Михаил Лъкатник
Стоянка се труди на сянка

Ех, че над лагера слънце пече,

нишки сребристи и жарки тъче,

а във палатката, скрита на сянка,

кротко лежи и си бъбре Стоянка:

 

— Ох, ако беше прохлада навън,

нямаше тъй да ме кара на сън.

Щях да запретна ръкави завчас,

щях да се хвана на работа аз.

Щях да нарежа картофи за стола,

щях да помогна на дядо Никола

вкусна чорбица да сготви със лук.

 

Как я обичам! Да имаше тук,

бих си похапнала даже сега.

Няма. А мен ме обзема тъга,

дето тъй силно припича навън,

дето туй слънце ме кара на сън.

 

Тъй във палатката бяла на сянка

кротко лежи и си бъбре Стоянка.

 

Облаци слънцето скриха веднъж.

Вейна прохлада. Закапа и дъжд.

 

В малката бяла палатка на сянка

пак си лежи и си бъбре Стоянка:

— Ех, да не беше тъй хладно навън,

нямаше пак да ме кара на сън.

Щях да запретна ръкави завчас,

щях да се хвана на работа аз.

 

Щях да нацепя дръвца на готвача,

щях да умеся тогава погача,

после, когато се тя изпече,

щях да отчупя от нея парче,

щях да си хапна със сиренце сладко,

щях да повикам и Пенка, и Владко,

и всички, които обичат погача…

 

Да, ала няма дръвца за готвача,

защото сега е прохладно навън,

а щом е прохладно, ме кара на сън…

 

Така в палатката бяла на сянка

през цялата смяна се труди Стоянка.

 

Не хапна погача, чорбица със лук

и… нашата приказка свършва дотук!