Сергей Лукяненко
Нескопоското (18)

3

Когато Трикс стигна до хана, Тиана вече спеше. Верният Халанбери, борейки се с прозявката пред догарящата свещ, отвори вратата и промърмори:

— Тиана се уговори, аха, утре ще ни вземат с делегацията на алхимиците… Това е, умирам за сън…

— Няма ли да ме попиташ успях ли? — обиди се Трикс.

— Как може ти да не успееш? — учуди се Халанбери и пое към леглото на Тиана. — Нали си вълшебник…

Той духна свещта и вече се канеше да се качи при сестра си, когато Трикс му викна:

— Ей, недей да я притесняваш… нека се наспи. Легни при мен.

— Нали няма да риташ? — попита Халанбери.

— Няма — поставяйки букетчето с орхидеи в чаша с вода, каза Трикс.

— А аз ще ритам, аха — доволно каза Халанбери. — Ако не се изтърся…

Трикс беше толкова уморен, че дори Халанбери да беше ритал в съня си, нищо не беше усетил. Още повече че през нощта момчето успя все пак да падне от тясното легло и остана да спи на пода. Трикс смътно чу в съня си как добричката Аннет, ругаейки колкото сили има, летеше из стаята и завиваше спящия Халанбери с някакви дрехи и подпъхваше под главата му една куртка. След това някак много бързо съмна, Халанбери се събуди, взе да се оплаква, че му е студено, че Трикс го е съборил и че по ръката му пълзи хлебарка. Тиана се събуди и започна да го утешава…

Изобщо, трябваше да става.

Не му се закусваше. Трикс накратко разказа на Тиана за вчерашните приключения. Тиана пък разказа своите. Според нея, дежурният алхимик, когато чул за рецептата на „гърмящия облак“, променил физиономията си и след минута я завел при шефа на гилдията. Тиана съобразително съобщила, че е избягала заедно с един приятел от гилдията на дилонските алхимици и че притежава само половината от рецептата. След кратък спор съгласие било постигнато — те щели да бъдат взети с делегацията, която отивала на прием при крал Маркел, а веднага след приема трябвало да предоставят рецептата на столичните алхимици.

— Те не се ли усъмниха, че си момиче? — попита Трикс.

— Алхимиците ли? — засмя се Тиана. — Ти не ги познаваш. Дори да бях отишла облечена с рокля, с дълга коса и ветрило в ръка, чувайки за „гърмящия облак“, повече нищо нямаше да ги интересува.

— Това е добре — каза Трикс. — Къде трябва да се срещнем с тях?

— На площада пред двореца. Те предлагаха да отидем при тях, в зданието на гилдията. Там обаче има дълбоки подземия, имат и свои собствени дознатели… реших да не ги изкушавам.

Трикс сериозно кимна. Всички по-големи гилдии имаха собствени стражи, тъмници и палачи. В Дилон, например, най-страшна беше стражата на гилдията на сладкарите. Говореше се, че в подземията на гилдията гаснат немалко шпиони, които са разузнавали тайната на мармалада, който не лепи или на кедровите ядки с шоколадова глазура.

В Столицата най-влиятелни бяха гилдиите, свързани с развлеченията — гилдията на шивачите, гилдията на фризьорите, гилдията на певците и танцьорите, гилдията на артистите и гилдията на цирковите артисти. Най-вероятно, гилдията на алхимиците, които отговаряха за направата на фойерверките, за ярките бои, за производството на серпантини (производството на конфети традиционно си оставаше в здравите ръце на майсторите на колела, тъй като конфетите са кръгли и се въртят когато падат), също не беше с най-малкото влияние.

— Правилно — каза Трикс. — Ще вървим ли?

— Да вървим, аха! — радостно възкликна Халанбери.

Трикс и Тиана изумено го изгледаха.

— Какво? — Халанбери застина на място. — Искате да кажете, че не идвам с вас?

— Аха — каза Тиана.

— Не се подигравайте с мен! — Халанбери беше готов да заплаче. — Не можете да постъпите така!

— Можем, каза Трикс. — Първо, твърде опасно е. И второ — не можеш да минеш за ученик на алхимик, защото те не вземат толкова малки момчета за чираци.

Лицето на Халанбери стана не по детски сериозно.

— Разбрах — каза той. — Всичко разбрах… Вие никога не сте ме вземали на сериозно. Аз съм бил всичко на всичко забавният спътник на главните герои, малкото момче със смешния навик, където му хрумне да казва „аха“. Но сега започвам да преча на вашите приключения и вие просто ме избутвате встрани. Интересно, как не ви хрумна да ме дадете за ученик на артистите или на Паклус за оръженосец! Аз усещах, усещах, аха, че в този миг съдбата ми виси на косъм!

Трикс и Тиана се спогледаха смутено.

— Халанбери — ласкаво каза тя и прегърна момчето. — Ти си единственият ми роднина, ти си по-малкото ми братче и не ме интересува, че си доведен! Ти ми помогна да избягам от двореца и се би с витамантите! Но сега, честна дума, изобщо не е възможно да те вземем със себе си! Разбираш ли… — Тя въздъхна и разпери ръце. — … има сила, която е над нас. Това, което става, има своята логика! И в тази логика няма как да бъдеш вкаран! Това ще е съчинено, съшито с бели конци и ще предизвика всеобщ присмех!

— Разбирам… — печално каза Халанбери и наведе очи.

— Така че ти ще трябва да останеш в хана. На теб ще ти бъде възложено да пазиш… ъ… една вещ. Ние ще ти я оставим. Да речем, че това ще са остатъците от този чувал… Ти ще ни послушаш и ще ни чакаш, съгласен си, нали?

— А ще се върже ли с логиката на това, което става, аз да почакам мъничко, после да изляза от хана и тайно да тръгна след вас? — попита Халанбери.

— Ще се върже — кимна Тиана. — Но така или иначе, в двореца няма да можеш да влезеш. И ще стоиш като глупак на дъжда, докато ни чакаш…

— Това ще бъде много трогателно — каза Трикс. — Малчуганът стои под проливния дъжд, пред огромния кралски дворец и чака сестра си и по-големия си приятел. А те все не идват и не идват, вече се смрачава, народът се разотива и само малката, тъжна фигурка…

— В никакъв случай! — каза Тиана. — Виж, че обувките му се разпадат! Ще се простуди и ще умре! Такава логика не ни трябва… — Тя поклати глава и завърши сурово: — Ние ще те заключим. А през прозореца няма да излезеш, защото те е страх от високото и изобщо — ти не си чак толкова глупав!

Така спорът беше приключен. Халанбери наведе глава, седна до прозореца и дори не се сбогува със сестра си и с Трикс.

С него остана Аннет. Да вземат със себе си феята, нямаше никаква възможност — вълшебното същество щеше да бъде разкрито още с влизането в двореца…

— Няма нищо — каза Тиана, когато заслизаха по стълбите. — Ще се сърди известно време, после ще ни прости.

— А ако ни убият — добави Трикс — поне той ще оцелее.

— Точно така! — възкликна Тиана. — За това не бях се досетила!

 

 

Трикс и Тиана стигнаха до площада по-рано. Трябва да се отбележи, че не валеше никакъв дъжд, а и вчерашният сняг се беше разтопил. Беше мразовито, над града надвиснаха сиви облаци, но времето беше сякаш по-пролетно.

— Ако всичко свърши благополучно — каза Трикс — ще трябва да дойдем до Столицата през пролетта. Казват, че тогава тук е много красиво.

Тиана обаче нямаше намерение да поддържа разговора. Може би беше разбрала най-сетне какво тежко изпитание им предстоеше. Известно време те се помотаха около вратите, след това си купиха от една лавка по чаша горещо вино с подправки, после позяпаха картините на един търговец на гравюри (сякаш напук днес пред очите им попадаха все мрачни сюжети: „Смъртта на заговорниците“, „Маркел хвърля в тъмница барона-предател“, „Централният затвор в дъждовна вечер“). Накрая, когато часовникът удари единайсет без четвърт, на площада се появи делегацията на гилдията на алхимиците.

Както беше по протокол, алхимиците вървяха пеша, без шапки на главите и от време на време вдигаха ръце към небето и славеха краля. Най-отпред тримата най-старши алхимици носеха символите на професията — чувал с гърмяща смес (на него беше изписано с големи букви „ИМИТАЦИЯ. НЕ ГЪРМИ“), ракета върху пръчка и колба с пурпурна боя. Момчетата-чираци (на някои им липсваха по няколко пръста на ръцете, други имаха превръзки на едното си око) хвърляха около процесията пиратки.

Но още по-добре от пиратките, появяването на алхимиците оповестяваше миризмата — противната миризма на химикали, с които те работеха в лабораториите си. В този смисъл с алхимиците можеха да се състезават само фекалчиците, чиято гилдия имаше уникалното право да се среща с краля не в тронната зала, а пред двореца, на чист въздух.

Тиана хвана Трикс за ръката и го помъкна към алхимиците. Един възрастен алхимик, който мъкнеше чувал с гърмяща смес, изгледа изпод вежди първо Тиана, после Трикс и кимна към по-младия алхимик, който вървеше след него. Той, от своя страна, ръгна в хълбока един съвсем млад, но вече абсолютно оплешивял алхимик, с невероятни цветни петна по главата — сини, червени, зелени. Пъстроцветния алхимик повика Тиана и Трикс, след което посочи зад гърба си — там вървяха останалите чираци. Те бяха съвсем малко по-възрастни от Трикс и Тиана.

Тиана веднага застана зад разноцветния алхимик, а Трикс застана вдясно от нея. На главите им поставиха шапки с емблемата на гилдията — кръстосани четка и ракета. В ръцете на Трикс някой пъхна буркан със сребрист прах. На Тиана й връчиха пръчка, на върха на която имаше закрепено кречетало и й казаха да го върти. Трикс така и не разбра каква беше връзката между кречеталото и алхимиците.

Колкото повече наближаваха портите на двореца, толкова по-шумни ставаха алхимиците. Гърмяха пиратки, припламваха и хвърляха искри бенгалски огньове, подскачаха клоуни, излитаха нагоре огнени пеперуди. Чираците подаряваха на жените, които тичаха до процесията ярки бои, на мъжете — шишета с мастило, а на децата — цветни моливи. Изобщо, алхимиците правеха всичко възможно да спечелят доброто разположение на гражданите.

Когато стигна до главните порти, делегацията спря. За да я посрещне, тържествено излезе кралският церемониалмайстор. В съгласие с древната традиция, той гледаше само в краката си и се преструваше, че никого не забелязва. Беше облечен със старомодна ливрея с блестящи копчета, на главата му имаше пищна шапка, в дясната си ръка държеше гравиран жезъл от блестящо черно дърво.

— Поданиците идват при краля! — със скърцащ глас произнесе най-възрастния алхимик, който държеше ракета на пръчка.

Церемониалмайсторът се разхождаше напред-назад и се правеше, че нищо не чува.

— Поданиците идват при краля! — този път думите бяха произнесени от цялата делегация.

Церемониалмайсторът отново не реагира.

Старши алхимиците вдигнаха ръце и този път гръмнаха и делегацията, и цялата тълпа от зяпачи на площада:

— Поданиците идват при краля!

Смяташе се, че ако зяпачите не поддържат делегацията на гилдията, то няма никаква необходимост тя да бъде пусната вътре и да се отнема от времето на краля. Тълпата, разбира се, винаги поддържаше делегациите. В края на краищата, това бяха жени, деца и роднини на членовете на гилдията.

На третия призив, церемониалмайсторът реагира — вдигна глава, с неестествено учудване огледа алхимиците и произнесе:

— Един, двама…

— Трима, четирима! — в хор отвърнаха алхимиците.

Церемониалмайсторът, се престори, че е объркал броенето, поклати глава и започна отново:

— Един, двама…

— Трима, четирима! — отново отговориха алхимиците.

— Кой е дошъл? — строго попита церемониалмайсторът.

— Най-умните! — каза първият водач на алхимиците.

— Най-смелите! — подхвана вторият.

— Най-можещите! — довърши третият.

— Един, двама… — започна отново да брои церемониалмайсторът.

— Нямаме брой! — отвърнаха алхимиците.

— Три, четири! — продължи церемониалмайсторът.

— Но ти ни брой и не се бой! — насърчиха го алхимиците.

Церемониалмайсторът махна ритуално с ръка и изрече:

— Леви, леви! Раз, два, три! В стегнат строй напред тръгни!

Алхимиците започнаха да маршируват на място, отмервайки:

— Раз-два! Три-четири!

Три-четири! Раз-два!

Трикс усети как го завладява общият ритъм. Портите се отвориха бавно и тържествено и колоната от алхимици, следвайки церемониалмайстора започна малко по малко да изчезва зад дворцовата стена.

— Раз-два, три-четири! — колкото им глас държи, ревяха алхимиците. Делегацията изчезна зад портите и те се затвориха след нея. Озоваха се на малък площад пред главния корпус на двореца.

Церемониалмайсторът се обърна кръгом, приближи се до старшите алхимици и се здрависа с тях. Започнаха непринудено да разговарят. Церемониалмайсторът се усмихваше и питаше нещо. Останалите му отговаряха. Алхимиците с по-нисък ранг търпеливо изчакваха. Разноцветният алхимик чешеше петната по плешивата си глава. Синьото петно сякаш най-много го безпокоеше. Най-младите чираци се умориха да стоят и започнаха да се удрят с юмруци, докато не изядоха по един плесник от по-възрастните чираци.

Най-накрая церемониалмайсторът приключи разговора си със старейшините и се обърна към всички алхимици:

— Моля за минута внимание, уважаеми майстори… Негово величество днес се събуди в добро душевно разположение. Снощи, той спечели от министъра на финансите две жълтици, а нощес му се присъни хубав сън. Утрото също беше прекрасно. Негово величество пожела да обуе червени плисирани панталони, бяла ленена риза и барета с перо от сокол. Заповяда да му дадат лилава мантия, къса и обточена с лисича кожа. Всички признаци сочат, че той е настроен позитивно и дружелюбно. Имате всички шансове да постигнете това, което желаете!

Алхимиците зашумяха възбудено.

— Освен това, след вашия прием негово величество смята да осъди сурово коварните заговорници — добави церемониалмайсторът — а това винаги помага да бъдат бързо и положително решени рутинните прошения… А сега ще ви помоля да ме последвате! В двореца не бива да вдигате шум, не пипайте нищо, не сядайте по столовете и по диваните, не плюйте по пода и не се секнете. На входа на всички ще бъдат дадени плъстени терлици, обуйте ги върху обувките си, за да не цапате и да не издраскате паркета. Предупреждавам младежите специално — залите на двореца се охраняват от скрити стражи и ако се опитате да отмъкнете нещо, ще бъдете жестоко наказани!

Чираците утихнаха на секундата. Алхимиците тръгнаха към вратите на двореца, където няколко слуги вадеха и раздаваха от един голям сандък огромни, възмръсни плъстени терлици. Както обикновено, на входа стана малко стълпотворение, но след пет минути всички се бяха обули и успокоили и поеха по коридора след церемониалмайстора.

Ако по-рано през деня Трикс се чувстваше достатъчно спокоен, то сега, с всяка измината крачка, вълнението му нарастваше все повече.

Разбира се, крал Маркел е справедлив.

Но крал Маркел е истински крал. Което значи, че добруването на държавата за него е по-важно от справедливостта.

Ако добруването на държавата изисква вместо Соийе и Гриз да управлява само Гриз — Маркел щеше да се съгласи. Ако заради благото на държавата Тиана трябваше да се омъжи за главния витамант — Меркел щеше да я даде. Ако заради интереса на държавата трябваше да бъдат екзекутирани Лапад, Йен и Трикс, то Маркел нямаше и секунда да се поколебае.

Навремето, когато четеше летописите за делата на великите крале (разбира се, на първо място — за Маркел Разумния), Трикс се възхищаваше, когато в името на държавните интереси Маркел пращаше на заточение свои дългогодишни приятели, късаше договорите за вечна дружба, вдигаше данъците в родния си град, прощаваше на престъпниците и извършваше ред други деяния, които нямаха нищо общо със справедливостта, но направиха държавата велика и процъфтяваща. „Покрай сухото гори и суровото“, „Държавата няма приятели, приятели има кралят“, „Помни се не това, което си разтурил, а това, което си съградил“ — тези крилати изречения на Маркел Разумния, не предизвикваха у Трикс никакви възражения.

Но ето че сега, докато вървеше в редиците на алхимиците, за които днес най-неприятното нещо, което можеше да се случи беше забраната на шумните фойерверки, Трикс изведнъж осъзна, че всички тези мъдри и сурови думи, които със сигурност Маркел Веселия също знае, с пълна сила се отнасят и за него, и за Тиана.

И това изобщо не му харесваше.

— Всичко ще е наред — прошепна Тиана в ухото му. Но ако се съдеше по гласа й, нея я вълнуваха същите мисли.

Трикс въздъхна и кимна и за да се отърве от тежките мисли, започна да разглежда картините, които украсяваха стаите, през които минаваха.

Тук имаше и весели битови сценки като в двореца в Дилон — пиршества, празненства и балове. Имаше и натюрморти, и батални платна.

Но, кой знае защо, преобладаваха пейзажите. Искрящите планини на Кристалните острови, горещите пустини на Самаршан, пропастите и долините на Сивите планини, заобиколените с прозрачна синя вода бели пясъци на южните острови, зелени пасбища и гори, които не беше известно къде се намираха…

Щеше да е прекрасно, ако можеше да отиде до там! Да побеседва с лукавите самаршански мъдреци, да се окъпе в топлото море, да се качи до върха на планината…

И за това се искаше единствено да убеди Маркел в предателството на Гриз!

Алхимиците, най-сетне стигнаха до тронната зала — много дълга, с висок таван като арка, поддържан от бели мраморни колони. Спряха. Церемониалмайсторът бързо и ловко разположи делегацията в залата така, че да не се смесва с придворните, които очакваха краля, показа как точно трябва да се поклонят (главите на гилдиите, които бяха приравнени в това отношение с аристократите, подвиваха едното си коляно, а останалите — и двете), как да станат, как да гледат краля, ако изведнъж зададе някому въпрос (трябваше да го гледат с любящ и предан поглед, но не и сервилно).

След това церемониалмайсторът се отдалечи към вратите, които водеха към вътрешните покои на краля — и чакането започна.

Трикс, който умираше от нетърпение и заедно с това мечтаеше Маркел никога да не се появи, започна да разглежда придворните. Някои от лицата му се струваха смътно познати. Но дори и някога да беше срещнал някого от тях, помощ не можеше да очаква…

Най-накрая, церемониалмайсторът удари три пъти с жезъла по пода и настъпи тишина. След няколко секунди, вратите се отвориха и крал Маркел Веселия влезе в тронната зала.

Придворните се наведоха, покланяйки се, след което коленичиха, в зависимост от ранга си и от подарените им привилегии. Някои гордо продължиха да стоят прави, но само за секунда, само колкото останалите да оценят привилегиите им, след което се поклониха. Свободата също трябва да се използва с мярка и ум…

Трикс коленичи, както се полагаше — с двете си колена (бидейки съхерцог, можеше да подвие само едното си коляно, а можеше и само ниско да се поклони), обаче изпод вежди гледаше към Маркел.

Честно казано, кралят правеше много добро впечатление.

Той беше все още млад, едър и представителен; косата му, прихваната от делничната корона, се спускаше до раменете на благородни вълни; лицето му беше сериозно, но криеше тази усмивка, която беше готова да се покаже във всеки момент и заради която кралят носеше славния прякор — Веселия. Той вървеше спокойно и уверено към трона и пътьом, с царствен жест заповяда на един от придворните да се изправи и пошепна нещо в ухото му. Изобщо, Маркел беше един достоен крал от славния род на Маркелите.

— Негово величество крал Маркел! — тържествено обяви херолдът, който стоеше отляво на трона.

Кралят седна с достойнство на скромния и твърде обикновен трон от полирано бяло дърво (това, което правеше така, че тронът да не изглежда съвършено прост, бяха няколкото десетки едри черни диаманта, които искряха на фона на бялото дърво с тайнствен тъмен блясък). Сякаш от нищото до трона на секундата изникнаха охранителите — млади мъже с непроницаеми лица, облечени с леки кожени доспехи, които не пречеха на бързите им движения. Кралят огледа всички, които се бяха събрали в тронната зала и каза:

— Добро утро, скъпи мои!

Придворните шумно се изправиха.

— И вие, мои не по-малко скъпи… но доста по-ухаещи — добави кралят.

Алхимиците започнаха да се изправят, а придворните захихикаха.

— Тази година колко платихме на гилдията за фойерверки, бои, парфюми, прах против дървеници, лекарства срещу простуда, отрова за тайните служби? — поинтересува се кралят.

— Седем хиляди триста и шест златни талера! — веднага се отзова церемониалмайсторът.

— Скъпи мои… — повтори саркастично кралят. — Да чуя уважаемите глави на гилдията.

— Ваше величество! — напред пристъпи един старец с колба в ръка. — Наближава любимият празник на народа — Нова година!

— Да, чух подобно нещо — потвърди кралят.

— Вашият народ, сир — продължи алхимикът — има веселия обичай да отбелязва този празник като пуска фойерверки и ракети. Но вече девет години действат временните ограничения…

— Разбрах, разбрах. — Кралят се прозина. — Ето моето решение. Забраните за много силните и много ярки фойерверки ще бъдат отменени…

— Какво? — Алхимикът така се обърка, че чак прекъсна краля. Но Маркел, който очакваше нещо подобно не се разсърди, а само се усмихна:

— Забраните ще паднат. Нещо повече — аз имам намерение след четири месеца да организирам голямо тържество… за което вашата гилдия трябва добре да се подготви. Ще са нужни много фойерверки!

Залата притихна.

— Но на Нова година в Столицата няма да има никакви — добродушно каза кралят. — За да не се случи нещо с бременността на кралицата заради пукотевицата и взривовете!

— О, сир! — произнесе алхимикът.

Маркел се надигна и тържествено произнесе:

— Радвайте се! Кралицата очаква наследник на престола!

По всичко личеше, че това не е новина за придворните, но първото официално изявление на краля беше посрещнато с ликуване. Алхимиците няколко секунди смилаха чутото. Това, че на Нова година няма да има фойерверки, явно ги беше огорчило. Но че след това ги очаква голям празник…

И алхимиците също се включиха в ликуването.

— Сир, ние също с голяма радост… — невнимателно започна главният алхимик.

— Ще организирате безплатни фойерверки като подарък за престолонаследника — подхвана Маркел. — Знам, знам. И разрешавам.

Ликуването на алхимиците леко поутихна.

— А сега — започна Маркел — след като приключихме с молбата на гилдията на алхимиците, да се заемем с правосъдните дела и да накажем…

— Господарю мой! — внезапно възкликна Тиана и разбутвайки застиналите алхимици излезе напред. Трикс, с прималели колене, я последва.

Ако след думите на краля за наследника в тронната зала се беше възцарило мълчание, то сега настъпи мъртва тишина. Сякаш от страх, хората бяха престанали да дишат. След това, нещо измляска и от зяпналата уста на алхимика падна и изтрака на пода изкуствената му челюст. Алхимикът бързо покри с ръка устата си.

Известно време кралят разглежда с интерес Тиана. След това вдигна дясната си ръка — и охранителите му, които вече вървяха към децата, спряха и отстъпиха.

— Може да се каже, че това е доста любопитно — произнесе кралят. — При всички случаи е неочаквано. Обясни ми, момче, какво те накара да мислиш, че можеш да прекъснеш краля си?

— Ваше величество — свеждайки глава, каза Тиана. — Правото да прекъсвам краля беше дадено на моя род от вашите славни прадеди!

— Така ли? — оживи се кралят. — Погледна към херолда — той направи крачка към краля и нещо много бързо му каза. — Имаше един такъв случай, но той беше само един — произнесе кралят, гледайки Тиана със съмнение. — Припомни ми къде, на кого и при какви обстоятелства е било дадено това право?

— Великият крал Маркел Разумния е дал това право на първия княз на Дилон, след като е прекъснал краля, който вдигал в този миг тост с чаша отровно вино в ръката си. Маркел Разумния казал: „От сега нататък и завинаги ти и всички твои потомци, можете да прекъсвате краля, ако думите му са прибързани и неразумни!“

— В рода на Дилоните няма останали наследници с мъжки пол — каза кралят.

— Аз не съм с мъжки пол, господарю — смело отговори Тиана. — И ако трябва да го докажа…

— Моля ти се, не е нужно тук да повтаряш самоотвержените подвизи на княгиня Кадива! — бързо каза Маркел. — Искаш да кажеш, че ти си… княгиня Тиана?

Тиана направи реверанс, което беше доста нелепо, заради мъжките и дрехи.

— Ти искаш да кажеш… княгиньо… че моите думи са прибързани и неразумни?

— Да, господарю мой! — храбро отвърна Тиана.

Погледът на краля се премести върху Трикс.

— А ти, младежо… — кралят се запъна и с подозрение огледа Трикс. — Или ти не си момче?

— Аз съм Трикс Соийе, наследникът на съхерцог Рат Соийе, който беше коварно убит от Сатор Гриз!… — възкликна Трикс. И добави — Сир…

Колкото и странно да беше, крал Маркел явно се развесели.

— Великолепно — каза той. — И през ум не ми е минавало, че днешният ден ще бъде богат на толкова изненади! И как вие се оказахте в гилдията на алхимиците?

— С измама, сир — призна си Тиана — Тези добри люде не са виновни за нищо. Те не знаеха кои сме ние.

— Хубаво, нека разчистим сцената — намествайки се по-удобно на трона си, заяви кралят. — Алхимиците… вън, придворните — също вън, а на мен ми донесете чаша сок от черно грозде! А, да… и семейство Гриз, незабавно тук! И Лапад и Трикс от тъмницата… Стоп! Кой е в тъмницата, щом ти си Трикс?

— Моят верен оръженосец Йен — отвърна Трикс. — Той се нарече с моето име, за да ме спаси от клеветата и ареста… сир.

— За ареста си прав, но за клеветата, тепърва ще видим — усмихна се Маркел. — Значи Лапад и фалшивият Трикс да се измият, нахранят, да бъдат държани на разположение, но засега не ги въвеждайте в залата!

Алхимиците, които с ужас се бяха вторачили в Трикс и Тиана, вече биваха избутвани от залата. От ръцете им се сипеха колби и пиратки, от краката им се измъкваха плъстените терлици. Придворните, които мигновено усетиха, че сега ще започнат да излизат наяве страшни тайни и да се сриват амбициозни планове, нямаше нужда да бъдат уговаряни — те сами набързо тръгнаха да се оттеглят, излизайки от залата, кланяйки се и на заден ход.

— Можете да свалите от краката си тези дивотии — небрежно отбеляза Маркел, когато му донесоха чашата със сока. — Като аристократи, вие имате право да драскате паркета.

— Ваше величество, но засега не е доказано, че те са тези, за които се представят — предпазливо отбеляза церемониалмайсторът.

— Какво от това? — повдигна рамене кралят. — Ако мамят — значи ще има още повече поводи да бъдат екзекутирани.

— Ваше величество, позволете ми да ви разкажа всичко! — помоли Трикс.

В този момент, в залата бяха останали само той, Тиана, кралят, церемониалмайсторът и херолдът. И охраната, естествено. Охраната беше станала значително по-многобройна — минимум двадесет човека. Между стражите се виждаха и няколко мрачни вълшебници, в бойна готовност, със заклинателни книги в ръце.

Кралят поклати глава:

— Почакай. Не е хубаво да обвиняваш в измама някого зад гърба му. Нека доведат Гриз — тогава ще кажеш всичко…

Той премести поглед върху Тиана:

— А ти какво ще кажеш, княгиньо? Нали по моя заповед ти беше изпратена с важна дипломатическа мисия на Кристалните острови? Защо си тук?

— С важна дипломатическа мисия ли? — невинно попита Тиана. — Имате предвид брака ми с Евикейт?

Нито един мускул не трепна на лицето на краля.

— Да, мое дете. Ако трябва да съм откровен, това е точно така. Кралството ни е заплашено от безброй опасности и в тази ситуация на нас ни трябват стабилни мирни отношения с Кристалните острови. Витамантите пожелаха мирът между нас да бъде гарантиран с брак, както се прави от векове насам. Ти си единствената достатъчно високоблагородна девойка, която няма брачни задължения и вече е излязла от детската си възраст и която би могла да удовлетвори амбициите на Евикейт.

— А също така и сираче, за което няма кой да се застъпи, сир… — дръзко каза Тиана.

Маркел кимна.

— Да, детето ми. И за това си права. Аз размишлявах няколко часа над списъците с благородни девици и не намерих друг изход. Има няколко девойки, които, ако бях изпратил на Евикейт, родителите им щяха да се надигнат срещу мен. Ти беше най-подходящата. И бях уверен, че княгиня Дилонска ще разбере… Та, защо си тук, а не на Кристалните острови?

— Освободи ме този благороден младеж, Трикс Соийе! — каза Тиана.

— Самичък ли? — поинтересува се Маркел.

— Абсолютно, сир! — храбро излъга Трикс.

— Гледай ти! — Маркел поклати глава. — Тогава, за какво ми е армия, щом едно момче е способно да завземе кораб с витаманти, с Гавар на борда му… Между другото, къде е Гавар?

— Броди по дъното на океана, към Кристалните острови, предполагам — каза Трикс. — Ако не го е изяла някоя акула.

В погледа на краля се появи смесица от съмнение и уважение.

— Да го изяде акула? Че самият той може да изяде когото си поиска… Добре… да допуснем. И защо ти наруши волята ми и не позволи да отведат Тиана?

— Ако започна да ви отговарям, ще наруша волята ви — каза Трикс. — Да не обвинявам човек зад гърба му… сир.

Маркел разпери ръце.

— Така да е. Е, аз не мисля, че ще ни се наложи дълго да чакаме любезното семейство Гриз…

Няколко минути минаха в мълчание. Маркел пиеше сока си на малки глътки и разглеждаше Трикс и Тиана. Стражите, церемониалмайсторът и херолдът просто чакаха. Отзад се чуваше някакво влачене и търкане, но Трикс не смееше да се обърне, докато в един момент някой не го бутна не особено церемониално и той чу:

— Поместете се, ваше благородие…

Трикс се помести и видя зад себе си възрастна лелка с фигура, която приличаше на круша, прегъната на три да пълзи по паркета и да бърше калните следи. Когато размаза повече или по-малко равномерно калта, тя бутна парцала под краката на Трикс и заповяда:

— Изтрийте си подметките, ваше благородие…

Маркел погледна към церемониалмайстора и попита:

— Това няма ли начин да се върши в по-друго време?

— Традиции, сир — въздъхна церемониалмайсторът. — Прието е да се мие подът веднага, щом простолюдието се изнесе.

— Но това е абсурд — меланхолично отбеляза Маркел. — Трябва ли да наблюдавам тази… внушителна…

Лелката хвърли към краля мрачен поглед.

— Тази внушителна… дама — измърмори кралят. — Нали и тя е от простолюдието…

— О, не, тя е старшата придворна дама…

— Това е абсурд — печално повтори кралят.

Старшата придворна дама изцеди парцала в дървеното ведро и се отдалечи, мърморейки:

— Влачат се разни…

— О, не, господарю, това не е абсурд — печално каза церемониалмайсторът. — Това е нещо по-лошо. Традиция.

Маркел погледна Трикс и каза:

— Ти, младежо, сигурно си мислиш, че на кралете им е лесно?

— Не, сир — призна Трикс.

Маркел го изгледа със симпатия. И попита:

— Хайде, бъди честен. Ти сам ли победи витамантите?

— Простете, сир, но не мога честно да ви отговоря — призна Трикс.

— Харесваш ми — кимна Маркел, след кратък размисъл. — Много ми е мъчно, че най-вероятно ще трябва да бъдеш екзекутиран. Знаеш ли — в пристъп на вдъхновение произнесе кралят — ще взема да не те екзекутирам! Не се бой! Дори да кажа, че ще бъдеш екзекутиран, в действителност ще те снабдя с препоръчително писмо, малка сума пари и ти ще можеш под чуждо име да се устроиш като помощник при някой богат търговец…

На Трикс му се стори, че губи разсъдъка си. Струваше ли си старанието да изучи вълшебство, да се влюби в княгинята, за да се върне там, където беше започнал след изгнанието си?

За щастие, в този момент в тронната зала влязоха, по-точно влетяха някакви запъхтени хора. Маркел им махна царствено с ръка — и ето, че до Тиана и Трикс вече стояха Сатор и Дерик Гриз.

— Заповядали сте спешно да се явим, сир… — ниско се поклони Сатор. Той извърна глава, вторачи се в Трикс — и, губейки равновесие, се разпъна върху пода.

— Не прекалявайте, Сатор — намръщи се Маркел. — Подът, разбира се беше току-що измит, но няма нужда чак от толкова раболепие, аз не обичам тези неща.

— Сир! Сир, това е Трикс Соийе! — възкликна Гриз, ставайки.

— Да — хладнокръвно каза кралят. — Благодаря ти, че потвърди самоличността му, защото ние имахме някои съмнения.

— Но… той трябва да бъде арестуван… и окован във вериги, а устата му трябва да бъде запушена! Сир, той е опасен вълшебник!

Маркел се начумери страшно и повиши тон:

— Съвети ли искаш да даваш на своя крал или си дошъл да се разпореждаш в двореца му?!

Сатор замълча. Дерик мълчаливо зяпаше Трикс.

— Говори, Трикс Соийе — заповяда Маркел.

— Господарю мой! — Трикс погледна краля право в очите. — Да, аз помогнах на княгиня Тиана да се спаси. Но го направих, само защото научих, че се готви чудовищно предателство и заговор срещу краля и короната.

— Започна да става много интересно — каза Маркел. — За втори път ми се съобщава за заговор, този път от човека, когото обвиняват в измяна… Продължавай!

— Ваше величество! — продължи Трикс. — Аз разбрах, че съхерцог Сатор Гриз е водил тайни преговори с витамантите. Той свали своя съвладетел, предания на краля Рат Соийе, за да предостави на витамантите безопасен плацдарм за нахлуване на западния бряг на съхерцогството. Приспивайки вашата бдителност с мирен договор и придавайки на действията си привидна легитимност, благодарение на морганатическия брак между Евикейт и Тиана, витамантите се готвеха да нахлуят коварно в кралството и вероломно да завземат властта.

— Ти си разбрал?! — възкликна Сатор.

— Приспивайки моята бдителност?! — изрева Маркел.

— Морганатически?!? — обиди се Тиана.

— Ами да — тихичко и отговори Трикс. — В сравнение с теб, Евикейт е никой!

Херолдът, който беше застанал зад трона, кимна одобрително на Трикс и вдигна нагоре палец.

Маркел стана от трона. Лицето му почервеня от гняв, дланите му се свиха в юмруци:

— Това е страшно обвинение, съхерцог Соийе! — каза кралят. — И ако е справедливо, то…

— Това е чудовищна клевета! — простена Сатор. — Аз нямам никаква вина! Това е клевета, клевета е!

— Как можеш да потвърдиш думите си? — попита Маркел.

— Господарю, ако заповядате да се проведе разследване, да бъдат разпитани слугите и обискирани вещите на Гриз, истината сама ще застане пред вас! — каза Трикс.

— Министърът на тайната канцелария, при мен! — кресна Маркел.

Иззад трона, неочаквано и без да бърза, се показа един висок и сух придворен със скучно лице.

— Вече са изпратени дознатели в резиденцията на Соийе и Гриз, сир — тихо каза той. — На вълшебниците на канцеларията е наредено да се телепортират в съхерцогството и да извършат разследване в двора.

— Колко време ще е нужно за това?

Министърът на тайната канцелария погледна замислено краля.

— На дознателите — около час, ваше величество. А вълшебниците ще се върнат до довечера.

— Прекрасно — реши кралят. — Значи… искам да обядвам. Донесете ми обяда тук. Не сваляйте очи от тези! От всички! — поколеба се за секунда и вече по-меко добави: — Обяд за двама и стол за княгиня Тиана. Останалите ще постоят прави!

Сатор, който беше станал целия на бели и червени петна, гледаше с ненавист Трикс. Дерик беше готов да се разплаче всеки миг.

Трикс също не се чувстваше най-добре.

Да, целта беше постигната. Маркел Веселия явно се беше заинтересувал от заговора.

Какво обаче щеше да стане, ако министърът на тайната канцелария открие измамата?

За това дори не му се мислеше…