Владимир Полянов
На моста (5)

5

Тая нощ докторът задряма едва след полунощ. Вън пищеше и беснееше вятър. Един гърмеж, сякаш се пречупи клон от голямо сухо дърво, то събуди. Огледа се, вслуша се, не знаеше дали бе чул гърмеж, или наистина се бе счупило дърво. Последва вик, който проплака и заглъхна. Стана, дигна завесата на прозореца. Тогава затрополиха стъпки и някой почука на вратата. Чу гласа на своята домакиня:

— Викат ви в Рударови.

Доктор Поклонников избърза навън. Още не беше съмнало. Прислужницата на Рударови плачеше долу.

— Бати Смил… — зареди тя.

Вятърът цвилеше, препускаше, чупеше клони, блъскаше полузатворени капаци. Докторът избърза до съседната къща. Вратата стоеше отворена. Един мъж по нощен халат и шапчица го бе изпреварил. Той го посрещна на верандата и каза:

— Станало е нещо в Рударови. Чу се гърмеж…

Къщата стоеше мълчалива. В коридора мъждукаше лампа. Ненадейно насреща му излезе старата Рударова, замаха ръце, мъчеше се да каже нещо. Беше бледа, обезумяла от вълнение, гласът й се давеше. Докторът попита къде е Смил. Тя махна ръце. Сочеше навън. Задърпа го след себе си. В двора бяха дотичали още хора. Някои носеха фенери. Най-сетне майката изхриптя:

— Той се е убил…

И падна.

Никой не можеше да разбере случилото се. Смил го нямаше в къщата. Потърсиха и из градината. И там го нямаше. Докторът и един друг съсед пренесоха припадналата в стаята й. Тя скоро се опомни. Започна да вика, видя доктора и задърпа ръката му. Той я помоли да обясни какво е станало. Прекрачи, затвори вратата, пред която бяха се събрали любопитните. Тя не можеше да събере мислите си. Говореше непрекъснато едно и също:

— Той се е убил… Аз чух гърмежа. Той побягна и веднага се чу гърмеж…

Приятелят съсед излезе, качи се горе в стаята на Смил. Портретът на майка му лежеше на пода. Прозорците бяха отворени. Няколко чекмеджета на писалището стояха издърпани. Смил, изглежда, бе прекарал последните часове в голяма тревога. В едно от чекмеджетата докторът видя писмото на измамника — годеник на Людмила.

В това време се чуха гласове долу, затрополиха много стъпки. Докторът побърза да излезе. В ходника долу стояха неколцина съседи. Четирима носеха Смил. Хората казаха, че го намерили в полето, дето лежал. Появи се майката Рударова, видя сина си и се хвърли върху него. С мъка я отскубнаха. Положиха тялото върху опразненото легло в нейната стая. Докторът разкопча дрехата му. Той беше ранен, но жив…

Тая нощ мина бавно, сякаш беше по-дълга от другите. По-късно Поклонников си спомняше за нея като за тежък, мъчителен сън. Майката плачеше и се смееше, разтреперана докосваше главата на сина си, търсеше ръцете му. Най-сетне той отвори очи, надигна се с мъка, протегна ръце, загледа се някъде в пространството и завика:

— Имам ли право? Имам ли право?

Бълнуваше. Говореше с видение. Очите му гледаха несвястно. Беше вече съмнало, когато се опомни. Сега, без да се надига, погледна майка си, позна съседа — приятеля си. Усмихна им се и отново очите му се замъглиха, отпусна се и заспа дълбок сън.

Майка му плачеше.

— Аз съм виновна. Не му давах мира…

Докторът си отиде. Зората гледаше с кърваво око от изток. Струваше му се, че се връща от непознат свят.

По обяд се отби отново у Рударови.

Смил лежеше буден, гледаше с тъжни очи, дълбоко замислен. Едва когато забеляза стария си приятел, някаква промяна стана в него. Подаде ръка.

— Причиних и на вас големи тревоги навярно!

— Когато краят е хубав, всичко е хубаво!

Докторът седна до леглото му.

— Ах, тая страшна нощ! — въздъхна Смил.

— Не мисли за нея! — предложи му лекарство докторът.

Смил започна развълнуван да разказва.

— Аз ви казах на раздяла, че ще отида да спя. Да ям и да спя. Тръгнах. Лятната нощ беше тиха и хубава. Имаше много звезди. В полето мракът шепнеше с хиляди тайнствени, невидими същества. Бях спокоен, дори весел…

— Тъкмо това наистина ме изплаши! — вмъкна Поклонников.

Смил се усмихна горчиво.

— Бедният доктор, помислих за вас! Той ще прекара една неспокойна нощ! Той не би могъл да разбере как тъй говоря за ядене и спане, когато…

— Когато запита за аспирин, аз наистина…

Смил си спомни.

— Още кънти в ушите ми вашият вик — плачи или наистина иди да убиеш!

— Да, аз, старият човек…

Смил бързо го прекъсна.

— Не само вие! Ние сме нещо като автоматичните бюфети. Срещу двадесет стотинки даваме лимонада, а срещу петдесет — малинов сироп със сода. Годеникът на Людмила ни подхвърли монета и получи злобата на майка ми и моето желание да го убия. Ако беше се оженил, щеше да получи нашето уважение. Ние имаме рецепти за всичко. Не е ли това тъпо и смешно? Над нашето скъдно разпределение има нещо повече. Трябва да има, иначе… Сърцето ми изнемогваше от случилото се с Людмила. Тя беше моето надеждно пристанище. Много се лутах. Моят дом, майка и сестра бяха последната ми радост. Печалният случай нанесе тежка рана. Аз нямах вече нищо и цялото ми същество се гърчеше. Само едно не исках — да се разправям с виновника. Беше ли нужно?

Аз нямаше да ям, нито да пия. Не можех още. Но в мене гореше двигателят на стария автомат. Годеникът на Людмила беше пуснал своята монета и автоматът реагираше както е предвидено. Но аз не исках да се разправям. Вие казахте да плача или да убия. Предпочитах да плача.

Не можех да спя. Отидох до прозореца, отворих го. Нощният хлад погали лицето ми, тъмното разшири очите ми. Беше тихо. И в дома, и в околността сякаш само аз съществувах. Попипах пистолета в джоба си, извадих го и възнамерявах да го заключа в чекмеджето на писалището. Мина ми мисъл за оръжията и все не можех да отворя чекмеджето. От стената ме гледаше портретът на майка ми. Тя ми беше казала:

— Разбра ли?

Бях разбрал — тя ме караше също да убия. Бедната! Изплаши се, когато тръгнах. Най-сетне отворих чекмеджето. Сложих пистолета и изтръпнах. Видях писмото на онзи. Кога го бях оставил тука! Взех обратно пистолета, взех и писмото. Исках да бъдат пред мене, за да преценя за последен път чувствата и разума си. Майка ми втренчено гледаше от стената. Добре! Нека и тя прецени! Има ли нещо, за което си струва да дигнеш оръжие и да убиеш! Смяташ ли се сам толкова непогрешим, за да можеш да съдиш другия?

Някой пристъпи до вратата. Вслушах се. Не, клони брулнаха стъклата. Започваше буря. Завесите на отворения прозорец се развяваха като привидения. Отидох, затворих го. Вслушах се пак. Някой дишаше уморено зад вратата. Не исках да мисля за това. Казах, като гледах към портрета на майка си:

— Ето, прецени, мамо!

Майка ми гледаше със стъклени очи пистолета и писмото, а зад вратата съвсем ясно чувах дращенето и скимтенето.

— Не разбирам — кой е бил зад вратата? — обади се докторът.

— Кучето!

— Кучето? Какво куче?

Смил продължи, като че не чу въпроса.

— Аз стоях, спомних си. Когато бях в чужбина, едно момиче ме интересуваше повече от другите. То ми пишеше писма. Сетне започна да идва в квартирата ми. Това трая няколко месеца. Най-сетне аз се преместих другаде и забравих момичето. То научи къде съм и пак започна посещенията си. Тогава заминах за друг град…

Спомените нахлуваха един след друг, а то дращеше отвън. Аз стоях изтръпнал от все по-ясни спомени. То задращи още по-настойчиво, заскимтя, заблъска. Вратата се открехна. Погледнах смъртно изплашен вън нямаше никой! Изтичах, търсих — нямаше никой! Само бурята напъваше и пълнеше къщата с шумове. Трябваше веднага да се върна, защото прозорецът се отвори. Завесите запърхаха с белите си крила. Небето беше почерняло. Дърветата нападаха къщата с разлюлените си клони, бореха се в градината. Затворих и се върнах при масата. С треперещи ръце прибрах пистолета, писмото, заключих ги. Обърнах портрета на майка си.

Тревогата бушуваше в душата ми. Имах ли право? Хвърлих се на дивана, покрих главата си. Исках да плача, да вия. Сега виждах всичко — не рецептите, друго имаше съдбоносно и гибелно в живота ми. Крещях: искаш да убиеш, защото погубиха сестра ти, а ти сам невинен ли си? Искаше да запазиш топлия домашен кът, за да има къде да се скриеш в безопасност, а ти сам не руши ли домове, където хората живееха щастливо? Виках: войната ти посочи, че има дълг, че има опасности. Ти беше свикнал безнаказано да воюваш — не, да грабиш, да нападаш от засада! Ти се върна изплашен от нея и не искаше вече нищо, освен да стоиш под покрива на своя дом, измисли теории за рецепти и автомати, построи цяла философска система, защото виждаше какво сам заслужаваш. Слагаш голата си душа пред очите на майка си и искаш тя да прецени, защото те е страх сам да решиш…

Скочих. Гледах като пиян из стаята. Масата се люлееше, люлееха се стените, люлееше се и скърцаше лампата с шнура, виснала от тавана. Полетях към писалището. Грабнах пистолета. Погледнах портрета на майка си. Беше обърнат. Посегнах, оправих го. Майка ми загледа със свити очи право в лицето ми. Аз излязох. Вън бесуваше вятърът. Дрипави жени се гонеха из полето. Аз се спуснах през него. С лай и вой пред мене тичаше кучето. Стигнах града. Тоя, когото потърсих, беше вкъщи.

Смил наведе глава притеснен.

— Годеникът на Людмила! — обясни той. — Сам ми отвори вратата. Изправихме се един срещу друг. Аз стисках пистолета. Той не каза нищо. Стоеше блед и ням. Аз сам се запитах: имам ли право? Той се разгърди, сякаш каза — стреляй, ако имаш право! Беше блед като восък. Аз се поколебах. Гледах го с омраза, но не направих нищо. Тръгнах си. След себе си чух стъпки. Те дращеха земята. Някой се въртеше около мене бясно, яростно и искаше да ме спре. Измъкнах се от примката. Отново задращиха стъпките отзаде ми и се чуваше яростното ръмжене на животното. Спрях. В мрака не видях нищо. Чувах само бясното ръмжене на вятъра. Побягнах пак. Стъпките ме последваха, отново невидимият звяр замота тялото си в краката ми. Сетне не помня. Какво стана сетне. Аз стрелях…

Смил сложи уморено глава на възглавницата, затвори очи. Остана да лежи така. Не боледуваше, лежеше без сили, уморен.

Дълго време след тая нощ нищо не се случи. Летните дни догаряха в спокойни огнени залези. В двете къщи се връщаше предишният живот. Скоро докторът забеляза, че розите са подали листа, че храстите са бухнали. Същия ден облече работната си дреха. Потърси очилата. Не ти намери и неочаквано загуби желание за работа. Поиска му се да седне и да си помисли. Излишен за хората, лишен от собствени особено големи тревоги и радости, той търсеше чуждите като зрител, който губи времето си или се нуждае да бъде някъде. Познанството със Смил и случките около неговото семейство бяха запълнили живота му много време. Всеки ден прочиташе страница от един чужд живот и сам усещаше, че живее.

Беше ли свършил романът? Не му се работеше, искаше да седи, да мисли, да преценява. Привечер отиваше у Рударови. Майката го посрещаше тъжно усмихната. В страха си да не загуби и Смил тя бе потиснала голямата си скръб по дъщерята. Двамата седяха и гледаха хълмовете, зад които се губеше всеки ден слънцето. Смил рядко излизаше. Лежеше в стаята си. Не боледуваше, раната му бе отдавна заздравяла, но лежеше като болен.

Докторът най-сетне не издържа. Имаше нещо от преживяванията на младия му приятел, което беше останало съвсем неясно. Един ден седна до дългия стол за лежане на верандата, в който Смил си почиваше.

Няколко пъти в своя разказ ти спомена за някакво куче, а не обясни започна предпазливо докторът — какво е това куче?

Смил го загледа и дълго не проговори, сякаш имаше нужда да се върне към някакъв далечен спомен. Най-сетне каза:

— Кучето, да! То стоеше на моста… и стръвно виеше…

— Какъв мост? — учуди се докторът.

— Не зная! Тогава виждах мост, през който исках да премина от едно към друго, а кучето стръвно виеше и се зъбеше, като ме виждаше, че се колебая… Разярен стрелях в него…

Из полето не бяха намерили убито куче. Докторът знаеше, че Смил бе стрелял в себе си, сам беше лекувал раната му. Не можеше да каже, че е разбрал за какво става дума, но долови, че приятелят му загатваше за някакво свое душевно състояние, в което се е намирал през драматичната нощ. Това го накара да не настоява повече за обяснение.

Но и Смил нямаше намерение да каже нещо повече. Той беше извърнал глава към далечните хълмове. Замислен загледа натам и старият му приятел.

Денят бавно гаснеше.