Майкъл Скот
Вълшебницата (68)

Глава 68

Дивия лов тичаше по равнината Солсбъри. Създанията, които Софи и Джош по-рано бяха зърнали само бегло, сега бяха по-близо. Някои бяха с позната външност: черни кучета и сиви вълци, огромни червенооки котки, едри мечки, глигани с извити бивни, кози, елени и коне. Но към Лова се бяха присъединили и други: човекоподобни фигури, издялани от камък; създания с дървесна кора вместо кожа, листа вместо коси и клони вместо крайници. Софи и Джош разпознаха още представители на закачулените зли духове, видяха кукубути с обръснати глави, които размахваха вериги, и рицари в мръсни и разядени от ръжда брони. Татуирани воини в кожи и римски центуриони в разкъсани доспехи куцукаха зад червенокоси дерг-ду. А сред чудовищата тичаха и съвсем нормални наглед хора, въоръжени с мечове, ножове и копия; Джош реши, че те са най-страшни от всички.

Близнаците погледнаха към Стоунхендж, който се издигаше тъмен и неясен в нощта, и разбраха, че няма да стигнат до него навреме.

— Ще спрем и ще се бием — рече задъхано Джош, анализирайки ситуацията и ограничените им възможности. — Останала ми е малко сила… Може би ще успея да призова още дъжд…

Див пронизителен вой отекна над равнината Солсбъри. Сърцето на Джош се сви, щом видя движение вдясно — още една група тичаше да им пресече пътя.

— Имаме проблем — обяви той.

— Напротив. — Паламед се ухили. — Погледни пак.

И тогава Джош позна фигурата, предвождаща групата.

— Шекспир!

Барда насочи Хрътките на Гавраил и те връхлетяха странично върху Дивия лов. Добре обучените хрътки се врязаха в разнородната армия и я накараха да спре. Железни копия и метални мечове засвяткаха в нощта и над равнината бързо се издигна прашен облак.

Уилям Шекспир, в съвременна полицейска броня и шлем с наличник, пристъпи към Паламед.

— Добра среща — поздрави той.

— Мисля, че ти казах да не чакаш след залез — рече Сарацинския рицар.

— О, всичко идва при онзи, който чака — отвърна Шекспир. — А и без това знаеш, че никога не те слушам — добави той със смутена усмивка. — Освен това, след като по пътищата няма никакво движение, предположих, че ще намерите някое място, където да се скриете до мръкване.

Паламед смъкна безчувствения алхимик на земята и започна да го пляска по бузите.

— Събуди се, Фламел. Събуди се. Трябва да знаем при кой камък да отидем.

Бледите очи на Никола се отвориха.

— Олтарния камък — прошепна дрезгаво той.

Гавраил се появи от нощта. Голата му плът бе нашарена с черни сажди. Те бяха набити и в косата му.

— Прекалено много са и с всяка минута идват все повече — рече той запъхтяно. — Не можем да ги удържим.

Джош посочи към кръга от камъни.

— Изтегли всички към Стоунхендж. — Беше го обзело същото онова чувство на покой, което бе изпитал и по-рано. Не бяха останали никакви решения за взимане. Единственото, което трябваше да направи, бе да се бие. Щеше да брани сестра си докрай. Притисна ръка към гърдите си и усети как двете страници от Сборника прошумоляха под тениската му. Може би бе дошло времето да ги унищожи, макар че не бе съвсем сигурен как. Вероятно би могъл да ги изяде. — Всички назад — извика той. — Ще дадем последния си отпор.