Екхарт Толе
Нова Земя (7)

(Пробуждане за целта на вашия живот)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A New Earth: Awakening to Your Life’s Purpose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 16 гласа)

Седма глава
Откриването на себе си

Гноти сеаутон — „Познай себе си“. Тези думи били издълбани над входа на храма на Аполон в Делфи, мястото, където се намирал Свещеният оракул. В древна Гърция хората посещавали Оракула с надеждата, че той ще им открие каква съдба ги очаква или какви действия да предприемат в ситуацията, в която се намират. Вероятно повечето посетители са прочитали тези думи, влизайки в храма, без да съзнават, че те съдържат истина, по-дълбока от всичко, което Оракулът би им казал. Вероятно също така не са съзнавали, че независимо колко голямо откровение и колко точна информация получавали, в крайна сметка те се оказвали безполезни, тъй като не можели да ги спасят от нещастия или от създаденото от самите тях страдание — защото е трябвало най-напред да разберат истината, съдържаща се в думите „Познай себе си“. Преди да попитате каквото и да било, най-напред задайте най-важния за живота ви въпрос: Кой съм аз?

Несъзнателните хора — а голяма част от хората си остават несъзнателни, впримчени от своето его през целия си живот — бързо ще ви отговорят кои са: ще ви кажат името си, професията си, личната си история, размерите или състоянието на своето тяло, както и всичко друго, с което се отъждествяват. Други хора ще изглеждат привидно по-духовни, тъй като смятат себе си за безсмъртна душа или божествен дух. Ала познават ли те наистина себе си, или чисто и просто са прибавили известен брой духовни на вид понятия към съдържанието на ума си? Познаването на себе си далеч надхвърля усвояването на едно или друго множество от представи или вярвания, убеждения. Духовните идеи и вярвания в най-добрия случай са полезни указатели, но сами по себе си рядко успяват да разрушат здраво вкоренените ключови понятия за това кои сте — част от обусловеността на човешкия ум. Познаването на себе си в по-дълбок план няма нищо общо с всички онези представи, които блуждаят в ума ви. Познаването на себе си трябва да има за основа Битието, а не лутането в ума.

Кой мислите, че сте

Усещането за това, кой сте, определя какво възприемате за свои потребности и какво има значение за вас в живота — а онова, което има значение за вас в живота, притежава властта да ви разстройва и обърква. Можете да използвате така формулираното определение като критерий, за да разберете доколко познавате себе си. Това, което има значение, не е задължително онова, което казвате или в което вярвате, а което действията и реакциите ви разкриват като важно за вас. Така че е добре да си зададете въпроса: кои са нещата, които ме разстройват и объркват? Ако дребни неща притежават властта да ви разстройват, значи този, който мислите, че сте, е именно такъв: дребнав. И несъзнателно ще се възприемате като такъв. Какво представляват дребните неща? В крайна сметка се оказва, че всички неща са дребни, понеже са преходни.

Възможно е да кажете: „Знам, че съм безсмъртен дух“ или „Уморих се от този луд свят; единственото, което желая, е известно спокойствие“ — и ето че телефонът иззвънява. Лоши новини: срив на борсовия пазар; сделката, която се опитвате да сключите, най-вероятно ще пропадне, откраднали са ви колата; тъща ви пристига; пътуването е отменено; партньорът ви ви напуска; те искат още пари; казвате на себе си, че вината е ваша. Внезапно у вас се надига вълна от гняв, от тревога. Гласът ви става груб: „Не мога повече да понасям това!“ Вие обвинявате и упреквате, нападате другите, защитавате се, оправдавате се; и всичко това протича на автопилот. Има нещо, което е очевидно много по-важно за вас в настоящия момент от вътрешния ви мир, за който преди минутка си мислехте, че е всичко, от което се нуждаете. Оказва се, че вече не сте безсмъртен дух. Сделката, парите, договорът, загубата или заплахата от загуба са много по-важни. За кого? За безсмъртния дух, който твърдяхте, че сте? Не, за „мен“. За онова дребно мен, което се стреми да получи сигурност или себеосъществяване чрез преходните неща, и се тревожи или гневи, защото не получава исканото. Е, поне сега вече знаете кой мислите, че сте.

Ако покоят е наистина това, което желаете, тогава ще изберете покоя. Ако покоят има за вас по-голямо значение от всичко друго, и ако наистина се смятате за дух, а не за дребно аз, то ще останете нереагиращи и напълно осъзнати дори срещу предизвикващи ви хора или ситуации. Ще приемете незабавно моментната ситуация и по този начин ще станете едно с нея вместо да се отделяте от нея. И тогава от вашата осъзнатост ще се роди отговор. Това, което наистина сте (съзнателността), а не това, което мислите, че сте (дребното аз), ще отговори. Отговорът ще бъде мощен и ефикасен, и няма да превърне нито човек, нито ситуация във враг.

Светът винаги прави така, че да не можете да се залъгвате дълго време кой сте — той винаги ви показва нещата, които наистина имат значение за вас. Как реагирате на хора и ситуации, най-вече когато те ви предизвикат, е най-добрият индикатор за това колко дълбоко познавате себе си.

Колкото по-ограничено, по-тясно е его виждането ви за себе си, толкова по-пълно ще вникнете, ще се съсредоточите и ще реагирате на его-ограничеността, несъзнателността на другите. Техните „грешки“ или това, което възприемате като техни грешки, ще се превърне за вас в идентичност на тези хора. Това означава, че вие ще виждате в тях единствено егото им, и така ще укрепите и собственото си его. Вместо да гледате „през“ егото на другите, ще гледате самото его. Кой гледа егото им? Вашето его.

Крайно несъзнателните хора изживяват собственото си его посредством неговото отражение у другите. Когато осъзнаете, че това, на което реагирате у другите, го има също така и у вас (понякога — само у вас), значи вече започвате да осъзнавате собственото си его. На този етап може да осъзнаете и че това, което правите на другите, всъщност го правите на себе си. И ще престанете да гледате на себе си като на жертва.

Вие не сте егото, така че когато осъзнаете егото у вас, това не означава, че знаете кой сте, а означава само, че знаете кой не сте. Ала именно знаенето кой не сте премахва най-голямото препятствие по пътя към истинското познаване на себе си.

Никой не може да ви каже кой сте. Защото това ще бъде още едно понятие — съответно няма да може да ви промени. Кой сте вие не се нуждае от убеждения. Всъщност всяко вярване или убеждение е пречка по пътя ви. Кой сте не се нуждае дори от това да съзнавате кой сте вие, тъй като вече сте, който сте. Ала без осъзнаването кой сте не може да просветне в света. Кой сте ще си остане в неизявеното, което, разбира се, е вашият истински дом. И тогава ще изглеждате като бедняк, който не знае, че има банкова сметка от 100 милиона долара и богатството му остава непроявен потенциал.

Изобилието

Кой мислите, че сте, е тясно свързано и с това по какъв начин се виждате застрашени от другите. Много хора се оплакват, че останалите не се отнасят с тях достатъчно добре. „Не ме уважават, не ми обръщат внимание, не ме признават — казват те. — Приемат ме за даденост, не за някого, с когото трябва да се съобразяват.“ Когато хората са любезни, те ги подозират в скрити помисли. „Другите искат да ме манипулират, да се възползват от мен. И никой не ме обича.“

Този, който мислят, че са, е: „Аз съм едно нуждаещо се «малко аз», чиито нужди никой не желае да задоволи“. Това базисно погрешно възприемане на „кой съм“ създава дисфункция във всички техни отношения. Те вярват, че не могат да дадат нищо на света или на другите, както и че светът или другите не им дават това, от което се нуждаят. Цялата им действителност се основава на едно илюзорно усещане кои са. То саботира ситуациите, в които се озовават, опетнява всичките им отношения с другите хора. Ако мисълта за липса — била тя липса на пари, на признание или на любов — е част от това, кой мислите, че сте, винаги ще усещате загуба. Вместо да признаете всичко добро, което вече го има в живота ви, вие изобщо няма да го забелязвате и ще мислите непрекъснато само за загубата. Признаването на доброто, присъстващо в живота ви, е в основата на всяко изобилие, факт е, че когато си мислите, че светът се отдръпва от вас, всъщност вие се отдръпвате от света. Отдръпвате се от него, защото дълбоко в себе си се смятате за незначителни и следователно нямате какво да дадете на другите.

Опитайте това няколко седмици и вижте как то променя вашата действителност: всеки път, когато си мислите, че хората не ви дават нещо — похвала, добра оценка, помощ, любяща загриженост и т.н., — дайте им го вие. Нямате ли го? Ами постъпвайте така, все едно, че го имате, и то ще дойде. И тогава, веднага щом започнете да давате, ще започнете и да получавате. Не можете да получите това, което не давате. Потокът навън предопределя потока навътре. Всичко, което мислите, че светът не ви дава, вие вече го имате. Това включва и изобилието. Законът, че потокът навън предопределя потока навътре, е изказан от Иисус със следните разтърсващи думи: „Давайте, и ще ви се даде: мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще изсипят в пазвата ви…“[1]

Източникът на изобилието не е извън вас. Той е част от „кой сте“. Започнете, като най-напред признаете и осъзнаете изобилието извън вас. Забележете пълнотата на живота около вас. Топлината на слънцето, галеща кожата ви, красивите цветя пред цветарския магазин, отхапването на парче сочен плод, изобилието на небесен дъжд. Пълнотата на живота е на всяка крачка. Забелязвайки тази изобилна заобикаляща ви пълнота, вие се пробуждате, за да забележите вътрешното, спящо във вас изобилие. Нека то се излее навън. Когато се усмихнете на непознат, това вече е поток енергия навън. Ставате „даващ“. Често се питайте: „Какво мога да дам; как да помогна на този човек, на тази ситуация?“ Не е нужно да притежавате нещо, за да се чувствате изобилни, макар че ако във вас има постоянно усещане за изобилие, нещата почти сигурно ще потекат към вас. Изобилието идва само при онези, които вече го имат. Това сякаш звучи несправедливо, но ако внимателно го обмислите, ще видите, че не е така. Това е универсален закон. И изобилието, и оскъдицата са вътрешни състояния, които се проявяват като ваша действителност. Иисус казва същото със следните думи: „Защото който има, нему ще се даде, а който няма, от него ще се отнеме и това, що има“[2].

Познаването на себе си и знанието за себе си

Възможно е да не познавате себе си, защото се страхувате от това, което бихте открили, ако се познавахте. Много хора таят в себе си страх, че са лоши. Ала това, което можете да откриете за себе си, не сте вие. Това, което можете да узнаете за себе си, не сте вие.

Докато някои хора не искат да узнаят кои са, защото се страхуват, други изпитват неутолимо любопитство към себе си и искат да откриват все повече неща за себе си. Може толкова да сте обладани от мисълта за себе си, че да прекарате години в психоанализа, да изследвате всеки аспект на детството си, да разкриете тайни страхове и желания и многобройните пластове сложност, които съставляват личността и характера ви. След десет години психотерапевтът може да се измори от вас и историята ви и да ви каже, че анализът е приключил. Вероятно ще ви отпрати с досие от пет хиляди страници. „Това е всичко за вас. Ето това сте вие“. И докато носите тежката папка към къщи, първоначалното удовлетворение, че най-после сте познали себе си, ще отстъпи пред усещането за непълнота. В главата ви ще пърха подозрение, че трябва да сте нещо повече от това, което се съдържа в папката. И наистина е така — може би не в количествения аспект на фактите, а в качествения аспект на дълбочината.

Няма нищо лошо в психоанализата или откритията относно миналото ви, стига да не смесвате знанието за себе си с познаването на себе си. Пет хилядите страници досие е знание за вас: съдържанието на ума ви, обусловено от миналото. Това, което научавате посредством психоанализа или самонаблюдение, е знание за вас. То не е вас. То е съдържание, не същина. Надмогването на егото е надмогване на съдържанието. Да познаваш себе си е да бъдеш себе си, да бъдеш себе си е край на отъждествяването със съдържанието.

Повечето хора се самоопределят чрез съдържанието на живота си. Съдържанието е това, което възприемат, преживяват, правят, мислят и усещат. Съдържанието е това, което почти изцяло поглъща вниманието на повечето хора и с което те се отъждествяват. Когато мислите или казвате „моя живот“, вие нямате предвид живота, който сте, а живота, който имате или ви се струва, че имате. С други думи, съдържанието — вашата възраст, здравословно състояние, взаимоотношения с другите, финанси, работа, начин на живот, както и умствено-емоционалното ви състояние. Вътрешните или външните обстоятелства на вашия живот, вашето минало и вашето бъдеще — всичко това спада към сферата на съдържанието, към нея спадат и събитията, т.е. всичко, което се случва.

Тогава съществува ли нещо, което да не е съдържание? Да, съществува, и то дава възможност на съдържанието да бъде — вътрешното пространство на съзнанието.

Хаосът и по-висшият порядък

Когато познавате себе си само чрез съдържанието, ще си мислите, че знаете кое е добро и кое е лошо за вас. Ще различавате събитията, „добри за мен“, и събитията, „лоши за мен“. Ала това е фрагментирано възприемане на целостта на живота, в която всичко е взаимосвързано и всяко събитие има своето необходимо място и функция. Тази цялост представлява нещо много повече от повърхността на нещата и външния им вид, много повече от общия сбор на частите, много повече от съдържанието на вашия живот или от съдържанието на света.

Зад понякога изглеждащата случайна или дори хаотична последователност на събитията в живота ни, както и в света, се разгръща един по-висш порядък и цел. Този факт е прекрасно изразен в следната констатация на дзен-будизма: „Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото“ Никога не можем да разберем този по-висш порядък, мислейки за него, защото мисленето е съдържание, а по-висшият порядък произхожда от непритежаващото форма царство на съзнанието, от всеобщия разум. Но пък можем да го съзрем за миг, и, нещо повече, да влезем в хармония с него, което означава да сме съзнателни участници в разгръщането на неговата по-висша цел.

Когато се разхождаме в девствена гора, умът ни вижда във всичко наоколо единствено безредие и хаос. Той дори не е способен да различи живота (доброто) от смъртта (лошото), тъй като навсякъде от разлагаща се, разпадаща се материя покълва нов живот. Само ако сме вътрешно достатъчно притихнали и ако сме накарали гласа на мисленето да замълчи, ще можем да осъзнаем, че около нас има прекрасна скрита хармония, святото, по-висш порядък, благодарение на които всяко нещо е на мястото си и не може да бъде нищо друго освен това, което е, по начина, по който е.

Умът се чувства по-удобно в подредения от човека парк, защото в него всичко е според човешки замисъл, нищо не е органично, естествено. В парка има ред, разбираем за човешкия ум. В девствената гора съществува неразбираем ред, изглеждащ за човешкия ум като хаос. Порядък отвъд умствените категории „добро“ и „лошо“. Човек не може да го разбере посредством мисълта, но може да го усети, когато се освободи от мисълта, когато притихне вътрешно, когато престане да се опитва да анализира и обяснява. Едва тогава ще съзре свещеността на гората. Щом усетите скритата хармония, ще осъзнаете, че не сте нещо отделно от нея, а когато осъзнаете това, ще станете съзнателни участници в нея. По този начин природата ви помага да влезете в хармония с целостта на живота.

Добро и лошо

В определен момент през живота си повечето хора осъзнават, че съществува не само раждане, израстване, успех, добро здраве, удоволствие и победи, но също така и загуби, неуспехи, болести, старост, разпад, болка и смърт. Конвенционалните имена за двата типа неща са „добро“ и „лошо“, ред и безредие. „Смисълът“ на човешкия живот обикновено се свързва с това, което той нарича „добро“, но доброто непрекъснато заплашва да се срине, да рухне, да премине в безредие; когато животът изгуби смисъла си, човекът е застрашен от безсмислеността и „лошото“. Рано или късно безредието връхлита в живота на всеки човек, независимо колко застраховки си е направил. Връхлита под формата на загуба или инцидент, болест, някаква форма на инвалидност, стареене, смърт. Ала връхлитането на безредието и настъпващият в резултат срив на дефинирания от ума смисъл могат да се окажат вратата, водеща към по-висш порядък.

„Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред Бога“[3], се казва в Библията. Какво е „мъдростта на тоя свят?“ Движението на мисълта, а смисълът се дефинира предимно и най-вече от мисълта.

Мисленето изолира една ситуация или събитие и го нарича „добро“ или „лошо“ — сякаш то има отделно съществуване. Когато прекалено се мисли, действителността се фрагментира. Това фрагментиране е илюзия, но изглежда напълно реално за човека, който е в негов плен. Вселената е неделима цялост, в която всичко е взаимосвързано, изолирани неща няма.

По-дълбоката взаимосвързаност на всички неща и събития предполага, че умствените етикети „добро“ и „лошо“ са в крайна сметка илюзорни. Те винаги предполагат ограничена гледна точка и в този смисъл са само относително верни и са временни. Прекрасна илюстрация е историята за мъдрия човек, който спечелил от лотарията скъпа кола. Семейството и приятелите му се зарадвали на късмета му и дошли да го поздравят. „Не е ли страхотно! — казали те. — Та ти си истински късметлия!“ Мъжът се усмихнал и отвърнал: — „Може би“. Няколко седмици се радвал на колата, пътувал с нея нагоре-надолу. Ала един ден пиян шофьор се блъснал в него на едно кръстовище и той се озовал в болницата с множество наранявания. Семейството му и приятелите му дошли на посещение. Рекли му: „Такава липса на късмет!“ Той пак се усмихнал и им отвърнал: „Може би“. Докато бил в болницата, една нощ се образувало свлачище и къщата му рухнала в морето. На следващия ден приятелите му дошли на посещение и казали: „Не си ли късметлия — беше в болницата и затова не падна с къщата в морето.“ Той отново отвърнал: „Може би.“

„Може би“ на мъдрия човек всъщност означава неговия отказ да съди случващите се неща. Вместо да отсъжда, той приема, и по този начин влиза в съзнателна хармония с по-висшия порядък. Той знае, че често е невъзможно умът да разбере какво място заема или каква цел има в тъканта на цялото привидно случайно събитие. Но случайни събития не съществуват, нито пък има неща или събития, съществуващи изолирано само чрез себе си и за себе си. Атомите, които съставляват вашето тяло, някога са били родени сред звездите, а причините дори за най-малкото събитие са буквално безкрайни и свързани с цялото по безброй неразбираеми начини. Ако искате да проследите причината за дадено събитие, ще се наложи да се върнете до самото начало на сътворението. Космосът не е хаотичен. Самата дума „космос“ означава „ред, порядък“. Ала не ред, разбираем за човешкия ум. И все пак, въпреки че умът не е в състояние да го разбере, понякога успява да надзърне в него.

Не обръщайте внимание на това, което се случва

Дж. Кришнамурти, великият индийски философ и духовен учител, почти непрекъснато пътувал по света и изнасял беседи. В продължение на повече от петдесет години той се опитвал да предаде с думи — които са съдържание — това, което е отвъд думите, отвъд съдържанието. По време на една от неговите лекции, през по-късния етап от живота му, той учудил слушателите си със следния въпрос: „Искате ли да научите тайната ми?“ Всички застанали нащрек. Сред слушателите имало хора, които вече двадесет-тридесет години го слушали и все не успявали да схванат същината на учението му. И най-после, след всичките тези години, учителят цял да им даде ключа към разбирането на думите му. „Ето тайната ми: не обръщам внимание на това, което се случва“ — казал Кришнамурти.

Той не се впуснал в подробности, така че подозирам, по-голямата част от слушателите му били още по-объркани отпреди. Ала съдържанието на простите на пръв поглед думи е дълбоко и проникновено.

Да не обръщаш внимание на това, което се случва — какво означава това? Означава, че вътрешно съм в хармония с всичко случващо се. Под „това, което се случва“ се има предвид настоящия момент, който винаги е такъв, какъвто е. Подразбира се съдържанието, формата, която настоящият момент — защото не съществува нищо друго, освен настоящия момент — приема. Да бъдете в хармония с това, което е, означава да се отнасяте с вътрешна несъпротива към „това, което се случва“. Означава да не му лепвате умствените етикети „добро“ или „лошо“, а да го оставите да бъде. Но следва ли от това, че няма смисъл да предприемате действия, имащи за цел някаква промяна в живота ви? Не, точно обратното. Когато в основата на вашите действия стои вътрешната хармония с настоящия момент, действията ви стават овластени от разума на самия Живот.

Така ли?

Дзен-учителят Хакуин живеел в един град в Япония. Бил високо почитан и много хора търсели от него духовно напътствие. Случило се дъщерята на съседите, тийнейджърка, да забременее. Когато родителите й, разгневени я обсипвали с обиди и я запитали кой е бащата, тя им казала, че е Хакуин. Побеснелите родители хукнали към къщата на Хакуин и с викове и хули му казали, че дъщеря им признала, че той е бащата на бебето. Единственото, което Хакуин рекъл, било: „Така ли?“

Новината за скандала бързо се разпространила из града, че и извън него. Хакуин изгубил репутацията си. Това не го притеснявало. Вече никой не го търсел за съвет. Той не се тревожел Когато детето се родило, родителите на момичето го отнесли при Хакуин. „Ти си бащата, гледай си бебето“. Учителят се грижел за бебето с любов. Година по-късно момичето, изпълнено с угризения на съвестта, признало пред родителите си, че бащата бил един младеж, който работел в месарницата. Смутени, те отишли при Хакуин да се извинят и да молят прошка „Наистина съжаляваме. Дойдохме да вземем бебето. Дъщеря ни призна, че не ти си бащата“. „Така ли?“ — отвърнал Хакуин и им предал бебето.

Учителят отговарял на лъжата и истината, на лошите и добрите новини по един и същ начин: „Така ли?“ Той приемал формата, която настоящият момент — лош или добър — имал, приемал я такава, каквато е, и по този начин не ставал участник в човешката драма. Не персонализирал събитията. Не бил ничия жертва. Бил в толкова пълно единение с това, което се случвало, че то вече нямало власт над него. Само ако се съпротивлявате на това, което се случва, ще зависите от произвола на случващото се и светът ще определя щастието и нещастието ви.

Хакуин се грижел за бебето с любов. Лошото се обърнало в добро чрез силата на несъпротивата. Давайки на настоящето това, което то изисква, Хакуин върнал бебето, когато дошло време да му го поискат.

Представете си за миг как егото би реагирало на различните етапи на описаното събитие.

Егото и настоящият момент

Най-важното, изначално отношение във вашия живот е отношението ви с Настоящето, или по-скоро с формата, която Настоящето приема, т.е. с това, което е, или с това, което се случва. Ако отношението ви с Настоящето е с нарушено функциониране, това ще се отразява във всяко друго отношение, в което влизате, във всяка ситуация, с която се сблъсквате. Егото може да бъде дефинирано по следния начин: „дисфункционално отношение с настоящия момент“. Именно в настоящия момент можете да решите какъв вид отношение искате да имате с настоящия момент.

След като сте достигнали определено ниво на осъзнатост (а след като четете тази книга, безспорно сте достигнали това ниво), вече сте способни да решите какъв вид отношение искате да имате с настоящия момент. Какво искате да бъде за вас той — приятел или враг? Настоящият момент е неотделим от вашия живот, така че това, което решавате, е всъщност какъв вид отношение искате да имате с живота. След като сте решили, че искате настоящият момент да бъде ваш приятел, първата крачка вече изцяло зависи от вас: сприятелете се с момента, приемете го с добре дошъл, независимо от формата, в която се явява, и скоро ще видите резултата. Животът става приятелски настроен към вас: хората ви помагат, обстоятелствата ви съдействат. Едно ваше решение променя цялата действителност, в която живеете. Но се налага да вземате това решение отново и отново, и отново — докато стане естествено да живеете по такъв начин.

Решението да превърнете настоящия момент във ваш приятел слага край на егото. Егото никога не може да бъде в хармония с настоящия момент, т.е. в хармония с живота, тъй като самата му природа го принуждава да игнорира, да се съпротивлява, да обезценява Настоящето. Егото живее за времето и се захранва от него. Колкото по-силно е егото, толкова повече време от живота ви обхваща то. Почти всяка мисъл в ума ви е посветена на миналото или на бъдещото, вашето усещане за аза се оказва зависимо от миналото, а вашата идентичност — от бъдещето, за да се осъществи. Страхът, тревогата, очакванията, съжаленията, вината, гневът са нарушено функциониране на обвързаното с времето състояние на съзнанието.

Егото се отнася към настоящия момент по три начина: то го приема като средство за постигане на някаква цел, като препятствие или като враг. Нека ги разгледаме поотделно, така че когато този модел започне да действа при вас, да можете да го разпознаете.

За егото настоящият момент е в най-добрия случай само средство за постигане на някаква цел. Това е стъпка по пътя към един бъдещ момент, който вие смятате за много по-важен от настоящето, макар че бъдещето никога не идва по друг начин при вас, освен като настояще и в този смисъл формата му на „бъдеще“ е само една мисъл в главата ви. С други думи, вие никога не сте напълно тук, защото винаги се опитвате да стигнете някъде другаде.

Когато този модел се утвърди — а това се случва доста често, — настоящето придобива вида на препятствие, което трябва да бъде преодоляно. Така се раждат нетърпението, фрустрацията, стресът, които в нашата култура представляват всекидневната действителност, нормалното състояние на много хора. Животът, който е сега, се възприема като „проблем“ и се оказва, че човек живее в свят на проблеми, които трябва да бъдат разрешени, за да може той да е щастлив, осъществен и наистина да започне да живее — или поне така му се струва. Обаче главният сред тези проблеми е следният: в момента, в който един проблем бъде разрешен, възниква друг. Работата е там, че докато на настоящия момент се гледа като на препятствие, проблемите няма как да свършат. „Ще бъда такъв, какъвто ти искаш да бъда — казва Животът или Настоящето. — Ще се отнасям към теб така, както ти се отнасяш към мен. Ако гледаш на мен като на проблем, ще бъда проблем. Ако гледаш на мен като на препятствие, ще стана препятствие“.

В най-лошия случай — също доста често явление — настоящият момент се смята за враг. Когато мразите това, което правите, оплаквате се от това, което ви заобикаля, проклинате нещата, които стават или са станали, или когато вътрешният ви диалог се състои от „трябва“ и „не трябва“, от укори и обвинения, значи спорите с това, което е, и именно този спор е проблемът. Вие превръщате Живота във враг и Животът ви казва: „След като искаш война, война и ще получиш.“ Вие изживявате външната действителност, която е отражение на вътрешното ви състояние, като враждебна.

Един жизненоважен въпрос, който трябва често да си задавате, е следният: какво е отношението ми с настоящия момент? Бъдете осъзнати, за да можете да откриете точния отговор. Дали не възприемам Настоящето просто като средство за постигаме на някаква цел? Или като препятствие? Или го превръщам във враг? Тъй като настоящият момент е всичко, което имате и някога ще имате, тъй като Животът е неотделим от Настоящето, въпросът, който си задавате, всъщност е следният: Какво е отношението ми с Живота? Този въпрос е отличен начин да се свали маската на егото и да се навлезе в състоянието на Присъствие. Макар въпросът да не въплъщава абсолютната истина, (в крайна сметка, аз и настоящият момент сме едно), той е полезен указател за посоката. Задавайте си го дотогава, докато вече няма да ви бъде нужен.

Как да превъзмогнете дисфункционалното отношение с настоящия момент? Най-важното е да го виждате в себе си, в мислите и действията си. В момента, когато видите и забележите, че отношението ви с Настоящето е с нарушено функциониране, вие ставате присъстващи. Виждането е възникващото Присъствие. В момента, в който видите нарушеното функциониране, то започва да се разпада. Някои хора се разсмиват на глас, когато го видят. А с виждането идва и силата на избора — избора да кажете „да“ на Настоящето, да превърнете Настоящето в приятел.

Парадоксът на времето

На повърхността настоящият момент е „случващото се“. Тъй като случващото се се променя непрекъснато, изглежда, че всеки един ден от живота ви се състои от хиляди моменти, в които се случват различни неща. Времето сякаш представлява една безспирна поредица от моменти, някои от които — „добри“, други — „лоши“. Обаче, ако се вгледате по-внимателно, т.е. опирайки се на собствения си непосредствен опит, ще откриете, че не съществуват многобройни моменти. Съществува само този момент. Животът винаги е сега. Целият ви живот се разгръща в това постоянно Сега. Дори миналите и бъдещите моменти съществуват само ако си ги спомняте или ги очаквате, а това става, като мислите за тях в единствения момент, който съществува: настоящия момент.

Защо изглежда сякаш има многобройни моменти? Защото настоящият момент се обърква с това, което се случва, обърква се със съдържанието. Пространството на Настоящето се обърква със случващото се в това пространство. Объркването на настоящия момент със съдържанието му създава не само илюзията „време“, но и илюзията „его“.

Тук има парадокс. От една страна, как можем да отречем реалността на времето? Ние се нуждаем от време, за да стигнем от едно място до друго, да приготвим едно ястие, да построим къща, да прочетем тази книга. Нуждаем се от време, за да пораснем, за да научим нови неща. Каквото и да правим, всичко изисква време. Всяко нещо подлежи на времето и в крайна сметка „тоз тиранин кървав, времето“ — както го нарича Шекспир — ще ви убие. Времето е като бурна река, която ви влачи със себе си. Или огън, който изгаря всичко.

Наскоро срещнах мои стари приятели — семейство, което не бях виждал отдавна, и видът им доста ме шокира. На върха на езика ми бе да запитам: „Болни ли сте? Какво се е случило? Кой ви причини това?“ Майката се подпираше на бастун и сякаш се бе смалила, лицето й бе сбръчкано като стара ябълка. Дъщерята, която бе изпълнена с енергията, ентусиазма и очакванията на младостта, когато я видях за последен път, изглеждаше напълно изхабена, преуморена от отглеждането на три деца. След това си спомних: та ние не сме се виждали почти тридесет години! Времето им бе причинило всичко това. Сигурен съм, че и те бяха шокирани, като ме видяха.

Всичко изглежда подлежи на времето, при все това всичко се случва Сега. Това именно е парадоксът. Накъдето и да погледнете, ще видите огромно количество обстоятелства — доказателства за реалността на времето — разваляща се ябълка, лицето ви в огледалото в банята в сравнение с лицето ви на снимката отпреди тридесет години — но никъде няма да видите преки доказателства, никога няма да изживявате самото време като такова. Винаги ще изживявате настоящия момент, или по-скоро това, което се случва в настоящия момент. А ако се осланяте само на преките доказателства, ще приемете, че време няма, че съществува единствено Сега.

Премахване на времето

Не можете да превърнете без-его състоянието във ваша бъдеща цел и след това да се устремите към нея. Единственото, което ще получите от такъв опит, са повече неудовлетвореност и повече вътрешен конфликт, защото винаги ще ви се струва, че целта все още не е постигната, че все още не сте „навлезли“ в това състояние. Когато освобождаването от егото е бъдеща цел, ще си давате време, за да го постигнете, а времето означава още его. Внимателно се вгледайте в себе си, за да откриете да не би духовното ви търсене да се окаже прикрита форма на егото. Дори опитът да се освободите от вашия „аз“ може да се окаже прикрита форма на търсенето на повече „аз“ — ако превърнете опита за освобождаване в бъдеща цел. Да си давате време, за да постигнете тази цел, е именно: да давате време на „аза“ си. Времето, т.е. миналото и бъдещето, е това, с което фалшивият, създаден от ума аз, егото, се храни, а времето всъщност се намира във вашия ум. То няма обективно съществуване извън вас. Времето е умствена структура, нужна на сетивните възприятия, необходима за практически цели, но и най-голямото препятствие към познаването на себе си. Времето е хоризонталното измерение на живота, повърхностният пласт на действителността. Съществува обаче и вертикалното измерение на дълбочината, достъпно за вас само през портала на настоящия момент.

Така че вместо да прибавяте към себе си още време, премахнете времето. Премахването на времето от съзнанието ви е премахване на егото. Това е единствената истинска духовна практика.

Когато говоря за премахване на времето, нямам предвид астрономическото време, т.е. времето, което използваме за практически цели, например, за уговаряне на среща или за планиране на екскурзия. Разбира се, почти невъзможно е да съществуваме в нашия свят без астрономическото време. Това, за което говоря, е премахването на психическото време, т.е. времето, представляващо неспирната ангажираност на его-ума с миналото и бъдещето, и неговото нежелание да бъде едно с живота, живеейки в хармония с неизбежното „е“ на настоящия момент.

Когато едно обичайно за вас „не“ на живота се превърне в „да“, когато позволите на момента да бъде такъв, какъвто е, ще се разпаднат както времето, така и егото. Защото, за да оцелее, егото превръща времето — миналото и бъдещето — в по-важни от настоящия момент. Егото не може да понася сприятеляването с настоящия момент, освен за кратко — точно след като е получило, каквото е искало. Ала нищо не може да удовлетвори егото за по-дълъг период. Докато егото управлява живота ви, съществуват два начина да бъдете нещастни. Единият е да не получавате това, което искате. Другият — да получавате това, което искате.

Това, което е, или това, което се случва, е формата, която Настоящето приема. Докато се съпротивлявате вътрешно, т.е. на света, тя се превръща в непреодолима бариера, отделяща ви от това кой сте отвъд формата, отделяща ви от непритежаващото форма единство с Живота, което сте. Когато внесете във формата, която Настоящето приема, едно вътрешно „да“, самата форма се превръща в портал, водеща към безформието. Разделението между света и Бога изчезва.

Когато реагирате срещу формата, която Животът приема в настоящия момент, значи се отнасяте към Настоящето като към средство, препятствие или враг, и укрепвате собствената си идентичност, егото. Оттук и реагирането на егото. Какво е реагирането? Пристрастяване към реакцията. Колкото повече реагирате, толкова повече се оплитате във формата. Колкото повече се отъждествявате с формата, толкова по-силно става егото. И тогава Битието вече не просветва през формата — или само едва-едва.

При несъпротива срещу формата се появява това, което е отвъд формата — всеобхватно Присъствие, една безмълвна власт, много по-голяма от краткотрайната ви форма на идентичност, личността. И това е едно много по-дълбоко проникновение кой сте в сравнение с всички определения, които може да ви даде светът на формата.

Сънуващият и сънят

Несъпротивата е ключът към най-голямата власт във Вселената. Чрез нея съзнанието (духът) се освобождава от затвора си — формата. Вътрешната несъпротива към формата — към това, което е, или се случва — е отричане на абсолютната реалност на формата. Съпротивата прави света и нещата от света да изглеждат по-реални, по-солидни и по-трайни, отколкото са, като в тези „неща“ се включва и вашата форма на идентичност, егото. Тя придава на света и на егото тежест и абсолютна важност, които ви подтикват да приемате себе си и света много сериозно. Играта на формата погрешно се възприема като борба за оцеляване и когато вашето възприятие е такова, борбата за оцеляване става ваша действителност.

Многобройните неща, които се случват, многобройните форми, които животът приема, са ефимерни. Те са рожби на мига. Неща, тяло и его, събития, ситуации, мисли, емоции, желания, амбиции, страхове, драми… Те идват, претендират, че са най-важното нещо в момента, и преди да ги опознаете, си отиват, разтварят се в нищото, което ги е родило. Действителни ли са били? Били ли са някога нещо повече от сън, съня на формата?

Когато се събудим на сутринта, сънят, който ни се е явил през нощта, изчезва, и ние си казваме: „О, било е само сън. Не е било действително“. Ала нещо в съня все пак трябва да е било действително, иначе нямаше да има сън. Когато смъртта приближава, може да се обърнем, да погледнем към живота си и да се зачудим дали той не е бил само сън. Дори сега, в момента, можете да се върнете към почивката си миналата година или към случилата се вчера драма — и ще видите, че те много приличат на съня ви от предишната нощ.

Има сън, има и сънуващ. Сънят представлява краткотрайна игра на формите. Той е светът — относително, но не и абсолютно действителен. А ето и сънуващият — абсолютната действителност, в която формите идват и си отиват. Сънуващият не е личността. Личността е част от съня. Сънуващият е субстратът, в който се появява сънят, това, което прави съня възможен. Той е абсолютното, стоящо зад относителното, безвремието, стоящо зад времето, съзнанието във и зад формата. Сънуващият е самото съзнание — кой сте.

Да се пробудите в съня е нашата настояща цел. Когато сте пробудени в съня, създадената от егото земна драма си отива и се ражда един по-достоен и по-прекрасен сън. Това е новата земя.

Преодоляване на ограниченията

В личния живот на всеки човек настъпва време, когато той започва да се стреми към израстване и разширяване на нивото на формата. Това време настъпва, например, когато се борите да преодолеете ограничения като физическа слабост (болест) или недостиг на пари, когато придобивате нови знания и умения, или когато с творческо действие създадете нещо ново в този свят и това стимулира за живот както вас, така и другите. Може творбата ви да е музикално произведение, картина, написана от вас книга, оказана от вас услуга, изпълнявана от вас длъжност, бизнес или организация, в които имате ключов принос.

Когато сте присъстващи, когато вниманието ви е изцяло насочено към Настоящето, Присъствието ще се влее в това, което правите и ще го преобразува. То ще има и качество, и мощ. Вие сте присъстващи, когато това, което правите, не е най-вече средство за постигане на някаква цел (пари, престиж, победа), а е само по себе си удовлетворяващо, когато има радост в това, което правите. И, разбира се, вие не можете да бъдете присъстващи, ако не сте в приятелски отношения с настоящия момент. Това е основата, върху която се изгражда ефективното действие, незамърсено от негативност.

Формата означава ограничение. Ала ние сме дошли в този свят не само за да преживяваме ограничения, но и за да увеличим осъзнатостта си, като превъзмогваме ограниченията. Някои ограничения могат да бъдат преодолени на външно ниво. Има и ограничения в живота, с които трябва да се научим да живеем. Те могат да се преодолеят само вътрешно. Всеки рано или късно се сблъсква с тях. Тези ограничения или ви държат впримчени в его-реакциите, което означава интензивна нещастност, или вие успявате вътрешно да се издигнете над тях, като безкомпромисно капитулирате пред това, което е. Именно затова те са тук — да ви научат на безкомпромисна капитулация. Състоянието на капитулация на съзнанието ви отваря към вертикалното измерение в живота ви, измерението на дълбочината. Нещо от това измерение ще навлезе в света, нещо безкрайно ценно, което иначе би останало неизявено. Някои хора, които са страдали от силни ограничения и вътрешно са капитулирали, стават лечители или духовни учители. Други се насочват съзнателно към намаляване на човешкото страдание или поднасят творчески дар на човечеството.

В края на 70-те години на XX в. всеки ден обядвах с един-двама приятели в кафенето на студентския център към Кеймбриджкия университет, където учех. Понякога на близка маса се настаняваше мъж в инвалидна количка, в повечето случаи — с още трима-четирима души. Веднъж, когато той седеше на масата точно срещу мен, не се сдържах и го погледнах по-внимателно. Това, което видях, ме шокира. Изглежда той бе почти изцяло парализиран. Тялото му бе така смалено, а главата — клюмнала надолу! Един от хората, с които беше, внимателно слагаше храна в устата му, но голяма част от нея изпадаше в малка чинийка, която друг държеше под брадичката му. От време на време мъжът издаваше неразбираеми, наподобяващи крякане звуци, някой от придружаващите го приближаваше ухо към устата му и после превеждаше на другите какво е казал.

По-късно попитах мой приятел знае ли кой е този мъж. „Разбира се! — отвърна ми. — Той е професор по математика и придружителите му са негови дипломанти. Има централна двигателна парализа, която постепенно завзема цялото му тяло. Дават му максимум пет години живот. Това сигурно е най-лошото, което може да се случи на човек.“

Няколко седмици по-късно, докато излизах от сградата, той влизаше, и когато задържах врата отворена, за да влезе с електрическата си количка, очите ни се срещнаха. За мое учудване очите му бяха ясни. В тях нямаше и следа от нещастие. Веднага разбрах, че той се е освободил от съпротивата и живее, предаден на момента.

Няколко години по-късно, купувайки си вестник от будката, видях снимката му на първата страница на популярно международно списание. Не само че беше още жив, но и по това време вече беше най-прочутият специалист по теоретична физика в света, Стивън Хокинг. В статията, която му беше посветена имаше едно прекрасно изречение, което потвърди онова, което бях усетил преди години — в онзи миг, когато очите ни се срещнаха. Коментирайки живота си, той казваше (сега вече с помощта на гласов синтезатор): „Това е всичко, за което човек може да мечтае!“

Радостта от Битието

Нещастието или негативността са болест на нашата планета. Това, което замърсяването на околната среда е във външен план, негативността е във вътрешен. Тя е навсякъде, не само по местата, където хората нямат достатъчно, но и там, където хората имат повече от достатъчно. Изненадващо ли е? Не. Светът на благосъстоянието е още по-пълно отъждествен с формата, още повече затънал в съдържанието, по-силно впримчен в егото.

Хората смятат, че щастието им зависи от това, което се случва т.е., че щастието им зависи от формата. Те не осъзнават, че случващото се е най-нестабилното, най-ефимерното нещо във Вселената. То непрекъснато се изменя. Те гледат на настоящия момент или като на дамгосан от нещо, което се е случило, а не е трябвало да се случва, или като на белязан от недостатъчност — защото нещо все още не се е случило, а е трябвало да се случи. Така те пропускат по-дълбокото съвършенство, вътрешно присъщо на самия живот, съвършенство, което винаги е там, намира се отвъд случващото се или неслучващото се, отвъд формите. Приемете настоящия момент и открийте съвършенството, което е по-дълбоко от всички възможни форми и недокоснато от времето.

Радостта от Битието, която е единствената истинска радост, не може да дойде при вас чрез формата, притежанието, постижението, чрез хора или събития — донесена от нещо, което се случва. Тя не може да дойде при вас — никога. Тя се излъчва от непритежаващото форма измерение вътре във вас, от самата осъзнатост и следователно е едно с това, което сте.

Да позволим на егото да намалее

Егото винаги внимава да не намалее. Автоматичните възстановяващи егото механизми веднага влизат в действие, за да възстановят умствената форма „аз“. Когато някой ме обвинява или критикува, това за егото е намаляване, и то незабавно се заема да се възстанови чрез самооправдания, самозащита или контриращи обвинения. Прав ли е или не е прав другият за егото няма никакво значение. То се интересува много повече от самосъхранението, отколкото от истината. Това е запазването на психологическата форма „аз“. Дори нещо толкова нормално като да изстреляте думи в отговор, когато някой шофьор ви нарече „идиот“, е автоматичен и несъзнателен възстановяващ егото механизъм. Един от най-често срещаните възстановяващи егото механизми е гневът, който предизвиква временно, но огромно нарастване на егото. От гледна точка на егото всички възстановяващи механизми са напълно смислени и нормални, но всъщност са просто „нарушено функциониране“. Крайностите в нарушеното функциониране са физическото насилие и самозаблудата под формата на грандомански фантазии.

Една могъща духовна практика е съзнателно да позволим намаляването на егото, когато се случи, и да не се стремим да го възстановяваме. Препоръчвам ви да експериментирате от време на време. Например, когато някой ви критикува, обвинява или ви крещи обидни думи, вместо да си го върнете или да започнете да защитавате себе си, не правете нищо. Позволете на образа, който сте изградили за самите себе си, да остане намален, и осъзнайте как усещате това дълбоко вътре във вас. Възможно е няколко секунди да се чувствате зле, сякаш целите сте се смалили. Но след това вероятно ще усетите в себе си една вътрешна пространственост и тя ще ви накара да се чувствате интензивно живи. Всъщност вие изобщо не сте намалели. А сте се разширили. В този миг може да стигнете до учудващо осъзнаване: когато привидно сте намалели по един или друг начин и въпреки това останете в състояние на пълно нереагиране, не само външно, но и вътрешно ще осъзнаете, че нищо действително съществуващо не е било намалено, че, ставайки „по-малко“, сте станали „повече“. Щом вече не се защитавате или не се опитвате да укрепите вашата форма, значи сте надмогнали отъждествяването с формата, с умствения образ на „себе си“. Ставайки по-малко (според начина, по който егото гледа на нещата), вие всъщност сте се разширили и сте създали място, където Битието да се изяви. Истинската мощ, която сте вие отвъд формите, може при такива случаи да просветне през привидно отслабената форма. Именно това има предвид Иисус, когато казва: „Отречете се от себе си“ или „Подайте другата си буза.“

Но това, разбира се, не означава, че ще допускате хората да злоупотребяват с вас и доброволно ще приемате да бъдете жертва на несъзнателни хора. Понякога ситуацията изисква да кажете на някого да „се разкара“, и то недвусмислено. Без его-отбраната в думите ви ще има мощ, но не и реагираща сила. Ако се налага, можете също така да кажете „не“ твърдо и ясно, и това ще бъде „висококачествено не“, както го наричам, освободено от всякаква негативност.

Ако сте съгласни да бъдете никой, да не изпъквате, ще постигнете хармония с мощта на вселената. Това, което в очите на егото е слабост, всъщност е единствената истинска сила. Тази духовна истина е диаметрално противоположна на ценностите на съвременната ни култура и на начина, по който тя обуславя поведението на хората.

Вместо да се опитвате да бъдете планина, ни учи древната книга Дао-дъ дзин[4] „Бъдете долина на всичко под небето“[5].

По този начин се връщате към целостта и „всяко нещо се възвръща“[6].

Подобно нещо казва и Иисус в една от своите притчи. „Но, кога бъдеш поканен, иди и седни на последното място, та тоя, който те е поканил, като дойде, да ти каже: друже, премести се по-горе; тогава ще ти бъде чест пред насядалите с тебе;

Защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“.[7]

Друг аспект на тази практика е да се въздържате от опитите за подсилване на аза — чрез самоизтъкване, желание да се покажете, да сте специални, да направите впечатление или да поискате да ви обърнат внимание. Този аспект включва и да се въздържате от време на време да изразявате мнението си, когато всеки изразява своето, — и да видите как се чувствате в такъв момент.

Както отвън, така и отвътре

Когато в безоблачна вечер се взрете в чистото небе, може лесно да осъзнаете една истина, едновременно проста и изключително дълбока. Какво виждате? Луната, планетите, звездите, искрящата панделка на Млечния път, може би комета или дори съседната галактика Андромеда, разположена на два милиона светлинни години разстояние от нас. Но ако опростите нещата дори още повече, какво виждате? Носещи се из пространството обекти. И така, от какво се състои Вселената? Обекти и пространство.

Ако не занемеете, когато се взирате в пространството в ясна нощ, значи не гледате истински, не осъзнавате тоталността на всичко, което е. Вероятно гледате само обектите и може би се опитвате да се сетите за имената им. Но ако поне веднъж сте се изпълнили с благоговение пред гледката на небесното пространство и дори сте почувствали дълбоко страхопочитание пред тази неразбираема мистерия, значи за момент сте се освободили от желанието да обяснявате и да поставяте етикети и сте осъзнали не само обектите в пространството, но и безкрайната дълбина на самото пространство. Ала трябва да сте достатъчно притихнали вътрешно, за да забележите не-обхватността, обитавана от безброй светове. Чувството на благоговение не произтича от факта, че съществуват милиарди светове, а от дълбината, съдържаща всички тях.

Вие не можете да видите пространството, разбира се, нито можете да го чуете, докоснете, вкусите с езика си, помиришете, как тогава знаете, че то съществува? Този на пръв поглед логичен въпрос съдържа една фундаментална грешка. Същността на пространството е нищото (т.е. не-нещото), така че то не „съществува“ в обикновения смисъл на думата. Единствено нещата — формите — съществуват. Дори да наречем това, което виждаме, „пространство“ е подвеждащо, защото, именувайки го, го превръщаме в предмет.

Нека го кажем по следния начин: вътре в нас има нещо, което е свързано с пространството, и затова ние можем да съзнаваме пространството. Да съзнаваме пространството? Това също не е съвсем вярно, защото как можем да съзнаваме пространството, след като там, отвън, няма нищо, което да съзнаваме?

Отговорът на този въпрос е както прост, така и задълбочен. Когато съзнавате пространството, вие не съзнавате нищо, с изключение на самата осъзнатост — вътрешното пространство на съзнанието. Чрез вас Вселената съзнава себе си!

Когато очите не откриват нищо, което да видят, това „нищо“ се възприема като пространство. Когато ушите не откриват нищо, което да чуят, това „нищо“ се възприема като покой. Когато сетивата, предназначени да възприемат формите, срещнат липса на форма, лишената от форма осъзнатост, която е в основата на възприятията и ги прави възможни, вече не се засенчва от формата. Когато съзерцавате неизмеримата дълбочина на пространството или слушате мълчанието му в ранните часове преди зазоряване, нещо вътре във вас откликва на пространството, сякаш го осъзнава. И тогава усещате огромната дълбочина на пространството като ваша собствена дълбочина, и вече знаете, че безценният му покой, непритежаващ форма, е много повече и много по-глъбинно от това, кой сте, от нещата, които съставляват съдържанието на вашия живот.

В Упанишадите — древните писания на Индия, — се казва същото със следните думи:

„Това, което не може да бъде видяно с очите, но чрез което очите виждат: знайте, че то и само то е Брахман Духа, а не онова, което хората почитат. Това, което не може да бъде чуто с ушите, но чрез което ушите чуват: знайте, че то и само то е Брахман Духа, а не онова, което хората почитат. Това, което не може да бъде мислено с ума, но чрез което умът мисли: знайте, че то и само то е Брахман Духа, а не онова, което хората почитат.“

Бог, казват писанията, е съзнанието без форма, същността на това, кои сте. Всичко друго е форма, „онова, което хората почитат“.

Двустранната действителност на Вселената (която се състои от неща и пространство — нещност и не-нещност) е и вашата собствена двустранност. Нормалният, балансиран и плодотворен човешки живот е танц между двете измерения, съставляващи действителността: формата и пространството. Повечето хора са дотолкова отъждествени с измерението на формата, със сетивните възприятия, с мислите и емоциите, че жизненоважната скрита втора половина липсва в живота им. Отъждествяването им с формата ги държи в капана на егото.

Това, което виждате, усещате, докосвате или мислите, е само едната половина от действителността — формата. В учението на Иисус то се нарича „светът“, докато другата половина или измерение е „царството небесно или вечният живот“.

Също както пространството дава възможност на всички неща да съществуват и също както без мълчанието не може да има звук, така и вие не можете да съществувате без жизненоважното измерение без форма, съставляващо същността на това кой сте. Бихме могли да го наречем „Бог“, ако с тази дума не се злоупотребяваше толкова. Предпочитам да го нарека Битие. Битието предхожда съществуването. Съществуването е форма, съдържание, „случващото се“. Съществуването е, така да се каже, предният план на живота, Битието — задният план.

Колективната болест на човечеството е, че хората са толкова обсебени от случващото се, толкова хипнотизирани от света на променливите форми, толкова погълнати от съдържанието на живота, че са забравили същността, забравили са онова, което е отвъд съдържанието, отвъд формата, отвъд мисълта. Времето ги е завладяло до такава степен, че те са забравили за вечността, а тя е техният произход, дом, съдба. Вечността е живата действителност на това кой сте.

Преди няколко години, когато бях на екскурзия в Китай, видях на върха на една планина близо до Гуйлин една ступа, на която бе написано нещо с йероглифи, издълбани в камъка и запълнени със злато. Запитах китайския си домакин какво означават. „Означават «Буда»“ — отвърна той. „Защо тогава йероглифите са два, а не един?“ — недоумявах аз. „Първият йероглиф означава «не». А двата заедно означават «Буда»“ — обясни той. Замрях в благоговение. Самият йероглиф, с който се изписваше името, вече съдържаше цялото учение на Буда, както и за онези, които имаха очи да го видят — тайната на живота. Ето ги двете измерения, съставляващи действителността — нещността и не-нещността, формата и отричането на формата, т.е. осъзнаването, че формата не е кой сте.

Бележки

[1] Лук. 6:38 — Бел.прев.

[2] Марк 4:25 — Бел.прев.

[3] Кор. 3:19 — Бел.прев.

[4] „Книга на Пътя и Постигането“. Издадена на български език от ИК „Кибеа“, превод от древнокитайски Крум Лицев, 2002 г. — Бел.ред.

[5] „Книга на Пътя и Постигането“, гл. 28 — Бел.ред.

[6] Цит. Съч., гл. 22 — Бел.ред.

[7] Лук. 14:10 — 11 — Бел.прев.