеното. Че какво пък? Даже и да бяха попресилили малко наказанието, те за негово добро бяха постъпили така. И той като че ли повече ги обикна. Но Ицко вървеше по стъпките му и все натякваше:

— Ето, виждаш ли ги! Хич и не мислят за тебе. Наложиха ти несправедливо наказание. Измина толкова време оттогава, а още не искат да го отменят. Другари ли са това?

И Венко започна да се безпокои. Наистина, защо не му отменят вече наказанието? Толкова ли беше голямо престъплението му?

Взе да му се струва, че някои гледат с насмешка на него. „Кой? Венко ли? — четеше в очите им той. — Остави го. Що за пионер е, като е получил «строго мъмрене»? Добрият пионер не може да има такова наказание!“

И започна да страни от другарите си, да избягва игрите им. И се почувствува мъченик, голям мъченик, жертва на звеното. Само Ицко върви подире му и все чопли, чопли в душата му…

Какво ще кажете вие? Добър другар ли е той?