Стивън Кинг
11/22/63 (5)

2

В закусвалнята си Ал използваше солидна ресторантьорска стъклария, но каната със студен чай в хладилника му май беше кристал Уотърфорд. В чая лениво се полюшваше цял лимон с набраздена кора за по-пълно извличане на вкуса. Аз сложих лед в две чаши, налях чая и ги отнесох в дневната. Ал отпи дълга бавна глътка от своята и примижа доволно.

— Ей това се казва работа. Точно в момента на Ал всичко му е наред. Ония хапове са вълшебни. Пристрастяваш се като едното нищо, ама въпреки туй са невероятни. Даже спират кашлицата за малко. Към полунощ болката пак ще почне да се събужда, но до тогава трябва да сме успели да си поговорим — той пак отпи и ми се усмихна безрадостно. — Ежедневните неща си оставали хубави до самия край. Никога нямаше да предположа.

— Ал, какво ще се случи с… онази пролука към миналото, ако махнат караваната ти от там и построят магазин на мястото й?

— Нямам представа, точно както нямам представа как можех да купувам същото месо отново и отново. Мисля си, че вероятно ще изчезне. Мисля, че и тя е някакво природно чудо като гейзера Олд Фейтфул или ония шантави балансирани камъни в западна Австралия, или някоя река, дето си сменя посоката на течението според фазите на луната. Такива чудесии са фина работа, приятел. Малко да се поразмести земната кора, малко да се промени температурата или ако им метнеш една-две пръчки динамит и изчезват.

— Значи не мислиш, че ще се случи… знам ли… някой катаклизъм? — в главата ми се въртеше картината на самолет, летящ на височина 11 километра, чийто корпус се разкъсва и всичко от кабината бива засмукано навън, включително пътниците. Бях виждал нещо подобно в някакъв филм.

— Не ми се вярва, ама то кой ли знае? Знам само, че аз нищо не мога да направя по въпроса, каквото ще да става. Освен ако не искаш да ти прехвърля договора на теб. Тогава можеш да идеш в Националното общество за защита на исторически паметници и да им кажеш: „Ей, момчета, не може да им позволите да строят магазин в двора на фабриката Уоръмбо, ами че там има тунел за пътуване във времето. Знам че не е за вярване, затуй дайте да ви покажа.“

За момент се замислих за тази възможност, защото Ал беше прав — пукнатината, водеща в миналото със сигурност беше деликатна. Кой знае, може би ще се спука като сапунен мехур, стига само караваната да се поразклати по-силно. А след това ми хрумна как федералните власти откриват, че могат да пращат специални части в миналото, за да променят каквото им скимне. Нямах представа дали това е възможно, но ако беше, последното което би ми се искало, е да видя как същите веселяци, изобретили биологичното оръжие и компютърно управляваните бомби, натрапват политическите си възгледи на беззащитната жива история. И веднага щом тази мисъл изскочи в главата ми, в същата секунда дори, вече знаех какво ще поиска Ал от мен. Липсваха ми само подробностите. Оставих си студения чай и се изправих.

— Не. По никакъв начин. Дума да не става.

Той прие думите ми спокойно. Можех да си го обясня с въздействието на Оксиконтина, но не бях толкова глупав. Той беше наясно, че не бих изоставил току така подобно нещо. Любопитството ми (да не говорим за изумлението ми) вероятно се подаваше направо от кожата като бодли на таралеж. Защо част от мен искаше да чуе подробностите.

— Тъй, виждам че мога да пропусна общите приказки и да мина по същество — каза Ал. — Хубаво. Сядай долу, Джейк, и ще те светна каква е единствената причина да не си изпия целия запас от малки розови хапченца наведнъж.

Аз продължавах да стърча прав, така че той допълни:

— Хайде сега, знам че искаш да ме изслушаш, пък и какво толкова? Даже да можех да те накарам да направиш нещо тук, в ’11-та, което аз не мога, по никакъв начин не бих могъл да те принудя да свършиш нещо в онова време. Веднъж щом се върнеш там, Ал Темпълтън ще е само четиригодишно хлапе в Блумингтън, Индиана, което препуска из двора с маска на Самотния рейнджър и не е съвсем наясно как се ползва тоалетната. Тъй че сядай. Както казват в телевизионните реклами, не поемаш никакви ангажименти.

Тъй. Майка ми от друга страна би казала: „На дявола гласът е меден“. Но въпреки това седнах.

3

— Чувал ли си го тоя израз „вододелен момент“, приятел?

Кимнах. Не беше нужно човек да е учител по английски, за да го е чувал, даже не беше нужно човек да е грамотен. Това е едно от онези досадни езикови недоносчета, дето кабеларките редовно вкарват в новинарските си емисии, заедно с „към този момент“ и „както става ясно“. Но най-вбесяващото (което аз многократно и енергично бях критикувал пред явно отегчените си ученици) е напълно безсмисленото „някои хора твърдят“ или „мнозина вярват“.

— Знаеш ли откъде произхожда?

— Не.

— Картография. Вододел е даден терен, обикновено планински или горист, чиито води се отичат в една река. Историята също е река, не мислиш ли?

— Да, предполагам, че е така — отпих още малко от чая си.

— Понякога събитията, които променят историята, се простират нашироко, като обилен продължителен дъжд, падащ над един цял вододел, заради който в крайна сметка реката може да прелее от руслото си. Но реката може да се наводни и в слънчев ден. Достатъчно е да падне тежък проливен дъжд върху малка част от вододела. В историята също се случват такива внезапни порои. Да ти изреждам ли примери? Единадесети септември? Или когато Буш спечели срещу Гор през двехилядната година?

— Не можеш да сравняваш национални избори с внезапен порой, Ал.

— По принцип, може би не, но точно онези президентските избори са в отделна категория. Да речем, че имаш възможност да се върнеш във Флорида, през есента на двехилядната година и да похарчиш към двеста хиляди долара за каузата на Гор?

— Два малки проблема — отвърнах аз. — Първо, не разполагам с такива пари, и второ, аз съм гимназиален учител. Мога да ти разкажа всичко за болезнената концентрация на Томас Улф върху фигурата на майка му, но опре ли до политика съм като индианец в железница.

Той нетърпеливо махна с ръка, при което пръстенът от флота едва не изхвърча от кльощавия му пръст.

— Парите не са проблем. Засега ще трябва да приемеш това на доверие. А пък да си предварително осведомен обикновено е сто пъти по-добре от натрупания опит. Разликата във Флорида била по-малко от шестстотин гласа. Мислиш ли, че ще успееш да купиш шестстотин гласа в деня на изборите с помощта на двеста хиляди долара, ако се стигне до там?

— Може би — отговорих аз. — Вероятно. Ще потърся такива общности, където обичайно цари безразличие и чиито представители рядко гласуват — няма да е трудно да се намерят — и после ще им нарина пачките.

Ал се ухили, като разкри липсващите си зъби и болнави венци.

— Че защо пък не, в Чикаго така правят от години.

Идеята за купуване на президентството за по-малко от стойността на Мерцедес-Бенц седан ме остави безмълвен.

— Но когато става въпрос за внезапни исторически порои, вододелните моменти, които най-лесно се променят, са покушенията — извършените и предотвратените. Един невзрачен малоумник на име Гаврило Принцип застрелва ерцхерцог Франц Фердинанд Австрийски и ето ти го началото на първата световна война. От друга страна, Клаус фон Щауфенберг не успява да убие Хитлер през ’44-та — малко му остава, ама ядец — така че войната продължава и още милиони умират.

Вярно, и аз съм го гледал този филм. Ал продължи.

— Значи, за ерцхерцог Фердинанд и за Хитлер ние нищо не можем да направим, те са извън нашите възможности.

Мислех да му спомена, че не съм давал съгласие да говори от името на двама ни, но си замълчах. Чувствах се като човек, който чете много мрачна книга. Роман на Томас Харди, да речем. Знаеш как ще завърши всичко, но вместо това да развали удоволствието от четенето, то някак успява дори да увеличи вълнението. Като да гледаш дете, което засилва електрическото си влакче все повече и повече и е само въпрос на време то да изхвърчи на някой завой.

— Виж за единадесети септември, ако искаш да оправиш тая каша, ще трябва да почакаш четиридесет и три години. Дотогава ще си чукнал осемдесетака, ако изобщо доживееш.

Сега ми стана ясно защо джуджето държеше тексаското знаме. То явно беше сувенир от последното пътуване на Ал във времето.

— Ти дори не успя да стигнеш до ’63-та, а?

Той не отговори нищо, но и не отклони погледа си от мен. Очите му, които бяха изглеждали сълзливи и мътни в закусвалнята по-рано същия следобед, сега блестяха. Изглеждаха почти младежки.

— Защото за това става въпрос, нали? Далас, 1963 г.

— Точно така — отвърна той. — Аз трябваше да се откажа, но ти не си болен, приятел. Ти си здрав, в разцвета на силите си. Ти можеш да се върнеш и да го спреш.

Той се приведе напред и очите му не просто блестяха, те направо горяха.

— Ти можеш да промениш историята, Джейк. Разбираш ли? Джон Кенеди може да оцелее.

4

Известни са ми основните положения на трилъра като жанр — достатъчно трилъри съм прочел в живота си. Знам, че най-важното е постоянно да държиш читателя в напрежение и да го караш да се съмнява. Но ако изобщо сте научили нещо за моя характер въз основа на изключителните събития от онзи побъркан ден, ви е ясно, че аз исках да съм напълно сигурен. Кристи Епинг беше станала Кристи Томпсън (нали помните: момче среща момиче на терен на АА) и аз бях съвсем сам. Двамата нямахме дори деца, за чието попечителство да се борим. Бях добър в професията си, но бих излъгал ако кажа, че работата ми предлагаше кой знае какви предизвикателства. Единственото преживяване в живота ми, което може да мине за приключение, беше едно пътуване след колежа. С един приятел обиколихме на стоп Канада, но като се има предвид ведрия характер и отзивчивостта на повечето канадци, и това приключение не беше кой знае колко вълнуващо. А сега изведнъж ми се отваряше възможност да стана ключова фигура в американската, та даже и в световна история. Така че, да, да, да, много исках да бъда сигурен.

Но в същото време се страхувах.

— Ами, ако нещо се обърка? — допих си чая на четири големи глътки и ледените кубчета се удариха в зъбите ми. — Ако, да речем, успея да го спася, но това влоши нещата, вместо да ги оправи? Ами, ако се върна и открия, че Америка е под фашистки режим? Или, че земята е толкова замърсена, та хората трябва постоянно да носят газови маски?

— Тогава пак ще се върнеш — каза той. — Обратно на девети септември, ’58-ма, в дванадесет без две минути по обед. И така ще отмениш всичко, което се е случило. Нали помниш, всяко пътуване е първо.

— Добре, ами ако промените са толкова радикални, че твоята малка закусвалня изобщо не си е на мястото?

Той се засмя.

— Тогава ще се наложи да доизживееш живота си в миналото. И нима това ще е толкова лошо? Ти си учител по английски и пак ще можеш да преподаваш, ама изобщо няма да ти се наложи. Аз прекарах там четири години и натрупах цяло богатство. Искаш ли да знаеш как, Джейк?

Може би и сам бих се сетил, но предпочетох да поклатя глава отрицателно.

— Залози. Много внимавах, защото не исках да привличам внимание и особено не ми се щеше горилата на някой букмейкър да ми строши краката. Но пък ако знаеш предварително кой е победителят във всички значими спортни събития между лятото на ’58-ма и есента на ’63-та можеш да си позволиш да си внимателен. Не казвам, че ще можеш да си живееш като крал, защото това би било опасно. Казвам само, че нищо няма да ти пречи да живееш комфортно. И мисля, че закусвалнята още ще си е там. Беше си на мястото за моето връщане, пък аз промених доста неща. Всеки го прави. Даже само да идеш до магазина за хляб и мляко и променящ някак бъдещето. Чувал ли си за ефекта на пеперудата? Това е една научна фантасмагория, дето накратко се свежда до…

Тук той се закашля. За първи път, откакто бях влязъл. Грабна една попивателна кърпа от кутията, покри с нея устата си и се преви напред. От гърдите му се надигна отвратителен ръмжащ звук. Сякаш половината му вътрешности се бяха разхлабили и се удряха помежду си като блъскащите се колички в увеселителен парк. Накрая пристъпът свърши. Той погледна салфетката, направи гримаса, сгъна я и я изхвърли.

— Извинявай приятел, тая орална менструация е отвратителна.

— Леле боже, Ал!

Той сви рамене.

— Какво пък, ако сам не можеш да се шегуваш със себе си, какво ти остава? До къде бях стигнал?

— Говореше за ефекта на пеперудата.

— Вярно. Означава, че малки събития мога да имат големи, кажгоде, последствия. Идеята е, че ако някой вземе та убие пеперуда в Китай, четиридесет години по-късно — или пък сто — в Перу има земетресение. Това и на теб ли ти звучи толкова откачено, колкото на мен?

Наистина звучеше откачено, но аз се сетих за един от най-популярните парадокси на теорията за пътуване във времето и му го сервирах.

— Ами ако се върнеш и убиеш собствения си дядо?

— Защо, мамка му, ти е притрябвало да правиш такова нещо?

Това беше добър въпрос, затова просто го подканих да продължи.

— Днес ти промени миналото по кой знае колко дребни начини само, като влезе в Кенебек Фрут, но стълбата към моя килер и ’11-та все така си беше на мястото, нали? И градът е същият, какъвто го остави.

— Така изглежда, но ти говориш за нещо много по-значимо. За спасяването на Кенеди.

— О, за много повече неща говоря, даже. Това няма да ти е някаква пеперуда в Китай, приятел. По този начин ще спасиш и Робърт Кенеди, защото, ако Джон оцелее след Далас, Робърт едва ли ще се кандидатира за президент през ’68-ма. Страната няма да е готова да замени един Кенеди с друг.

— Няма как да си сигурен.

— Не, обаче слушай. Да не мислиш, че ако спасиш Джон, брат му все още ще има причина да се намира в хотел Амбасадор в дванадесет и петнадесет през нощта на пети юни, ’68-ма? И дори да е там, дали Сирхан Сирхан пак ще работи в кухнята на хотела?

Може би, но вероятността беше незначителна. Ако вкарате милион променливи в едно уравнение, естествено, че отговорът ще се променя.

— Ами Мартин Лутър Кинг? Дали той ще се случи да е в Мемфис през април на ’68-ма? И дори да е, дали ще се окаже на балкона на мотел Лорейн точно навреме, за да попадне пред куршума на Джеймс Еърл Рей? Как мислиш?

— Ако онази пеперудена теория е вярна, вероятно не.

— И аз тъй мисля. И ако Кинг остане жив, расовите размирици след смъртта му няма да се случат и може би Фред Хамптън^[2] няма да бъде застрелян в Чикаго.

— Кой?

Той не обърна внимание на въпроса ми.

— Ако се замислиш, че то и Симбионистката армия за освобождение^[3] няма да се появи. Без САО Пати Хърст няма да бъде отвлечена, а ако това не се случи, може би сред бялото население от средната класа ще цари значително по-малко страх от черните им сънародници.

— Извинявай, но изгубих нишката. Да ти напомня, че аз съм учил литература.

— Изгуби я, защото знаеш повече за Гражданската война през деветнайсти век, отколкото за другата, дето разкъса страната след покушението на Кенеди в Далас. Ако те попитам кой е играл в „Абсолвентът“, сигурен съм, че ще можеш да ми кажеш. Но ако те питам кого Лий Харви Озуалд се е опитал да убие само няколко месеца преди да застреля Кенеди, сигурно само ще зяпнеш. Понеже цялата тая работя някак си се е потулила.

— Озуалд е направил опит да убие някой друг преди Кенеди? — това не го бях чувал преди, но пък почти всичко, което знаех за убийството на президента Кенеди идваше от филм на Оливър Стоун. Ал обаче и този път не си прекъсна тирадата, за да ми отговори.

— А какво ще кажеш за Виетнам? Джонсън беше тоя който раздуха цялата работа. Кенеди беше привърженик на студената война, дума да няма, но Джонсън направи следващата крачка. И той страдаше от същия „аз-имам-по-големи-топки“ комплекс, заради който Буш се изтипоса пред камерите и каза: „Да ви видим колко струвате“. Може би Кенеди щеше да си промени мнението. Джонсън и Никсън не бяха способни на такова нещо. Благодарение на тях изгубихме почти шестдесет хиляди американски войници в тази война, а Виетнам, южен и северен, загуби милиони. Дали сметките биха били толкова кървави, ако Кенеди не беше умрял в Далас?

— Не знам. Но и ти няма как да знаеш, Ал.

— Вярно е, ама аз доста поразучих новата американска история и си мисля, че, ако го спасим, има голяма вероятност нещата да се променят към добро. Пък и какво толкова — ако се окаже, че всичко е отишло по дяволите, просто изтриваш цялата работа. Като да изтриеш псувня от черна дъска.

— Или, изобщо не успявам да се върна и въобще няма да разбера какво се е случило.

— Глупости. Ти си млад. Стига да не те премаже някое такси или да получиш инфаркт, ще живееш достатъчно, за да видиш какво ще се случи.

Аз поседях потънал в мисли и забил поглед в скута си. Ал ме остави да мисля. Накрая вдигнах глава.

— Трябва доста да си прочел за покушението и за Озуалд.

— Всичко, което успях да намеря, приятел.

— Напълно ли си сигурен, че той го е извършил? Защото съществуват поне хиляда други версии. Това даже и аз го знам. Ами ако се върна и успея да спра Озуалд а междувременно някой друг гръмне Кенеди откъм Граси Хил или както там му беше името?

— Граси Нол. И да, почти съм сигурен, че е бил Озуалд. Повечето версии за конспирация са доста откачени и през годините много от тях са опровергани. Например идеята, че стрелецът хич не бил Озуалд, а някой, който приличал на него. През ’81-ва тялото беше ексхумирано и направиха ДНК проба. Той си беше, отровният дребен плъх — той направи пауза преди да продължи. — Аз се срещнах с него, ако искаш да знаеш.

Аз се облещих.

— Стига бе!

— О, да. Даже разменихме няколко думи. Това стана във Форт Уърт. Той и жена му, Марина — тя беше рускиня — бяха на гости на брата на Озуалд във Форт Уърт. Ако Лий някога е обичал някого, това е бил брат му, Боби. Аз се мотаех около двора на Боби Озуалд, подпрян на един телефонен стълб. Пушех цигара и се преструвах, че чета вестник. Сърцето ми така блъскаше, че пулсът ми трябва да е стигнал двеста. Лий и Марина излязоха заедно. Тя носеше дъщеря им, Джун. Тя беше ей такъв фъстък, още нямаше година. Детето спеше. Ози беше с панталон каки и риза с копчета на якичката, протрита около яката. Крачолите на панталона му бяха изгладени с ръб, но бяха мръсни. Беше престанал да си подстригва по войнишки, но косата му още не беше кой знае колко пораснала. А Марина, леле майко, какво парче! Тъмна коса, ярко зелени очи, гладка кожа. Приличаше на същинска филмова звезда. Ако решиш да се върнеш, сам ще видиш. Тя му каза нещо на руски докато вървяха по пътеката пред къщата. Той й отговори. Усмихваше се, когато го каза, но после я блъсна. Тя едва не падна. Детето се събути и почна да плаче. А той все така се усмихваше.

— Ти си го видял? Със собствените си очи? — независимо от собственото ми малко пътуване в миналото, бях почти сигурен, че или нещо се е заблудил, или направо лъже.

— Да. Тя излезе през портата и мина покрай мен с наведена глава, притиснала бебето до гърдите си. Все едно изобщо ме нямаше там. Обаче той дойде право при мен, достатъчно близо, за да мога да помирише одеколона, с който се беше опитал да скрие миризмата на пот. Носът му беше покрит с черни пори. Само от вида на дрехите и обувките му — които бяха съвсем протрити и изтърбушени отзад, се виждаше че е без пукната пара, но по израза на лицето му личеше, че това няма значение. Т.е. за него нямаше значение. Той се мислеше за голяма работа.

Ал се замисли за момент, после тръсна глава.

— Не, не се мислеше. Той знаеше, че е голяма работа. Просто чакаше всички останали да го проумеят. Та ето го там, на една ръка разстояние от мен и не си мисли, че не ми хрумна да се протегна и да вкопча ръце във врата му още там…

— И защо не го направи? Или просто да го беше застрелял?

— Пред жена му и детето? Ти би ли могъл да го направиш, Джейк?

Нямаше нужда да се замислям преди да отговоря.

— Вероятно не.

— И аз така. А си имах и други причини. Една от тях беше алергията към щатския затвор… и електрическия стол. Това се случваше на улицата посред бял ден.

— А.

— А така. Та той още се усмихваше, като дойде при мен. Надут и превзет колкото искаш. Тая усмивка се вижда на всяка снимка, която са му правили някога. По същия начин се хили и на снимката от полицейското управление в Далас, след като са го арестували за убийството на президента и на един патрулиращ полицай, дето му се изпречил, докато се опитвал да се измъкне. Та идва значи при мен и ми казва: „Какво гледаш, господине?“. Казвам му: „Нищо, приятел“. А той отвръща: „Тогава гледай си работата“. Марина го чакаше на пет-шест метра от нас и се опитваше да успокои бебето. Беше адски горещо, но тя носеше кърпа на главата, както повечето европейки по онова време. Той отиде при нея, сграбчи й лакътя, сякаш беше полицай, а не съпругът й, и каза: „Похода, похода“ — „върви, върви“. Тя му каза нещо, може би го попита дали иска да поноси бебето. Но той само я блъсна и каза: „Похода, сука“ — „върви, кучко“. И тя тръгна. Продължиха надолу към спирката на автобуса и това беше.

— Ти говориш руски?

— Не, но имам добър слух и компютър. Тъй де, тук имам компютър.

— Видя ли ги пак след това?

— Само отдалече. Но дотогава здравето ми сериозно се беше влошило — той се ухили. — Във Форт Уърт е най-доброто тексаско барбекю, но аз не можах да го опитам. Понякога животът е жесток. Отидох на доктор, той ми постави диагноза, дето и сам можех да я отгатна дотогава и ето ме обратно в двадесет и първи век. Но пък то нямаше и какво толкова да им се гледа повече. Просто един кльощав негодник, тормозещ жена си и очакващ да стане известен.

Ал се приведе напред.

— Знаеш ли какво е представлявал мъжът, който промени цялата американска история? Бил е от ония хлапета, дето мятат камъни по другите деца и после бягат. Докато се запише във флота — за да е като брат си Боби, той е боготворил Боби — вече бил живял на двадесетина места, от Ню Орлийнс до Ню Йорк. Имал големи идеи и не разбирал защо хората не искат да ги чуят. Това направо го вбесявало, но така и не изтрило онази префърцунена усмивка от лицето му. Знаеш ли как го е нарекъл Уилям Манчестър?

— Не — не знаех дори кой е Уилям Манчестър.

— Окаян скитник. Манчестър има предвид всички версии за конспирация, дето се нароиха след покушението и след като самият Озуалд беше убит. Това поне нали го знаеш?

— Естествено — отвърнах аз раздразнен. — Убил го е един тип на има Джак Руби.

Но като се има предвид колко невеж се бях оказал по въпроса, Ал сигурно имаше право да се съмнява в знанията ми.

— Манчестър казва, че ако поставиш убитият президент в едното блюдо на везната, а Озуалд, окаяния скитник, в другото, те няма как да се уравновесят. Че ако искаш да откриеш някакъв смисъл в смъртта на Кенеди, трябва да добавиш нещо по-тежко. Което обяснява множеството различни теории на конспирацията. Например, че било дело на мафията — Карлос Марсело наредил убийството. Или КГБ. Или Кастро, който искал да си върне на ЦРУ, задето се опитали да го затрият с отровни пури. А има хора, които и до днес вярват, че е бил Линдън Джонсън, защото искал той да бъде президент. Обаче в крайна сметка — Ал поклати глава, — почти сигурно е, че Озуалд го е извършил. Нали си чувал за Бръснача на Окам?

Беше приятно поне в нещо да съм сигурен.

— Да, това е най-очевидната истина, понякога го наричат принципа на простотата: „При равни други условия, най-простото обяснение обикновено е правилното“. А ти защо не го уби в някакъв момент, когато не е бил на улицата с жена си и детето? Ти също си бил във флота. Когато разбра колко си болен, защо просто не уби гадината?

— Защото да си деветдесет и пет процента сигурен не е като да си напълно сигурен. Защото може и да беше нищожество, но беше глава на семейство. Защото след ареста му, самият Озуалд беше казал, че е бил само нечия пионка и аз исках да съм сигурен, че не лъже. Не мисля, че в тоя наш свят изобщо можеш да си сто процента сигурен в нещо, но аз исках да стигна поне до деветдесет и осем. Но и нямах намерение да чакам чак до двадесет и втори ноември, за да отскоча до Тексаското училищно книгохранилище, това вече щеше да е съвсем на ръба, поради една важна причина, която трябва да ти разкрия.

Очите му бяха изгубили блясъка си и бръчките по лицето му пак се бяха задълбочили. Беше страшно колко бързо се изчерпваха силите му.

— Записал съм всичко подробно, искам да го прочетеш. Всъщност, искам да го назубриш дума по дума. Ако обичаш, погледни върху телевизора, приятел. Ще ме прощаваш, ама не ми се мърда от тук.

На телевизора имаше дебела синя тетрадка. На корицата беше отпечатана цената й — двадесет и пет цента. Марката не ми беше позната.

— Какво е „Кресгис“?

— Веригата универсални магазини, известна като Кеймарт. Не гледай какво пише на корицата, важното е какво е написано вътре. Това е хронология на действията на Озуалд, а също и всички доказателства събрани срещу него, които впрочем няма да ти се наложи да четеш, ако приемеш моята дума по въпроса, защото ще спреш малкия негодяй през април ’63-та, повече от половин година преди Кенеди да отиде в Далас.

— Защо април?

— Защото тъкмо тогава някой се опита да убие генерал Едуин Уокър. Само дето той вече не беше генерал по това време. Лично Джон Кенеди го уволни още през ’61-ва. Генерал Еди раздавал на хората си сегрегационна литература и ги принуждавал да я четат.

— Него ли се е опитал да застреля Озуалд?

— Това трябва да разбереш. Оръжието беше същото, доказано е с балистична експертиза. Аз лично изчаках да мине стрелбата. Можех да си позволя да не се намесвам, защото знаех, че този път стрелецът ще пропусне. Куршумът закачил дървената рамка в средата на кухненския прозорец на Уокър. Не се отклонил много, но достатъчно. Куршумът буквално минал през косата му, а трески от разцепения обков одраскали ръката му. С толкова се отърва. Не казвам, че е заслужавал да умре — малко хора са толкова зли, та да заслужават да бъдат гръмнати от засада — но аз лично бих заменил Уокър за Кенеди по всяко време.

Почти не го слушах. Прелиствах тетрадката на Ал за Озуалд. Страница след страница бяха плътно изпълнени със записки. В началото почеркът беше съвсем четлив, към края не толкова. Последните няколко страници вече си личеше, че са писани от болен човек. Затворих тетрадката и казах:

— Ако беше успял да докажеш, че Озуалд е стрелял по генерал Уокър, това е щяло да сложи край на съмненията ти?

— Да, трябваше да съм сигурен, че е в състояние да направи такова нещо. Ози е лош човек, Джейк — както биха се изразили през ’58-ма, непрокопсаник — но да биеш жена си и да я държиш едва ли не като затворник, понеже тя не говори местния език, все още не означава, че си убиец. А има и още нещо. Даже да не се бях разболял от пустия му рак, знаех че няма да имам друг шанс да оправя нещата, ако премахнех Озуалд, а после се окажеше, че някой друг е стрелял по президента. Човек като чукне шестдесетака, вече не го търси, ако ме разбираш.

— А непременно ли трябваше да го убиваш? Не можеше ли, знам ли, да му припишеш вината за някакво престъпление?

— Може и да можеше, ама аз вече се бях разболял. Пък и не знам дали щях да се справя, даже да бях здрав. Изглеждаше по-просто да го затрия веднъж завинаги, когато се убедя, че е бил той. Като да размажеш оса преди да е успяла да те ужили.

Аз замълчах и се замислих. Часовникът на стената показваше десет и половина. В началото на разговора Ал беше казал, че сигурно ще се чувства добре докъм полунощ, но от пръв поглед се виждаше, че доста е преувеличил.

Върнах двете чаши в кухнята, изплакнах ги и ги оставих да се отцедят. Имах чувството че в главата ми фучи торнадо, но вместо крави, огради и листове хартия, това торнадо вихреше имена: Лий Озуалд, Боби Озуалд, Марина Озуалд, Едуин Уокър, Фред Хамптън, Пати Хърст. Заедно с тях се въртяха и доста ярки абревиатури като декоративни фигурки, изтръгнати от капаците на луксозни коли — Дж.Ф.К, Р.Ф.К., М.Л.К., САО. Циклонът имаше и свой собствен глас, който повтаряше две руски думи отново и отново с провлачен южняшки акцент: „Похода, сука“ — „върви, кучко“.

5

— Колко време имам, за да реша? — попитах.

— Не много. Закусвалнята ще изчезне в края на месеца. Говорих с адвокат да видя дали мога да спечеля малко време — да пробвам да ги съдя или нещо такова — но той не ми даде особени надежди. Виждал ли си такава табела в магазин за мебели: „Договорът ни за наем изтече, тотална разпродажба“.

— Да.

— В девет от десет случая това е само търговски трик, но моят случай се явява десетият. При това не ти говоря за някой магазин с подбити цени, дето се намъква на моето място, говоря за Бийн, а като става дума да търговия на дребно в щата Мейн, Ел Ел Бийн е най-голямата горила в джунглата. Дойде ли първи юли, закусвалнята ще се изпари като Енрон. Но това не е най-големият проблем. До първи юли и аз може да съм се изпарил. Стига ми само да настина и ще умра от пневмония за три дни. Може да направя инфаркт или инсулт. Или без да искам сам да се затрия с тия хапчета Оксиконтин. Сестрата, дето ме навестява през деня, всеки ден ме пита дали внимавам да не прекалявам с дозата. Аз наистина внимавам, ама пак я виждам как се тревожи, че някоя сутрин, като дойде, аз ще съм хвърлил топа, щото съм се надрусал толкова, че съм изгубил бройката. Освен това тия хапчета малко затрудняват дишането, пък мойте дробове вече са прецакани. И като капак на всичко, доста съм отслабнал.

— Сериозно? Не бях забелязал.

— Не ми се прави на умник, приятел — като стигнеш на моите години, тогава да те видя. Във всеки случай искам да вземеш и това, заедно с тетрадката — той ми подаде ключ. — За закусвалнята е. Ако ме потърсиш утре и сестрата ти каже, че съм се поминал през нощта, ще трябва да действаш бързо. Ако приемем, че изобщо решиш да действаш, де.

— Ал, нали не се каниш да…

— Просто за всеки случай. Защото това е много важно, Джейк. Лично за мен, нищо друго не е по-важно. Ако някога си си мечтал да промениш света, сега имаш шанс да го направиш. Да спасиш Кенеди, да спасиш брат му. Да спасиш Мартин Лутър Кинг. Да спреш расовите размирици. Може би дори да предотвратиш Виетнам. Само да се отървеш от окаяния скитник, приятел, и може да спасиш милиони животи.

— Звучи адски примамливо, но няма нужда да вземам ключа. Утре слънцето ще изгрее и ти още ще се возиш на нашето голямо синьо возило.

— Деветдесет и пет процента сигурно. Ама не е като да е напълно сигурно. Вземи проклетия ключ.

Взех проклетия ключ и го сложих в джоба си.

— Ще те оставя да почиваш.

— Само още нещо преди да тръгнеш. Трябва да ти кажа за Каролин Пулин и Анди Калъм. По-добре седни, Джейк. Ще отнеме няколко минути.

— Изтощен си, имаш нужда от сън.

— Ще спя, като пукна. Сядай долу.

6

След като открил заешката дупка, както той я нарече, отначало на Ал му било достатъчно да я използва за купуване на провизии и, за да урежда по някой и друг залог при един букмейкър от Луистън, така че да натрупа малко капитал в тогавашни пари. Освен това от време на време си вземал кратка почивка на езерото Себаго, което било пълно с вкусна и съвсем ядлива риба. По онова време хората се тревожели за последиците от тестване на ядрени бомби, но опасността от живачно отравяне от риба, плувала в замърсени води, била още далеч напред в бъдещето. Той нарече тези разходки (понякога оставал там вторник и сряда, друг път се застоявал чак до петък) миниваканции. Времето винаги било хубаво (защото винаги било същото време) и ловът винаги бил успешен (той сигурно улавял поне някои от рибите отново и отново всеки път).

— Напълно ми е ясно как се чувстваш, Джейк, защото и аз бях в абсолютен шок първите няколко години. Знаеш ли какво значи да преживееш истински шок? Да слезеш по онези стълби посред януарския североизточен студ и да излезеш под яркото септемврийско слънце. Време като за риза с къс ръкав, нали?

Кимнах му да продължава. Цветът съвсем беше изчезнал от лицето му и кашлицата беше почти постоянна.

— Обаче, ако има достатъчно време, човек може да свикне с всичко. Така че, когато шокът най-после взе да отшумява, започнах да си мисля, че си има причина да открия заешката дупка. Точно тогава почнах да си мисля за Кенеди. И тук се връщаме на твоя въпрос от по-рано: може ли да се промени миналото? Аз не се тревожех от последствията, поне в началото, а само дали изобщо може да се направи. При едно от пътуванията ми до езерото Себаго взех нож и издълбах „Ал Т. от 2007“ на дърво близо до хижата, където нощувах. Когато се върнах тук, скочих в колата и отидох до езерото. Хижите вече ги няма — построили са хотел на тяхно място. Но дървото си беше там. Както и моят надпис. Остарял и загладен, но налице: Ал Т. от 2007. Така разбрах, че може да се получи. И тогава почнах да мисля за ефекта на пеперудата. По онова време в Лисбън Фолс е имало местен вестник, Лисбън Уикли Ентърпрайс. Библиотеката беше прехвърлила сканираните броеве от микрофилм в компютър през ’05-та. Това доста улесни нещата. Търсех новина за едно произшествие, случило се през зимата на ’58-ма. Съвсем конкретно произшествие. Бях готов да търся чак до началото на ’59-та, ако се наложи, но го открих още на петнадесети ноември, ’58-ма. Дванадесет годишно момиче на име Каролин Пулин било на лов с баща си отвъд реката в онази част на Дърам, която се нарича Боуи Хил. Към два следобед — било събота — един ловец от Дърам, Андрю Калъм стрелял по сърна в същата местност. Пропуснал сърната, но улучил момичето. Въпреки че тя била на четвърт миля от него, той я улучил. Често си мисля за това, да знаеш. Когато Озуалд пропусна генерал Уокър, той беше на по-малко от стотина метра от него. Но куршумът се удари в дървената рамка и пропусна. Куршумът, който парализирал момичето на Пулин изминал повече от четиристотин метра — много повече от разстоянието на изстрела, убил Кенеди — и пропуснал всяко дърво и всеки клон по пътя си. Даже връхчето на някой клон да беше закачил, сигурно щеше да пропусне момичето. Така че, да, често си мисля за това.

Точно тогава за първи път ми хрумна тая мисъл, как животът се обръща за миг. И не беше за последен път. Ал грабна нова попивателна кърпа, изкашля се, плю, хвърли я в коша. След това си пое въздух, колкото можа, и продължи. Не се опитах да го спра. Само слушах като хипнотизиран.

— Претърсих архива на вестника за материали с нейното име и открих още няколко истории. Завършила гимназията в Лисбън Фолс през ’65-та — година по-късно от връстниците си, но успяла — и после продължила в Университета на Мейн. Учила бизнес администрация. Станала счетоводител. Устроила се в Грей, на десетина мили от езерото Себаго, където ходех на моите миниваканции, и работела самостоятелно, без да е част от някоя фирма. Знаеш ли кой е един от най-големите й клиенти?

Поклатих глава.

— Джон Крафтс от Фолс. Скуиги Уитън, един от търговците в автомобилната къща, беше редовен клиент на закусвалнята и когато един ден ми каза, че си провеждат годишната инвентаризация и, че счетоводителката им е там в момента и преглежда бумагите, аз се постарах да ида дотам и да я видя лично. По това време тя вече беше на шестдесет и четири и… нали знаеш как някои жени се разхубавяват с възрастта?

Отговорих утвърдително, като си мислех за майката на Кристи, чието лице достигна пълния си потенциал чак около петдесетата й година.

— Същото важи за Каролин Пулин. Лицето й има класически черти, каквито особено биха се харесали на някой художник от преди двеста, триста години, а косата й е дълга и съвсем бяла и тя я носи спусната по гърба.

— Човек ще си помисли, че си се влюбил, Ал.

Беше му останала достатъчно сила да ми вдигне среден пръст.

— Освен това беше в изключителна форма. Което не е чудно, де — неомъжена жена, която всеки ден сама се прехвърля в количката си, прехвърля количката в специалния бус, който кара, прехвърля себе си в и от леглото, в банята и така нататък. Скуиги каза, че съвсем сама се грижела за себе си. Бях впечатлен.

— И реши да я спасиш? Като един вид тест.

— Слязох в заешката дупка, но този път останах в хижата в Себаго повече от два месеца. Казах на собственика, че чичо ми е умрял и ми оставил малко пари. Това трябва да го запомниш приятел — богатият чичо, дето се е поминал е чудесно обяснение. Всички ти вярват, защото всички се надяват да се случи и на тях. И така дочаках петнадесети ноември, ’58-ма. Изобщо не се занимавах с Пулинови. Като се има предвид идеята ми за Озуалд, много повече ме вълнуваше стрелецът, Калъм. Бях го проучил и знаех, че живее на около миля от Боуи Хил, близо до старата житница на Дърам. Реших да отида там преди да е тръгнал за гората, ама не стана точно така.

Излязох от хижата си в Себаго рано, което беше добре, защото само след миля по пътя колата, която бях наел от Херц, взе че спука гума. Извадих резервната, смених я и, макара че тя изглеждаше съвсем наред, след още една миля и тя изгърмя. Отидох на стоп до бензиностанция Есо в Нейпълс, обаче монтьорът там ми каза, че бил прекалено зает, за да дойде да смени гумата на наетия Шевролет. Мисля, че просто беше ядосан, задето пропуска съботния лов. Бакшиш от двадесет долара му промени мнението, но аз така и не успях да стигна до Дърам преди обед. Избрах стария околовръстен път, защото това е най-краткия маршрут, обаче познай! Мостът на потока Чакъл беше паднал в проклетата река. Големи червенобели прегради, оранжеви конуси и голям надпис „Пътят е затворен“.

Дотогава вече ми беше ясно какво се случва и все повече се съмнявах, дали ще успея да свърша каквото бях тръгнал да върша. Имай предвид, че излязох в осем сутринта, просто за всеки случай, и ми отне повече от четири часа да мина осемнадесет мили. Но не се отказах. Минах по пътя на Методистката църква, като форсирах оная наета таратайка, колкото можах и вдигнах страшна пушилка — всички пътища в района бяха черни по онова време.

Та значи тук-там виждам коли и камиони, паркирани от двете страни на пътя или в началото на горските пътища, а също и доста ловджии с отворени пушки в ръце. Всеки един от тях вдигна ръка да ме поздрави — хората са дружелюбни през ’58-ма, дума да няма. Аз също ги поздравявах в отговор, но през цялото време се чудех кога ще се спука следващата гума. Или направо ще изгърми. Ако се беше случило, сигурно щях да свърша в канавката, защото карах като луд. Помня как един от ловджиите ми направи знак с ръка да понамаля, но аз не му обърнах внимание.

Профучах нагоре по Боуи Хил и тъкмо, като минавах покрай стария център за срещи, видях един пикап, паркиран до гробището. На вратата беше написано Строителни и дърводелски услуги Пулин. Кабината му беше празна. Пулин и дъщеря му вече бяха в гората, може би седяха в някоя просека, ядяха си обяда и си говореха, както всички бащи и дъщери си говорят. Или поне както аз си представям, че си говорят. Аз самият дъщери не съм имал…

Последва поредния пристъп на кашлица, който завърши с ужасен хъркащ звук.

— Мамка му, ама как боли — простена той.

— Ал, трябва да спреш.

Той поклати глава и избърса струйка кръв от долната си устна с опакото на ръката си.

— Точно в момента трябва да си довърша историята, така че млъквай. Та значи, хубавичко огледах пикапа, както фучах с шестдесет мили в час и, когато пак погледнах пътя, той беше препречен от паднало дърво. Едвам успях да спра преди да се натреса в него. Дървото не беше кой знае колко голямо, пък аз преди да се разболея бях доста як. Освен това вече бях направо бесен. Излязох от колата и почнах да се боря с проклетото дърво. Докато го дърпах — и псувах като хамалин през цялото време — от другата страна на дървото се появи кола и спря. Отвътре излезе мъж с оранжева ловна жилетка. Не бях сигурен дали това е моят човек, защото вестникът така и не беше публикувал негова снимка, обаче изглежда беше на нужната възраст.

Та идва той при мен и казва: „Дай да ти помогна, друже.“ Аз му викам: „Благодаря“ и протягам ръка: „Бил Лидлоу“. Той стисна ръката ми и отвърна: „Анди Калъм“ — значи наистина беше моят човек. След всички перипетии докато стигна до Дърам, не можех да повярвам на късмета си. Все едно бях ударил джакпота. Той подхвана дървото от другия край и заедно го преместихме. След това аз се тръшнах направо на пътя и се хванах за гърдите. Той ме попита дали съм добре и аз му казах: „Идея си нямам. Никога не съм получавал инфаркт, ама тоя май ще ми е първият“. Ето така господин Анди Калъм изобщо не стигна до лова онзи ноемврийски следобед, Джейк, и съответно не простреля момичето. Беше твърде зает да кара добрия стар Бил Лидлоу до болницата в Луистън.

— Значи си успял? Направил си го?

— И още как. В болницата им казах, че на обяд съм изял един голям стар герой — както по онова време са наричали италианските сандвичи — и ми поставиха диагноза „остро стомашно неразположение“. Платих си двадесет и пет долара в брой и ме пратиха да си ходя. Калъм ме изчака и после ме върна до наетата ми кола. Какво ще кажеш за подобна отзивчивост, а? Същата вечер се прибрах обратно в ’11-та, само дето се появих точно две минути след като бях тръгнал. Подобно нещо ще ти разбърка усещането за време и без да се качваш на самолет. Първата ми работа беше да се отбия в библиотеката и да погледна материала за дипломирането на гимназистите през ’65-та. Преди, тоя материал беше илюстриран със снимка на Каролин Пулин. На снимката тогавашният директор — Ърл Хигинс, отдавна не е сред живите, да го прощава Господ, беше се навел да връчи дипломата на момиче в инвалидната количка, издокарано в пелерина и шапка. Под снимката пишеше: „Каролин Пулин постига важна победа в дългия си път към пълно възстановяване.“

— И намери ли снимката?

— Материалът за абитуриентите си беше там. Това винаги е история за първа страница в малките градове, но след като се върнах от пътуването си в ’58-ма, снимката беше на момче с нескопосана прическа ала Бийтълс, застанало на подиума и надписът под снимката беше: „Първенецът на випуска Тревър «Бъди» Бригс говори пред абитуриентите“. Бяха изброили всички завършващи — имената бяха само стотина — и Каролин Пулин не беше сред тях. Така че проверих историята за абитуриентите през ’64-та, когато по принцип е трябвало да завърши, ако не е била толкова заета да се възстановява от огнестрелна рана в гръбнака. И, бинго! Нито снимка, нито специално споменаване — тя просто беше включена в списъка между Дейвид Плат и Стефани Рудиър.

— Просто едно от децата, така ли?

— Така. След това потърсих името й в архива на вестника и намерих няколко резултата след ’64-та. Не много, три или четири. Нищо фрапиращо, обикновена жена, живееща обикновен живот. Учила бизнес администрация в Университета на Мейн, после специализирала в Ню Хампшир. Намерих още една история от ’79та, почти към края на съществуването на вестника. „Студентка от Лисбън Фолс печели националното състезание по отглеждане на лилии“. Имаше и нейна снимка — стоеше на собствените си два здрави крака и държеше печелившото цвете. Живееше… живее… не съм сигурен, кое от двете е правилно да се каже, сигурно и двете… в един град близо до Олбъни, Ню Йорк.

— Женена? Деца?

— Не мисля. На снимката тя държи лилията и на лявата й ръка не се вижда пръстен. Знам какво си мислиш — не се е променило кой знае какво, само дето не е парализирана. Но откъде можеш да си сигурен? Тя живееше на съвсем различно място, влияеше върху живота на съвсем различни хора. Хора, с които никога не би се запознала, ако Калъм я беше прострелял и тя си беше останала във Фолс. Разбираш ли ме?

В интерес на истината, беше много трудно да се каже така ли е или не, но аз се съгласих с него, за да може да си довърши историята преди да е припаднал. Възнамерявах да му помогна да си легне преди да си тръгна.

— Опитвам се да ти кажа, Джейк, че миналото може да бъде променено, но никак не е лесно. Онази сутрин аз се чувствах като някой, който се мъчи да се измъкна от найлонов чорап — тъкмо го изхлузиш донякъде и той пак се свие и остане все така стегнат. Накрая струва ми се просто се наложи да го разкъсам.

— А защо е толкова трудно? Да не би миналото да не желае да бъде променено?

— Нещо не желае миналото да се променя, изобщо не се съмнявам. Но е възможно! Ако се подготвиш за пречките, които ще те очакват, е възможно — Ал ме погледна, очите му блестяха на изпитото му лице. — В общи линии, историята на Каролин Пулин завършва с „И тя заживяла щастливо“, не мислиш ли?

— Да.

— А сега погледни под корицата на тетрадката, дето ти дадох, приятел, и виж дали няма да си промениш мнението. Една малка изрезка, която разпечатах днес.

Отворих тетрадката и намерих картонен джоб. За събиране на паметни бележки и визитни картички вероятно. Вътре беше сложен само един сгънат лист. Аз го взех, отворих го и дълго го разглеждах. Беше компютърна разпечатка на първа страница на Уикли Лисбън Ентърпрайс от осемнадесети юни, ’65-та. Заглавието гласеше: „Учениците, завършващи през ’65-та, се дипломират със смях и сълзи“. На снимката един плешив мъж, прибрал плоската си шапка под мишница, за да не падне от главата му, се беше навел към усмихнато момиче в инвалидна количка. Той държеше единия край на дипломата, а тя другия. „Каролин Пулин постига важна победа в дългия си път към пълно възстановяване“, пишеше отдолу.

Погледнах Ал объркан.

— Но щом си променил миналото и си я спасил, откъде се взе това?

— Всяко пътуване е първо, приятел, нали помниш?

— О, боже. Значи, когато си се върнал, за да спреш Озуалд, всичко, което си направил, за да спасиш Пулин е било изтрито?

— Да… и не.

— Как така да и не?

— Пътуването за спасяване на Кенеди щеше да е последното ми пътуване, но нямах бърза работа да стигна до Тексас. Защо да си давам зор — през септември ’58-ма Заека Ози, както го наричали приятелите му във флота, дори не е бил в Америка. По онова време той се е плацикал из южния Пасифик заедно с поделението си, за да пазят демокрацията в Япония и Формоза. Така че се настаних в хижата си на езерото Себаго и изчаках до петнадесети ноември. Пак. И този път тръгнах още по-рано сутринта, което беше много правилно решение от моя страна, понеже тоя път колата не просто спука гума. Тоя път направо й се откачи носещият мост. Наложи се да платя на механика в Нейпълс шестдесет долара, за да ми позволи да ползвам колата му за деня и даже му оставих пръстена си от флота за допълнителна гаранция. И това не беше всичко, което ми се случи, но ще пропусна подробностите…

— Мостът в Дърам пак ли беше паднал?

— Не знам, приятел, дори не се опитах да мина оттам. По мое мнение, който не се учи от грешките си, е идиот. А едно нещо, което бях научил със сигурност, беше откъде ще се появи Андрю Калъм и затова се постарах да стигна там навреме. Дървото пак беше препречило пътя и аз пак се борех с него, когато той пристигна. Съвсем скоро се обади и болката в гърдите ми… както преди. Изиграх си цялата сценка, Каролин Пулин прекара съботния лов с баща си без проблеми и две седмици по-късно аз си грабнах шапката и се метнах на влака за Тексас.

— Добре, тогава защо на тази снимка тя все пак е в инвалидна количка?

— Защото всяко пътуване надолу в заешката дупка връща нещата в състоянието, в което са били тогава — след тези думи Ал ми хвърли продължителен поглед, за да види дали ще проумея думите му. И след минута аз ги проумях.

— Аз…?

— Точно така, приятел. Днес следобед ти си купи халба безалкохолна бира. И между другото върна Каролин Пулин в инвалидната й количка.