Михаил Лъкатник
Отново на училище

Снощи мама ми изпра и изглади пионерската връзка. Вързах я на врата си тая сутрин и се видях в огледалото. Много ми отива. Домъчня ми, че цяло лято не се сетих за нея, и леко я погалих с ръка.

В чантата си сложих всички учебници и тетрадки. Няма да ми трябват още от първия ден, но нищо. Не тежат кой знае колко много.

Баба ми пожела „с бога напред“, но аз не й останах длъжен. Казах й, че нейният бог много е изостанал и нямам никакво намерение да се влача с неговата помощ на опашката.

— Атеист и безбожник! — каза ми тя, а аз й отвърнах, че е „религиозна заблуда“ и „суеверна безпомощност“, с което много я огорчих.

Обичам и уважавам баба си и тя ме обича, но на религиозна тема сме на нож. Не й прощавам.

Мама плисна пред мен менчето и ми пожела да ми върви през цялата година като по вода. Виж, това не е суеверие, а хубав народен обичай. Пък и водата не е безпомощна като бабиния бог, чиито дела никой не е видял. Тя служи за миене, за пиене, дава живот на растенията, кара електроцентрали и произвежда електричество, за да ни е светло нощно време. Затуй смело нагазих в локвата и тръгнах на училище.

— Букета! — извика след мене мама и хукна да ми го донесе.

Как се сети! Нарочно го бях забравил. Букетът беше предназначен за учителката. Мама е на мнение, че в първия учебен ден всеки трябва да й занесе цветя. А аз съм на мнение, че това е момичешка работа. Но нейсе — взех букета…

По пътя за училище видях една голяма кофа за смет. Тъкмо щях да запокитя в нея цветята, пред мен се изпречи Васко — и той с цветя в ръка. Вместо да му кажа „здравей“, смутено започнах да оправям цветята и да късам по-увехналите листенца. Гледам, и Васко прави същото и гузно се усмихва.

— Какво? За класната ли?

— За класната — отвърнах. — Само че някои листенца малко се поувехнали, та рекох да ги почистя.

— И аз — рече Васко. — То много не ми се носеха, ама мама, като рекла: „Ще й занесеш, та ще й занесеш“… Няма как.

— Няма как — въздъхна и аз. Разбрах, че и той имаше намерение да хвърли букета си в кофата…

Пред училищната порта срещнахме класната. Като ни видя, така радостно се засмя, така весело плесна с ръце, че чантата й падна на плочника, а ние с Васко се ухилихме до уши.

— Ой, какви хубави цветя! Какви букети! За мене ли са?

Ние с Васко, доволни, че ще се отървем навреме от букетите, побързахме да й ги дадем.

— За вас, за вас — избъбрихме и двамата.

А тя, като ни запрегръща, като ни зацелува… Мама не ми се е радвала толкова, когато й занеса шестица.

— Значи не сте забравили класната си… Добрите ми… Дечицата ми…

Правичката да си кажа, никога не съм забравял нашата класна. Тя е толкова добра, че има какво човек да си спомня за нея. Но никога не съм си и помислял дори, че едни цветя ще я зарадват толкова много. И наум си обещах, че докато има цветя в нашата градина, всяка сутрин ще й нося по един букет. Нищо, че това е момичешка работа…

Скоро ни видяха и другите от класа. Втурнаха се, запрегръщаха учителката и след малко тя цялата стана един голям букет — не се виждаше вече от цветя…

После посрещнахме първолаците, раздадохме им подаръци, а като влязохме в клас, всеки разказа как е прекарал лятото…

Ех, хубава е ваканцията, но от училището няма нищо по-хубаво…