Михаил Лъкатник
Паметник на Ленин

Когато скулпторът е ваял

с длетото паметник на Ленин,

то сигурно го е омаял

дъхът на степи заледени,

то сигурно се е заслушвал

във шепота на лесовете,

сибирски вятър го е люшвал,

пропуквали са ледовете, то сигурно са му кънтели

в ушите конските копита,

красноармейци са му пели

и с песен са превзели Питер,

то сигурно срещу двореца

той сам е стрелял от „Аврора“,

че как ли иначе резеца

би могъл сам да проговори?

 

Когато скулпторът изсичал

с длетото паметник на Ленин,

то сигурно го е обичал

с очи от правдата пленени

и дал тогава на гранита

живец от свойта кръв гореща,

да може всеки да го пита,

да може всеки да го среща;

и дал му поглед, да ни гледа

с очи по бащински присвити

как от победа към победа

ще крачим, без да се наситим,

то сигурно душа му вложил

от своята душа открита —

та как ли иначе ще може

далече да лети гранита?

 

И тая скулптура е в полет

с крила, в небето чак опрени,

и тя вестява всяка пролет,

защото пролетта е Ленин;

и тая скулптура живее

над степи и поля зелени,

защото ний живеем в нея,

защото в нас живее Ленин!