Владимир Полянов
На моста (1)

1

Вилата на доктора е оная с двора, ограден от жив плет, който завършва при вратата с два стълба и арка. Там стоеше и табелката му: доктор Тома Поклонников, специалист по стомашно-чревни болести. Вече на преклонна възраст, той говореше много, носеше черни очила през слънчевите дни и беше специалист повече по подрязването на живия плет и отглеждане на рози. В къщата прекарваше само лете и през това време не приемаше, нито ходеше по болни. За да стори такова нещо, трябваше да се отклони от увлекателните грижи за градината, да смени очилата, да се преоблече. Всичко това беше много трудно за него. Щом пристигнеше в края на май, често поглеждаше към съседите си Рударови. Тяхната вила стоеше през зимата също със залостени капаци на прозорците. Тя беше по-голяма — с висок приземен етаж, таванска стая с балконче под островърхия покрив и голяма веранда долу, до която се стигаше по няколко дървени стъпала. Стара лоза обвиваше стълбовете и провисваше голите си клони по тях. Едва в началото на май лозата се раззеленяваше, семейството пристигаше и прозорците се отваряха. Рударови бяха трима: майката, Людмила — дъщерята, и Смил — синът.

Със започване на почивните летни дни докторът излизаше късно следобед и не отиваше по-далече от своите съседи. При тях — на верандата — вече го очакваше майката.

Тя бе по-възрастна от него, държеше се сдържано и някак вглъбена в себе си. Седеше на дълъг плетен стол, на който можеше и да се полегне. Гледаше през очилата си полето, винаги с някакво плетиво в ръцете.

Отпред нямаше други къщи. Полският простор стигаше чак до далечната планина, която при залез изглеждаше виолетова. Докторът идваше и сядаше на другия стол за почивка. Домакинята сваляше очилата, усмихната запитваше:

— Е, какво ново ще ми кажете днес, съседе?

Той винаги имаше нещо ново за разказване. Говореше непринудено и с радост, която можеше да се долови заедно с нотката нежно чувство към събеседницата, но всичко помежду им не отиваше по-далече от едно добро приятелство. Все още запазени, двамата бяха минали времето на сърдечните увлечения. Те се познаваха от двадесетина години. Съпругът на старата жена бе умрял в ръцете му. След това той сам овдовя и от няколко години особено се привърза към нея, а тя мълчаливо прие приятелството му. Седнал на верандата, докторът говореше за залеза, за цветята и храстите, оплакваше се от някакви болести по тях и тъй неусетно, без никакво намерение, свеждаше всичко към болестите, от които сами се оплакваха, и към техния собствен залез. Тя намираше, че той е приятен, мил, мъдър, и не се отегчаваше.

Понякога при тях идваше и Людмила. Тя беше още ученичка в гимназията. Заета със свои интереси, не се вслушваше в разговора. Сядаше обикновено на оградката на верандата, мълчалива се заглеждаше в залеза. Имаше бледосини очи, хубави светли коси. Късаше листа от лозата, люлееше единия си крак. През лятото тя тъгуваше за града, дето навярно й беше по-весело.

Смил — синът, следваше в чужбина. Неговият портрет висеше на стената в гостната. Изглеждаше, че живее лоста весело. Мълвата говореше за парите, които харчел, за любовните приключения, заради които често трябвало да бяга от един град в друг. По едно време дори се споменаваше за самоубийството на някакво пренебрегнато от него момиче. Може би всичко това не бе вярно, но пред неговия портрет и най-зле настроеният не можеше да не каже: „А, разбирам!“

Той изглеждаше одухотворен, мъжествен и хубав. Отначало бе следвал медицина, сетне се бе прехвърлил във факултета по философия, после пак се бе върнал към медицината и вече се готвеше за дипломата, когато започва да изучава история на изкуствата. Последното увлечение съвпадаше със слуха за бягството му в друг град или държава. Понякога идваше в родината и прекарваше лятото при майка си. Докторът го знаеше още като гимназист, но го виждаше само при тия редки негови завръщания и летувания във вилата. И то не винаги. През едно лято го видя едва няколко пъти. Смил почти не излизаше от стаята с балкончето горе под покрива или ходеше до късна нощ из полето наоколо. Приказваха малко. Докторът го харесваше. Струваше му се мъдър и кой знае защо, много тъжен. Старият лекар започна да се отнася към него почти бащински. Това не разсърди младия. Напротив, отвърна с приятелство, дори започна да загатва признания. Виждаше се, че му тежи нещо, искаше, търсеше да се изкаже някому. Госпожа Рударова наблюдаваше някак плахо сина си. Тя самата не можеше да изтръгне нищо от него, затова почти устройваше последните му срещи с доктора. По тоя начин двамата оставаха понякога сами на верандата. Сетне стана така, че когато докторът идваше при залез за обичайното си гостуване, намираше само Смил. В такива срещи те мълчаха или говореха малко, но никога не си омръзваха. Говореше по-често младият. Но не винаги ясно, все като че започваше от средата. Докторът разбра, че Смил е преживял много неща — тъжни и радостни, че е извършил също доста лоши и добри дела и сега е някъде накрая, където не знае какво го чака, че е много уморен, много обезверен и почти няма сили да прекрачи бариерата. По това време докторът забеляза — пък и госпожа Рударова му каза, — че Смил често получава писма от чужбина, но ги изгаря, без да ги отвори. Веднъж Смил сам заговори и за тия писма и докторът надзърна донякъде в тяхната тайна, но те пак си останаха загадка. Друг път младият попита, като държеше в ръце едно неразтворено писмо:

— Докторе, да харесаш някое момиче и да му кажеш това, значи ли да се задължиш? Как сте решавали по ваше време такива въпроси?

Докторът не знаеше какво да отговори. Разбира се, колкото се отнася до разрешаване на случаите по негово време, нямаше какво да се колебае в отговора си, но той се смути от внезапно зададения въпрос, който обясняваше или загатваше нещо от тревогите на младия, и не можа да отговори веднага. Смил и не дочака. Стана и в порива на чувствата си бързо закрачи през двора.

В края на лятото, когато се готвеше да отпътува, внезапно заяви, че вече няма да ходи в чужбина. След това докторът не го видя три години.

Три години и прозорците на лятната къща на Рударови не се отвориха. Синът беше отишъл на война. Майката и дъщерята не идваха да летуват.

Най-сетне, когато войната свърши, един ден отново дойдоха всички. Докторът веднага смени очилата си. Трите години бяха се отразили зле върху него, но той не бе изневерил на цветята и храстите, към които се привързваше толкова повече, колкото ставаше по-ненужен на хората. Свали работната престилка, остави, почти захвърли ножицата и отиде да поздрави съседите си.

Те имаха гост. Разхождаше се с Людмила из градината. Млад човек, контешки облечен, малко нехаен в държанието си, но хубав и приказлив. Докторът веднага разбра. А момичето беше отдавна хвърлило ученическата престилка и имаше защо да лее звънлив смях, бледосините му очи да горят от щастие и вече да не тъгува за града.

Срещата с майката Рударова беше трогателна.

— Мой мили докторе! — възкликна тя.

Беше съвсем застаряла, дори малко прегърбена, но някаква радост я оживяваше. Тя имаше отново своя син, а из градината се разхождаше дъщерята, изпълнена с чувството за очакваното щастие. Смил седеше на верандата. Наближаваше залезът. Полето ухаеше, леко повяване галеше лицето. Съседът пристъпи до завърналия се фронтовак.

— Моето момче! — поздрави той.

За първи път го наричаше така и това дойде на устата му, сякаш бе чакало през годините. Докторът бе тъгуват доста по своя млад приятел. Беше го обикнал не само със старческото чувство на привързаност, а и с онова, което можем да наречем „възвръщане към темата“ или „към любимата книга“, която внезапно са ни отнели.

Смил подаде сърдечно ръка. Доктор Поклонников я стисна и загледа втренчено приятеля си. Малко се разочарова. Имаше някаква явна промяна в познатото лице. Щастието, радостта, жаждата за живот почти крещяха в него. Той беше свикнал с друго лице, с познатите печални очи на неудовлетворения и търсещия. С образа на младия човек, на когото може всичко да се прости, защото бе образ на смутения, неопитния. Сега пред него стоеше обикновен щастливец, който не издаваше нищо друго, освен че е доволен.

— Какво? Не ти ли харесвам? — попита той.

Докторът седна.

— Сякаш си се върнал от сватба!

Смил също седна. Облегна се, погледна небето през клоните на лозата и каза:

— Не, от касапницата и смъртта!

И заговори, сякаш само бе чакал да го запитат.

— Как се радвам, приятелю, че съм отново тука! Отмора! Аз не знаех какво е това. Дом! Не съм го търсил. Спокойствие, сигурност! Не съм мислил за тях. Войната ми отвори очите за много работи. Аз ида прероден. Чувствувам, че започвам отново, от топлия кът, дето ласката на майката те търси, дето…

Замълча и се загледа към градината. Оттам се чу смехът на Людмила. Тя бягаше, а гостът късаше цветя и ги хвърляше след нея.

Докторът попита.

— Май ще имаме скоро сватба?

Смил се усмихна. Обърна глава.

— Ще имаме. Как ти се вижда годеникът? Ти сега ли научи?

— Сега чувам. Кой е той?

Смил каза шеговито.

— Людмила го знае по-добре. Юрист. Син на стари наши познати. Изглежда малко лекомислен, но добър. Майка ми се радва. Аз също.

Взе ръката на приятеля си, позагледа го със светнали от радост очи.

— Докторе!

— Говори, момчето ми!

— Аз научих мъдрости!

Замълча. Рязко се отдръпна. Лицето му се помрачи. Сетне заговори с глух, нервен глас, сякаш къртеше думите, вкаменили се някъде у него. Заговори за своя минал живот като студент в чужбина. Не можеше да каже дали е бил радостен, или не. Той търсел, минавал от мисъл на мисъл, от една постъпка на друга. Не спирал никъде, не от лошо сърце, не от предвзетост. Страдал от неяснотата пред себе си. Бил удавник; търсил бряг. Нищо не виждал. Безсмислен се зъбел животът насреща му. Той пиел, любел, сетне не пиел, забравил жените. Започнал да учи, погледнал навсякъде — нищо не видял. Тръгнал да пътува. Веднъж спрял в едно немско старинно градче. И там срещнал момиче, което обикнал. Решил да се ожени. Неочаквано отпътувал. Не знае защо направил това. Видяло му се всичко пусто и безсмислено. Когато го изпратили на войната, не се възпротивил. Жадно търсил смъртта. Тя не го засегнала, но я видял. Повтори многозначително:

— Видях я!

Възторг озари лицето му.

— И зажадувах за живота! За радостите от живота. Нещата, които ми изглеждаха тъй безсмислени, сега ми станаха най-необходими. Това — щастието на твоята сестра, ласката на майка ти, уютът на семейния дом, сега е всичко за мене! Да се завърнеш у дома си и да почнеш отначало сред простите житейски радости. Това е блаженство. Най-сетне тоя ден настъпи, тръгнах от кървавия кошмар, летях…

Докторът взе ръката му, стисна я сърдечно.

— Може това да не е всичко. Важното е да разбереш, че пред зиналата пропаст на смъртта дори моите розови храсти са един свят от блаженство!

На верандата излезе майката Рударова. Гостенинът стана. Дойдоха Людмила и годеникът й. Момичето се задъхваше сред букет цветя. Годеникът гледаше усмихнат. Той целуна ръка на майката. Представиха го на доктора. Не му се стори лекомислен, както бе казал Смил. Но се усмихваше много любезно, някак пресилено и това не му се хареса. Беше висок, малко прегърбен, с гънки устни и влажни очи, гладко пригладена коса.