Стивън Кинг
11/22/63 (34)

Финални бележки

30.09.1958 г

Настаних се в стая 7 на Странноприемница Бор.

Платих с пари от портфейла от щраусова кожа, който ми беше подарил един стар приятел. Парите, както месото, купено от супермаркет Червено и бяло и ризите, купени от мъжко облекло Мейсън, не изчезват. Ако всяко пътуване наистина занулява брояча, те биха изчезнали, но първото не е вярно, затова второто не се случва. Парите, за разлика от портфейла, не бяха от Ал. Те ми бяха дадени от агент Хоусти, който ме остави да се измъкна и това можеше да се окаже чудесно за света като цяло.

Или пък не. Не знам.

Утре е първи октомври. В Дери децата на семейство Данинг вече планират костюмите си за Вси Светии. Елън, малката червенокоса сладурана, смята да се маскира като принцеса Лятоесен Зимапролет. Обаче няма да има този шанс. Ако отида в Дери сега, мога да убия Франк Данинг и да спася нейния празник, но няма да го направя. Няма да отида и в Дърам, за да спася Каролин Пулин от заблудения изстрел на Анди Калъм. Въпросът беше, дали ще отида в Джоуди? Не може да става и дума пак да спася Кенеди, но дали бъдещата история на света е чак толкова крехка, та не би могла да понесе любовта на двама гимназиални учители? Толкова ли ще пострада, ако те се оженят, танцуват на песни на Бийтълс като „Искам да държа ръката ти“ и живеят съвсем незабележителния си живот?

Не знам. Не знам.

Тя може изобщо да не иска да ме погледне. Този път няма да сме на тридесет и пет и двадесет и осем. Този път, аз щях да съм на четиридесет и две или и три. И щях да изглеждам още по-възрастен. Обаче, видите ли, аз вярвам в любовта. Любовта е единствената реална магия. Не вярвам в такива неща като орис или съдба, но вярвам, че кръвта призовава кръв, умът призовава ум и сърцето притегля сърце.

Сейди танцува Мадисън със зачервено лице и се смее.

Сейди ми казва пак да оближа устните й.

Сейди ме пита дали искам да вляза и ми предлага кекс.

Един мъж и една жена. Толкова много ли искам?

Не знам. Не знам.

Какво съм правил, откакто се върнах тук, след като не се каня да спасявам никого, ще попитате? Записвах спомените си. Имам си писалка — подарък от Майк и Боби Джил, нали ги помните — така че отидох пеш до близкия магазин и си купих десет пълнителя. Мастилото е черно, което пасва на настроението ми. Купих също дузина дебели бележници и изписах всички, освен последния. Близо до магазина имаше представителство на Уестърн Ауто, от където си купих лопата и стоманена каса, чиято ключалка работи с шифър. Общата стойност на покупките ми беше седемнадесет долара и деветнадесет цента. Дали те са достатъчни да съсипят света? Какво ще се случи с продавача, чийто обичаен житейски ход бях променил съвсем малко с покупката си?

Не знам, но знам следното: веднъж помогнах на един гимназиален футболист да намери призванието си като актьор и приятелката му получи огромен белег на лицето. Някой би казал, че двете неща не са свързани, но и вие, и аз знаем, че е така, нали? Пеперудата разперва криле.

Три седмици писах по цял ден, всеки ден. Някои дни по дванадесет часа. Други по четиринадесет. Писалката препускаше ли, препускаше. Китката ме заболя. Потопих я в студена вода и продължих да пиша. Някои вечери ходех до автокиното на Лисбън Фолс, където имат специална цена за клиенти без кола — тридесет цента. Сядах на един от сгъваемите столове пред павилиона за почерпки до детската площадка. Пак гледах „Дългото горещо лято“. Гледах „Мостът на река Куей“ и „Южният Пасифик“. Гледах „Страхотийствената двойна прожекция“, включваща „Мухата“ и „Буцата“. И се чудех какво променям. Ако само убиех някоя мравка, се чудех това какво ще промени десет години по-късно. Или двадесет. Или четиридесет.

Не знам. Не знам.

Ето още нещо, което знам. Миналото е твърдоглаво по същата причина, поради която костенурката има твърда черупка — защото плътта вътре е крехка и беззащитна.

И още нещо. Множеството възможности и избори, които правим всеки ден, са музиката на живота ни. Те са като струни на китара. Ако прокараш пръсти по тях, те издават приятен звук. Хармония. Но после струните се увеличават: десет, сто, хиляда, милион. Размножават се! Хари не знаеше какъв е онзи разкъсващ мокър звук, но аз съм убеден, че знам. Това е звукът на твърде тежка хармония, създадена от твърде много струни.

Ако изпееш горно до с достатъчно силен и чист глас, можеш да строшиш фин кристал. Ако изсвириш правилната хармония и я прекараш през усилвател, можеш да натрошиш стъклата на прозорците. Тогава логично е (поне за мен), че ако подредиш достатъчно струни на механизма на времето, ще можеш да разрушиш цялата реалност.

И все пак, всяко пътуване почти занулява брояча. Вярно, остава утайка, Човекът с охрената карта го беше казал и аз му вярвах. Но, може би, ако не правех твърде големи промени… Ако не направех нищо друго, освен да отида в Джоуди и пак се запозная със Сейди… Ако двамата се случеше да си допаднем и да се влюбим…

Исках това да се случи и може би беше възможно. Кръвта призовава кръв, сърцето притегля сърце. Но тя ще иска деца. Тогава ще си кажа ли, че едно дете повече или по-малко няма да е от кой знае какво значение? Или две? Или три? Все пак, това е времето на големите семейства. Ще живеем тихо, няма да причиняваме вълни.

Само че всяко дете ще е една вълна.

Всеки наш дъх ще е една вълна.

„Трябва да се върнеш един последен път. От теб зависи да затвориш кръга. Моите желания нямат нищо общо.“, беше казал Човекът с охрената карта.

Нима наистина обмислях възможността да застраша целия свят — или цялата реалност — заради жената, която обичах? Подобни идеи правеха лудостта на Лий да изглежда незначителна.

Мъжът с карта, затъкната в шапката, ме чака до сушилната барака. Усещам го там. Той едва ли ми праща умствени позиви, но аз имам чувството, че го прави. „Върни се. Не е нужно да бъдеш Джимлата. Не е късно пак да си бъдеш само Джейк. Да бъдеш от добрите, да станеше пак добър ангел. Забрави президента, спаси света. Направи го, докато още има време.“

Да.

Ще го направя.

Вероятно ще го направя.

Утре.

Утре няма да е късно, нали?

01.10.1958 г

Още съм в странноприемницата. Още пиша.

Най-много ме тормозят съмненията за Клейтън. За него си мислех, докато зареждах последния пълнител във вярната си писалка и пак за него мисля сега. Само ако можех да съм сигурен, че тя е в безопасност от него. Дали Клейтън все така ще се появи в нейната къща на улица Бий Трий, ако аз не присъствам в картинката? Може би нашата връзка със Сейди беше последната капка, която беше преляла чашата на лудостта му? Но той беше решил да я последва в Тексас преди да знае за нас и ако го направи пак, този път може да пререже гърлото й, а не бузата. Дийк и аз няма да сме там да го спрем.

Но път той може и да е знаел за нас. Сейди може да е писала на приятелка в Савана, а тя пък може да е споделила с друга приятелка и така новината, че Сейди си е намерила нов мъж — такъв, който не е на ясно със закона на метлата — най-накрая да е стигнала до бившия й съпруг. Ако мен ме нямаше, вероятно нищо от това нямаше да се случи и Сейди щеше да е в безопасност.

Дамата или тигърът?^[1]

Не знам. Не знам.

Есента постепенно настъпва.

06.10.1958 г

Снощи пак ходих до киното. Беше последната им прожекция. В понеделник ще сложат табелата, че сезонът е приключил. Последната им програма беше две кратки анимации за Заека Бъгс и още една двойка филми на ужасите. Беше ми студено. Имам пари да си купя палто, но вече ме е страх да купувам каквото и да било. Мисля само за промените, които причинявам.

След края на първия филм обаче отидох да си взема горещо кафе. Мислех си: Това няма да промени нищо, но също си мислех: Откъде си сигурен?

Когато излязох от павилиона, на площадката, която само преди месец щеше да е пълна, имаше само едно дете. Беше момиче с джинсово яке и ярко червени панталони. Скачаше на въже. Приличаше на Розет Темпълтън. Докато скачаше си броеше сама.

— Тръгнах по пътя, но пътят беше хлъзгав. Ударих си пръста, пръстът ми беше кървав. Чувате ли всички? Десет, сто, хиляда! Моята вярна любов е пеперуда!

Наложи се да си тръгна, защото се разтреперих неудържимо.

Поетите може би са способни да жертват целия свят в името на любовта, но не и обикновените мъже като мен. Утре, ако заешката дупка си е още на мястото, се връщам обратно. Но преди това…

Кафето не беше единственото, което си купих от павилиона.

07.10.1958 г

Касата от Уестърн Ауто е отворена на леглото. Лопатата е в гардероба. (кой знае какво си е помислила камериерката при вида й). Последният ми пълнител привършва, но това не е проблем, защото ми остават само още две или три страници. Ще сложа ръкописа в касата и после ще я заровя близо до езерцето, където някога изхвърлих мобилния си телефон. Ще я заровя дълбоко в меката тъмна почва. Може би някой ден някой ще я намери. Може би ти, който четеш сега, си я намерил. Стига, разбира се, бъдещето да се случи. Което скоро ще стане ясно.

Казвам си (с надежда, със страх), че трите седмици, прекарани тук, не са променили много. Ал беше прекарал четири години в миналото и се завърна в съвсем нормално настояще… макар че да си призная, понякога се чудя за възможната връзка с атентата срещу кулите в Ню Йорк и японското земетресение. Казвам си, че никаква връзка няма… но не мога да съм сигурен.

Трябва също да кажа, че за мен ’11-та вече не е настоящето. Филип Нолан беше Човекът без родина, аз съм човекът без свое време. Подозирам, че винаги ще е така. Дори да се върна в своята собствена ’11-та, пак ще се чувствам като чужд пришълец.

На бюрото до мен има картичка със снимка на коли, събрани пред голям кино екран. В павилиона на лисбънското кино продаваха само такива. Написах съобщението, написах и адреса: Дийкън Симънс, Гимназия на Джоуди, Тексас. Понечих да напише Обединено денолмско средно училище, но се сетих, че до включването на местната гимназия в обединеното училище оставаха още няколко години.

Съобщението гласи: „Скъпи Дийк, когато новата библиотекарка пристигне, моля грижи се за нея. Тя ще има нужда от ангел пазител, особено през април 1963 г. Моля те, повярвай ми.“

В главата си чувам как Човекът с охрената карта шепне: „Не го прави, Джейк. Ако се предполага Клейтън да я убие и ти му попречиш, ще причиниш промяна… а както вече знаеш, промените са лошо нещо. Без значение колко са благородни намеренията.“

Но тук става въпрос за Сейди!, отговарям му аз и, макар никога да не съм бил ревлив мъж, сега усещам как сълзите се надигат. Те изгарят очите ми. Става въпрос за Сейди и аз я обичам! Как да си мълча, когато той може да я убие?

Отговорът му е твърдоглав като самото минало: „Затвори кръга“.

Така че накъсвам картичката, пускам парчетата в пепелник и ги запалвам. В стаята няма димен детектор, който да включи аларма и да съобщи на света какво съм направил. Чува се само моето хрипкаво хлипане. Все едно съм я убил със собствените си ръце. Скоро ще заровя касата с ръкописа и ще се върна в Лисбън Фолс, където Човекът с охрената карта сигурно страшно ще се зарадва да ме види. Няма да викам такси. Смята да вървя пеш, под звездите. Просто искам да се сбогувам. Сърцата изобщо не се пречупват лесно. Де да беше така.

Единственото място, където отивам сега, е леглото. Ще заровя влажното си лице във възглавницата и ще моля Бога, в когото не мога съвсем да повярвам, да прати на моята Сейди ангел, който да спаси живота й. Да й прати и любов.

И танц.

Сбогом, Сейди.

Никога няма да научиш, колко много те обичах, миличка.