Михаил Лъкатник
Летящата шестица

Съвсем неочаквано Янка получи шестица по история. Като седна на чина, отвори бележника си, приглади го с длан, да не се затваря сам, и до края на часа не отмести поглед от шестицата. Много хубаво пишеше учителката по история цифрите. Като птички ги рисуваше. А особено шестиците. Да гледаш — да им се ненагледаш.

В къщи радостта беше безкрайно голяма. Янка я показа най-напред на мама. Мама остави точилката и както си беше с набрашнени ръце, залепи ги за Янкините бузи и я целуна по челото:

— Ох, на мама умницата! И тя знаела да учи и шестици да получава. Да ми растеш, да ми порастеш и по всичко да имаш шест.

Като се върна от работа, татко донесе за Янка един голям шоколад. Мама му беше казала по телефона за шестицата и той бързаше да зарадва дъщеря си.

Татко сложи очилата си, взе разтворения бележник и завъртя един хубав подпис в правоъгълната кутийка, където пишеше: „Родител или настойник“.

— Браво! Всичките кутийки на бележника да напълниш с шестици!

Само Тончо, по-малкото братче на Янка, не се зарадва никак.

— Хе! Голяма работа! — рече той. — Получила шестица в годината веднъж и сега ще й отдаваме специални почести. Това е нейно задължение. В изискванията пише: „Бъди примерен ученик!“ А това значи редовно да учиш за шестици…

— Ти не се меси! — сгълча го майка му. — На тебе ти е лесно.

Но Тончо продължи да се меси.

— Аз — каза той — искам да ми донесете пет шоколада. Пет пъти съм изпитван през третия срок и имам пет шестици…

Майката преглътна думите си, а таткото виновно наведе глава. Тончо говореше истината. В къщи така бяха свикнали с неговите шестици, че вече не им правеха впечатление. Знаеха си, изпитат ли го, шестицата му е сигурна. Това си беше някак в реда на нещата и никой не мислеше, че Тончо заслужава шоколад.

Както и да е, разговорът за Янкината шестица завърши. Тя си изяде шоколада, като отчупи едно мъничко парченце и на брат си. Но от тоя ден не отвори историята. И защо да я отваря? Нали веднъж получи шест?

Понякога другарката задаваше въпроси. Децата вдигаха ръце да отговорят. Само Янка се свиваше на чина.

— Я нека Янка да каже — кимваше към нея учителката.

Янка се надигаше от чина си, но нищо не казваше. Не казваше не защото не искаше или защото беше сърдита. Чисто и просто не знаеше.

— Не учиш, Янке, не учиш! — кореше я учителката. — Ще ти отлети шестицата.

И един лош ден… Да, тоя ден беше лош, макар че не беше петък, макар че Янка не срещна поп и макар че… Та в един лош ден шестицата отлетя. И там, в бележника, учителката нарисува една двойка. Нарисува я така, както само тя умееше да рисува цифрите — също като птичка. Но тая птичка не зарадва нито Янка, нито баща й, нито майка й. Нежелана беше тая птичка и тя сякаш постоянно чирикаше:

— Янка не учи. Янка не знае история.

Мама ахка, охка и плака. Янка й пригласяше. Татко не донесе шоколад, не сложи очилата си и не завъртя хубав подпис в правоъгълната кутийка, където пишеше: „Родител или настойник“. Само Тончо, който в тоя ден бе получил шестата си шестица, рече:

— Така е то: имаше си хубаво птиченце, а не можа да го опазиш. Гледай си сега грозотията.

После си взе футбола и като излизаше навън, добави:

— Няма ли да й купите пак шоколад?