Лас Смол
Благословени от съдбата (4)

Четвърта глава

Бърти и Греъм седяха край масата в трапезарията, след като бяха хапнали. Разговорът доставяше удоволствие и на двамата, защото искаха да се опознаят по-добре. Разказваха за семействата си, за училищата, в които бяха учили, споделяха мисли за възгледите си. Греъм я слушаше с внимание и й се усмихваше. Накрая каза:

— Сигурно ще ти е трудно да смениш спалното бельо с гипсирана ръка. Бих могъл да го направя вместо теб, стига да не си в разгара на триседмичен бунт. — Не успя да се въздържи и звучно се разсмя.

Робърта кимна и отговори в тон с шегата му:

— Ще стачкувам във връзка със сменянето на чаршафите от утре. Тези, които ще сменя сега, ще отидат в пералната. Ако носиш твоите до там, би ли ги взел и моите?

— Естествено. — Любезно подмина факта, че вече е занесъл чаршафите за пране, и попита: — Имаш ли някакви други поръчки? Да купя нещо от супермаркета може би?

— Вече направих покупките си. Ще готвя задушено на слаб огън. Ще участваш ли?

— Ммм! — с удоволствие примижа той.

Робърта се засмя от сърце:

— Не мисли, че те съблазнявам.

Той не знаеше какво да отговори на шегата й. Можеше ли да бъде съблазнен? Какво ли пишеше в книгите по този въпрос? Какво извинение би могъл да намери, за да отиде и направи справка? Затова каза само:

— Не мисля, че досега някоя жена се е опитвала да ме съблазни. Всъщност как става това? Дали един мъж разбира кога го съблазняват?

Тя прихна да се смее. Греъм не повярва на ушите си. — Звучният й смях огласяше целия апартамент! Наблюдаваше я внимателно.

Най-сетне Робърта си пое дъх и успя да изрече:

— Нито една жена не е… Аха. Пращаш ме за зелен хайвер. Така ли?

— Скъпа… — каза го толкова тихо, че едва ли го чу, ала произнасянето на тази дума му достави истинска наслада. — Трябва да имаш предвид, че не познавам много жените. Наистина е така! А сега се успокой и ме изслушай. Когато бях в гимназията и колежа, играех футбол. Баща ми беше починал и майка ни отгледа сама мен и останалите ми шест братя и сестри. Нямаше пари за всички ни дори за гимназия, камо ли за университет. Трябваше да се боря, за да успея. Така нищо не разбрахме от детството си. Единствената жена, която наистина познавам, е майка ми. Тя е самоотвержена жена с твърд характер, която ни обича безкрайно и винаги иска ние, децата й, да сме изрядни във всяко отношение. С търпение и упоритост тя успя да изглади острите ръбове в характерите ни. Затова ще сме й благодарни цял живот. Какво да ти кажа за себе си — учех, работех и свирех на пиано.

— Значи… — Робърта млъкна, после го погледна и продължи: — Значи ти свириш на пиано?

— И то доста добре. — Скромно сведе поглед и продължи да обяснява: — Може би тъкмо това е причината никоя жена да не ме е съблазнявала. Момичетата идват, застават до пианото, казват на пианиста „здравей“ и толкоз. Мен никой не ме е съблазнявал. Как го правят жените? С пълна тенджера задушено ли?

— Въпросът не е в тенджерата със задушеното, а в това как жената го поднася. С усмивка, мило и любезно.

— Значи по това може да се познае…

— Да.

— Мога да се състезавам по готвене с всяка жена.

— Това е извън правилата. — Робърта тръсна глава с упрек. — Пътят до мъжкото сърце минава през стомаха му. Ако не се нуждаеш от някой да ти готви, тогава какво остава? — Усмихна се лъчезарно, а страните й порозовяха. — Ами ако ти бях направила вкусните тексаски курабийки на семейство Ламбърт, дали щеше да се досетиш, че съм те примамила.

— Бих помислил, че ти е домъчняло за курабийките на мама. Само не знам дали умееш да ги правиш като нея. Току-виж съм си счупил някой зъб! — засмя се той.

Погледът, който тя му хвърли, спокойно можеше да мине за нежен.

— Ти само опитай една, пък после ще говорим. Ако пък те почерпя само с една-единствена лъжица от сладкото на сестра си Джорджи, направо ще се предадеш. Когато последния път си бях вкъщи, измъкнах цял буркан.

— Значи такива били правилата за съблазняване на мъжете. — Говореше, сякаш е недоволен от нещо, но я гледаше с нежност. Изведнъж смени темата. — Знаеш ли, дрехата, която си облякла, ти отива и ми харесва много.

— Обличането с гипсирана ръка е истинска мъка. Затова купих тези пеньоари.

— С удоволствие ще ти помогна с каквото мога. Приятел в нужда се познава. — Изгледа я замислено и преценяващо, после добави: — Обзалагам се, че с една ръка трудно се справяш с женските дрехи. По всяко време съм готов да помогна.

— Няма начин. Успокой топката.

Греъм се престори на учуден:

— Защо?

Робърта се засмя предизвикателно, взе съдовете и ги занесе на мивката. Докато ги миеше, попита:

— Като какъв си играл във футбола?

— Играл съм на различни позиции и мисля, че се справях добре. Треньорът обаче смяташе, че играя посредствено. Играл съм за „Жребците от Индианаполис“. При тях бях неоценим нападател. Случвало се е понякога да изпусна топката и треньорът, който беше раздразнителен, ми казваше, че не ме бива.

— Каква жестокост! — подсмихна се тя.

— Когато отнемех топка от противниковия отбор, очаквах да ме похвали, но той само ми се зъбеше и подвикваше: „Защо не тичаш по-бързо?“. Съвсем не го интересуваше, че в същото време най-малко петима се мотаят в краката ми и ме блъскат. — Греъм въздъхна. — Напуснах, след като завърших гимназията.

— Треньорът не настоя ли да останеш?

— Ами! Дори организираха банкет, за да отпразнуват напускането ми. Дойдоха всички, смяха се, веселиха се, никой не пророни и сълза — усмихна се той.

— Липсват ли ти футболът и приятелите?

— Отчаяно! — довери й Греъм.

Робърта се усмихна и той внезапно помисли, че тя го избягва. Може би й се струваше неприятен и отблъскващ. А може би Бърти просто се предпазваше от него… Май щеше да се наложи да прибегне до помощта на Гюс!

Отидоха в дневната и се разположеха на дивана.

— Утре ще има мач за Купата на шампионите — каза Греъм. — Ще бъде страхотен. Ако нямаш други ангажименти, можем да го гледаме заедно. Ще купя кренвирши и бира, пуканки и сладолед.

— Добре. — В отговора й не прозвуча особен ентусиазъм.

— Имай предвид, че това ще е последният мач за годината. Ще наблюдаваме истински сблъсък на титани във футбола.

— Не разбирам много от тези работи, затова вярвам на преценките ти. А и утре няма организирани никакви срещи и коктейли. Ще погледам поне малко.

— Може и да не го осъзнаваш, но очевидно футболът ти допада. Нали когато преди две седмици гледахме по телевизията мач, ти се вълнуваше и викаше. Борбен човек си, това е в кръвта ти. С тази гипсирана ръка ми приличаш на някой контузен играч. Веднъж, когато още топлех резервната скамейка, реших да изглеждам като герой от някой предишен мач и взех, че се бинтовах целия, без да има нужда…

Робърта се усмихна. Задържа поглед върху него малко повече от обичайното, сякаш й се искаше да го опознае по-добре.

— Имаш ли планове за довечера? — попита Греъм неуверено.

Тя поклати глава отрицателно.

— Добре тогава. Кажи ми къде са нещата за пералнята. — Стана и тръгна към вратата на стаята й.

Робърта обаче го настигна и препречи пътя му.

— Аз ще ти ги донеса — каза бързо и изчезна зад вратата.

Тайните намерения на Греъм да надникне в стаята й отново бяха осуетени… Тя се върна скоро със спалното бельо, здраво вързано в стегнат вързоп. Беше се справила бързо. Не можеше и да бъде другояче. Жена, която чисти и без това чистото жилище, не може да не е оправна. Изглежда никога нямаше да надзърне в спалнята й.

Беше заинтересован да се върне вкъщи колкото може по-бързо, затова изпълни поръчките веднага. Когато позвъни и Робърта отвори, изпита такъв трепет, че трябваше да си поеме дъх и да си наложи да се държи колкото може по-естествено, без да се докосне до нея. Още не му беше дошло времето… Влезе и отиде до спалнята си да вземе вестник с програмата на телевизията. Робърта го последва по коридорчето. В последния миг Греъм усети, че е по петите му и може да чуе цвъртенето на Гюс.

— Не чу ли някакъв особен звук? — попита го тя озадачено.

— Не — промърмори тихо той, влезе в стаята си, грабна вестника и почти моментално излезе.

Учудена от странното му поведение. Бърти го гледаше с недоумение.

Скоро обаче случката бе забравена. Двамата прекараха целия ден заедно в приятен неангажиращ разговор. Греъм се чудеше как да й угоди. Окуражаваше я да разказва за семейството и за работата си в областта на екологията.

— Разкажи ми с какво се занимавате сега в службата.

— Приготвихме годишния отчет. Следващата седмица ще го разпращаме. Ще сгъваме, ще лепим марки…

— Това нали е техническа работа? — попита Греъм.

— Така е, но сме малко и не можем да си позволим да имаме и технически сътрудници. Понякога набираме доброволци.

— Какво представлява отчетът?

— Не е твърде песимистичен. Постарахме се да е сериозен и да накара хората да се замислят и да разберат, че проблемите са ужасни, но разрешими. Специално пишем за замърсяването и местата за складиране на радиоактивни отпадъци. Планетата ни е една, трябва да се борим, за да я опазим. Бях на парада по случай четвърти юли. Имаше много хора. Когато тържеството свърши и средната класа си тръгна, остави след себе си бъркотия и отпадъци. На човек му става обидно от безотговорността на хората.

— Нали не е в техния двор! — възмути се Греъм.

— Да, но това е техният свят!

Греъм кимна, убеден в правотата на думите й. По-късно излязоха заедно да се поразходят, но помежду им сякаш изневиделица се бе издигнала някаква преграда. Разходката мина в мълчание.

Когато се завърнаха в апартамента, си устроиха гощавка със задушеното и сладкото на Ламбъртови от Тексас. Греъм бързо се справи с порцията си и поиска още, защото бил голям лакомник. Робърта не само, че не отрече това му качество, но го излови, когато се опита да гребне за втори път от буркана със сладкото на сестра й Джорджи. Греъм се престори на обиден и се опита да спори, но тя му посочи колко малко от сладкото е останало в буркана.

— Какво пък, щом като толкова държиш на сладкото, съди ме! — пошегува се той.

— Бих го направила, но съдията вероятно ще иска да опита сладкото, за да установи тежестта на престъплението, а аз нямам намерение да го прахосвам напразно! — засмя се тя.

После гледаха двусериен филм и през цялото време коментираха и спориха. Всичко беше толкова усложнено и забъркано, че интригата трудно можеше да се улови. В полунощ Бърти непринудено пожела лека нощ на Греъм и се оттегли.

Той остана пред телевизора още малко с надеждата, че Робърта може да се появи отново, но когато разбра, че това няма да стане, също се прибра в стаята си. Още от прага чу цвъртенето на Гюс. В първия момент не можеше да повярва на ушите си — звуците бяха толкова мелодични, че приличаха на песен. Запита се дали Робърта е чула мишока. Наведе се над клетката и огледа малкия си приятел. Мишлето се бе изправило на задните си лапки и го наблюдаваше толкова изразително, като че всеки момент щеше да проговори.

— Внимавай да не ме провалиш! — предупреди го Греъм.

Мишлето продължи да цвърти, той се повъртя край него, после приготви леглото си и по-късно, пред огледалото, докато миеше зъбите си, каза на своето отражение:

— Всеки друг мъж не би спал сам след три седмици под един покрив…

Изгаси светлината, легна и се загледа в тавана. Скоро се унесе, приспан от тихото приятно цвъртене на мишлето.

 

 

На следващия ден — денят на големия мач за Купата, Греъм съсредоточено приготвяше за закуска яйца и бекон, когато вратата се отвори и „богинята“ се появи в земното си превъплъщение на име Робърта.

— Добро утро! — поздрави тя.

— Добро утро, Бърти. Искаш ли яйца с бекон? — Реши, че е много по-добре да се държи нормално, отколкото да падне на колене и да я боготвори.

— Чудесна идея, гладна съм като вълк.

— Сядай и си чакай реда — подхвърли той през рамо.

— Нали знаеш, че остана малко сладко… — поде неуверено Робърта.

Греъм се обърна с ръце на кръста и поклати глава.

— И сега искаш да си го изядеш сама! — обвини я той.

— Не! — запротестира тя. — И за двама ни има по две лъжички. Макар че твоите трудно ще ми откъснат от сърцето!

— Нали знаеш, че днес е голям ден?

— Какъв голям ден? — попита неуверено.

— Днес е мачът за Купата!

— Сигурно ще пуснеш корени пред телевизора…

— Трябва да се обзаложим за крайния резултат! — сети се Греъм. — Това е неписан закон. Днес можеш и ти да опиташ сили в спортното залагане.

— Охо!

— Какво ще кажеш за двадесет цента като начало?

— Трябва да проверя финансите си, за да видя дали ще ми позволят да рискувам — разсмя се тя.

— Тогава е време да решим кой отбор избираш!

Греъм отчупи кибритена клечка и сравни двете части.

— Късото избира сините, дългото — червените, съгласна ли си? — Протегна ръка, а между пръстите му се подаваха по малко двете парченца от клечката.

Робърта се протегна към едното, но Греъм отдръпна ръка.

— Ей, не тази! — изрече с глас на обидено дете.

— Мислех, че изборът е свободен — възмути се тя.

— Нищо в живота не се избира свободно. Всичко е измислено така, че да те съблазни. Издърпай другата клечка.

— Защо тогава са тези клечки? Не можеше ли направо да ми кажеш кой тим трябва да предпочета?

Греъм си престори на засегнат:

— Това щеше да си е чиста диктатура.

— Ти си невъзможен!

— Напротив, аз съм най-сговорчивият мъж на света!

— Де да беше истина — въздъхна Бърти.

— Говориш така, като че ли ми нямаш доверие.

— Смяташ ли да поканиш още някого за тази… Купа?

— Не съм мислил по въпроса.

— Срамота е да криеш само за себе си този разкошен екран. Няма ли да поканиш… Как беше… Джим Макфарланд.

— Не.

— Мислех, че сте приятели.

— Да, нещо такова — каза неохотно Греъм.

— Нали така се казваше мъжът, за когото ме пита?

— Не си спомням! — почти се тросна той.

— Така беше, иначе откъде ще знам това име? — Наблюдаваше го с нескрито любопитство. Беше ли започнала да си спомня за Джим? Дали този спомен нямаше да засегне някоя струна на сърцето й? Не би го позволил!

— Имам йоника. Искаш ли да ти посвиря? — изведнъж попита Греъм. Смяташе, че така ще я отклони от мислите й за Джим.

— Наистина ли свириш добре?

— Страхотно! Нали вече ти казах?

— Толкова добре ли, колкото си играл футбол? — подразни го.

Той кимна и остана сериозен.

— Почти толкова добре. Какво искаш да изсвиря?

— Ами например „Блести, блести, мъничка звездице“.

Греъм я погледна и отиде да донесе йониката. Побърза да затвори вратата, защото още с влизането му Гюс се разцвърча. Занесе йониката в дневната и затвори вратата след себе си, за да не се чуват „песните“ на мишлето.

Греъм свири брилянтно. Това неочаквано просълзи очите на Робърта. Беше възхитена от талантливото изпълнение. Помоли за още, но той отказа под предлог, че е обещал да изсвири само едно нещо.

— Трябва да знаеш, че аз спазвам обещанията си. Ще ти посвиря още някой друг път.

— Не е честно. С твоите шеги ме накара да помисля, че и този път се шегуваш, а ти наистина свириш божествено. Знаеш ли, ти май си голям хитрец.

— Когато се наложи… — съгласи се Греъм.

— Какво означава това?

— Че можеш да ми вярваш. Никога не бих те обидил.

— Това ли е отговорът? — смръщи вежди тя.

— Ако е необходимо, ще обясня.

— Искаш да кажеш, че можеш да хитруваш, без да ме обиждаш?

Греъм я изгледа, усмихна се и я подкани:

— Няма ли най-после да избереш една от клечките?

— Отказвам, сама ще избера отбора, за който ще викам!

— Ти ни се водиш, ни се караш.

— Колко странно — и баща ми казва същото.

— А какво казва майка ти?

— Когато й трябвах за нещо, винаги започваше да изрежда: Тейт, Фред, Джорджи и накрая — Бърти! Най-веселото от всичко беше, че винаги ме слагаше накрая. Чакахме докъде ще спре, за да разберем за коя от нас се отнася. Истинска досада. Човек непрекъснато трябваше да е нащрек. Тейт най-много. Майка винаги започваше с нейното име.

— Не те питах как ви е викала майка ви, а какво е казвала за теб специално. Как те е наричала.

— Скъпоценна…

— Защо те наричаше така?

— Е, не само мен. Така казваше, когато бе изморена, за да не изброява всички ни, докато стигне, до която й трябва.

— Ясно — отсече Греъм и я покани да гледат телевизия.

— Не е ли по-добре да се поразходим малко? Кога започва мача? — пое инициативата тя.

— Има още време.

Направиха дълга и приятна разходка. През цялото време Греъм внимаваше да не докосне счупената й ръка, но се шегуваше, че се пази да не пострада и неговия нос. Тя го успокояваше, че няма да му се случи нищо, защото не е бандит. А той я попита откъде е толкова сигурна…

За Греъм да гледа големия мач заедно с Робърта беше като сбъдната мечта. Беше облякла жълта кадифена роба, косите й бяха като черен облак, обрамчващ красивото лице, сините очи — внимателни и оживени. Тя напълно се вживя в играта.

Избра предпочитания отбор едва след първата четвърт. Отборът на Греъм започна с удачно нападение и постигна гол. Всеки опитен футболен запалянко знае, че в такова голямо състезание, отборът, който пръв открие резултата, обикновено печели. Греъм дори посъветва Робърта да си спести двадесетте цента, но тя не го послуша.

Той помисли, че всяка жена на място, която има поне малко мозък, би го послушала. Намръщи се, но махна с ръка, нямаше защо да се вживява чак толкова — Робърта беше великолепна и нямаше никакво значение дали харесва, или не, отбора, на който той държи.

„Но защо все пак тя избра по-слабите?“ — запита се той озадачено. Какво ли пък можеше да се очаква от една еколожка! За нея целият свят е губещ и тя се опитва да го спаси. Защо да не изпитва същите чувства и към футболния отбор този следобед?

Късно вечерта Греъм трябваше да се върне в Джорджия. Предложи на Робърта да ползва колата му, но тя отказа:

— Ще липсвам на постоянните пътници в автобуса, които ще се тревожат за мен, а и в града трудно се намира място за паркиране.

Греъм взе двете книги с полезни съвети и ги пъхна в пътната си чанта. Погрижи се Гюс да има достатъчно храна и вода и му прошепна доверително:

— Не вдигай много шум, Гюс! Ако тя те открие и аз не съм тук да я защитя, всичко отива по дяволите. Разбираш ли?

Мишлето притихна. Възможно ли беше една мишка да научи английски само за седмица? Куче — да, но мишка?

Излезе от спалнята си и завари Робърта да го чака в антрето, за да се сбогуват. Греъм се зачуди дали ще го целуне. Тя не го направи. Само се усмихна и каза:

— Жалко, че отборът ти загуби. Дължиш ми двадесет цента.

— Какви двадесет цента? — Лицето му бе невинно като на младенец. — Имаш ли документ? Комарът е забранен. Не мога да вземам участие в незаконни сделки! — Робърта го погледна възмутена, после се засмя добродушно, а той продължи: — Не плачи, ще ти се зачервят очите. Връщам се във вторник.

— Довиждане и добър път.

— Ще ми липсваш.

— Така ли? Виж да помислиш откъде ще вземеш двадесетте цента, които ми дължиш! — пошегува се тя и се разделиха.

 

 

Греъм не успя да прочете нито ред. Беше зает със задачите си, а през останалото време мечтаеше как ще се прибере, какво ще й каже, как щяха да бъдат заедно. Когато най-после във вторник се върна вкъщи, завари жилището празно. Нямаше и бележка. Тя знаеше, че този ден ще се върне, не можеше ли да напише поне едно „здравей“? Знаеше, че тя не би могла да бъде у дома по това време, но се бе надявал, че ще я завари. Гюс беше в добро настроение, посрещна го весело и Греъм попита:

— Как вървят нещата тук? — Гюс издаде няколко различни звуци. — Опитваш се да разговаряш? Слушай, приятелче, тук си само за да свършиш нещо много важно. Няма защо да се привързваме един към друг — Подреди багажа си и затвори вратата, за да заглуши цвъртенето на милото създание.

Спомни си, че тази седмица агенцията на Робърта изпраща отчетния доклад и се нуждае от доброволци. Без да сменя дрехите, с които бе пътувал, той взе автобуса.

Когато видя наемателя си, Робърта се учуди, смути и зарадва. Въведе го в своя свят и го настани пред една маса, където бяха наредени купища листове. Всеки минаваше, вземаше по един лист от всяка купчина и така целият доклад — събран, се предаваше на човека с пликовете, който бе в края на масата.

Греъм започна, а Робърта изчезна някъде. Той работи четири часа без прекъсване. Щом свърши, тръгна да я търси из стаите, но откри, че вече е отишла на събрание да се види с някакъв сенатор. Уморен и разочарован, Греъм махна с ръка на останалите и си отиде. Прибра се вкъщи с автобуса, но тя още не се бе прибрала. Направи си сандвич и пи бира. Взе душ, а после отиде в дневната по пижама да гледа новините. Изтощен от тежкия ден, скоро заспа.

Събуди се сутринта на дивана, завит с одеяло. Погледна часовника — бе обичайното му време за ставане. Стана му приятно, че Робърта се е погрижила за него. Какво ли си е помислила, когато го е видяла заспал? Дали го е наблюдавала как спи, или просто го е помислила за луд, щом не си е легнал удобно в леглото?

В кухнята нямаше никаква бележка, никакво „Добре дошъл у дома“ или благодарности за помощта в службата — нищо! Беше се писал доброволец само да направи впечатление на Робърта и да спечели точка, но какво от това? По навик направи кафе за двама и приготви овесени ядки с мляко. Побърза да се яви в службата, предаде отчета си и помоли да го пуснат за два дни в отпуск. Шефът разреши. Веднага отиде в службата на Робърта. Работи чевръсто и свърши работа за двама. На обяд тя раздели храната си с него.

— Това не е достатъчно — оплака се Греъм.

— Аз се чувствам добре, всеки ден ям по толкова.

Греъм се учуди, но си спомни, че в семейството са само момичета. Нямаше как да знае за апетита на мъжете… Когато работният ден свърши, двамата се прибраха вкъщи с автобуса. Очите на постоянните пътници не се откъсваха от Робърта и многозначително поглеждаха към Греъм.

Следващите три вечери тя щеше да е ангажирана. Значи оставаше тази вечер. Времето бе настъпило. Времето на Гюс… И на Греъм…