Сергей Лукяненко
Нескопоското (8)

3

Ако все още си съвсем млад, но си престанал да се мръщиш, когато видиш глупаво момиче, ако още от дете си убеден, че ще станеш благороден рицар, ако с възторг си чел в древните ръкописи за подвизите, извършвани в чест на прекрасните дами, тогава ще разбереш какво изпитваше Трикс, когато рано сутринта напускаше дома на Радион Лапад.

Княгиня Тиана все още сладко спеше (Трикс и отстъпи леглото в спалнята на магьосника, а той легна на дивана в кабинета, като пренебрегна опасността от магическите еманации), когато Трикс и Йен се отправиха към пазара. Халанбери, на чието рамо беше кацнала нацупената фея Аннет, стоеше на вратата и се прозяваше, а Трикс му даваше последни наставления:

— Никъде няма да излизате, ясно ли е? Вода за пиене има, кофата за ходене по нужда е чиста. Никого няма да пускате. Само мен… — Той погледна към оръженосеца и добави за всеки случай: — И Йен. Спусни всички резета!

— Разбрах, де! Аз да не съм бебе?! — обиди се Халанбери. — Аз помогнах на Тиана да се измъкне от двореца!

— Ние ще си дойдем много бързо. Ще напазаруваме, каквото трябва и веднага се връщаме. А вие поспете.

— Аха, ще поспим… Ами, ако пристигне твоят магьосник?

— Няма да пристигне. Вчера той и приятелите му са имали симпозиум. Сигурно е продължил цяла нощ. Ще спи до обяд, може и до довечера. Утре ще дойде.

— Какво е това „симпозиум“?

— Вечеря с приятели. Хапват, пийват вино и си приказват.

— Аха… Значи тогава баща ми всяка вечер има симпозиуми — кимна Халанбери.

— Баща ти? Нали Тиана каза…

— Ами, да — простичко отвърна Халанбери. — Майка ми е била прислужница на стария княз. Но това не се брои, нали? Аз княза съм го виждал само веднъж. Искаха да ме набият, защото ме хванаха да ям ягоди в градината. Князът разбра за това, намръщи се и каза да не ме бият. Това е!

Трикс кимна и несръчно потупа Халанбери по главата. Изведнъж се досети как някои от прислужничките им, когато се сдобиваха с големи кореми, заминаваха някъде в провинцията. А веднъж баща му лично връчи на една от тях тежка кесия и й пожела да си намери добър съпруг.

Може би, това наистина не се брои?

Изведнъж му стана тъжно и неловко пред Халанбери.

— Върви да си доспиш — грубовато му каза Трикс. — И не забравяй да заключиш!

— Мили, вземи ме със себе си — безнадеждно замрънка феята и загледа Трикс с лош влюбен поглед. — Мъчно ми е без теб!

— Не! — твърдо отговори Трикс. — Феите не ходят на пазар. Ще стане цирк, а не пазар, ако дойдеш с нас.

Аннет се наду и не отговори.

Двамата с Йен впрегнаха отпочиналото конче и тръгнаха по хлад към най-близкия пазар.

— Провървяло му е — безгрижно подхвърли Йен. — Представяш ли си — син на пенсиониран музикант и изведнъж — със синя кръв!

— Кое му е хубавото — избуча Трикс. — Това, че не са го напердашили заради ягодите?

— Между другото, това изобщо не е малко — с тон на познавач каза Йен. — Благородната кръв винаги си намира изхода!

— Да… с нож в корема… Да си беше стоял в лехата с ягодите, сега нямаше да се крие от стражите…

— Ягодите вече преминаха — въздъхна Йен. — Жалко, аз много обичам ягоди.

— Нищо не разбираш — отвърна Трикс. — Аз пък си помислих, ако… колко е несправедливо!

— Ако и ти си имаш незаконни братя и сестри ли? — досети се Йен. — Сигурно си имаш, няма как… И какво от това? Тях не са ги лишили от трона, не са ги затваряли в тъмница! Малко слава — малко грижи. — Той бръкна с ръка под ризата си и се почеса. — Трикс, в къщата на вълшебника има дървеници, трябва да купим самаршански прах. Никой не прави по-хубав прах от южняците!

Пътят мина незабелязано в приказки. Скоро стигнаха пазарния площад, където, въпреки ранния час, беше пълно с хора. Трикс остави Йен да пази двуколката, а той се захвана да пазарува по списъка, който Лапад беше направил. Пълните с медни монети джобове олекваха, а в двуколката постепенно се натрупа купчина, колкото планина:

— Месо — свинско и телешко;

— Хляб — бял и ръжен;

— Сирена и колбаси;

— Обикновен зехтин и зехтин с настойка от билки;

— Домати и краставици — пресни и на туршия, задължително със саламурата;

— Чай — зелен, червен и черен;

— Кафе — обикновено и планинско, полезно за магическа концентрация;

— Захар — бяла, рафинирана и кафява захар на кристали;

— Вино — бяло, сладко; вино — червено, сухо; анасонова ракия, двойно препечена;

— Черен сапун за пране, благовонен сапун за ръце и лице, течен сапун за коса и брада;

— Ароматни пръчици, ароматни пирамидки, ароматна пудра за под мишниците, и ароматни масла за двуколката, за не мирише толкова силно на конска пот;

— Конопени кърпи и ленени чаршафи;

— Хартия за писане, разноцветно мастило, моливи и пера — гъши и от фламинго;

— Порцеланови чинии и глинени купички…

Ако се съдеше по списъка, мъдрият Лапад или беше решил да се пресели в Дилон за дълго време, или щеше да откара част от всичко това обратно, вкъщи. Трикс се развихри. Никога не му се беше случвало да купува самичък толкова различни неща. И джобовете му никога не бяха тежали толкова. Медните монети със съмнителен произход бързо напускаха джобовете му и влизаха в джобовете на търговците, за да се разпръснат по-късно из целия град, във вид на ресто. Дълбоко в душата си, Трикс разбираше, че не постъпва добре, но търговската треска го беше завладяла. По своя инициатива, той купи сладки плодове и лимонада за Тиана — кой знае какво беше свикнала да яде… След което, примирайки от вълнение заради собствената си смелост, купи от лелята с цветята букет малки белоснежни рози, които свидетелстваха за чистотата на намеренията му и дълбоката му преданост. Търговката — пълна жена на години, заговорнически му смигна и го щипна по бузата, което накара момчето да се изчерви.

С букета в ръцете, Трикс се връщаше към двуколката и се чудеше какво да каже на Йен, след неминуемите насмешливи подмятания за цветята. И застана като вкопан между сергиите, когато видя до двуколката да стоят трима стражари и рицар на кон. Йен, абсолютно нещастен, стоеше пред стражарите и нещо обясняваше, размахвайки ръце.

Това най-вероятно беше обичайна проверка, която стражарите правеха, независимо на кого — дали на някой подпийнал търговец или на гражданин с подозрителна външност, или на малко момче, в чиято каручка се възвишаваше несъразмерно голяма купчина с покупки.

Тази проверка не би била опасна, ако в джоба на Трикс не беше останала почти пълна шепа от монетите, които бяха абсолютно забранени за ученика на магьосника.

Ах, колко би се зарадвал сега Трикс на някое крадливо хлапе, което да измъкне всичко от джоба му! Но джобът му беше така натъпкан, че на нито един крадец и през ум не би му минало, че това са пари. Като се замисли човек, с какво може да са пълни джобовете на едно момче с такива обикновени дрехи? Топчета за игра, ножче, свирка и евентуално — много мръсна носна кърпа.

В един момент, Трикс беше готов да изсипе монетите на земята, макар че по-глупаво нещо не можеше да се измисли. Звънът на монетите щеше веднага да се чуе, а този, който се опитва да се отърве от парите си, не е нищо друго, освен крадец, който се страхува да не го хванат!

Но в този момент Трикс улови погледа на един търговец, слаб и висок, обрулен от горещия южен вятър. Явно беше от тези, които сами караха дотук благовонията си и сами ги продаваха — или от скъперничество или за по-голяма печалба. Преди половин час Трикс беше купил от него ароматни свещи и търговецът беше забелязал лекотата, с която Трикс се разделяше с парите.

Сега търговецът забеляза цветята. Смигна на Трикс и му помаха с ръка. С вдървена походка, Трикс се приближи към него.

— За дамата на сърцето ли са? — проницателно попита търговецът. — Решил си да я поканиш на гости и харчиш спестените си пари?

Трикс кимна за всеки случай.

Търговецът се огледа, понижи глас и каза:

— Имам еликсир от Сивите планини, младежо. Не е съвсем законен… но и ти не си от страхливите, нали? Само едно шишенце на една кана вино — замълча и със съмнение огледа Трикс. — На кана с лимонада. И тази, с която си споделил напитката, завинаги ще е твоя.

— Завинаги ли? — поразен попита Трикс и дори забрави за стражите.

— За два-три месеца, със сигурност! А повече, повярвай на опита ми, не ти и трябва. — Продавачът захихика. — Не бързай да си слагаш оковите, момче!

— Да, и аз не бих искал… — призна Трикс. — Колко?

— Скъпо е — въздъхна търговецът. — Три златни монети.

Трикс мълчаливо изсипа в ръката му монетите и каза:

— Строших касичката си. Тези стигат, нали?

— Малко не достигат, но няма проблем. — И търговецът с бързо движение му протегна едно тумбесто синьо шишенце. В действителност, за толкова пари можеха да се купят две такива шишенца, но кой търговец би си признал? — Успешна вечер, младежо! Можеш да напръскаш и цветята, с дамата ще вдишвате аромата им…

След като се избави от компрометиращите го медни монети, вече по-спокоен, Трикс се приближи до двуколката. Когато го видя, Йен засия и облекчено възкликна:

— Ето го и него!

Стражите и рицарят се обърнаха към Трикс. Даже конят на рицаря прояви известен интерес.

— Случило ли се е нещо, уважаема стража? — попита Трикс, помнейки, че нападението е най-добрата отбрана, като изключим бягството, разбира се.

— Всичко това, твое ли е? — опипвайки с поглед Трикс, попита единият стражар, който носеше на ръката си лента на старши по чин.

— На господаря ми е.

— При кого служиш?

Беше опасно да лъже. Опитният стражар веднага щеше да усети лъжата.

— При магистъра по магии Радион Лапад от Босгард. Днес — Трикс реши съвсем мъничко да отстъпи от истината — магистърът има намерение да посети Дилон, за да участва в обсъждането на най-новите постижения в областта на магията. Аз съм изпратен да подготвя за престоя му тук, домът му на улица Вишнева.

Стражите, които бяха свикнали да вадят с клещи всяка дума, смилаха чутото.

— А ти… да не си ученикът на магьосника? — попита стражарят.

— Казвам се Трикс. Аз все още съм съвсем в началото на пътя на познанието за света — скромно каза Трикс, както подобава на ученик.

Стражите веднага станаха доста по-вежливи. Един вълшебник, пък бил той и начинаещ не може да се сравнява с някой калфа или чиновник. От това, че несръчно ще те превърнат в жаба или ще те уцелят с не много горещо огнено кълбо, по-добре няма да се почувстваш.

— Ти си ученикът на вълшебника, ами този кой е? — и стражарят посочи с пръст към Йен.

— Той е слуга. Не е работа на ученика на вълшебника да обтрива коня и да изнася боклука — каза Трикс.

— Бъдете внимателен, господин ученико. — Тонът на стражаря беше станал съвсем дружелюбен. — След глухата провинция, тук, в столицата трябва да сте много внимателни. Нали разбирате — крадци, разбойници, мошеници…

— Ние водим борба с тях — вметна другият стражар.

Трикс вежливо кимна. Размина се!

— С какво се разплащахте за покупките, уважаеми ученико на вълшебника? — внезапно попита рицарят.

— Със сребърни монети — твърдо отвърна Трикс.

Забралото на рицарския шлем беше спуснато, но Трикс беше сигурен, че го оглеждат внимателно.

— Нека допуснем. Кажи, Трикс, не си ли виждал на пазара или другаде, момиче на твоята възраст — светлокосо и синеоко, с нежна фигура?

— Тук има много момичета — отговори Трикс. — Светлокоси — също. Може да съм видял такова момиче, но нямам време да се заглеждам.

— Хубав букет — неочаквано произнесе рицарят. — Да не би да си решил да го подариш на учителя си?

Стражите развеселено се разсмяха.

— Магистър Лапад е особено взискателен, когато става дума за чистотата — каза Трикс. — Той държи в тоалетната винаги да има свежи цветя с приятен аромат.

— Това е похвална черта — с ирония отвърна рицарят. — Похвално е и за ученика. Успех ти желая, млади вълшебнико. И ако срещнеш момиче като това, за което те питах, веднага да съобщиш на стражите. Това е дъщерята на уважаван аристократ, която страда от загуба на паметта и от болезнени фантазии. Тя е успяла да избяга от бавачките си и сега цялата градска стража се мъчи да върне нещастното момиче у дома.

— Горката — каза се Трикс. — На улицата е много опасно за една млада дама… независимо от старанието на стражите. Ще се оглеждам за нея!

Рицарят кимна — нещо, което съвсем не беше проста работа, заради доспехите. Порови в торбата на пояса си и подхвърли към Трикс една чисто нова сребърна монета.

— Имам една молба към теб, млади вълшебнико. Аз познавам Радион Лапад и бих се радвал да го поздравя в нашия град, но дългът ме зове и ме чака дълъг път. Купи на Радион люта самаршанска настойка с корени от калис и листа на зелзиба. Кажи му, че е от един стар приятел от Черния брод.

— Благодаря ти — възхитен произнесе Трикс. — Още сега ще купя.

Рицарят обърна коня и тръгна през тълпата. Стражите го последваха.

— Нещо ми се струва подозрителен — каза Йен на Трикс. — И мен ме разпитва за момичето. Това нали е за…

— Ш-ш-т! — просъска Трикс.

— Монетата истинска ли е?

Трикс внимателно огледа монетата.

— И фалшива да е, не изглежда по-зле от истинска. Ще изтичам до сергиите на самаршанските търговци…

Да намериш настойка от корени на калис и листа от зелзиба се оказа нелека задача. Някои търговци само клатеха глава, други се смееха и го отпращаха. Трикс обиколи почти всички сергии, докато един търговец най-сетне извади изпод масата малка глинена стомничка и каза назидателно:

— Запомни — не повече от три лъжички за един път!

Леко смутен от това предупреждение, Трикс се раздели с монетата (търговецът известно време протяга ръце към небето, въздиша и настоява да му се доплати, докато накрая не се убеди, че на момчето не му бяха останали никакви пари). Трикс се върна при Йен и му помогна да подредят стабилно багажа. Най-после бяха готови да се измъкнат от тълпата. Слънцето вече беше започнало да напича.

— На мен, да знаеш, много ми харесва да съм слуга на вълшебника — нареждаше Йен. — Я колко неща сме накупили! И тази история с…

— Ш-ш-шт!

— … с ученика на музиканта — заговорнически продължи Йен. — Аз да не съм глупак! Трябва да ти кажа, че страшно си падам по приключенията! Но само, когато са с хубав край.

— Приключенията са приключения именно когато завършват добре. Иначе се наричат неприятности.

Едва след час (улиците вече бяха пълни с народ), Трикс и Йен наближиха дома на Лапад. Още отдалече, Трикс усети, че се случва нещо лошо: портичката беше отворена и вятърът я люлееше насам-натам, а пред оградата се беше събрала неголяма тълпа — две-три прислужници, които се прибираха от пазар, няколко сополиви хлапета и един як мъжага с хубави дрехи, мургав от примеса на самаршанска кръв, който пушеше лула.

Когато каручката се приближи, мъжът излезе напред. Огледа придирчиво хлапетата и се обърна към Трикс:

— Тук ли си отседнал?

— Да. — Трикс усети, че най-добре ще е да не лъже.

— Чия е къщата?

— На вълшебника Радион Лапад.

— А ти кой си?

— Казвам се Трикс, ученик съм на вълшебника. Пристигнах снощи, за да подготвя дома за господин Лапад.

Мъжът леко се отпусна.

— Ще е добре, ако не лъжеш… Трикс, аз се казвам Азан и съм управителят на квартала.

Трикс не знаеше какво е това — управител на квартала. В съхерцогството нямаше такива длъжности. Но за всеки случай, кимна вежливо.

— Този с теб ли е? — Азан погледна към Йен.

— Той е слуга.

— Следващия път, когато излизаш от къщи, недей да водиш и слугата със себе си. У вас е влязъл крадец.

— Крадец ли?! — ахна Трикс. — Но…

— Късмет, че наблизо е минавала стражата — продължи Азан. — Забелязали са крадеца, хванали са го и са го отвели със себе си.

— Тук имаше огън-пазач! — възкликна Трикс.

— Изглежда крадецът е имал амулет, който да го пази. — Азан изразително се изплю. — Навсякъде е пълно с магии… Крадецът се разхожда с амулет, а почтеният рицар е трябвало с меч да се спасява от огъня — пазач. Целите му доспехи са в сажди.

— Със стражите е имало рицар? — бързо попита Йен.

— Слугата ти е много невъзпитан! — възмути се Азан. — По всичко си личеше, че му се говори и той отвърна, гледайки към Трикс. — Да, със стражите е имало и рицар, защото иначе е нямало как да се справят с огъня. Когато дойде твоят учител, момчето ми, помоли го да се отбие при Азан. Великите дела и премъдрите изследвания вече трета година пречат на магистър Лапад да си плати данъците и таксите за издръжка на градските стражи. А сам виждаш, че времената са неспокойни…

— Къде откараха крадците? — попита Трикс.

— Крадеца — беше само един. Гледаш го — прилично на вид момче… Нагоре, към двореца го отведоха. Ще се окаже, че е синчето на някой от велможите — назова името на баща си и не го откараха в участъка. Ще му се размине с няколко камшика на голо, а ако беше обикновено момче, щяха да го пратят начаса в мините! — с неочаквана съсловна обида в гласа изрече Азан.

— Да вървим — Трикс помъкна Йен след себе си. — Благодаря, господин управител.

Те откараха двуколката в градината, като минаха направо върху черното прогорено петно — това беше всичко, което беше останало от огъня-пазач. Трикс хвърли поводите към Йен.

— Разпрегни коня и го заведи в конюшнята. След това занеси покупките в къщата. Но не влизай по-навътре от верандата!

— Но… — Йен се порази. — Как…

— Ще вземат да отмъкнат нещо — Трикс погледна косо към тълпата зяпачи. — Лапад ще си го изкара на мен. А аз — на теб…

И, като прекрати разговора, той влезе в къщата. Вратата беше широко отворена.

Вътре беше тихо. Нямаше никакви следи от присъствието на стражите — нито кални следи по пода, нито преобърнати с ритник столове, нито счупени вази, нито неприлични рисунки и надписи по стените. Даже, на пръв поглед всички вещи си бяха на мястото, включително и двата изящни свещника на камината в гостната и скъпата статуетка от бял мрамор — точно копие на знаменития паметник на княгиня Кадива, само че в по-свободно изпълнение.

Очевидно стражите изпитваха към вълшебниците особено уважение, нещо, което обикновено не им беше присъщо.

Трикс внимателно се огледа. Преглътна буцата в гърлото си и сам си заповяда да бъде твърд, мъжествен и да не проявява сантименталност.

Той неслучайно заповяда на Йен да не влиза в къщата — никой не знае какви ужасяващи сцени ги чакаха вътре… Впрочем, Трикс се досещаше…

Щом стражите бяха извели от дома само единия от „крадците“ — княгиня Тиана, значи Халанбери беше останал вътре. Ясно беше какво се беше случило с храброто момче, готово да даде живота си за своята княгиня и половин сестра.

— Само не с меч! — мърмореше Трикс. — Ако в къщата се е проляла кръвта на невинно дете, то духът му, до дълбока старост ще стене по ъглите. Лапад ще бъде много недоволен…

Но в гостната нямаше никакви следи от Халанбери. Не се виждаше съсечено или смазано с бухалки телце нито в стаята на прислугата, нито в спалнята на магьосника, нито в кабинета, нито в кухнята, нито в старата пристройка, където стоеше ламаринената вана. Там Трикс откри още една врата и изумен видя, че вътре се намира тоалетна, която вчера не бяха забелязали — по градската мода, залепена за къщата, за да не се излиза през зимата по студа. Трикс затаи дъха си, лицето му се сгърчи от отвращение, но надникна в дупката — злодеите са способни на какво ли не — зловонните дълбини обаче се оказаха спокойни.

Замислен, Трикс се върна в гостната. На верандата, Йен пухтеше обиден, разтоварваше покупките, но вътре не смееше да влезе.

— Халанбери! — високо изрече Трикс.

Тишина.

— Аннет!

Нито звук.

Тогава Трикс взе да обикаля къщата, като методично отваряше шкафовете и надничаше във всеки ъгъл и процеп, където би могло да се промъкне едно кльощаво седемгодишно момче.

Късметът му се усмихна в кухнята. Когато отвори долното отделение на бюфета (правеше го, за да му е чиста съвестта, тъй като тук можеше да се вмъкне само някоя едра котка), Трикс чу уплашен писък. Клекна и се озова лице в лице с Халанбери, който седеше, прегърнал коленете си, притиснат към стената. На рамото на Халанбери беше кацнала феята Аннет и беше скрила лицето си с шепи. Хлапакът гледаше уплашено Трикс и нещо дъвчеше.

— Какво ядеш? — кой знае защо го попита Трикс.

— М… мармалад… — измуча Халанбери с пълна уста. Преглътна и поясни: — Тук имаше мармалад от ябълки.

— Уцели момента!

— Реших, че ще стане по-широко. — Халанбери се заизвива, мъчейки се да се измъкне. — Я ми помогни, аха…

Аннет махна едната ръка от лицето си, погледна с едно око Трикс, излетя с радостен писък от бюфета и закръжи из въздуха. Трикс хвана Халанбери за лепкавата от мармалада ръка и с усилие, сякаш беше тапа от бутилка с вино, го изтегли навън. Попита го:

— Кой те набута тук?

— Самичък влязох — обидено отвърна Халанбери. — Страшно се уплаших!

— Къде е Тиана? — възкликна Трикс. — Къде е княгинята?

Дали защото тонът му беше много свиреп или защото мармаладът му се беше отразил добре, но Халанбери отново си спомни какво се беше случило и по измазаната му с мармалад и паяжина муцунка потекоха като град сълзите му.

— Отведоха я! — завика с пълно гърло Халанбери. — Отведе я магьосникът на витамантите!

— Какъв магьосник? — попита Трикс. — Недей да ревеш! Отговори ми!

Халанбери отвори широко уста и изпищя пронизително.

— Всичко съм разтоварил… — в кухнята надникна изгарящият от любопитство Йен. Мигновено оценявайки ситуацията, той с един скок се озова до Халанбери, светкавично го примъкна до легена, в който миеха съдовете и напъха в него лицето му. С няколко ловки движения, изми физиономията на момчето и я избърса с възмръсната кухненска кърпа. Писъците и сълзите секнаха.

— Бива си те! — поразен проговори Трикс.

— А, в приюта непрекъснато се случваше да успокоявам дребосъците — махна с ръка Йен. — Издухай си носа!

Халанбери се издуха в кухненската кърпа и тъжно каза:

— Не знам какъв магьосник. Тя, Тиана надникна през прозореца и ми вика: Идват магьосникът и стражите! И ми заповяда да се скрия. Аз се изплаших. Той съсече огъня, а след това ритна вратата и тя се отвори… Аз избягах в кухнята…

— Любими, позволи ми, аз да разкажа? — Аннет увисна във въздуха, пред лицето на Трикс. — Малкият наистина се уплаши.

— Ами ти? — попита Трикс.

— Аз ли? Аз само дето не умрях от страх! — феята плесна с ръце. — Това беше бойният магьосник на витамантите. Той е много силен, щом носи железни доспехи, аз знам, че вълшебниците не обичат да носят желязо! От него магията направо биеше като живи мълнии! За този, да убие фея си е фасулска работа!

— Той за Тиана ли дойде?

— Ами да — без особена мъка в гласа отговори Аннет. — Изби вратата и влезе. Княгинята не се скри. Или беше разбрала, че няма смисъл, или, за да не открият малкия. Витамантът влезе и вика: „Здравейте, княгиньо! Да избягаш от къщи е увлекателно приключение, но едва ли си струва да тревожите добрия си опекун. Ще ви придружа до двореца“. А княгинята му казва: „Вие сте много любезен и упорит. Дали е заради регент Хасс или заради вашия господар“? А той се засмя и отговори: „И заради гостоприемния регент, и заради великодушния Евикейт. Да вървим, княгиньо“! И тя… тя тръгна… А ние решихме за всеки случай да поседим тук още малко.

— Как можахте?! — Трикс плесна с ръце. — В такава ситуация, верните приятели, до последната си капка кръв ще защитават нещастното момиче! Още повече че вас можеха и да не ви убият…

— Именно, верните приятели — наду се феята. — А аз не съм се натискала да й ставам приятелка.

Колкото и да беше разстроен, Трикс не можеше да не признае, че Аннет беше права. Какви основания можеше да има той, за да изисква от една фея на цветята да се жертва? Виж, ако той беше тук… щеше да се изправи срещу магьосника и щеше да му каже: „Марш оттук! Ти се намираш в дома на великия магьосник Лапад, а аз съм неговият ученик!“

Впрочем, витамантът и така знаеше прекрасно къде се намира. Трикс си представи ясно, как, след като изслуша тирадата му, магьосникът вдига могъщия си юмрук и… например го чуква по челото с бронирания си пръст.

И Трикс геройски пада на пода.

— Да, получи се неловко — призна Трикс. — Нещо трябва да направим…

— Нищо няма нужда да правим! — запърха с крилца феята. — Всичко се подреди по най-добрия начин! Да не би княгинята да са я взели в плен?! Да не би да са я затворили в тъмница? Не, върнаха я у дома. В двореца.

— Да, но искат да я омъжат насила…

— Обичайната съдба на високоблагородните особи — изсумтя феята. — Да не си мислиш, че ако беше останал наследник на съхерцога, щеше да си избереш жена по свой вкус? Ха! Баща ти щеше да ти доведе в двореца две-три особи с подходящо положение. Едната дебела, другата — пъпчива, а третата — глупава. И щеше да ти заповяда да си избереш. И ти щеше да си избереш, като стой, та гледай! Защото бракът е политическа сделка!

— И какво ще правим сега? — възкликна Трикс.

— Аз се връщам у дома — каза Халанбери, след като си издуха носа. — Аха… За това, че съм помагал на Тиана, сигурно никой даже не подозира… Може да ме напердашат за това, че не съм спал вкъщи… много важно!

— Тогава отивам да подредя покупките — каза Йен. — Ако видиш Тиана, поздрави я от нас, става ли? Жалко, че така се получи…

— Правилно — зарадва се феята. — Всеки трябва да си върши работата.

Трикс разбра, че няма защо да се надява да получи помощ от приятелите си. Никой не напираше към двореца да спасява княгинята.

— Слушайте, така не може! — възкликна той. — Нали обещахме да й помогнем! Аз й дадох думата си!

Халанбери подсмръкна, но нищо не каза. Йен извърна очи към тавана, давайки да се разбере какво е мнението му за странностите на аристократите.

В този момент, в кухнята влезе великият магьосник Радион Лапад.

Всеки вълшебник, който е усвоил изкуството на телепортацията знае, че не е достатъчно просто да се преместиш от един град в друг, да се озовеш изведнъж на върха на някоя планина или на брега на морето. Много е важно да го направиш така, че всички, които са станали очевидци на това преместване, да разберат колко е труден този процес и колко силен е вълшебникът, който е успял да го направи. Случвало се е Трикс да види вълшебници, които се телепортират. Сред тях имаше и особено доверени кралски куриери, и обикновени любители на странстванията. Всеки си имаше своя стил.

Един млад вълшебник например имаше навика да се премества на части. Най-напред се появяваха ходилата му, стъпили на земята, после коленете, бедрата, корема, гърдите, шията и, най-накрая, в последния момент, в пространството изплуваше главата му.

Друг пък, който беше по-възрастен и по-солиден, се появяваше изведнъж, но в началото беше прозрачен и безцветен, после ставаше черно-бял, а след това малко по малко придобиваше цвят.

Известната вълшебница Сесилия Невам, която няколко пъти беше посетила съхерцогството по време на своите пътувания, се появяваше, като излизаше от сребърно огледало, което придържаха миниатюрни пъстроцветни птички. От косата й се спускаха благоуханни лилии, а от ръцете й се сипеше светещ сребърен прах.

Славният магьосник Грен Ясит, стар и суров човек, се появяваше сред огнени езици, често дрехите му бяха изпокъсани, магическият му жезъл светеше в червено, а в ръката си старият магьосник държеше окървавен кинжал — всичко това трябваше да докаже, че пътят му само на пръв поглед е бил бърз и лек. В действителност е минал по тайни и адски пътеки, сражавайки се с пълчища от демони и чудовища.

Какво беше разочарованието на Трикс, когато попита Лапад за телепортацията и получи честен отговор! Оказа се, че всичките тези впечатляващи ефекти са само илюзия, предназначена да възхити и уплаши очевидците на магията.

Когато се телепортира от кулата в лятната си къщичка, Радион не очакваше да завари тук чужди хора. Затова се появи по най-простия начин — изникна безшумно от въздуха, с чаша бяло вино в ръка.

Видът на магьосника беше изключително уморен и неугледен. Беше облечен в зелен, с избродирани алени рози хавлиен халат и със самаршански плъстени чехли на бос крак. Изглежда симпозиумът беше продължил по-дълго, отколкото Лапад беше очаквал и беше изцедил всичките му сили — и духовни, и физически.

Като видя не само Трикс и феята, но и Йен, и Халанбери, магьосникът се сепна и разля виното.

Аннет бързо кацна на рамото на Трикс. Йен и Халанбери дружно се опитаха да се скрият зад гърба на Трикс, но се сблъскаха и паднаха на пода.

— Каква… каква е тази детска градина?! — възкликна Лапад. Намръщи се от болка и притисна с ръка челото си. — Ох… Ето пак…

Умният Йен скочи и подаде на магьосника стол и Лапад седна с огромно облекчение. След това изтича към верандата и донесе оттам голям буркан със солени краставички и бутилка анасонова настойка.

— Разкарай това!… — простена Лапад. — Лошо момче… Трикс, откъде се взе този? А?

Но Йен, без да го слуша, наля в една голяма чаша от саламурата, а в една малка — съвсем малко от анасоновата настойка.

— А… — в гласа на Лапад прозвуча нотка на разбиране. — А!

— Изпийте това, господин вълшебник — произнесе Йен. — Най-напред от анасоновката, после… Не… не! Не сега! Първо от анасоновката, а после от саламурата! И ми дайте това вино, сега вино не ви трябва — само ще ви заболи главата и ще се замаете…

С гримаса на отвращение, Лапад отпи безропотно от лютата анасонова настойка, след което надигна трескаво буркана с мътната саламура. Върна опразнения съд на Йен и помълча няколко секунди. После добави с укрепнал глас:

— Умно момче! Да не би да си ученик на лекаря?

— Не съм, господин вълшебник. Аз съм сирак. Но господин Хагус, управителят на нашия приют, сутрин много обичаше саламура с анасоновка. А той беше голям специалист в тази област.

— Разбрах — кимна Лапад. — Трикс! Въпросът ми остава. Какво е това сборище в дома ми?!

— Ами… Това е феята Аннет… — започна Трикс.

— Феята я знам — намръщи се магьосникът.

— Това е сирачето Йен от приюта в моето херцогство. — Трикс нарочно не каза „съхерцогство“. — С него се запознахме след бунта… и той ми стана оръженосец… а след това… след това, малко се изгуби.

— А след това, малко се намери — кимна Радион. — Ясно. Забележително. Моят ученик си има собствен оръженосец.

— Ами… да… — измънка Трикс.

— Още саламурка? — попита Йен.

— Сръчно момче — каза Радион. — Добре, да допуснем… Оръженосец на ученика на вълшебника… Интересен прецедент…

— Пренцендент? — възхити се Йен на непознатата дума. — Това като претендент ли е?

— А този кой е? — пръстът на Лапад, който изобщо не обърна внимание на думите на Йен, посочи към Халанбери, който се беше сгърчил от ужас зад гърба на Трикс.

— Този е Аха… Халанбери.

— Аха Халанбери. Колко странно име! И той ли е сираче?

— Не, не съвсем.

— Как така? Какво ще рече, „не съвсем“?

— Ами… неговият роден баща е княз Джар Дилон — поясни Трикс. — А майка му е била прислужница на княза. След това се е омъжила, но умряла. Затова сегашният му баща е бившият придворен музикант, който в момента е градинар. Но той не му е истински баща. Затова донякъде е сирак.

— Богове! Това в този момент е твърде сложно за мен! — простена Лапад. — Може би и самият регент или княгинята са ни на гости?

— Княгинята беше тук — зарадва се Трикс. — Но магьосникът на витамантите я отведе в двореца.

Настана тишина. Докато Радион Лапад постепенно придобиваше ярък доматеночервен цвят, Трикс си спомни уплашено, че някои ученици на магьосници, които създаваха твърде много проблеми на учителите си, завършваха своята кариера като закачалки, столове или добродушни красиви кучета.

— Господин Лапад, позволете ми да ви обясня всичко, както си беше! — възкликна той. — Аз пристигнах в Дилон снощи.

Не може да се каже кое успокои Лапад — дали това, че Трикс пожела най-сетне да разкаже всичко поред, дали бурканът със саламура, който му поднесе Йен. А може би и Аннет имаше някакъв пръст — на Трикс му се стори, че докато седеше на рамото му, феята правеше по малко магии. От нея из стаята се носеха на талази умиротворение и аромат на теменужки.

Във всеки случай, след четвърт час, след като дослуша историята, Радион Лапад, най-сетне произнесе със спокоен глас:

— Ти притежаваш удивителен и достоен за научно изследване дар, Трикс! Успяваш да се забъркаш във всички неприятности, които се изпречат на пътя ти. При това си оставаш цял и непокътнат… Може да се каже, че тук наблюдаваме следствие от теоремата на Абуир, отнесено към законите на Гарот-Фенхел.

— В магията има ли закони и теореми? — учуди се Трикс.

— Във всичко на този свят има закони и теореми — изсумтя Лапад. Но за теб е рано все още да занимаваш мозъка си с тези неща. У теб кипи в момента лошата млада енергия, която ти трябва да се научиш да използваш. Странна е историята, която ти ми разказа. Регент Хасс е проклето старче, той няма грам съвест, за доброта и великодушие да не говорим. Аз обаче съм убеден в едно — Хасс не е глупав! А ако плетеш интриги зад гърба на крал Маркел Веселия, още повече, когато става дума за витамантите, значи си глупак! Не, Хасс е предан на короната…

— Той е стар — каза Трикс. — А само витамантите знаят тайната на вечния живот. Може би са го придумали.

— Може. Всичко е възможно… — измърмори Лапад. — Даже нас — обикновените, честни вълшебници, към края на второто — третото столетие, понякога ни наляга коварната предателска мисъл дали да не станем витаманти…

Той помълча. После стана и измърмори нещо под носа си.

Лицето на вълшебника, като по чудо порозовя, бялото на очите му се изчисти. Вече не изглеждаше като уморен магьосник след двудневен симпозиум, а като приличен човек.

— Да, Аннет, благодаря ти за малкото вълшебство — небрежно подхвърли Лапад. — А казваше, че нищо не умееш.

Аннет смутено запърха с крилца.

Лапад засвирука под нос и се разходи из стаята. Отиде до верандата и след секунда се върна с букет бели рози в ръка. Каза:

— Одобрявам, Трикс, Одобрявам. Много приятен аромат. Отнеси ги в тоалетната.

Трикс не посмя да признае, че цветята бяха предназначени за княгинята. Той отнесе букета в тоалетната и го закрепи на стената, до поставката за свещта. Трикс откъсна една от пъпките и я скри в джоба на гърдите си, по-близо до сърцето.

Когато се върна при останалите, всички вършеха по нещо. Аннет летеше из кухнята и командваше Халанбери, който миеше съдовете. Йен прибираше покупките и ги подреждаше по шкафовете. А самият Лапад беше излязъл от спалнята си, преоблечен в строга черна мантия, с дантелена яка, ботуши от крокодилска кожа и с висока черна шапка, по която блещукаха разноцветни камъчета. В едната си ръка, той държеше дълъг магически жезъл от черно дърво, а в другата — книга със заклинания, подвързана с кожа. От време на време, книгата тежко и застрашително въздишаше.

Изобщо, той изглеждаше забележително, както подобава на всеки известен вълшебник.

— Ние с теб ще отидем при регента — каза Лапад. — Облечи парадната си мантия и сложи черната шапчица с руните. Обуй си лъскавите обувки. Вземи жезъл. И… ето, това е за теб.

Радион протегна към Трикс една малка, колкото длан книжка, подвързана с плътна сива материя. В ъгъла и беше избродирана със зелен конец нахапана ябълка.

— Какво е това?! — възторжено попита Трикс.

— Това е първият ти надланник — тържествено каза Лапад. — Малка книга със заклинания. Там съм ти написал някои неща да си помогнеш на първо време… заклинания за връзка, заклинания за ориентиране в местност, музикални заклинания — за да развличаш непринудено публиката.

— А бойни заклинания има ли?

— Има… по-скоро защитни. Огнена стена.

— Еха-а-а… — Трикс погали подвързията. — Ами тази ябълка?

— Внимавай! — възкликна Лапад. — Това не е ябълка, а запечатвател…

Нещо убоде Трикс по пръста и ябълката стана червена.

— Ай! — извика Трикс. — Под подвързията има игла!

— Не е игла, а магия. Надланникът те запомни, за да не може никой освен теб да го използва! — Лапад поклати глава. — Аз тъкмо щях да ти предложа да му измислиш някое красиво име… Но вече е късно. Надланникът е запомнил фразата, която ти произнесе.

— И какво от това?

— Сега, за да отвориш книжката, трябва да повториш тази фраза.

— „Под подвързията има игла“?! — ужаси се Трикс. — Това е много глупаво! Всички ще ми се смеят!

— Може би са достатъчни една-две думи — предположи Лапад.

— Ай… — печално изрече Трикс и погали корицата. Нищо не се случи. — Ай, под…

Книжката се отвори.

— Съвсем нормално — каза Лапад, докато Трикс разглеждаше с интерес, записаните върху дебелата кремава хартия заклинания. — Ай, под… Айпод! Нормално име за надланник. Аз познавам магьосници, чиито книги се казваха „Щоза“, „Погача“ или „Махнететази“.

— Кога и аз ще получа нормална, голяма книга?

— Книгата на заклинанията расте заедно с магьосника — обясни Лапад. — Тя се храни със заклинанията, които ти записваш в нея. Колкото са по-добри заклинанията, толкова по-бързо расте книгата, толкова повече страници има и толкова по-красива е нейната корица… Хайде, върви да се преоблечеш.

След пет минути, Трикс се появи облечен, както подобава на ученика на вълшебника. Той забеляза, че Лапад мрачно разглеждаше една малка глинена стомничка.

— Откъде имаме настойка от корени на калис и листа от зелзиба?

— Ами… Оня рицар… вълшебникът… витамантът… — Трикс се досети, че е пропуснал в разказа си тази подробност. — Той настоя да ви купя и да ви дам тази настойка. Даде ми една сребърна монета. Каза, че това е за вас, от приятеля ви от Черния брод.

Трикс замълча и си помисли, че на Черния брод Радион Лапад едва ли е имал приятел — магьосник-витамант.

— Гавар Вилорой — замислено каза Лапад. — Носи черна стоманена броня… магьосник… Черния брод… Гавар е. Един от най-силните витаманти, най-вярното куче на Евикейт… макар че няма причина да обиждам кучетата… Само той е могъл да ми направи такъв… подарък. Да вървим!

Уплашеният Трикс бързичко пое след Радион. Когато излязоха, Лапад веднага се отправи към черното петно, което беше останало от огъня-пазач. Протегна ръка и зашепна — Трикс долови само няколко думи.

— От искрата ще пламне огън… Огънят ще стане на кълбо…

Трикс отстъпи няколко крачки, за всеки случай.

Нещо припламна и под ръката на Лапад се появи малко огънче-пазач. То започна да расте и когато стана голямо, колкото предишното, докосна ръката на магьосника и полетя към градината.

— Аз си мислех, че ще съживите предишното — измърмори Трикс.

— Съживяването е магия на витамантите — презрително изрече Лапад. — Да тръгваме.

Магьосникът вървеше нагоре по улицата с пружинираща походка и силно удряше по земята с жезъла си (на мястото на удара един път изникваха бели цветя, а друг път хвърчаха искри). Изглежда се настройваше за сериозен разговор.

Трикс, който припкаше подире му, не се сдържа и попита:

— Господин Лапад… Може ли да попитам…

Вълшебникът въздъхна и каза:

— Ако преядеш с немити зелени ябълки или прекалиш със солени краставички, запивайки ги с току-що издоено мляко, изпий от лютата настойка с калис и зелзиба и за два дни ще забравиш болежката си. Само че не повече от три лъжички!

— А… — запъна се Трикс.

Лапад отново въздъхна и поясни:

— На Черния брод беше много страшно, ученико. Много страшно. Тялото понякога може да подведе и най-силния дух… и това, изобщо не е позорно, разбра ли?

— Р-разбрах — пошепна Трикс.

— За тези неща летописите, разбира се, мълчат — добави Лапад. — И ако разкажеш това на някого, ще те превърна в нощно гърне!

— Може да се превръща само в това, което е по-леко — реши да блесне със знанията си Трикс.

— Нощните гърнета биват и дървени — отряза го Лапад и Трикс реши да не изкушава съдбата.