Владимир Полянов
Един гост (7)

7

Същата утрина доктор Влад бе взел решение. Тъй лесно-лесно той не желаеше да се помири, че е безсилен да разгадае събитията, които се разиграваха пред очите му, и да прозре тайната около нашия гост, която той смяташе, че непременно съществува. Настойчиво той вършеше своите наблюдения и изследвания, дори помоли за някои сведения от столицата. Особен резултат от всичко това нямаше, но по някакво вътрешно вдъхновение вярваше, че не върви по погрешен път. Той беше един от ония хора, които виждаха и в най-дребни прояви и събития тайната или следата на нещо по-голямо и значително. Окуражен от някои свои малки успехи в миналото, бе се отдал за през целия си живот на тази мания. Смешните положения, в които често изпадаше, никак не го смущаваха. Но хората помнеха тъкмо тези случаи и отдаваха малка стойност на брътвежите му. А когато прекаляваше, те всякак се мъчеха да му напомнят тези положения. Такъв беше случаят вчера.

Полицейският пристав, седнал в кафенето за следобедното си кафе, заговори за това, което вече всички събрани в опушеното помещение знаеха, че докторът съвсем уверено нарекъл Рад Ранина свой колега само защото имал в съображение, че убиецът Войдан Свобода е лекар. Всички се смяха. Това засегна доктора и той нарече полицейския „празна глава“. Този епитет пък ядоса пристава, но той съобрази нещо и измисли отмъщение, което излезе по-ефектно, отколкото ако беше нарекъл своя приятел „патка“, Той разправи една минала историйка за доктора. Изчезва дете. Родителите подават жалба. Полицейският, придружен случайно от доктора, прави обиск в къщата на родителите. И тука докторът открива нишките на нечувано престъпление: той намира на двора следи от кръв и обвинява родителите, че са убили детето си. „Кокошка клахме — от нея е кръвта!“ — викат родителите. Но докторът е непреклонен и настоява за арестуване на детеубийците. Няколко дни след това обаче детето се връща вкъщи здраво и непокътнато. То просто било при леля си или при баба си… Гръмък смях на всички присъствуващи в кафенето приключи разказа. Докторът бясно хапеше устни. Но това бе вчера.

Тази сутрин обаче той беше взел решение да разбули тайната около Рад Ранина. Не каза на никого нищо. Беше се научил да бъде предпазлив. Рано, без да се отбива в кафенето, той отиде в хотела. В коридора го посрещнал единственият прислужник. Когато докторът попитал за Рад Ранина, слугата свил рамене:

— От снощи не е отрезвявал!

Това известие зарадвало доктора. То отговаряло на желанието му. Ако трезвият човек знае да мълчи и се пази — пияният съвсем не му прилича. Да, това обстоятелство твърде много харесало на доктора. Той решително похлопа на вратата.

— Кой е? — обадил се от стаята Рад Ранина.

Нашият проницател натиснал бравата, но вратата била заключена.

— Доктор Влад моли да влезе! — отговорил вместо него прислужникът.

Отвътре всичко затихнало. Сетне внезапно прихлопал прозорец и отново мълчание.

— Влезте! — чул се шепот след миг.

— Бъдете добър първо да отключите! — обадил се пак прислужникът и тихо обяснил на доктора, че Ранина снощи се върнал пиян, сетне си поръчал коняк и оттогава не преставал да пие.

В тоя миг обаче вратата се отворила. Докторът погледнал Ранина и нова радост го обладала. Да, той не вървеше по грешен път! Ранина изглеждал съвършено разстроен и измъчен.

— Влезте! — пошепнал той.

Доктор Влад пристъпил и затворил вратата след себе си. Слугата цъкнал недоволен. Много искал да чуе и види какво ще стане. Като не можал друго да направи, прилепил ухо до вратата.

Отначало и двамата отвъд в стаята мълчали. Слугата сякаш ги виждал как те стоят един срещу друг и се гледат. Сетне той чул гласа на доктор Влад.

— Войдан Свобода, вие съвсем не изглеждате добре.

Никой не отговорил. Сетне отново се чул гласът на доктора.

— Доктор Свобода или може би касиерът крадец…

Бесен вик прекъснал думите му. Чуло се, като че двамата са се сборичкали, сетне някакво хриптене на човек, когото са стиснали за гърлото. Слугата блъснал вратата и видял в стаята страшна картина. Рад Ранина се бил хвърлил върху доктора и го душал. Старецът немощно махал с ръце и хриптял в мъката да извика. Слугата се спуснал да ги разтърве и освободил доктора. В този момент на вратата се показала сестра Меруда. Бледа и разтреперана, тя се изправила там и загледала. Изведнъж се опомнила от моментното си вцепеняване. Избързала към Рад Ранина. Нещо я бе накарало да помисли, че той е пострадалият.

— Рад Ранина! Рад Ранина! — тревожно завикала тя.

Доктор Влад и слугата побягнали от стаята.