Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (14)

13. Преди последното действие

В осем и половина Бруър посети Хемлин в бюрото на отдела за борба срещу контрабандата с наркотици.

Понеделник вечерта Тони Валдива беше застрелян зад волана на кадилака си. Вторник рано сутринта се беше задвижила полицейската машина. В сряда Хари Патлака накара да занемее устата на Белинда ван Дорен, неговата пък бе затворена завинаги от изстрелите на Слоун. А сега, след малко повече от три пъти по двадесет и четири часа, се подготвяше последното действие.

Хемлин и Бруър си размениха информация.

— Най-добре е да отидем при шефа на полицията — каза Хемлин след продължителен разговор. — По-добре е той самият да вземе решение. Не ми харесва особено това усложнение с посланика. Джон Кинси сигурно знае докъде се простират пълномощията ни.

Директорът на полицията ги прие веднага.

— Четох сутрешните вестници. Ако Хари Патлака е удушил момичето по някакви лични причини, тогава това, изглежда, ще даде съвсем друга насока на цялата афера, нали?

Бруър разясни на шефа си най-новото развитие на случая, както и нарочно невярно дадената информация на журналистите.

— Работите са стигнали дотам, че по всяка вероятност ще можем да нанесем тежък удар на „синдиката“. При условие, че престъпниците се чувстват сигурни. И най-малкото подозрение, че сме разбрали правилното положение на нещата, ще ги накара веднага да предупредят човека, когото наричаме „посланика“, както и придружителя му с названието „момчето“. Тогава ще бъде късно да се намесва и парижката Сюрте^[1]. Но ако успеем да конфискуваме по подходящ начин пратката, която ще носи „посланикът“…

— Какво разбирате, инспекторе, под „подходящ начин“?

— Изходната ни точка е разследването на убийството. Но убиецът на Валдива и Белинда се измъкна от обвинението. От страна на наказателното право не може нищо да се направи срещу мъртъвци. Остават подстрекателите. Гангстерите, които са наели убиеца. Каквото и да знаем или предполагаме, то не върши работа пред съда. Липсват доказателства. Затова прехвърлям разследването на убийството в други релси, които водят в областта на наркотиците. В този заобиколен път виждам последния и единствен шанс да намерим улики срещу една от ръководните личности на „синдиката“ — улики, за да бъдат ликвидирани Валдива и Белинда. Затова не трябва да прибързваме с нищо. В никакъв случай не бива да арестуваме „посланика“ и придружителя му още на митницата в летището. Една такава пратка с толкова висока стойност, с каквато безсъмнено ще си имаме работа сега, не се изпраща никога до някой дребен посредник. Щом „синдиката“ рискува хазартно със залог от такава величина, тогава тази „гореща стока“ ще приеме човек от ръководството.

— Няма две мнения по този въпрос — подхвърли Хемлин. — „Посланикът“ ще предаде този „стъф“ на някое, така да се каже, важно място. Предполагам, че придружителят му има повече ролята на надзирател, отколкото на телохранител. Едва ли може да се довериш на дипломати, които са съгласни на такива поръчения.

— Бих искал да следя двамата до целта им — продължи Бруър — и след това да пипна на местопрестъплението не само статистите, но и главните изпълнители. С това постройката на „синдиката“ ще се срути на едно чувствително място и в развалините може би ще открием улики, които ще ни отведат до инициаторите, до хората, които са наели Хари Патлака и „посланика“.

Хемлин погледна директора на полицията.

— Главният въпрос за мене, шефе, е дали ще ни дадете зелена светлина, свобода на действие, за да можем да действаме срещу „посланика“ — в случай, че той наистина е дипломат.

Кинси пафкаше замислено.

— Меродавно за начина ни на действие в този случай е как ще трябва да погледнем на положението му като посланик. И така, изхождам от условието, че се касае за истински дипломат. Ако този посланик е акредитиран към държавния департамент във Вашингтон, тогава той ползува всички права на екстериториалност. За нас той е табу. Също и багажът му. Ако тази версия излезе вярна, тогава ще трябва да гледаме бездейно как той минава през митницата. Вярно, че щом предаде багажа си на някое друго лице, положението се променя. Разбира се, не и в случаите, ако го предаде на носач или шофьор. Но се променя, ако го връчи на някое друго място, да речем, в жилището на трето лице, което не е под закрилата на дипломатическия имунитет.

— Как стоят нещата — попита Бруър, — ако посланикът отседне в някой хотел и заедно с багажа си посети някой от гостите на хотела? Разбира се, че това с нищо не променя неговата лична екстериториалност, но багажът му…

— Ако бъде отворен, инспекторе — Кинси се усмихна, — и вътре се намери хероин или друг наркотик, тогава всички други разсъждения и съображения ще имат вече само теоретично значение. Ако се намерят дипломатически книжа или бельо, тогава това може да има много неприятни последици. Официални протести, шум в пресата и писмени запитвания в Конгреса. Колкото е по-малка страната, която представя посланикът, толкова повече ще важничи. Но струва ми се, че би трябвало да разгледаме нещата и от една друга гледна точка. Мисля, че е съвсем невероятно посланикът, за когото става въпрос, да е някой акредитиран във Вашингтон шеф на дипломатическо представителство. Вероятно негово превъзходителство представя правителството на страната си в някоя европейска държава. В този случай обаче той няма никакви дипломатически привилегии извън държавата, която му е дала агреман^[2]. Вярно е, че към един посланик трябва да се отнасяме винаги внимателно. Но тази учтивост се базира на добро възпитание, а не на някакви права, залегнали в дипломатическия имунитет. Ако господин посланикът не е акредитиран към държавния департамент във Вашингтон, може да бъде претърсен като всеки друг турист или търговец. На първо място пред нас стои задачата да изясним кой и какъв е той.

— Може би е от дипломатическия корпус на ООН? Назначените към Обединените нации дипломати…

Кинси го прекъсна:

— … имат всички права на акредитираните към държавния департамент. Затова трябва да се установи какво е положението на този посланик на „синдиката“. Това ще се разбере от дипломатическия му паспорт. Ако е акредитиран във Вашингтон или към ООН, ръцете ни са вързани. Може да сигнализираме на компетентните американски служби — това е всичко. Но ако той се окаже например посланикът на Хондурас в Люксембург, тогава трябва да преглътне всякаква проверка на багажа си. Нещо повече. Дори и един личен обиск.

— Няма ли да направим допитване до Вашингтон? — напомни Хемлин.

— Излишно е. Имаме писмени директиви. Ако вашият посланик се окаже, тъй да се рече, първо качество, елате пак при мен и тогава ще видим какво може да се направи въпреки това. Ако се числи към другата категория, тогава ръцете ви са развързани.

Разговорът беше приключен.

Бруър и Хемлин закрачиха по коридора.

— Прескочете до нас — предложи Бруър. — Предполагам, че първите резултати от разследванията са вече готови.

— Съгласен, Дейвид. — Хемлин влезе в асансьора. — Как е Лоуит?

— Както може да бъде при тези неприятни обстоятелства. Отскочих за малко до него, преди да дойда в бюрото. Лекарите казват, че ще мине доста време, докато го вкарат отново в строя. — Бруър гледаше неопределено пред себе си. — Не може да се каже, че нашият живот виси на косъм, но често зависи от някой сантиметър. Ако куршумът беше влязъл само пет милиметра по-вляво, Лоуит щеше да легне на носилката с разкъсан панкреас.

В служебната стая на Бруър чакаше докладът относно запитването до всички авиокомпании, които поддържаха въздушни линии през Атлантика.

От ИНТЕРПОЛ бяха пристигнали всички списъци на пътниците, резервирали полет от Париж до Ню Йорк. Между тях се намираха четирима посланици. Имената им бяха отбелязани с червен знак.

От съседната стая влезе Слоун.

— Въпросът с посланиците е изяснен. — Той се наведе над списъка и сравни имената с данните от лентата на телетипа. — Това е представителят на Пакистан в ООН… този тук — посланикът на Турция във Вашингтон… това пък е посланикът на Норвегия в ООН… а това е Артамиро Терано, посланик на тази странна лилипутска република в Централна Америка… той представлява страната си пред правителството в Хага… и… — Слоун посочи една телеграма — … полетът му е бил резервиран в Париж заедно с полета на някакъв човек на име Глен Бойсън. Самолетът каца на летище Нюарк в седем и десет вечерта.

— Бойсън! — извика Хемлин. — Познавам го много добре. Когато обискирахме О’Нийл, намерихме у него адреса на Бойсън.

— А ако изпуснем това „сън“ накрая, ще остане само „Бой“^[3], който е изпратил до Белинда онова писмо с въздушна поща от Париж — забеляза Бруър.

Сарг влезе в стаята през вратата откъм коридора.

— Издирвания като сутрешните не са никакво удоволствие. Всичко, което по някакъв начин има връзка със „синдиката“, е херметически затворено, шефе. Въпреки това можахме да изнамерим някои неща. Все някъде се откриват пукнатини. Човек се натъква на някой недоволен, който си излива гнева, разбира се, предпазливо, и то без да подозира, че пред него е застанал полицай. И така, най-напред двата телефонни номера до „ПН“ в бележника на Белинда. Тези съучастници не будят никакво подозрение, поне на пръв поглед. Единият е някакъв часовникар, Рубенс Блик, а другият — антиквар, Емилио Дженари. Ако се вгледа човек по-внимателно, адресите го карат да се замисли. И двамата господа имат магазини в една сграда до хотел „Сейнт Лусия“, в чиято кулообразна надстройка Пиетро Нарди е наел най-скъпия апартамент. И най-малкият предавател на къси вълни е достатъчен да се предадат на Нарди съвършено незабелязано съобщенията, получени по телефона от Блик или Дженари. Също така незабелязано той би могъл да изпраща по същия път чрез Блик или Дженари своите нареждания до когото си поиска. Дори подслушването на телефона на Нарди би останало безполезно.

— Нарди е наел за лична охрана двама някогашни професионални боксьори — забеляза Хемлин — и поне един от тях стои винаги на пост. При по-особени поводи и двамата са на служба. Един от тях застава пред вратата на апартамента на Нарди, а другият — зад нея. Вратата се отваря отвътре само при определен начин на почукване от външния пост. Това между другото — известно ни е вече.

Сарг продължи доклада си:

— Пиетро Нарди е наредил още завчера на рецепцията в хотела да се направят две резервации за тази вечер. Единственият луксозен апартамент, разположен в кулообразната част от хотела на същия етаж, където е неговото жилище. Втората стая с отделна баня се намира в главната сграда на „Сейнт Лусия“. Апартаменът е запазен за някой си… — Сарг се посъветва с бележника си — … Артамиро Терано, а другата стая — за Глен Бойсън. А за тази вечер, в осем и тридесет минути, Нарди поръчал вечеря за трима души. Както винаги ще бъде сервирана в неговия салон.

Бруър си запали цигара.

— Нарди, посланикът, Бойсън. — Той изпусна дим към тавана. — Сега трябва да помислим по два въпроса. Как ще следим двамата пътници от летището Нюарк до хотел „Сейнт Лусия“ и как ще можем да предотвратим изчезването на куфарчето на посланика с хероина нейде по пътя или пък в хотела?

— Моите хора не бива да се появяват на сцената — заяви Хемлин. — Твърде голяма е опасността да ги разпознае някой от гангстерите. Ние сме враг номер 1 за „синдиката“ и тъй като отдавна е минало времето на изкуствените бради и други подобни детински трикове, ще трябва да останем в сянка.

— Съгласен съм, но не искам да се откажа от вас и хората ви. Най-сетне наркотиците са ваша сфера на действие. Предлагам да стоите в пълна готовност, колкото се може по-близо до мястото на операцията. Ще намерим някое подходящо помещение. — Бруър стана, закрачи нагоре-надолу, замисли се. — Ще хвана по-изкъсо директора на хотела „Сейнт Лусия“. Няма да бъде много въодушевен, но най-сетне ще избере по-малката злина пред далече по-голямата. Или ще прояви готовност да ни сътрудничи и в този случай ще му обещая да проведа цялата акция колкото се може по-безшумно, така да се каже, през задната врата, или ще ни откаже сътрудничество. Тогава хотелът му е заплашен от публичен скандал, който ще му струва твърде скъпо. Опитът ми показва, че шумът е неприятен за всеки хотелиер. Ако не се лъжа в предположенията си, тази вечер той ще нареди на двама новоназначени келнери да помагат при сервирането на вечерята в апартамента на Нарди. — Бруър се усмихна. — Мисля, че Слоун и Сарг ще свикнат бързо с новата си работа.

— Някога бях чувал, шефе — промърмори Слоун, — че на келнерите им е разрешено да изяждат всички остатъци от чер хайвер, вярно ли е?

— Така е, Слоун — отвърна инспекторът. — Но само при условие, че има чер хайвер, че остане нещо от него и че оберкелнерът не го присвои за себе си.

— А следенето от летището до хотела? — прекъсна ги Хемлин.

— Може би от Гетски ще излезе отличен шофьор на такси. Той ще следва колата на Терано и Бойсън от летището Нюарк до хотела. На задната седалка могат да седнат добре прикрити Брайън или Мелъри, за да не пропуснем възможното появяване на познати лица някъде по пътя.

— Добре — съгласи се Хемлин. — Но тогава бих предложил да използувате още една кола за по-голяма сигурност. За случая на случаите. Например при опит за бягство.

— Мога да взема назаем детективи от отдела за грабежи. — Бруър си отбеляза нещо. — Най-безобидното е и те да използуват такси. Дори ако Бойсън е недоверчив и има бдително око, едва ли ще се усъмни в таксиметровите коли при това голямо движение по главните пътища от летището към центъра.

Мелъри се появи с кратък доклад.

— Вероятно сме разгадали съкращението „Пап“. Някакъв грък Пападокополос, собственото име неизвестно, но може да е и Анталкидас. Търговец на едро с ориенталски наркотици и особено с такива, идващи от Средния изток. В последно време е търгувал и в Италия, казват, че бил съпритежател на една ликвидирана от властите тайна кокаинова фабрика в Генуа. Но той не участва в това пътешествие, поне името му не фигурира в списъците на пътниците. Отправих допълнително допитване до ИНТЕРПОЛ.

Хемлин благодари.

— Бъдете готов за тази вечер, Елвис. Ще участвуваме в едно малко шоу. По-подробни указания следобед. — Шефът на отдела за наркотици се изправи. — Имам цял куп текущи дела, Дейвид, не само допълнителните задачи на комисията по разследване на убийства… колкото и интересни да са те. Ще ме намерите по всяко време в бюрото ми. А надвечер съм вече изцяло на ваше разположение. Уведомявайте ме колкото се може по-рано за по-нататъшните указания.

Той се отдалечи заедно с Мелъри.

— Ще тръгвам за хотел „Сейнт Лусия“. Работата там може да се проточи. — Инспекторът се обърна към Сарг:

— Дръжте под наблюдение новите ни приятели Рубенс Блик и Емилио Дженари — ако може, без рискове. — Той стана. — Слоун остава във връзка с ИНТЕРПОЛ и въздушните линии. Иска ми се да знам как е протекло отлитането на Терано и Бойсън. Съберете сведения какъв багаж носят двамата със себе си. Освен това моля за двама детективи от отдела за грабежи. — Инспекторът се запъти към гардероба. — Ще се срещнем тук в пет часа следобед. Важните съобщения да се предават чрез радиовръзката. Имаме достатъчно време за един изобилен обяд. Много се съмнявам, че същото ще се отнася и за вечерта.

Гетски въведе Рой Брайън. Детективът съобщи:

— От четиринадесетте имена от бележката на Белинда девет са регистрирани при нас — някои са наркомани, други — дребни разпределители. Двама са били под подозрение, че са получили „стъф“ от вносители от Сан Франциско. Но доказателствата срещу тях не са били достатъчни. Сам Грийнберг ги е освободил. Трябваше да пуснем двама души от задържаните по време на хайката, защото нямаме никакво основание за предприемане на някакви мерки срещу тях. Продължаваме да разпитваме трима. Но са мълчаливи хора.

— А О’Нийл?

— Обади се един адвокат и ни предложи за него 10000 долара гаранция. Предполагам, че ще успее да измъкне съдебно нареждане за освобождаването му. Моля за по-нататъшни указания, инспекторе.

— Уговорих се с Хемлин да пътувате вечерта в едно такси, което ще кара Гетски, от летището Нюарк до хотела „Сейнт Лусия“. Подробностите ще ви съобщя рано следобед. Уведомете Мелъри, че също трябва да бъде готов в пет и половина и информирайте вашия шеф.

Гетски погледна учудено инспектора.

— Такси ли?

— В цялото управление не познавам друг човек, който би могъл по-добре да играе ролята на таксиметров шофьор, а в случай на нужда да се намеси по-убедително от вас — каза Бруър. — Погрижете се за такси. Главното управление поема цялата отговорност. И разноските.

— Може би ще мога веднага да започна новата си професия, а, шефе? — Гетски натисна дръжката на вратата. — Един таксиметров шофьор печели доста добре. — Той изчезна от стаята, преди инспекторът да успее да му каже нещо. Рой Брайън го последва.

След като двамата се бяха отдалечили, инспекторът започна „маскировката“ си. Това не беше някакъв маскарад, какъвто правят криминалните служители в някои криминални романи, а една промяна на общия външен вид, постигната с най-обикновени средства. Тя му даваше много по-добри възможности да заблуди и добри наблюдатели, защото променяше типа. Дори и беглата среща с някой шпионин, който очакваше определено лице, можеше да премине безопасно, ако бъдеше променено из основи общото впечатление от очаквания външен вид.

Бруър облече модерна жилетка, която веднага придаде съвсем нова черта във външността му. Замени обичайната вратовръзка с весела папионка. Лицето му наистина придоби чужд израз с едни очила, чиято дебела рогова рамка закри до такава степен веждите му, че формата им стана неузнаваема. Сложи си бомбето, навлече ръкавиците от кожа на пекари^[4], взе един стегнато навит чадър с дръжка от слонова кост и се огледа изпитателно в огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба. Насреща го наблюдаваше внимателен англичанин, един недоверчив джентълмен, който и при пролетните слънчеви лъчи не се доверяваше на синевата на небето.

Той остана доволен. Сега трябваше още да промени и походката си. Онова, което знаеха всички криминални чиновници, но само малцина от тях му обръщаха внимание, беше опасността от идентифициране по начина на ходене. И най-доброто предрешаване, най-неузнаваемата външност и пълната промяна на общото впечатление от външния вид не бяха сигурно средство срещу разпознаване, ако походката не бъдеше също така грижливо променена из основи. Някой наблюдател би могъл да не забележи някое познато лице поради пълната промяна в неговата външност, но все пак накрая е възможно да го идентифицира по походката или по определени движения.

Бруър започна да се движи по този съвършено нов начин още докато отиваше към асансьора. Считаше за твърде невероятно да бъде разпознат от някой шпионин от обкръжението на Нарди. Не си беше имал работа със средите на тези хора. Но искаше да избегне неприятните последици от всяка случайност. В крайна сметка въпреки неговото нежелание снимката му постоянно се появяваше във вестниците. Някой „брояч“ във фоайето на „Сейнт Лусия“ можеше да заподозре нещо и от най-малката дреболия. И така, необходима беше предпазливост. Един човек, който още отдалече приличаше на англичанин, не можеше да предизвика никакви асоциации с главното управление.

Бруър накара шофьора на служебната кола (без никакви полицейски отличителни знаци) да спре на Севънт Авеню, една пресечка преди хотел „Сейнт Лусия“. Очите му едва ли забелязаха примамливата зеленина на надалеко разпрострелия се Сентръл Парк. За него паркът не представляваше късче спасена природа сред морето от каменни зидове на Ню Йорк, а само една грижа повече, защото насилията, извършвани постоянно в този район под закрилата на нощната тъмнина и уединението, спадаха към най-трудно разкриваните престъпления.

Той влезе във фоайето на луксозния хотел, приближи се до рецепцията и попита за директора на един английски, който бе очистил старателно от всякакъв американски акцент. Каза, че искал да се споразумее за един по-продължителен престой. В думите си подметна нещо за ООН.

Само след няколко минути го отведоха до една врата с матови стъкла, на които бе написано със златни релефни букви:

Джеймс Херълд Хендриксън

Генерален директор

Посрещна го широко усмихнат около петдесетгодишен господин с добре поддържана външност.

— Заповядайте, седнете, мистър…

— Бруър. Дейвид Бруър.

— Много се радвам, мистър Бруър. Вече научих, че идвате от ООН и желаете да останете по-дълго време в нашия хотел. Няма нищо по-разумно от това. Великолепно решение. Поздравявам ви.

Хендриксън сипеше думите в такова темпо, че отначало инспекторът изобщо не посмя да го прекъсне. Едва след като настъпи малка пауза при последните му думи, Бруър се наведе леко над масивното бюро към генералния директор.

— Трябва да ви разочаровам. Не идвам от ООН, а от главното полицейско управление. Аз съм главният инспектор Дейвид Бруър. Ръководител на комисията по разследване на убийства на Сентър стрийт.

Той беше говорил още по-бързо от Хендриксън, за да изключи всяко прекъсване. Искаше да каже всичко, което щеше да му осигури спокоен разговор. Трябваше да изговори зловещите думи „комисия по разследване на убийства“, защото те винаги имаха резултат.

Генералният директор втренчи в него погледа си със съвършено променен израз на лицето. От приветливата му усмивка не беше останала ни най-малка следа.

— Вие сте главен инспектор на комисията по разследване на убийства? Но какво, за бога, ви… — Той заклати невярващо глава, но все пак се приготви за нещо лошо.

Бруър му даде кратки разяснения. Каза му само най-важното, за да изясни положението. А после добави:

— Имаме желанието да се съобразяваме с вашите интереси. Далече сме от мисълта да навредим по какъвто и да било начин на международната репутация на хотел като вашия. Излишно е да го подчертавам. Но предпоставка за това е съвместната ви работа с нас.

— И в какво ще се състои това сътрудничество? — попита Хендриксън по-скоро нападателно, отколкото отстъпчиво.

— И тъй, във вашия хотел живее Пиетро Нарди. Положително желан гост. Без съмнение заплаща и най-високата цена за най-луксозния апартамент в хотела „Сейнт Лусия“. Това, че връзките и професията му са по-малко похвални, не ви смущава, ако изобщо мога да нарека недоказуемите престъпления един вид редовно упражняване на професия. Важното е чековете да бъдат осребрявани. Впрочем той вероятно заплаща в брой, това може да е необичайно, но гангстерите предпочитат анонимните банкноти пред всякакъв чек. А…

— Не се интересуваме от частния живот на нашите гости — подхвърли генералният директор. — Затова нямаме нито законно основание, нито подходящ персонал.

— Колко правилно — отвърна Бруър с нескрита ирония. — Стара истина е, че парите, които се взимат, не миришат. Но в случая Нарди става въпрос за наркотици и убийство. Най-малкото има подозрение за подстрекателство към убийство. По-точно погледнато, дори към две тежки престъпления. А преди да кажете някоя дума, Хендриксън — гласът на Бруър придоби една не дотам любезна нотка, — искам да ви обърна внимание, че ако направите и най-малкия намек на Пиетро Нарди за това, което научихте от мен, ще си спечелите обвинение от прокуратурата за помагачество след извършване на деянието. Предполагам, че и вие лично предпочитате гостоприемството на „Сейнт Лусия“ пред това на Синг-Синг. Разберете ме добре, Хендриксън, ако някъде си отворите устата, ще отидете в затвора с такава сигурност, с каквато ме виждате сега пред себе си.

Държането на генералния директор изгуби много от самоувереността си.

— Разбира се, винаги ще бъда на страната на правосъдието, инспекторе. Аз…

— Без уверения, а дела — сряза го Бруър. — Мислете и за това, че не става въпрос само за вашата лична репутация, а и за името на „Сейнт Лусия“.

Хендриксън изтри потта от челото си.

— Но какво трябва да направя? Какво искате от мен? Аз съм хотелиер, а не полицай.

— Ние трябва да наблюдаваме Пиетро Нарди и гостите му, които пристигат тази вечер от Париж. Тъй като той има двама телохранители, един пред и един зад входната врата на апартамента му в кулообразната част на хотела, това може да стане възможно само ако двама от детективите ни участвуват при сервирането на вечерята, преоблечени като помощник-келнери. Ваша задача е, или да го наречем, ако желаете, ваша грижа, как тези двама помощника могат да бъдат назначени, без да събудят подозрение в редовния персонал. Моите служители са криминалисти, а не келнери, тъй както и вие сте хотелиер, а не криминалист, но в случай на нужда всеки трябва успешно да се справя и с някоя непозната професия. Полицаите сигурно няма да са безупречни в поднасянето на ястията, но това е и задача на вашия обучен персонал; обаче като помощници моите хора ще се оправят. И така, първият ми въпрос към вас гласи: мога ли да разчитам, че тази част от работата ще бъде уредена гладко и сигурно?

Хендриксън изсумтя. Той запали свръхдебела пура, побутна към Бруър с едно извиняващо движение сребърната изкусно изработена кутия, не забеляза изобщо, че инспекторът благодари с отривист жест и отказа, като си запали цигара.

Най-после той проговори:

— Няма да е лесно, инспекторе. Ние имаме, разбира се, персонал, който изцяло членува в съответния профсъюз.

— Не се тревожете, Хендриксън — прекъсна го Бруър.

— Двамата детективи ще постъпят на работа с профсъюзни членски книжки.

— Тъй ли? — учуди се генералният директор. — Вие изглежда, наистина сте се погрижили предварително за всичко. — Той се облегна замислено назад. — Ако двамата притежават професионални удостоверения, всичко останало ще го уредим някак си. — Той попита с несигурност: — Има ли още нещо?

— Да, но не много. Нуждаем се от помещение, където ще могат да стоят други криминални служители. Достатъчна ни е и малка стая или някое по-голямо служебно помещение, стига малко да го поразтребите, така че все пак вътре да може да се стои. Главното условие е нашите хора да бъдат настанени в най-голяма близост с апартамента на Нарди.

Хендриксън измъкна една папка, извади няколко скици и затърси.

— Свободен е един малък апартамент в коридора, който започва малко косо срещу входа на жилището на Нарди. Никога не се използува. Нарди плаща по-висока цена за заетите от него помещения, но държи да няма съседи нито до себе си, нито срещу себе си. Само в крайни случаи пускаме хора в едностайния апартамент със самостоятелна баня, когато настаняваме редовни наши клиенти за по една нощ, в случай че не сме в състояние да им предложим подходящо жилище. Ако хората ви се задоволят с това…

— Готово, Хендриксън. Въпросът е уреден. Може ли да се наблюдава входната врата на този апартамент откъм вратата на Нарди? Имам предвид дали входът е в зрителното поле на стоящия на пост пред вратата на Нарди телохранител?

Хендриксън посочи с молива си по скицата.

— Не, инспекторе. Вратата на едностайния апартамент е в съседния коридор, който започва косо срещу главния вход на жилището на Нарди. Впрочем това не са повече от шест или седем метра, но поради извивката на коридора няма видимост.

— Добре. А сега едно извънредно важно предупреждение. — Бруър погледна събеседника си сериозно. — Нито дума! На никого! Нито някакъв намек. Никога не можете да знаете на кого служи лицето, с което разговаряте. Нарди и нему подобните заплащат високи суми за всяка ценна информация. Най-малката грешка, Хендриксън, и… вече ви разясних какви ще бъдат последиците.

Бруър се надигна.

— Давам ви думата си, инспекторе — увери го хотелиерът, — но и аз разчитам, че ще спазите обещанието си и ще избегнете всякакъв шум!

— Обещавам ви, че ще ви щадим, доколкото ни позволи развитието на нещата. Опитът ни е твърде голям и ние можем да се справяме тактично и с най-деликатните задачи. Предполагам, че от етажа на Нарди надолу слиза не само асансьорът за гостите на хотела, нали? Трябва да има и служебен асансьор или товарен. Понеже, ако всичко премине според програмата ни, ще трябва да предложим на някои гости на „Сейнт Лусия“ квартира в главното управление. А такава маневра би причинила голямо вълнение сред гостите във фоайето.

— Иска ми се, инспекторе, да сте слезли вече с всички ваши служители и мистър Нарди и който да е още там със служебния асансьор от апартамента в избата. Оттам има директен изход към задната страна на хотела.

— Благодаря за сведението. То е по-важно, отколкото си мислите. — Придружен от Хендриксън, Бруър се отправи към вратата. — Ще ви посетя тук още веднъж. С официално сако, сив раиран панталон и широка вратовръзка. Тогава ще ме поразведете малко из хотела като ваш нов заместник-директор. Ще отидем и към кулообразната част. — Той му кимна и се отдалечи.

Отправи се с колата към „Литъл Хангъри“. Оберкелнерът Бела-бачи го гледа известно време несигурно, а после учудено. Дали това беше добре познатият му гост, или този английски господин само му приличаше? Едва когато Бруър си поръча, Бела-бачи се увери по гласа, че е той.

— Но молия, съвсем не знаел, че мистар са артист. Участва в тиатра или във филм?

— В момента нямам ангажименти, приятелю, и си помислих, че бих могъл да вложа остатъка от последния хонорар в един изобилен обяд — изфилософства Бруър.

Бела-бачи събра невидими трохички от покривката на масата.

— Но молия, артис като мистар получат сигур пак добра роля! — Той веднага премина към една по-приятна за него тема: — Днес специалитет, гулаш пиле, значи чудесно и по домашно направени кюфтенца с грис вътре…

Инспекторът изяде с наслада силно подправеното ядене с ухаещия сметанов сос. Той имаше дарбата да се отърсва от грижите на деня не само вечерно време със събличането на костюма си, но и да се освобождава от професионалните си проблеми и по обед с оставянето на палтото или чадъра на закачалката. Тази способност на моментално изключване допълваше другата: да може да се съсредоточава в най-голяма степен. Но именно това съсредоточаване предполагаше поне временно пълно освобождаване от всички проблеми, за да не се обърка неспасяемо в сложно преплитащите се нишки.

Беше станало почти четири часа, когато влезе в бюрото си.

Най-напред провери дали официалното сако, жилетката, раираният панталон и широката вратовръзка са в безупречно състояние. Едва след като се убеди в това, той седна зад писалището си.

Докладът на Колинз за опитите със сравняване на почерците беше отрицателен. Беше прегледан целият материал от архива на отдела за наркотици, но нито един от съхраняваните там почерци не даваше никакво указание за лицето, чиято ръка беше написала върху листа хартия в портмонето на Белинда: „Понеделник десет и половина вечерта Алън Хюстън“.

Бруър телефонира на Хемлин и го информира за задоволителните споразумения с генералния директор на хотел „Сейнт Лусия“. Тъй като въз основа на съгласието на хотелиера за сътрудничество с полицията бе постигнато изясняване на положението, сега вече нищо не пречеше на обсъждането на плана за действие. Хемлин се съгласи да присъствува на едно заключително съвещание в пет и половина. Щеше да бъде на разположение заедно с Мелъри и Брайън. Четирима други служители от неговия отдел оставаха в резерва. Разделени на две групи, те трябваше да подсигурят главния вход на хотела и входа откъм задната страна. По една служебна кола, без никакви полицейски знаци, щеше да стои за всеки случай на ъгъла на главната сграда със Севънт Авеню, както и на кръстовището с пряката улица откъм задната страна на хотела.

Бруър направи някои допълнения в преписката.

Слоун влезе и докладва:

— Реактивният самолет е излетял по разписание точно на минутата от парижкото летище Орли. Артамиро Терано е дал три парчета багаж, но очевидно едното от тях е на Бойсън. Взел е със себе си в самолета една чанта и дипломатическо куфарче. Глен Бойсън носи само чанта. Според последното съобщение от борда на самолета всичко е наред. Очакват го да кацне на летище Нюарк навреме.

— Откъде е тази информация — от авиокомпанията или от ИНТЕРПОЛ?

— Взех най-важните данни от съобщенията и на двата източника. Ще ги обработя поотделно в доклада и ще ги приложа към преписката. Както и сведенията за гърка.

— Нещо за Пападокополос ли?

— Уведомени от ИНТЕРПОЛ, хората на Сюрте са го открили в хотел „Сен Жорж“ тъкмо когато се бил върнал от Орли. Съгласно желанието ни, не са се намесили, за да се избегне възможността, той да изпрати на Терано някоя предупредителна телеграма. — Слоун въздъхна. — Техниката е нож с две остриета. На нас ни помага да залавяме престъпници, а на престъпниците помага да се измъкват от намесата на полицията. Сюрте няма да изпуска гърка от очи, докато не получи допълнителни информации. ИНТЕРПОЛ е помолил специалните служби в Атина, Пирея, Солун и Генуа за допълнителни сведения. Липсват преки улики срещу човека с това трудно за изговаряне име, но няма съмнение относно вида на търговията му. Наркотици в разнообразна форма.

— Предайте всичко това на Хемлин. Положително ще го интересува. Едва ли ще има значение за нашите разследвания във връзка с убийствата. Поне няма пряка връзка. В пет и половина в заседателната зала на съвещание!

На прага на стаята Слоун се сблъска със Сарг, който, изглежда, много бързаше.

— Преди двадесет и пет минути Емилио Дженари и Рубенс Блик напуснаха магазините си почти едновременно. При Блик остана да работи някакъв полуглух поляк. В антикварния магазин продължава да обслужва клиентите една възрастна жена. Стори ми се подозрително, че Блик и Дженари напуснаха сградата поотделно, сблъскаха се като че ли неволно на ъгъла със Севънт Авеню, а после се отдалечиха в противоположни посоки.

— Какво има толкова подозрително? — попита Бруър.

— Видях ясно, шефе, как Дженари тикна нещо в ръката на Блик. Цялата работа беше добре съгласувана.

— Защо не проследихте часовникаря?

— Защото точно когато стигнах кръстовището, той спря малко по-надолу едно такси и отпътува. Безсмислено беше да тичам подир него. А наоколо не се виждаше друго такси.

— Може би нямаше да бъде лошо да тръгнете по петите на антикваря?

— Можах да настигна Дженари. Той се разходи два пъти по околните пресечки, постоя малко замислено пред задния вход на „Сейнт Лусия“, изглежда, че размисляше нещо, отправи се към входа на гаража, поговори с един от миячите на коли, който тъкмо в този момент си почиваше, и най-накрая се отправи бавно към дома си. Помислих си, че може би ще е целесъобразно да поговоря с човека от гаража. Но след по-обстойно размисляне се отказах. Имаше твърде голяма опасност да е в някаква връзка с Дженари или дори да е член на организацията на Нарди. Минах по другата страна на улицата, видях как миячът влезе в остъклената будка на пазача и вдигна телефонната слушалка. — Сарг сви рамене. — Когато се върнах в обратна посока, той все още говореше по телефона. Не биваше да рискувам повече да стоя на тази улица с толкова малко движение. И ето че се върнах.

Бруър се приближи до прозореца, отвори го, погледна навън към улицата, към олющените от времето фасади на къщите, които изглеждаха мрачни, въпреки греещото слънце, и се обърна.

— Мъчна за разгадаване е цялата тази случка. Може да е както случайност, така и добре замислена съобщителна система. Доколкото е възможно, в планирането съм предвидил всички вероятни промени. Освен това Хемлин ще подсигури с хората си лицевата и задната страна на хотела. На летището няма да се намесваме, значи, там няма да очакваме нищо и от страна на престъпниците. Пътят към „Сейнт Лусия“ е подсигурен чрез Гетски и Брайън, освен това ще бъдат следвани от такси с двама детективи от отдел „Грабежи“. А в хотела… — Той погледна часовника. — В пет и половина в заседателната зала е последното обсъждане на положението.

След като Сарг се беше отдалечил, Бруър започна да нахвърля с груби линии скицата на преддверието към апартамента на Нарди заедно със съседните коридори, асансьорите, едностайния апартамент и всички врати. Той обозначи различните места според значението им за провеждането на акцията.

В пет и половина се появи Хемлин. Бруър се отправи заедно с него към заседателната зала, където Гетски, Слоун, Сарг, Брайън и Мелъри вече седяха около масата и разговаряха за случая. Хемлин седна до Бруър.

Инспекторът разгърна пред себе си преписката и скицата.

— Ще направя кратък обзор на цялото развитие на случая, а след това ще обсъдим най-подробно всеки етап от предстоящата акция. Не трябва да имаме нито предвидени, нито непредвидени неудачи. Нищо, ама абсолютно нищо няма да предоставяме на случайността. Пред комисията по разследване на убийства стои въпросът за две тежки престъпления, извършителят на които няма да се яви пред никой земен съд; обаче неговите подстрекатели не бива да останат необезпокоявани. А за отдела по наркотиците съществува възможността да бъде заловено ръководството на „синдиката“ — без да споменаваме конфискуването на една пратка хероин, която би донесла на хиляди хора още по-голямо нещастие, за да могат няколко безсъвестни престъпници да сложат в джоба си баснословни печалби. И така, да започваме…

— Един момент — прекъсна го Хемлин. — Доколкото мога отсега да преценя положението, Терано и Бойсън ще бъдат под наблюдение по пътя от летището до хотела, а след това едва след като се появят на вечерята при Нарди. Какво ще стане с времето от влизането им в хотел „Сейнт Лусия“ до момента, когато посетят Нарди? През това време ще ги изгубим из очи. Следователно ще им бъде възможно да скрият някъде хероина.

— Сарг и Слоун все пак ще могат като помощник-келнери да се движат в известна степен свободно, например да обикалят по коридорите. Никой няма да има нещо против. Ще могат поне от разстояние да държат под наблюдение вратите на апартаментите на Терано и Бойсън. Трябва да се откажем от всяко по-старателно следене, за да не възбудим и най-малкото подозрение. Иначе ще хвърлят хероина в умивалника, защото ще им бъде по-леко да понесат даже някоя огромна загуба, отколкото сигурния затвор. Трябва да изхождаме от положението, че гангстерите се чувствуват сигурни. В такъв случай те ще поднесат своя „стъф“ на шефа си по време на вечерята. Като ордьовър или десерт. Това ще определи момента на намесата ни. Трябва да се примирим с риска, когато ще бъдат извън постоянното ни наблюдение — от пристигането им в хотела до посещението им при Нарди. Според закона за по-малкото зло.

— Убедихте ме — призна Хемлин. — И така, започвайте!