Ерих Мария Ремарк
Черният обелиск (2) (История на една закъсняла младост)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der schwarze Obelisk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Издателство на Отечествения Фронт

София, 1980

 

Erich Maria Remarque

DER SCHWARZE OBELISK

История

  1. — Добавяне

I

Слънчевата светлина изпълва канцеларията на фирмата за надгробни паметници „Хайнрих Крол & Синове“. Април 1923 година е и търговията върви добре. Пролетта не ни оставя на произвола на съдбата, продаваме прекрасно и от това обедняваме, но какво да се прави — смъртта е неумолима и неизбежна, а човешката скръб без друго изисква паметници от пясъчник, мрамор и, ако чувството за дълг или наследството са достатъчно големи — дори от скъпия, черен, шведски гранит, полиран от всички страни. Есента и пролетта са най-добрите сезони за търговците на жалейни потреби — тогава умират но-вече хора, отколкото през лятото и зимата; през есента — защото жизнените сокове пресекват, а през пролетта — защото се пробуждат и изсмукват изтощеното тяло като някой много дебел фитил, попаднал в много тънка свещ. Така поне твърди нашият най-деен агент — гробарят Либерман от градските гробища, и той сигурно е добре осведомен; Либерман е осемдесетгодишен човек, погребал е над десет хиляди мъртъвци, с комисионната от надгробни паметници си е купил до реката къща с градина и рибник с пъстърва, и благодарение на своята професия е станал заклет пияч на ракия. Единственото, което мрази, е крематориума на града — неговата не лоялна конкуренция. Ние също не го обичаме. От урните нищо не може да се спечели.

Поглеждам часовника. Наближава обед и понеже днес е събота, привършвам. Слагам тенекиения капак върху пишещата машина, отнасям хектографа „Престо“ зад завесата, разтребвам каменните мостри и изваждам от фиксажа фотографските копия на военни паметници и на художествена надгробна украса. Аз съм не само шеф на рекламата, чертожник и счетоводител на фирмата; от една година съм и неин единствен канцеларски служащ и като такъв не съм дори от занаята.

С наслада вземам една пура от чекмеджето. Черна бразилска пура. Даде ми я тази сутрин търговският пътник на Вюртембергската фабрика за метални изделия, а след това се опита да ми натрапи една партида бронзови венци; пурата впрочем си я бива. Търся кибрит, но, както почти винаги, не мога да намеря. За щастие в печката мъждука огън. Навивам на руло една банкнота от десет марки, пъхам я в жарта и запалвам с нея пурата. В същност не е необходимо да се пали печка в края на април; това е само едно търговско хрумване на моя работодател Георг Крол. Той смята, че опечалените, които трябва да похарчат пари, ще предпочетат да направят това в топла стая, отколкото на студено. И без това скръбта вледенявала душата; а ако измръзнели и краката, щяло да бъде трудно да се измъкне прилична цена. Топлината размеквала; включително и кесията. Затова канцеларията ни е прекалено затоплена, а на нашите представители е втълпено като най-висш принцип да не се опитват никога в студено време или при дъжд да сключват сделка на гробищата — а непременно в топла стая и, ако е възможно, след ядене. Скръбта, студът и гладът са лоши съдружници в търговията.

Хвърлям остатъка от банкнотата в печката и ставам. В същия момент чувам как в отсрещната къща шумно се отваря един прозорец. Не е нужно да поглеждам, за да разбера какво става. Предпазливо се навеждам над масата, сякаш имам още работа с пишещата машина. В същото време надзъртам крадешком в едно малко ръчно огледало, което съм поставил така, че мога да наблюдавам прозореца. Както винаги, това е Лиза, жената на касапина на коне Вацек, която стои там гола, прозява се и се протяга. Тя едва сега е станала. Улицата е стара и тясна, Лиза може да ни вижда, ние също можем да я виждаме, и тя знае това; ето защо стои на прозореца. Изведнъж Лиза разтваря голямата си уста, прихва до уши и посочва огледалото. Тя го е открила със своите очи на граблива птица. Ядосвам се, че съм хванат на местопрестъплението, но се правя, че не забелязвам нищо и всред облак от тютюнев дим отивам в дъното на стаята. След малко се връщам. Лиза се хили. Надничам навън, но не поглеждам към нея, а се преструвам, че махам на някого по улицата. На всичкото отгоре изпращам една въздушна целувка в празното пространство. Лиза се хваща на въдицата. Тя е любопитна и се навежда, за да види кой е там. Никой няма. Сега аз се хиля. Тя сочи сърдито с пръст към челото си и изчезва.

В същност не зная защо играя тази комедия. Лиза, както се казва, е пищна жена и аз познавам цял куп хора, които на драго сърце биха платили няколко милиона, за да могат да се наслаждават всяка сутрин на такава гледка. И аз й се наслаждавам, но същевременно ме е яд, защото тази мързелана, която се измъква от леглото чак по обед, е толкова безсрамно уверена в своето обаяние. Съвсем не и минава мисълта, че не всеки би поискал веднага да легне с нея. Собствено от нея това й е безразлично. Застанала е на прозореца с черния си бретон и нахалния си нос и полюшва двете си цици от първокласен карарски мрамор като някоя леличка, която размахва дрънкалка пред бебе. Ако имаше два балона, щеше тях да изважда радостно на показ. Но понеже е гола, показва циците си, защото за нея това е все едно и също. Тя просто се радва, че живее и че всички мъже лудеят по нея, а после забравя това и се нахвърля с лакомата си уста върху закуската. Касапинът на коне Вацек умъртвява в това време уморени файтонджийски кранти.

Лиза отново се показва. Сега си е поставила мустаци и е извън себе си от това духовито хрумване. Тя поздравява по военному и аз вече допускам, че е толкова безсрамна и че това се отнася за стария запасен фелдфебел Кнопф, който живее до нас; след това обаче си спомням, че спалнята на Кнопф има само един прозорец към двора. Лиза е достатъчно хитра, за да знае, че не може да бъде наблюдавана от няколкото съседни къщи.

Изведнъж сякаш рухват някакви звукови бариери и започват да бият камбаните на черквата „Света Мария“. Черквата е в дъното на уличката и звънът на камбаните кънти, като че пада в стаята направо от небето. В същото време виждам как пред втория прозорец на канцеларията, който гледа към двора, като някаква призрачна диня се приближава плешивата глава на моя работодател. Лиза прави някакъв просташки жест и затваря прозореца си. И този път устояхме пред всекидневното изкушение на свети Антоний.

Георг Крол е едва на четиридесет години, но главата му вече лъщи като кегелбана в градинския ресторант „Бол“. Тя лъщи откакто го познавам, а оттогава има вече пет години. Лъщи толкова силно, че в окопа, където бяхме в един и същи полк, беше издадена специална заповед Георг да носи стоманената си каска и тогава, когато на фронта е най-спокойно — неговата плешива глава можеше да изкуши и най-кроткия противник да установи чрез някой изстрел дали това е някаква огромна билярдна топка или не.

Удрям токовете и докладвам:

— Главна квартира на фирмата „Крол и Синове!“ Щабът е зает с наблюдение на противника. Подозрително раздвижване на войски в района на касапина Вацек.

— Аха! — казва Георг. — Лиза през време на утринната гимнастика. Свободно, ефрейтор Бодмер! Защо преди обед не носите наочници като кон от кавалерийска музика, за да пазите своята добродетел? Не знаете ли кои са трите най-ценни блага в живота?

— Как мога да ги зная, господин главен прокурор, когато все още изучавам живота?

— Добродетел, невинност и младост — авторитетно нарежда Георг. — Ако ги загубим веднъж, никога не можем да ги придобием пак! А има ли нещо по-безнадеждно от опитност, старост и плешива интелигентност?

— Бедност, болест и самотност! — отвръщам аз и заставам „свободно“.

— Това са само други названия за опитност, старост и криво насочена интелигентност.

Георг ми взема пурата от устата, хвърля й един поглед и определя произхода й, както някой колекционер определя вид пеперуда.

— Плячка от фабриката за метални изделия.

Той изважда от джоба си едно доста опушено, жълто-кафяво цигаре от пемза, намества бразилската пура в него и я допушва.

— Нямам нищо против конфискуването на пурата — казвам аз. — Това е грубо насилие, а ти като бивш подофицер не познаваш нищо друго от живота. Но за какво ти е цигарето? Аз не съм сифилитик.

— Аз пък не съм хомосексуалист.

— Георг — казвам аз. — През войната ти ядеше с моята лъжица супа от грах, която крадях от кухнята. А аз държах лъжицата мръсния си ботуш и никога не я миех.

Георг разглежда пепелта от пурата. Тя е снежнобяла.

— Войната свърши преди четири години и половина — каза той наставнически. — Тогава безпределното нещастие ни превърна в хора. Днес безсрамната гонитба на богатство отново ни превърна в разбойници. За да прикрием това, пак се нуждаем от лустрото на някои маниери. Ерго! Но нямаш ли още една бразилска пура? Фабриката за метални изделия никога не се опитва да подкупва чиновник с една единствена пура. Изваждам втората пура от чекмеджето и му я давам.

— Изглежда, че от интелигентност, опитност и старост все пак има известна полза — казвам аз.

Той се ухилва и в замяна ми дава кутия цигари, в която липсват шест парчета.

— Нещо друго за отбелязване? — пита той.

— Нищо. Няма клиенти. Но аз трябва настойчиво да помоля да ми повишиш заплатата.

— Пак ли? Нали вчера получи повишение?

— Не вчера. Тази сутрин в девет. Мизерни осем хиляди марки. Все пак тази сутрин в девет часа това все още беше нещо. Междувременно има нов курс на долара и вместо една нова вратовръзка, с тия пари сега мога да купя само бутилка евтино вино. Аз обаче имам нужда от вратовръзка.

— Как върви сега доларът?

— По обед трийсет и шест хиляди марки. Тази сутрин все още беше трийсет хиляди.

Георг Крол разглежда пурата си.

— Трийсет и шест хиляди! Така бързо и котките не нравят любов! Как ли ще свърши всичко това?

— С един всеобщ банкрут, господин фелдмаршал — отговарям аз. — А в това време ние трябва да живеем. Донесе ли пари?

— Само едно пълно куфарче за днес и утре. Хилядарки, банкноти от десет хиляди марки, дори няколко пачки с милите стари стотарки. Кажи-речи два и половина килограма книжни пари. Инфлацията върви сега толкова бързо, че Държавната банка не може вече да насмогне с печатането. Новите банкноти по сто хиляди са пуснати едва от четиринайсет дни, а скоро ще трябва да се печатат вече банкноти по един милион. Кога ли ще стигнем до милиардите?

— След няколко месеца, ако продължава все така.

— Боже мой! — въздиша Георг. — Къде е хубавото спокойно време от 1922 година? Тогава за една година доларът се покачи само от двеста и петдесет на десет хиляди. Да не говорим за 1921 година — тогава се покачи само с някакви си въшливи триста процента.

Поглеждам през прозореца, който е към улицата. Лиза сега стои отсреща в копринен пенюар със щамповани Папагали. Окачила е едно огледало на дръжката на прозореца и четка буйната си грива.

— Погледни я — казвам горчиво. — Не сее, не жъне, а дядо господ все пак я храни. Този пеньоар вчера още го нямаше. Коприна, на метър! Пък аз не мога да изкарам мангизи за една вратовръзка.

Георг се усмихва под мустак:

— Ти си обикновена жертва на времето. Лиза, напротив, плува с опънати платна върху вълните на немската инфлация. Тя е хубавата Елена на гешефтарите. С надгробни камъни човек не може да забогатее, сине мой. Защо не отидеш в херинговия бранш или в търговията с акции като твоя приятел Вили?

— Защото съм сантиментален философ и оставам верен на надгробните камъни. И така, ще го бъде ли повишението на заплатата? Философите също имат нужда от скромни разходи за гардероба си.

— Не можеш ли да купиш утре връзката?

— Утре е неделя. А тя ми трябва за утре.

Георг внася от преддверието куфара с парите. Бръква в него и ми хвърля два пакета.

— Стигат ли?

Виждам, че повечето са стотарки.

— Дай половин килограм повече от тая тапетна хартия — казвам аз. — Това са най-много пет хиляди. Католическите гешефтари слагат в неделен ден по пет хиляди на дискоса и се срамуват, че са толкова стиснати.

Георг почесва плешивата си глава — един атавистичен жест, без никакъв смисъл у него. След това ми подава трети пакет.

— Слава богу, че утре е неделя — казва той. — Няма да има никакви доларови курсове. Един ден в седмицата инфлацията е в застой. Бог сигурно не е мислил за това, когато е създал неделята.

— А какво е нашето положение, в същност? — питам аз. — Фалирали ли сме, или ни върви по мед и масло?

Георг дръпва силно от своето пемзено цигаре.

— Мисля, че никой в Германия вече не знае какво е положението му. Нито дори божественият Стинес.[1]

Всички спестители, разбира се, са фалирали. Работниците и чиновниците също. А и повечето от дребните търговци, без да знаят. По мед и масло върви само на хората, които притежават чужда валута, акции или големи реални ценности. Значи, не на нас. Стана ли ти ясно?

— Реални ценности! — Поглеждам навън а градината, където е нашият склад. — Ние наистина нямаме вече кой знае какво. Главно пясъчник и отливки. Но имаме малко мрамор и гранит. А мъничкото, което имаме, твоят брат го продава на загуба. Най-хубаво щеше да бъде да не продаваме нищо, нали?

Георг няма защо да отговаря. Навън прозвучава звънец на велосипед. По старите стъпала се приближават стъпки. Някой кашля самоуверено. Това е Хайнрих Крол младши — човекът, който създава най-много грижи на къщата, вторият собственик на фирмата.

Хайнрих е дребен, пълен мъж със сламени мустаци и прашни райе панталони, защипани отдолу с велосипедни щипки. Той хвърля поглед към Георг и мене с леко неодобрение. За него ние сме канцеларски плъхове, които по цял ден си клатят краката, докато той е дейният човек, който урежда работите навън. Хайнрих е несломим. Той всеки ден потегля в утринния здрач към гарата, а след това с велосипеда към най-отдалечените села, щом нашите агенти — гробарите или учителите — съобщят за някой починал. Хайнрих не е непохватен. Неговата пълнота вдъхва доверие; затова я поддържа, като усърдно пие бира сутрин рано и привечер. Селяните предпочитат дребните шишковци пред недохранените дънгалаци. Към това се прибавя и неговият костюм. Хайнрих не носи черен редингот, както конкурентите при Щайнмайер; не носи и сини всекидневни костюми, както пътуващите агенти на Холман и Клоц — едното бие много на очи, другото е много обикновено. Хайнрих Крол носи семплия си официален костюм — райе панталони и жакет от мериносова вълна, освен това старомодна, колосана яка с обърнати краища и вратовръзка в приглушени тонове с много черно по нея. Когато преди две години си поръча този костюм, той се подвоуми само за миг; поколеба се, дали не би му стоял по-добре фрак, но после се отказа, защото е много дребен. Добре, че постъпи така; и Наполеон би изглеждал смешен в дълъг фрак. Както се е докарал днес, Хайнрих Крол прилича на дребен шеф в приемната на дядо Господ — и всичко е точно тъй, както трябва да бъде. Велосипедните щипки придават на цялото му облекло и нещо интимно, но изтънчено — смята се, че от хора, които се носят така, може да се купува евтино във века на автомобила. Хайнрих си сваля шапката и бърше челото си с носна кърпичка. Навън е доста хладно и той не е изпотен; прави това само за да ни покаже какъв голям работник е в сравнение с нас, канцеларските плъхове.

— Продадох кръста-паметник — казва той с престорена скромност, зад която безгласно крещи огромният му триумф.

— Кой? Малкият от мрамор? — питам аз обнадежден.

— Големия — отвръща Хайнрих още по-скромно и ме гледа втрещено.

— Какво? Паметника от шведски гранит с двоен цокъл и бронзови вериги?

— Него! Да не би да имаме и друг?

Хайнрих явно се наслаждава на своя идиотски въпрос, сякаш е върхът на сарказъма.

— Не — казвам аз. — Нямаме вече друг. Тъкмо там е нещастието! Този беше последният. Гибралтарската скала.

— За колко го продаде? — пита сега Георг Крол.

Хайнрих се протяга.

— За седемстотин и петдесет хиляди, без надписа, без превоза и обвивката. За тях допълнително.

— Боже мой! — казваме Георг и аз едновременно.

Хайнрих ни отправя поглед, изпълнен с предизвикателство; мъртвите риби по някой път имат такова изражение.

— Борбата беше много трудна — пояснява той и кой знае защо отново нахлупва шапката си.

— Предпочитам да бяхте я загубили — отвръщам аз.

— Как?

— Да бяхте я загубили! Борбата!

— Как? — повтаря раздразнено Хайнрих. Аз лесно го ядосвам.

— Той би предпочел да не беше извършил продажбата — казва Георг Крол.

— Как? Какво значи пък това сега? Дявол да го вземе, човек се трепе от сутрин до вечер и продава блестящо, а след това за награда го посрещат в тази стаичка с укори! Идете веднъж сами по селата и опитайте…

— Хайнрих — прекъсва го кротко Георг. — Ние знаем, че ти се съсипваш. Но днес живеем във време, когато да продаваш, значи да обедняваш. От години имаме инфлация. От войната, Хайнрих. Но тази година инфлацията ни връхлетя като потоп. Затова цифрите не означават вече нищо.

— Сам зная това. Не съм идиот.

След тези думи никой не отговаря. Само идиоти правят такива констатации. А да им се противоречи е без-мислено. Зная това от моите неделни дни в лудницата. Хайнрих измъква някакъв бележник.

— Кръстът-паметник ни струва петдесет хиляди. При това положение седемстотин и петдесет хиляди не е лоша печалба.

Той отново тъне в сарказъм. Смята, че трябва да го употреби срещу мене, защото едно време съм бил учител. Малко след войната бях девет месеца даскал в едно запустяло село в равнината, докато не побягнах, подгонен по петите от зимната самота като от някой виещ пес.

— Печалбата щеше да бъде още по-голяма, ако вместо разкошния кръст-паметник бяхте продали този проклет обелиск, който стои вън пред прозореца — казвам аз. — Покойният ви господин баща го е купил по-евтино преди шестдесет години при основаването на фирмата — за някакви си петдесет марки, съгласно преданието.

— Обелискът? Какво общо има обелискът с тази сделка? Обелискът е непродаваем, това го знае всяко дете.

— Тъкмо затова — казвам аз. — За него нямаше да съжаляваме. За кръста съжаляваме. Него трябва да го купим отново и то доста скъпо.

Хайнрих Крол изсумтява. Той има полипи в дебелия си нос и лесно подпухва.

— Да не би да искате да ме убедите, че за покупката на един кръст-паметник днес трябва да се платят седемстотин й петдесет хиляди?

— Това ще узнаем скоро — казва Георг Крол. — Ризенфелд пристига утре тук. Трябва да поръчаме нов паметник в Оденвелдските гранитни заводи; вече няма много на склад.

— Имаме и обелиска — заявявам аз ехидно.

— Защо не го продадете самите вие? — хваща се на въдицата Хайнрих. — Значи, Ризенфелд пристига утре; ще остана тук, та веднъж и аз да поговоря с него! Тогава ще видите какво се казва цена!

Георг и аз се споглеждаме. Ние знаем, че трябва да държим Хайнрих настрана от Ризенфелд, дори ако би трябвало да го опием или да му налеем рициново масло в неделната сутрешна бира. Почтеният, старомоден търговец би отегчил Ризенфелд до смърт със своите спомени от войната и своите истории за доброто старо време, когато марката си беше марка, а почтеността беше душа на честта, както сполучливо се бе изразил нашият любим фелдмаршал[2].

Хайнрих си пада по такива плоски приказки; Ризенфелд — не. Ризенфелд смята за почтеност това, което изискваме от другите, ако е неизгодно за тях, а от самите себе си — ако имаме облага от него.

— Цените се менят всеки ден — казва Георг. — За това няма какво да се говори.

— Така ли? Ти може би също мислиш, че аз съм продал много евтино?

— Зависи. Донесе ли пари?

Хайнрих гледа втренчено Георг.

— Да донеса? Как мога да донеса пари, когато ние още не сме доставили нищо? Та това е невъзможно!

— Това не е невъзможно — отвръщам аз. — Напротив, днес то е много обикновено нещо. Нарича се предплата.

— Предплата! — Дебелият, месест нос на Хайнрих трепва презрително. — Какво разбирате вие, даскале, от тези работи? Как може в нашата търговия да се иска предплата? От опечалените ли, когато венците над гроба още не са увехнали? Може ли да искате пари за нещо, което още не е доставено?

— Разбира се! А кога друг път! Тогава са омаломощени и по-лесно се бръкват.

— Тогава са слаби? Много ги разбирате тия работи! Тогава са по-твърди от стомана! След всичките разноски за лекаря, за ковчега, за свещеника, за гроба, за цветята, за гощавката след погребението не можете да получите дори десет хиляди в предплата, млади човече! Хората трябва най-напред да си отдъхнат! И преди да платят, те трябва първо да видят на гробището онова, което са поръчали, а не само да го гледат на книга в каталога, па макар и вие да сте го нарисували с китайски туш и истински златен варак за надписите и неколцина опечалени близки в прибавка.

Хайнрих пак се отплесва! Не обръщам внимание на това. Вярно е, че аз не само нарисувах надгробните паметници за нашия каталог и ги размножих на апарата „Престо“, но за да засиля въздействието, ги оцветих и им придадох атмосфера, нарисувах плачещи върби, лехи с теменуги, кипариси и вдовици в траур, които поливат цветята. Конкуренцията се пукна от завист, когато излязохме с тази новост; тя нямаше нищо друго на разположение освен обикновени отлежали фотографии, а и Хайнрих сметна тогава идеята за великолепна, особено използуването на златен варак. За да направя ефекта напълно естествен, украсих нарисуваните и оцветени надгробни паметници с надписи от разтворен в лак станиол. Чудесно си живеех по онова време; всеки човек, когото не можех да понасям, обявявах за умрял и му рисувах надгробен камък — например на моя подофицер от времето, когато бях новобранец, който си живее весело и до днес: „Тук почива стражарят Карл Флюмер, предал богу дух след дълго, безкрайно мъчително боледуване и след като всичките му близки бяха умрели преди него“. Това не беше без основание — този човек ме измъчи много и на фронта два пъти ме беше изпращал на разузнаване, като и двата пъти по някаква случайност се върнах жив. На него можеше да му се пожелаят най-различни неща!

— Господин Крол — казвам аз, — позволете да ви обясним още веднъж накъсо какво е времето, в което живеем. Принципите, с които сте израснали, са благородни, но днес те водят към фалит. Пари сега може да печели всеки; но почти никой не може да задържи тяхната стойност. Важното е не да продаваш, а да купуваш и да плащаш колкото се може по-скоро. Живеем в епоха на реални ценности. Парите са илюзия; всеки го знае, но на мнозина все пак не им се вярва. Докогато това е така, инфлацията ще продължи, докато се стигне до абсолютното нищо. Човек живее седемдесет и пет на сто със своята фантазия и само двадесет и пет на сто с фактите — това е неговата сила и неговата слабост, и затова сред този омагьосан танц на числата все още има печеливши и губещи. Ние знаем, че не можем да бъдем абсолютно печеливши; но не желаем и да спадаме напълно към губещите. Тези седемстотин и петдесет хиляди марки, за които днес сте продали паметника, ще бъдат, ако ви ги платят подир два месеца, с не по-голяма стойност от днешни петдесет хиляди. Затова…

Хайнрих е станал тъмночервен и подпухнал. Сега той ме прекъсва.

— Не съм идиот — обяснява той за втори път. — И няма нужда да ми държите такива глупави лекции. Познавам практическия живот повече от вас. И предпочитам да загина с чест, вместо да прибягвам до съмнителни спекулантски методи, за да съществувам. Докато съм ръководител на продажбите във фирмата, работата ще продължава по стария, почтен начин и — толкоз! Зная, каквото зная; така е вървяло досега и така ще върви занапред! Отвратително е, че искате да отровите така радостта ми от една сполучлива сделка! Защо не сте си останал даскал?

Той си грабна шапката и трясна вратата след себе си. Виждаме го как марширува с яките си криви крака през двора, с полувойнишка стъпка, с велосипедните щипки на крачолите. Понесъл се е към своята постоянна маса в гостилница „Цвете“.

— Този буржоазен садист иска да изпитва наслада от търговията си — казвам аз сърдито. — Само това липсваше! Как другояче може да се занимава човек с нашата търговия, освен с благочестив цинизъм, ако иска да спаси душата си? Този лицемер обаче иска да изпитва наслада, когато прави търговия с мъртъвци, и смята това за свое неоспоримо право! Георг се смее.

— Взимай си парите и да вървим! Не искаш ли вече да си купиш вратовръзка? Хайде! Днес няма да има повече повишения на заплатата!

Той взема куфара с парите и го оставя небрежно в стаята до канцеларията, където спи. Аз прибирам моите пачки банкноти в една книжна кесия с надпис: „Сладкарница «Келер» — екстра сладкиши, доставяне и в къщи“.

— Наистина ли ще дойде Ризенфелд? — питам аз.

— Да, телеграфира.

— Какво иска? Пари? Или да продава?

— Ще видим — казва Георг и заключва канцеларията.

Бележки

[1] Известен представител на германската финансова олигархия в периода на Първата световна война, натрупал несметни богатства от военни доставки. След войната използувал инфлацията в Германия, закупил около хиляда и петстотин предприятия, създал огромен концерн и поставил начало на новото милитаризиране на германската индустрия. — Б. пр.

[2] Има се предвид Хинденбург. — Б. пр.