Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Фейлетон
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание:

Михаил Лъкатник. Героите са между нас

Стихотворения и фейлетони

 

Библиотека „Дъга“

Български писатели за деца и юноши

 

Редактор: Методи Бежански

Художник: Иван Димов

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Гергина Григорова

Коректор: Лилия Вълчева

Първо издание. Българска. Литературна група V. Дадена за набор на 4.XI.1974 година. Подписана за печат на 20.IV.1975 година. Излязла от печат на 25.V.1975 година. Формат 1/16 60×84. Тираж 25 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,50. Цена на книжното тяло 0,51. Цена 0,90 лева.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1975

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

… Така си е кой знае откога. Случи ли се някому в къщи нещо лошо, баба вика:

— Божа работа. Така е било писано!

А дядо се почесва по гладко избръснатата брада, усмихва се дяволито под мустак и промърморва:

— Бабини деветини. Така било писано. Къде? На ланския сняг ли? Там ли го чете?

Тогава баба ми се развиква:

— Ти, безбожник и анархист, много да не знаеш! Зарад такива като тебе се обърка светът. Затова господ даде атомна и водородна бомба — за наказание человеческо. Затова унищожи Хирошима и Нагазаки — за предупреждение един вид. Затова зарази зеленчуците със стронций 90 и направи японската риба радиоактивна, затова направи да вали радиоактивен дъжд.

Трябва да ви кажа, че баба ми всичко чете и всичко знае, но и дядо не й отстъпва в това отношение.

— Пфу, бабо, бабо — отвръща той. — Учила си се на четмо и писмо, ама ти е слаба граматиката в политиката. Никакви атомни и водородни бомби не е дал бог, а хората сами си ги измислиха. Хирошима и Нагазаки бяха унищожени от американците. Пак американците и техните приятели англичаните заразяват зеленчуците и рибите със стронций 90, че правят опити с разни водородни и атомни бомби по островите и моретата. А господ, ще знаеш, нищо не може да праща, защото нищо не е измислил. А не е измислил, защото никакъв го няма.

— Има го!

— Няма го!

— Има го, ти казвам!

— Хайде, като го има, кажи ми къде му е седалището?

— На небето.

— Ех, и ти, бабо! На небето! Хората летят по небето и там вече са като у дома си. Ако беше там, все щяха да го срещнат някъде. Лайка щеше да го види от изкуствения спътник и поне веднъж щеше да му излае…

— Ти не меси тука Лайка — започва да отстъпва баба.

Трябва също така да ви кажа, че когато Лайка тръгна да обикаля земното кълбо, баба ден и нощ за нея мислеше. Ще се събуди току сред нощ, ще стане от леглото и като се прекръсти, ще промърмори:

— Какво ли прави там, горкичкото? Дали не му е студено? Има ли си достатъчно за ядене?

А на дядо му се спи и само й се кара:

— Стига си бръмчала и загасяй това глупаво кандило. Пречи ми да спя…

А след малко я успокоява:

— Какво се грижиш толкова за Лайка. Не чете ли? Има си храна, има си специално облекло, кислород… Ех, на земята няма да се върне. Ще загине. Ама ще загине като герой. За благото на човечеството. От такава смърт и аз бих желал да умра. Ако ме пуснат, като нищо се качвам на спътника…

И въпреки всичко баба си вярва в божите работи. И на черква ходи, и мен иска да води. Само че аз тръгвам с нея и щом се заприказва с някоя съседка, дим да ме няма. Досега ни веднъж не е успяла да ме вкара вътре…

И още едно нещо трябва да ви кажа. Добър ученик съм, ама с аритметиката никак не се разбирам. Не че съм тъп и не мога да я уча. Не. Много скучна ми се вижда. И, според мен, тя за нищо не трябва. Таблицата за умножение знам, събиране, изваждане и деление също знам, но дробите ми се струват като лабиринт от списание, когато художникът забрави да остави отвор, по който котката би могла да стигне до мишката. Обикаляш, обикаляш и все до задънено място стигаш. И за какво са тия дроби? Гледам, и на възрастните не им трябват. Нито дядо, нито баба, нито мама и татко смятат с дроби. И аз не смятам с дроби. Едно топче струва две стотинки. Пет топчета струва пет по две. Значи десет стотинки. Давам ги и готово. Нито има нужда да събирам и изваждам вътре в скобите, после да умножавам с това, което е пред скобите, нито трябва да привеждам към общ знаменател и да търся най-малкото общо кратно. Така е, ама учителката не ме разбира. Иска да зная дробите. И понеже аз не ги зная, завъртя ми една двойка на устен, завъртя ми втора двойка на контролно и татко ми се скара. За малко да ми издърпа ушите, като чу моите обяснения върху безполезността на дробите, но баба се намеси:

— Не го закачай! Това си е божа работа. Дарба трябва! А бог всекиму не дава!

Татко ме остави и си тръгна по работата, като се закани:

— Ще му дам аз една божа работа. На мързела по твоему „божа работа“ ли му викат?

А баба ме погали по главата.

— Ти не се кахъри, момчето ми. Ще помолим бога и на теб да даде да ги разбереш тия пущини, дробите. Сега си облечи бялата ризка, измий се хубаво и ще те заведа в черквата. Там ще се помолим и всичко ще се нареди… Само бъди чистичък. Бог обича чисти деца.

В училище ме учеха да не вярвам в бога и божите измишльотини, но нали работата беше да се отърва от двойките по аритметика, реших, че с едно ходене в черква нищо няма да ми стане.

И наистина — нищо не ми стана. На другия ден получих трета двойка по аритметика. Учителката каза, че такъв ленивец като мене за първи път в живота си срещала. А трябва да знаете, че моята учителка има доста дълъг живот. Вече е на шестдесет години. Излиза, че аз съм голямо изключение…

— Е — рекох, — бабо. Не помогна бог. Виж каква двойка ми изписа учителката в бележника. Сега закъде съм?

— Не хули бога, внуче. Той забавя, ала не забравя — рече баба. — Пак ще отидем в черква, пак ще го помолим и всичко ще се оправи. Само трябва да имаш търпение. Да почакаш.

А дядо ме дръпна настрана.

— Вземи аритметиката, тетрадката и един молив. Ела с мене — прошепна той. — Ще седнем на пейката под асмата и ще порешаваме задачи. И тъй, както си решаваме, ще почакаме божията помощ.

Решавахме един ден, решавахме втори ден, решавахме трети ден и по едно време ми се стори, че няма нищо по-просто на тоя свят от дробите.

— Я, дядо — казах, — избери най-мъчната задача!

Избра я дядо, а аз за три минути я реших.

— Я — рекох — избери още една.

И нея реших.

Че после, като почнах. Не остана нерешена задача нито в аритметиката, нито в сборника със задачи.

— Хе, дядо — викам. — Ето че дойде божията помощ.

— Дойде тя, дойде, ама, както виждаш, нито аз, нито ти сме богове. Най-напред бради нямаме…

След няколко дни получих пет на устен по аритметика. А на второто контролно изкарах шест. Просто да ми се ненадяваш. Похвалих се на баба, а тя се прекръсти:

— Нали ти казах. Божа работа. Чу ти той молитвите!

— Да имаш да вземаш — разсърдих се аз. — Никаква божа работа. Това си беше чисто и просто моя работа!

А дядо се подсмихна под мустак и ми смигна.

— Да, бабо! Това си беше моя работа и дядова работа. Ако бяхме чакали господ, така щеше да си стои двойката в бележника ми…

Край