Владимир Полянов
Един гост (8)

8

Между това пощенският куриер Раздел, съвсем отрезнял, дотича в кафенето и разстроен, изплашен разказа за случилото се с него при завоя на шосето.

— Човешка глава в загубената чанта на Рад Ранина! — завикаха всички събрани в кафенето.

По-късно Раздел дълбоко се разкая за постъпката си. Ранина го беше облагодетелствувал, а той го предаде. И това беше нов повод да се напие и да не отрезнее повече. Но разкаянието дойде по-късно. А предателството беше вече свършен факт.

Голяма тълпа се спусна към посочените храсти в дола край шосето и намериха там чантата. Погледнаха в нея и не вярваха на очите си. Но очите им не ги лъжеха. В една стъкленица, наместена в чантата, лежеше в някаква течност главата на непозната млада красавица с руси къдри. Никой не се усъмни, че чантата беше същата оная, която бяхме видели у Ранина. В това не се усъмни дори и полицейският. Когато се върнаха отново в града, между тях беше вече и доктор Влад. Но неговите показания нямаха никаква цена пред страшното обвинение, което лежеше в чантата. А между това всички знаехме от описанията във вестниците в какво се състоеше престъплението на Войдан Свобода. Полицейският повика няколко стражари и последван от тях и събраните хора в кафенето, се отправи към хотела. Рад Ранина можеше да не бъде търсеният Войдан Свобода, но явно той бе извършил същото престъпление.

В кафенето остана само доктор Влад. И на него също, както на Раздел, съвсем не се харесваше това, което ставаше. Той имаше страстта да разкрие загадъчното, да открие престъпника, ако има такъв, но никога нямаше желанието да го предаде на полицаите. За него беше достатъчна насладата да разгадае загадката, и то само за себе си. Но при тази си слабост той не можеше да се въздържи да не пошушне нещо на този, на онзи, за да блесне прозорливостта му. Обикновено пошушваше дребни, незначителни неща, но те винаги биваха достатъчни, за да извършат полицаите своята работа, стига да отдадат нужното внимание на приказките му.

Да, доктор Влад съвсем не беше доволен от това, което започна. Затова пък приставът беше предоволен от себе си. Из пътя към хотела на лов за престъпника той самодоволно разправяше, че винаги подозирал Ранина, но чакал само сгодния случай, за да свали маската му. Никому не беше ясно какво собствено се сочеше под тая дума, защото още съвсем не беше ясно, че Войдан Свобода и Рад Ранина са едно и също лице. Не беше ясно и за пристава. Той обаче имаше своите съображения да говори неясно: от момента, в който се видя, че подозренията на доктор Влад могат да излязат основателни, той също започна да вярва в тях. Но страхувайки се да не се изложи, ако те останат само фантазии, казваше „маска“, за да се разбере, че е имал предвид откриването въобще на престъпник.

Пред хотела даде своите нареждания: двама стражари да останат долу, двама по стълбите. Сам той се изкачи с останалите към етажа, дето беше стаята на Рад Ранина. Почука на вратата. Никой не отговори. Отвътре се чуваше само тракането на отворен прозорец. Полицейският почука втори път и като не получи отговор, натисна вратата. Тя се оказа незаключена. Но още непрекрачил в стаята, приставът изплашен се отдръпна: там, на прозореца, на горния му край, на желязна кука висеше обесен Рад Ранина. Прозорците се блъскаха и клатеха обесения, при което главата му се навеждаше и сякаш приветствуваше събраните хора.

Веднага отрязаха въжето. Рад Ранина беше още топъл. Повикаха бързо доктор Влад, който направи каквото можеше, за да върне живота в него. Часове се бори за това и успя малко, без да беше сигурен, че ще сполучи напълно. Когато той, уморен, си тръгна с настъпването на нощта, при обесения остана сестра Меруда с надеждата, че може би ще дочака мига, когато той ще отвори очи. Наистина положението му се подобрявало. Той не само отворил очи, но дошъл в съзнание, познал сестрата. Когато осъзнал какво е станало с него и в какво положение се намира, започнал да разказва колкото могъл. Мълвял като в някаква просъница и надали разбирал дали говори на сестрата, или със себе си. Тъй несвястно и неясно ни предаде сестрата разказа му.

— Страшното стана! — започнал той. — В душата ми се преплитаха тържество и горчиво разкаяние, след като узнах за измяната и след като аз… Господи, аз! Някой чужд в мене извърши това и той чествуваше своята победа, но аз плачех и треперех от ужас. Мъчех се да повярвам, че това не е станало. Напразна мъка. Там, в ъгъла, виждах черната чанта, в която бях поставил стъкленицата с нейната… На тая, която обичах нежно и безгранично и още обичам. А пред мене лежаха вестниците с описания на извършеното. Пишеха, след като бяха намерили обезглавения й труп, който аз не можах да взема със себе си, колкото и да исках. Всички са ужасени. Но същински ужас изпитвах аз, само аз! И сред тоя ужас можех да съзная само едно: аз съм невинен…

Измъчен, той замълчал за миг, сякаш да си вземе дъх, и продължил:

— Полицията дойде да претърсва квартирата ми. Аз я видях, когато идеше. Грабнах чантата и се измъкнах от ръцете й. Защо не се предадох? Аз не знаях какво става с мене. Напрягах всичките си умствени сили да анализирам действията си и стана господар на себе си. Напразно, всичко беше напразно. Вършех това, което не исках. Нямах своя воля. Друг действуваше в мене. Прекарах една нощ в хотел. Чантата беше до мене. Дълги часове се радвах на своята любима. Отворих чантата, стъкленицата, погалих косите й. Те бяха мокри, студени, но аз ги галих, целувах хубавите очи на моята любима. Ако подът не беше още влажен от изтеклата течност, не бих повярвал, че съм направил това. Страшно прекарана нощ! Аз се борих. Мъчително се борих. Исках да отида в полицията и да се предам. А когато сутринта хотелиерският прислужник ми припомни, че трябвало да се регистрирам и поиска документите ми, аз се измъкнах от хотела, след като унищожих всички документи у мене, по които можеше да се разбере кой съм. За скъпата памет на моята любима аз трябваше… А какво направих? Побягнах! Това, което бях решил да направя, излезе безсилно пред волята, която ми повели да направя друго. Аз се лутах в странен лабиринт от повели и решения. Моята воля бе бледа светлина пред гигантските фарове, които блеснаха в тъмнината на лабиринта и ми посочиха други пътища. Бях решил да се предам, а побягнах. Тръгнах с влак, сетне вървях. Цели две нощи бягах през планини и поля несвястно и лудо с чантата в ръце. Но нека разкажа последователно.

Грохнал от умора, стигнах до вашия град. Ти знаеш — намерили са ме полумъртъв на шосето за гарата. Какъв беше ужасът ми, когато се свестих и над главата си видях някакъв полицай. Скоро разбрах всичко. Тука аз можех да бъда спокоен, ако не беше този доктор Влад. Той като че веднага започна да подозира нещо. Не току-така подхвърли пред очите ми вестниците, в които с големи букви беше написано името ми. Да — аз съм доктор Войдан Свобода! Старият Влад още не бе уверен, но скоро може би щеше да стигне до истината. Реших да скрия чантата. А името, с което се представих, доста ми допадна, за да подозре някой, че не е истинското ми. Можех вече да бъда спокоен. Спокоен! Нямаше за мене вече спокойствие! Лежах по цели дни в стаята си или обикалях до преумора околностите на градчето. Можех да бъда спокоен, а нямаше за мене спокойствие. Всичко ме връщаше към страшното, което бях извършил. Един ден едва не се издадох. Хотелиерският готвач колеше някакво животно… господи, какво стана с мене, какво стана с мене! Докато готвачът посягаше с ножа към главата на животното, то не разбираше нищо и гледаше учудено. И тя стоеше така кротко и безобидно и ме гледаше с очи, препълнени с любов, а аз… Побягнах като луд…

В онова потресно състояние, каква гавра беше с всичко човешко идеята, която ми дойде. Ти си грешен и престъпен, пошепна някой в мене. Ти трябва да се помолиш за себе си. Нещо се кискаше в мен, но аз отидох при дъщерята на пощенския куриер и като й дадох някакви пари, поръчах й да се моли за душата ми. Момичето ме гледаше учудено и недоумяващо. Кой знае какво е видяла в лицето ми, прие парите, като целуна ръката ми. Защо тя целуна ръката ми, тази ръка, която…

Докторът ставаше все по-опасен. Неговите подозрения, вместо да намалеят, растяха неимоверно бързо. Той направи втора стъпка, която го издаде. Нарече ме свой колега! Исках да го убия в този миг, да изкрещя в лицето му — пази се, докторе! Ако аз пожелаех, можех да сваля маската си и без страх да посрещна възмездието, но не исках да бъда открит от другиго, не желаех друг да ме оголва. Ах, тъй говоря, а не знаех какво искам. Все по-често ходех при моята любима, отварях чантата и плачех. Аз се гордеех, че мога всеки миг да се изправя пред човечеството и да извикам: ето ме, проявен във всичката си красота и ужас. Но аз бях готов да убия всеки, който би ме посочил по-рано. Аз празнувах сатанински празник на голата си душа, но не желаех зрители. Дали това беше, което ми тежеше? Малка утеха ми даваха думите. Все по-често ходех при завоя на пътя. Дълги любовни часове прекарвах там с моята любима. Но какво се бе случило? Един ден видях, че голяма част от спирта се бе излял или изветрял. Бе започнало гниенето. Моята любима вехнеше. Гледах какво става с нея и очите ми се пълнеха със сълзи.

Този ден трябваше да преживея и друго. Да, лекарю Влад, аз съм доктор Войдан Свобода. Вие добре разбрахте това. Когато ме назовахте с това име, облада ме лудост и за малко щях да ви удуша. Простете! Искрено се разкайвам сега. Ах, дали може да ми се прости след всичко, което извърших! Когато доктор Влад побягна, в стаята ми разтревожена дойдохте вие. Раздел беше намерил чантата и вече целият град знаеше какво съдържа тя. Всеки миг чаках полицията да потропа на вратата ми. А след това? Беше ме страх, че ще използувам предупреждението ви и ще побегна. Аз не желаех да продължавам жалката комедия. Потърсих средство как да туря точка на всичко. Бедна, мила сестра Меруда! С каква жал и състрадание ме предупредихте да бягам. Помня и ония думи, които ми казахте, че ме разбирате, че разбирате какво непоносимо страдание е причина за моето престъпление. Дълбоко развълнуван плаках. И това, което бях решил да направя, последното, което можех да направя, дължа само на вас. Вие си отидохте, а аз зачаках да дойде полицията, вече примирен с участта си.

Чаках. През прозореца вече виждах любопитствуващи да обикалят хотела. Тогава у мене започна колебание. Хиляди гласове закрещяха в мене и искаха да ме отклонят от решението ми. Аз можех още да побегна. Ти не си виновен, крещеше глас. Ти не си престъпник. Ти си само верен на своя човешки род. Никой не може да каже дали си направил зло или добро. Дали твоето деяние е престъпление, или любов. Ние всички сме жалки играчки на стихийното, което ни носи и повелява постъпките ни. Бягай! Чувствувах как ще се подхлъзна по гладкия наклон на съблазните. Те ме викаха, примамваха. Бягай! Могат ли твоите братя, твоите подобни, да те съдят? Откъде иде тяхното право за това, когато те не са нищо повече от тебе. Тяхното наказание не ще ли бъде само повторение на твоето престъпление? Бягай! — повтори. И отвори очи! Сякаш осъзна къде е и какво е станало, продължи с последни сили разказа си.

Излязох в тъмния коридор и видях свободния път за бягство. На стълбите бяхте спрели вие, сестра Меруда. Вие дойдохте при мене и целунахте ръцете ми. Защо направихте това? Защо направихте това? Побягнах в стаята обратно. Сега вече нямаше друг изход. И не трябваше да го търся… Под прозорците ми се бе събрал народ. Сред тълпата полицейският си пробиваше път. Бягай! — закрещя отново у мене някой, а пред очите ми се мярна малката желязна кука на прозореца и здравият шнур на завесата. Бягай! — крещеше по-силно и по-повелително някой в мене. Останах. Защо вие, сестра Меруда, целунахте ръцете ми? Защо? Защо? Те хлопаха вече на вратата ми. Бягай! — крещеше и бясно се кискаше някой в мене. Аз мислех за вас и постъпката ви… Защо целунахте ръцете ми?…

Затвори очи, сякаш отпусна тялото си. И с последното си дихание промълви: Защо вие целунахте ръцете ми…