Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (5)

Глава четвърта
Танжер — Казабланка — Канарските острови

При първото ни посещение Танжер ме бе очаровал. Това беше първият ми контакт със Северна Африка и нищо не ми изглеждаше по-интересно от множеството най-странни типове, един от друг по-чудновати, нищо не ми харесваше повече от това да се разхождам съвсем свободно всред гъмжащата тълпа, минаретата, пазарите, хамамите, съмнителните заведения в туземната част на града, да се изкачвам да видя казбата, нейния змиеукротител и обущаря й. Тъй като не познавах нищо от Мароко, давах си лоша сметка, колко изкуствена е тази живописност на Танжер. Впрочем това ми беше все едно, останалото ми стигаше.

Но обиколката из него свърши бързо и скоро се изморихме от съмнителната, много възбуждаща, ала повърхностна атмосфера, която цари там. При второто посещение Танжер ни отегчи. Сега това беше третият ни престой и капитанът слезе на брега само за да отиде до банката и да изпие чаша гъсто кафе на терасата на малкия Соко, броейки както всички стотинките си. Кръглите маси на малкия Соко са винаги заобиколени от рицарите на тъмните сделки и са покрити с цифри. Там се раждат и умират удивителни планове. Танжер е пълен с авантюристи от дребен калибър и цялата улица Сиагин, която се простира от малкия до големия Соко, е изпълнена с дребни борсови кантори. Атмосферата е завладяваща, но човек бързо й се насища. На мен обаче никога не ще ми омръзне оживеният и шумен пазар, където се пазарува толкова хубаво и където хлапетата ви следват, повтаряйки: „Носим кошницата, мадам?“

Намерихме отново добрия стар прилив, за чието съществуване почти бяхме забравили. Сетихме се за него, когато опряхме в тинята при отлива. Наистина бяхме твърде зле в залива. Вдигнахме котвата, без, за наша изненада, шамандурата на Дон Жуан да ни попречи, и отидохме да заемем място близо до „Клуб Наутико“. Това бе малък вътрешен басейн, който съвсем приличаше на кошница за раци. Откъдето и да идваше вятърът, все беше лошо. Натъпкан бе с корабчета. В това задръстено кътче се притискаха всички националности, кораби от всякакъв произход. Сложихме големи въжета от всички страни и те до едно трябваше да се наблюдават. В басейна за яхти на Танжер швартоването става за друг швартован кораб, който от своя страна е швартован за трети, завързан със съмнително кабелче… за някакъв уличен фенер. Това е заплетен безпорядък. С голяма мъка, сред лабиринт от всякакви съдове, успяхме да завържем едно кабелче за сушата, но през нощта нечия престъпна ръка ни отряза приблизително пет метра, колкото е могла да стигне най-далеч при отлива. Така е в Танжер. Ще ви откраднат кораба изпод носа. Пуснахме втора котва, с парче въдичарска връв, завързано за въжето на камбаната, за да звънне, ако някой посегне на котвения кабел. На „Цветето на океана“ при закотвяне имахме дежурства с пушка в ръка. Това не попречи тогава на ловките злосторници да пипнат цяло въже с пелени, които съхнеха!

Танжер е едно от онези пристанища, където умират големите пътешествия. Пълен е с малки кораби, тръгнали да направят поне едно околосветско пътешествие, отбили се тук за два дни и останали, заплетени за цели години. Опасна, доста обезпокояваща атмосфера. Не можехме да избегнем опасенията да не пропаднем и ние. Бързахме да тръгнем, за да докажем на самите себе си, че сме от по-друго тесто.

През февруари Луи бе поръчал в Америка запасни части за мотора, като не искаше да замине, без да е предвидил всичко. В момента на тръгването те още не бяха стигнали в Ница. Като поръчахме да ги препратят в Танжер, ние заминахме без тях. По погрешка бяха платени два пъти. Логично беше да стигнат два пъти по-бързо, нали? Те обаче още не бяха пристигнали в Танжер. Тази история започваше да става неприятна. Луи изрече немалко неща по адрес на прословутата „американска точност“. Следваха постъпки след постъпки, за да обясним работата на многобройните длъжностни лица. Трябваше да наредим да стане препращане в Казабланка. Що се отнася до връщане на парите, платени в повече… Тези дребни неприятности дотягат на моряка. Изтормозени от пощите, банките и канторите, ние напуснахме Танжер бързо и без съжаление. Изобщо бяхме прекарали времето си в маневриране и поставяне на швартови въжета. Бяхме се запасили добре с уиски и фармацевтични произведения, включително и пеницилин. Даже опасността от апандисит ни заплашваше по-малко. С пеницилина може да се спре инфекцията и болният да дочака най-близкото пристанище. Имахме знаменита аптечка, с която не бяхме сигурни, че ще си послужим, както трябва. Но все пак всеки можеше да постави шина, да дезинфекцира рана, да извади трън и да направи превръзка. Имахме лекарства, витамини, хапчета, сулфамиди. Беше много забавно. Имахме също цял куп инструменти от неръждаема стомана, включително и нещо, подобно на форцепс, което винаги поглеждах с недоверие. Заболяването сред море естествено е голям риск. Но единствената реална опасност беше апандиситът, от който ужасно се страхувахме. Луи нямаше вече апендикс и мечтаеше да оперира някого от нас сред море, при буря, в романтични условия. Когато отваряше фармацевтичната кутия, той размахваше скалпелите и щипците с кървав отблясък в очите. „Ще бъде жалко — казваше той мило — да не употребим тези хубави инструменти.“ И преценяваше с поглед кой от коремите на двама ни щеше да е по-удобен за отваряне. Неведнъж бяхме разисквали помежду си възможностите да се оперираме в клиниката на някое пристанище без необходимост, просто от предвидливост.

В неделя, на 9 август, станахме още в тъмно, за да се възползваме от края на отлива до нос Спартел. Приливът прави това нарочно: за да се възползваш от него, трябва да станеш в 4 часа сутринта. Най-напред при светлината на петролната лампа изпихме чаша ароматично кафе, като си търкахме очите. После развързахме швартовите въжета, стъпвайки на пръсти, за да не събудим съседите си, и мълком беснеехме от яд, когато видяхме, че въжето, което беше на кея, се прибра неразвързано. Отново го бяха прерязали. В Танжер „те“ ни изиграха добре. Славата им остана ненакърнена. За два метра въже можехме да загубим кораба си.

Стори ни се съвсем естествено, че котвата ни закачи две-три вериги на дъното. С примирение работихме цял час (беше предвидено в програмата), докато се освободим от това бреме, подпомогнати от един подранил рибар. В шест часа, когато тръпнещата зора пукваше, ние издигнахме грота при хубав северняк. Заети с това, забравихме да се сбогуваме с испанския бряг насреща, а беше последният къс от Европа, която дълго време нямаше да видим.

Почти веднага навлязохме в гъст пояс от мъгла. Около нас си отговаряха злокобните мучения на маса кораби. Присъединихме към тях и звука на нашата скромна ламаринена тръба за мъгла. Надувахме тръбата поред, застанали на бака, оросени от влагата, която падаше като дъжд от такелажа. Трудно може да се опише това странно плаване сред мъглата, с неприятното чувство от върволицата кораби, които се разминаваха из тесния проход. Невъзможно бе да се определи местоположението на звука от сирените. Странно, но вятърът продължаваше да издува платната и ние се движехме добре. Внезапно от мъглата, която ни обгръщаше, се чу фоничният сигнал на Кап Спартел, звук, подобен на рева на слон и на вопъл от Дантевия ад.

— Африка ни говори — каза Фред много на място. Но изведнъж излязохме от мъглата и носът изникна пред нас. Вятърът спадна веднага и краят на отлива ни понесе навътре. Слънцето си проби път и ни обля с приятна топлина. Морето, обикновено доста развълнувано край Спартел, се успокои. Моите две момчета заспаха дълбоко и въпреки яркото слънце редовният свръхестествен рев на сигнала за мъгла продължаваше да отеква тревожно. Всичко изглеждаше напълно изоставено. Към 10 часа вятърът се надигна отново и се определи като югозападен. Виж ти, това бе точно нашето направление! Но навлязохме пак в нов мъглив слой, който ни държа до обед. Делфини, появили се изневиделица, идваха да си чешат гърба в носа на кораба: бащата, майката и малките, всички със същото гъвкаво движение. В два часа попаднахме в нов слой от мъгла и пак започнахме да свирим с тръбата. Не обичам звука на този инструмент. Фред, застанал на кормилото, негодуваше: „Няма ли край? Нямаме щастие!“

Той можеше да проговори по-рано. Едва затворил уста, и се надигна хубав северозападен бриз, който разпръсна облаците. С четирите вдигнати платна постигнахме 6–7 възела, като през това време Атлантикът се разбули най-сетне пред нас, раздвижен от слабо вълнение. Да живее Атлантикът! Почти не съжалявахме за Средиземно море. За вечеря имаше кисело зеле, животът никак не бе за пренебрегване. Изпитваме малко вулгарна слабост към киселото зеле.

Както предчувствувахме, след проучването на „Упътванията“ вятърът падна едновременно с нощта и ние пуснахме мотора, в посока югозапад. Северозападният бриз се върна заедно със слънцето, като докара много силно вълнение, което ни вземаше на 34 отзад, и брегът, който бяхме изгубили, се появи отново. Скоро изникнаха право пред нас петролните цистерни на Федала, които служат за знак, а може би и за украшение. Движехме се много добре, със спрян мотор още от зори, разбира се, но развълнуваното море правеше работата на кормчията много трудна. Мароканското крайбрежие е известно със силното си и бързо, опасно вълнение. Морето беше зелено. Пред нас се очертаваше Казабланка. Със заливан нос и клатушкайки се като луди, все пак пристигнахме живи и здрави, като влязохме с мотор в оживеното и заплетено пристанище на Каза.

Човек винаги се обърква малко, когато пристигне в непознато пристанище. Като не знаем отначало къде да застанем, обикновено спираме до първия подходящ кораб и отиваме да се осведомим при началника на пристанището или в яхтклуба, ако го има. Така получаваме едно по-установено място, от което никой не може да ни изгони. По този начин можахме да застанем закотвени отзад и с нос, завързан за две шамандури, близо до Мореплавателното дружество в Казабланка, което любезно ни предостави своите удобства, включително и пинг-понга и нощния пазач. Той се наричаше Ахмед (както всички тук) и спеше здравата цяла нощ до жаравата на своя малък огън.

Изкуственото пристанище на Каза, разбира се, е по-хубаво от това на Танжер, но още не значи, че е прекрасно. Казаха ни, че вълноломът е разкъсан. При вълнение, а такова има почти винаги, големи маси вода се разместват и се образува прибой чак до самия край на пристанището. Лете е сравнително добре. Ние бяхме на двадесет минути от центъра на града. Пътят ни беше без каквато и да е сянка. Побързах да извадя колелото от каютата и го монтирах на кея. В Ница бяхме купили на оказион този английски велосипед, тип „за парашутисти“. Винаги съм се запитвала какво ще прави парашутист в неприятелска страна с такова компрометиращо превозно средство, сгъваемо и носещо инициалите BSA^[1] със златни букви. Две скоби на винт върху рамката позволяваха колелото да се сгъва на две, като по този начин заемаше два пъти по-малко място. В този си вид то се побираше точно в един ъгъл на каютата и ни направи, или по-скоро на мен направи, неоценима услуга. Не едно отдалечено от пазара пристанище ме е виждало да кръстосвам града, яхнала мъжко колело, влачейки големи кошници с провизии. То ми спести много време и мъки. Мъжете много желаеха да го видят някой ден да се огъне на две в момент на движение и аз затягах винтовете още по-силно, с удвоена енергия. Пеша, сред праха и под слънце, което обикновено наричат оловно, покупките тежат много. А в тези топли страни, когато нямаш хладилник, трябва да се пазарува почти всеки ден. В Каза за щастие получих разрешение да ползвам ледника на Мореплавателното дружество. Това беше много важно. Бях решила да отварям колкото е възможно по-малко консерви в пристанищата. Всеки знае впрочем, че за белгиеца въпросът за храненето е първостепенен. Той обича да се храни добре. От друга страна, стоеше големият проблем за витамините, въпрос много спорен. Факт е, че след продължителни преходи винаги чувствувахме някакъв ненаситен глад за прясно месо и плодови сокове: защо да се лишаваме от тях, щом пазарите бяха налице, а и аз също? Главната опасност при тези покупки в Каза беше движението. Няма може би друг град, където файтонът да се използва повече. Едно множество от файтони, карани от араби в кафяви бурнуси, се смесваше с леките коли, велосипедите и автобусите, като всеки караше, както му дойде. Разминаването ставаше наслуки и леките произшествия бяха нещо обикновено, разнообразени понякога от любопитството на зрителите, когато бе налице интересно сблъскване.

Казабланка е просторен модерен, пълен с многоетажни сгради, големи магазини и хубави градини град, който нараства всеки ден. Строи се усилено, но недостатъчно бързо, за да бъдат настанени всички. Местата са много скъпи. Старата Медина и новата Медина представляват вече само малка част от Каза. Старата Медина, която е туземната част на града, гъмжи от бедно, дрипаво и обезпокояващо население. Отидох там, тласкана от непреодолимо любопитство към живописното, да видя от Мароко поне онова, което можехме да видим ние, които скитахме все по краищата на сушата. И аз гледах с удоволствие всички тези типове, представители на първична, дива и понякога странна красота, хора като нас, както се казва… Кой знае дали е така. Имаха вид на старци отпреди три хиляди години, изгризани от молците. Изглеждаше, че в главите им се въртят чудновати мисли за тази прословута европейска цивилизация, която толкова малко ги засягаше. По отношение на дрехите, обичаите, езика и религията те си бяха останали чисти мароканци. Карайки велосипедите си из улиците, сред леките коли и автобусите, те се смесваха с европейците, но не се сливаха с тях. Срещахме ги в благородните им дрипи из универсалния магазин „Лафайет“ или заспали насред тротоара под сянката на някоя реклама. Група поклонници, които щяха да вземат парахода за Мека, минаваха натъпкани в една американска камионетка, с развято бяло знаме.

Жени от местното население, с мургава брадичка, украсена със знака на Фатма, се къпеха по бикини, но след това веднага навличаха своя хаик, драпиран без шев, а живите им очи блестяха изпод воала. Много исках да имам представа за специалния квартал. Говореше се, че някои чужденци са погубили там напълно и здраве, и имот. Уви! Разказът на Фред и Луи бе изпълнен със странни празноти. Ще ви кажа само, че действията им бяха станали причина да ги прогонят с удари на чехли. Луи откровено заяви, че общият вид на квартала напомнял женския манастир в Куртре, и аз бях принудена да се задоволя с тази двусмислена преценка.

В Казабланка прекарахме три седмици под бдителното и доброжелателно крило на любезния господин Турнике от Брандт, председател на платноходната секция при Мореплавателното дружество. Господин Турнике започна да ни измерва и преценява по начин, който отначало ми се стори недопустим. Но останахме с впечатлението, че когато ни покани на чаша шампанско, присъдата му бе благоприятна. От този момент той стана за нас една неоценима помощ и във всяко отношение ни бе истински ангел-пазител. Ангел, приказлив и с редки познания във всички области на техниката. Той живееше заедно с жена си, която бе образец на търпение в своята яхта, изтеглена на сухо. Една година сух док! Цяла потръпвам при тази мисъл.

Господин Турнике познаваше всички. Говореше ни за Марен-Мари, за Бернико. Тъй като служебно и по влечение той бе във връзка с многобройните яхти, които спираха в Каза, повечето на път към южните морета, разговорът с него на тази тема бе много интересен за нас. Разбрахме причината за първоначалното му недоверие: с някои от тези мореплаватели той бе изпитал известни огорчения.

Вярно е, необходимо беше малко търпение, за да се дружи продължително с господин Турнике. Той говореше авторитетно за всичко. Трябва да признаем, че често имаше право. Още го виждам в лодката му, карана от един търпелив и тих младеж, негов ученик. Застанал прав в нея и заловил се за планшира на „Ому“, той започваше нескончаеми разговори. Нямаше време да дойде на борда, защото винаги бързаше, а в полунощ все още беше тук, а ние още не бяхме успели да кажем една дума. Рядко съм срещала човек, който да говори така продължително, и още по-странно е, че си оставаше интересен от начало до край. Приказваше в продължение на часове, без да каже някаква глупост. Беше просто феномен. Винаги носеше една широка, морскосиня фланела, малко изтрита по краищата, пристегната с колан. Тя му служеше да блъска в нея всичко. Пристигаше с широка, издута като на дойка гръд, от която започваше да вади части от мотор, книги, неразделната си сметачна линийка, пакета с тютюн, канап, нож, сандвичи. Гръдта му постепенно спадаше. А през това време все разказваше забавни и остроумни анекдоти. Същински фокусник. Той имаше много жив речник, изпълнен с тези описателни думи, които се пишат винаги само с една буква и многоточие. В клуба всичко вървеше по свирката му. Чувахме го отдалеч. Застанал прав в лодката си, на глава с неразделната си яхтсменска фуражка, той царуваше над всичко с най-голям авторитет, като кръстосваше басейна за яхтите до първите утринни часове. Нощният пазач, задрямал до своя мангал с котка в ръце, чувайки го да минава, се сепваше изведнъж и започваше бързо да мърмори: „Лека нощ, господине — госпожо“.

Господин Турнике има добрината да направи някои подобрения в камерата на мотора и в електрическата инсталация на „Ому“ при най-изгодни условия. Той бе смаян от нашата спокойна невинност във всичко, което се отнасяше до техниката. И обратното — след като разгледа въоръжението и конструкцията на „Ому“ с критично око, той измърмори няколко пъти: „Добре… много добре… солидно“, което в устата му заместваше най-големите похвали. В заключение той реши, че „Ому“ ще устои на най-големите бури, това беше неговата дума. Една от редките, която можеше да се направи обществено достояние.

Инжекторите ни бяха сложени на точното налягане и добре нагодени, радиото — трансформирано. Имахме едно малко английско радио, чийто единствен дефект беше, че изискваше две напрежения: високо и ниско; два волта от акумулатора и остатъка от суха батерия. Нашите английски лампи се бяха повредили всички по пътя и беше невъзможно да се намерят нови. Изпратихме всичко на универсалния господин Турнике, който го нагласи за шест волта, взети от електрическите батерии, и с американски лампи, по-лесно сменяеми в случай на авария. Намерихме и една за резерва. Така бяхме подготвени да улавяме сигнала за точно време.

Дотогава всяка сутрин Луи отиваше да взема точно време на борда на един малък норвежки кораб, за да регулира хронометъра и отстранява ежедневната разлика. Моят баща, смятайки, че постъпва добре, го беше „сверил“ спокойно с ръчния си часовник и от този момент бяхме малко объркани. Нашият хронометър е часовник от торпильор, по-точен от обикновен часовник и не така деликатен, както един истински морски хронометър. Той е много чувствителен към резките движения на малкия платноходен кораб. Все пак ние го пазехме много и кутията му беше увита в един стар вълнен бански костюм.

Пак в Казабланка, по чертежите на Луи, поръчахме и барабана, който ни се струваше необходим за автоматичното управление. Според последните известия запасните части за мотора бяха блокирани в Марсилия. Искаха да почакаме петнадесет дни, за да ни ги изпратят. На състоялия се военен съвет решихме да ги чакаме. Фред получи от Италия нов, малък фотоапарат. Няма да описвам какви постъпки и митнически формалности ни струваше всичко това. И светец би започнал да ругае. Характерна черта за всички градове е, че разстоянието между различните административни служби е обратно пропорционално на връзката помежду им. Никога не ще ви изпратят за подпис на книжата в някоя съседна служба. Винаги ще е в другия край на града, след което трябва да се върнете за печат, и после… Край няма. Дребни пристанищни радости. Но постепенно всичко се нареждаше. На борда цареше голям интерес към въпросите на навигацията. Дотогава бяхме плавали по приблизителни преценки. Графици, азимути, пресечки, спуснати прави, се мяркаха в главите ни, изпълваха сънищата ни, занимаваха ни вечер в каютата, като предизвикваха спорове, от които излизахме само чрез позоваване на книгите.

Фред, който само от два месеца пътуваше с нас, изглежда, така се приспособи към този живот, че сякаш открай време само това бе вършил. И той също започна често да казва: „В Кристобал ще направим това. В Маркизките острови бихме могли да направим онова“. По-рано той се смееше, като ни слушаше да говорим за другия край на света като за нещо близко до нас. Голямо главоболие му причиниха грижите за неговите фотоапарати и филми. Опитваше се да прави увеличения на снимки при 12 волта. На борда на такъв малък кораб това бе проблем, почти неразрешим, и винаги съм се възхищавала от резултатите, които все пак постигаше.

Един ден най-сетне всичко беше готово. Прословутите запасни части бяха вече на борда. Те представляваха твърде малък пакет за такова дълго чакане. Бяхме се надявали, че ще порасте поне малко през това време.

На 13 септември беше Аид-ел-Кебир, празникът на агнето. Навсякъде затворено. Бяхме принудени да чакаме следния ден, за да вземем разрешително и си налеем гориво. Очаквахме това заминаване като някаква радост след толкова дни, прекарани на пристан. Луи изтича в просторната кантора на Шел (Бункеринг департамент), за да поръча внушителното количество двеста литра газьол. Направо щеше да припадне, когато го нарекоха „капитане“! Французите са изящни в любезностите.

Тъй като нашите карти за ветровете неумолимо сочеха, че северната граница на североизточните пасати щеше да се премести скоро, ставаше належащо да тръгнем. На 14 септември напуснахме мореплавателното дружество, за да си налеем горивото под бащинския и, боже мой, леко навлажнен поглед на господин Турнике. В два часа следобед, всичко „тип-топ“ и добре швартовани, ние се отвързахме и излязохме от пристанището с помощта на мотора, при насрещен вятър, като отминахме едни приятели, които лавираха с платноходката си. Ние вдигнахме грота и обходихме отблизо шамандурата край вълнолома Дьолюр, сред закотвените в открито море товарни кораби, очакващи лоцмана. Там ни чакаше чудесен североизточен бриз. Вдигнахме всички платна, взехме югозападен курс и спряхме мотора. Вълнението, което е вечно по това мароканско крайбрежие, бе дълго и удобно; времето бе идеално за платната и ние леко обиколихме нос Ел Ханк.

При падането на нощта теглихме жребий с парче кибритена клечка, по липса на сламка, и късметът се падна на най-младия. Аз постъпих на първото дежурство. То бе малко неспокойно. Бризът спадна и рейките започнаха да издават своя обичаен шум, вероятно за да приспят нашите сънливци. Към единадесет и половина той отново започна да духа. Бизанът, който плющеше, прехвърли шкота си зад лага. Последният се наклони с вида на човек, който се запитва: „Разстроен ли съм?“ С мрачно лице съобщих новината на капитана, който сякаш помисли, че аз съм виновна за това. Поставката му беше цялата изкривена и верният инструмент при всяко завъртване издаваше съвсем необичайно скърцане. Беше много неприятно. Как да установим без лаг приблизително изминатия път, който ни беше необходим за нашите астрономични наблюдения? Нашите първи астрономични наблюдения…

Затова се насочихме малко към крайбрежието.

При смяната на дежурството, в четири часа, бризът задуха силно, почти пълен заден. Прибрахме почти едновременно бизана и стаксела. В 10 часа по Гринуич височината на слънцето ни даде възможност да определим местоположението си. Бяхме на десет мили от брега, между нос Белий и нос Кантен. Земята се появи бавно на хоризонта и попаднахме право на нос Кантен, зад който се намира Сафи. Точното определяне на местоположението ни даде основание да сметнем, че лагът работи безупречно. Само карданът му бе повреден и ние поехме отново в открито море, с посока към Алегранца, едно островче на север от Ланзароте, до групата на Канарските острови. Решихме да спрем в Ла Палма, където можехме да се закотвим по-добре, отколкото в Санта-Круц де Тенериф, от който бяхме запазили лош спомен.

Вятърът се засили извънредно много и ние се движехме бързо. „Това не е кораб — каза Фред изумен, — истински локомотив!“

Морето се вълнуваше силно, белите гребени ни настигаха и просто се разбиваха около нас. Но в браздата на кораба всичко бе благополучно — нито капка не идваше на борда отзад. Плавахме с голяма скорост, но движението бе леко, гъвкаво, а не стремглаво. От време на време гребенът на някоя вълна, откъснат от вятъра, се хвърляше на борда ни, без да причини друго, освен безпокойство на кучето ни, което се опитваше да спи в едно навито швартово въже. Талоу не желаеше да стои долу. Палубата бе негово любимо място и той понасяше последиците от това. Солената вода придаваше лош вид на косъма му, както и на моята коса.

Долу малко трюмова вода, примесена и с известно количество мазут, изтекъл от мотора, се бе разляла по пода. Газехме из нея. Нищо не се разпространява по-бързо от мазута. Той е едно от редките неща, способни да ме доведат до ужасно настроение. Залових се за чистене нощем, с парцали. Това действие бе последвано от пристъп на морска болест. През това време управляването на яхтата стана трудно, при единствено вдигнат грот. За да запази посоката, след едно неволно отклонение от десет градуса надясно, кормчията бързо направи отклонение от същата величина наляво. С едно око върху компаса, с друго — върху грота, който бе готов всеки момент да отклони курса, той държеше средната посока.

На сутринта вятърът стана извънредно силен, морето бе много развълнувано. В десет часа свалихме грота при заден вятър. Последните три думи може би не казват нищо особено, но в действителност това представляваше малък подвиг и мъжете бяха доста доволни от себе си. Те вдигнаха двата стаксела. Вятърът спадна веднага.

Прилепът на Фред не излизаше от ума на Луи. Но днес той получи реванша си: успя да види най-красивата птица през живота си, с червени, жълти и зелени пера и с качулка. Учудих се, че насам може да има папагали. Или може би е птицата рок? През тези нощи пълнолунието бе така хубаво, че тя може би бе изхвръкнала из приказния свят на „Хиляда и една нощ“, за да кацне върху клотика. Небето бе ясно, оградено наоколо от красиви облаци. Орляци екзосети^[2] прелитаха над синьото море. Името на тези хвърчащи риби е дадено може би от някой неграмотен моряк, който е разбрал, че тяхното появяване означава: Желанията ви са удовлетворени, тук вече духат източните ветрове.

Никакъв кораб на хоризонта. Само множество водни кончета, които подсилваха приказното впечатление.

Но не всичко в морето бе романтично. Изчисленията и преизчисленията за астрономичното корабоплаване ни даваха понякога резултати със същото прилагателно. Първите опити ни поставиха на брега при Сафи, а вторите — много навътре в открито море. Но постепенно нашето търпение възтържествува над препятствията. Фред и Луи свикнаха да определят точката, на която се намирахме, безразлично в коя част на света. Струваше ми се, че това е едно от най-чудните неща, които съществуват. Те още повече пораснаха в очите ми, но по-скоро бих предпочела да ме убият, отколкото да им го кажа.

Бризът ни тласкаше още по на север. Свалихме левия стаксел и вдигнахме грота. На 17 септември, докато моите хора бяха долу, потънали в цифри, към два часа (през моето дежурство) известих Алегранца, вляво напред. Видимостта бе лоша, а съвсем малкият остров бе на повече от две мили. Извършихме съвършено приближаване.

В четири часа заобиколихме един странно изрязан нос, сякаш някакъв ростбиф, от който са отрязали парче с нащърбен нож. Луи ме упрекна за простите ми сравнения. Отдалечихме се с курс към големия Канарски остров. Вятърът също промени посоката си и започна да духа от северозапад. Вдигнали всички платна, ние плавахме почти с пълен ход, но бяхме така разглезени, че когато не се движехме с 6 или 7 възела, не бяхме доволни. Слънцето залезе — грозно, жълтеникаво и заобиколено от удължени като ветрила перести облаци. Барометърът спадна и малко обезпокоени, прибрахме бизана за през нощта. Но нищо не се случи, въпреки че утрото имаше същия нездрав вид като залеза. Беше облачно, морето — сиво и вълнението — късо. Електричеството намаля и през нощта наблюдавахме компаса с помощта на джобна лампа. Ужасно уморителна работа. Движехме се доста добре, но капитанът установи значително отклонение. Той не е блестящ математик, но носомерът му работеше чудесно: към курса той добави пет градуса на север и в един часа съгледахме големия Канарски остров право пред нас. Колкото и да му повтаряхме, че гордостта предшествува провала, въпреки това той бе предоволен от себе си и се поздрави възторжено. Пред прага на Канарските острови, припомняйки си Испания, внезапно го обзе безпокойство. Той се изплаши и обръсна брадата си, като мястото й остана по-светло от другата част на лицето. Това безспорно го подмлади, но то се превърна в загуба, с която никога не ще се утеша.

През това време се появи малкият полуостров Ла Ислета и капитанът, лишен от това, което създаваше неговия чар, изтупа фуражката си за яхтинг и я сложи на главата си. Тази фуражка служеше изключително за употреба пред испанските, португалските и южноамериканските власти, върху които оказваше голямо въздействие. В тези страни, за да те уважават, трябва да носиш униформа и да говориш високо. Добре е да си рязък и да удряш с юмрук по масата. Затрудненията се разбиват веднага и минаваш за много добър господин.

С фуражка на глава, след четири дни море ние влязохме в Ла Лу, пристанището на Ла Палма, на големия Канарски остров. В дъното му открихме цяла риболовна флотилия с широки кърми, яхти на шамандура и един „Клуб Наутико“. Обсадени от разни лодчици, ние отказахме да купим една бродирана копринена покривка, кукла, украсена с червена роза, и едно мъниче от „истинска“ тенерифска порода, чиято прабаба, изглежда, единствена бе сгрешила нещо. Беше отвратително, вземаха ни за туристи. Антонио, денонощният пазач на „Клуб Наутико“ (той никога не спеше, освен когато не ядеше), бе един сух и къдрокос дребосък, винаги твърде зает да се промъква с лодката си между закотвените кораби. Той ни взе под свое покровителство. Ла Лу, заяви ни той със законна гордост, е второто пристанище в света по кражби. Нещо ни казваше, че първото трябва да е Танжер.

Антонио ни запозна с „Клуб Наутико“, една тържествена двуетажна сграда с библиотека, ресторант, бар, билярд, бален салон, две пушални, пинг-понг, хиляда и триста члена, гардеробна с мивки като вани, четиридесет души персонал и кораби дори. И всичко това любезно и безплатно бе предоставено на наше разположение.

Възползвахме се веднага, за да вземем аперитива си на терасата, като намирахме всичко това твърде луксозно след няколкото дни, прекарани на море. Слънчевият удар, който бях получила, изглеждаше ужасно неуместен, макар да го имах точно където трябва: на носа. С удоволствие открихме, че „Чинцано“ е по 3 франка (белгийски) чашата, автобусът по тридесет и пет сантима и всичко останало на съответните цепи. И при това Ла Палма минава за скъп град поради пътническите параходи, които спират там. Мигом окупирах дамската тоалетна, за да изпера дрехите си под учудения почтителен поглед на прислужничките, които никога не бяха виждали дама от някоя яхта да работи. Но с това тяхното изумление не свърши. Тук всеки яхтсмен, който уважава себе си, действува по следния начин: когато желае да направи излет по море, той телефонира на домоуправителя на клуба, който от своя страна привежда в действие подчинените си чрез серия от заповеди. Когато всичко, до последното кабелче, е готово и остава само отвързването от шамандурата, донесението, че заповедта е изпълнена, тръгва по обратен ред нагоре и домоуправителят телефонира на собственика. Той пристига в безупречен спортен костюм, следван от поканените. Антонио е тук с най-чистата си лодка. Качването на борда на яхтата става по една стълба, която е толкова луксозна, че надминава всичко останало. Собственикът хваща кормилото, а поканените се пръсват и настаняват из яхтата… Швартовите въжета се развързват и напред! Има двама-трима души за вдигане и действие с платната. След обиколката из морето — отново към шамандурата. Един човек с лодка чака тук понякога с часове, готов да швартова яхтата. Собственикът й оставя кормилото, всички слизат на брега, без да се грижат повече за нея. За какво щеше да е целият този персонал, ако трябваше всеки сам да си върши цялата работа?

Ние минавахме за „оригинали“.

Големият Канарски остров се радва на много мек климат. Въпреки това хората се оплакват от засуха. Но обикновено достатъчно бе да спрем в някое пристанище, за да завали. Барометърът спадна. Вятърът промени посоката си в югоизток и започна да духа така силно, че яхтите се удряха една о друга. Сякаш искаше да ни прогони. Фред и аз, сами на борда, вдигнахме котвата с отчаяна енергия и Луи, на връщане от пощата, пристигна в клуба точно навреме, за да види как неговият „Ому“ прави една опасна разходка между множество рибарски ладии, като десет пъти избягна сблъскването. Само час и половина работа (времето минава така бързо!) ни изтръгна от това гнездо на оси, с помощта на цял рояк от рибари с подозрителен вид. Закотвихме се на по-добро място, след което слънцето се появи и времето се оправи, доволно, че ни е изиграло тази лоша шега.

Ла Палма е класическият изходен трамплин за прекосяване на Атлантика, като се почне от Христофор Колумб и се мине през този чудноват германец Ромер, за когото Антонио си спомняше (капитан на един демонтиращ се каик, с който стигнал Сен-Томас в Антилите, за да изчезне след туй в един ураган между този остров и Порто Рико, на път за Флорида). Това бе най-малката лодка, извършила преминаването на Атлантика. Защо ли му е трябвало да се намира в Антилите през септември, посред сезона на ураганите? Повечето от яхтите в Ла Палма чакат именно края на този сезон. Макар и да е имало урагани в Карибско море през ноември, прието е обикновено, че сезонът им, който започва през юни, завършва в края на октомври.

Не бяхме вече сами в очакване на благоприятния момент. Другият кораб беше малката едномачтова яхта „Фестина“, на която вилнееха Джим и Джо, двама младежи от Тексас, предпочели истинското пред „спокойното море“, и които ние наричахме колективно каубоите. Джим, с врат на бик, имаше кръгло бебешко лице и невинни очи. Само да го бяхте видели с кърпата му и с бялата му каубойска шапка: сякаш изрязан от някое илюстровано американско списание. Това бяха двама здрави приятели, с не по-малко здрав акцент. Бяха отишли да търсят своята „Фестина“ в Дания, посред зима и я бяха повели… през Ганд! Вечер, в техния или нашия кокпит, разговаряхме за градската кула, за кея на Доминиканците, за съмнителния цвят на река Лис, а през това време около нас се носеше твърде характерната испанска миризма на пържено с маслинено масло. Светлината на залеза се закачаше по върховете на голите планини наоколо.

Джим от Тексас, бивш моряк от американската търговска флота, обясняваше на Фред и Луи как да определят местоположението с помощта на американските таблици НО 214, система, която бе възприета веднъж, щом бе изпробвана. За нас: колкото по-просто, толкова по-добре. Джим и Джо не преставаха да се учудват непочтително на нищожния ми ръст, така добре изтъкван от височината на моите хора. Бях буквално смазана. Американците са искрени, но не са любезни. За да ме утешат, те доведоха някой си синьор Дон Аугустин Мартин, собственик на една изрисувана яхта, на голямо количество бутилки бренди и на таланта чудно да свири с уста. По-хубаво от славей и естествено по-добре от канарчетата на Канарските острови, които са неми по рождение. През това време ние пък свирехме на чашки с бренди.

От време на време се чуваше бдителният Антонио, който викаше „Хола, дел боте!“ („Хей, вие от лодката!“), когато откриеше някоя лодка, заблудила се умишлено. Трудът ни отиде напразно. Макар внимателно да бяхме прибрали всичко, което можеше да се побере долу, задръствайки каютата и кабината, още през втората нощ ни окрадоха. В Ла Палма е топло и не можехме да затворим навсякъде: през люка на каютата ни грабнаха наслуки един куфар, съдържащ проводници за електрическа инсталация и херметична военна кутия, в която авторът на престъплението ще да е бил щастлив да намери муниции. Естествено нищо не чухме, освен Антонио, който гребеше усилено с вечния вик „Хола, дел боте!“ Много късно. Просто беснеехме от яд. Милият Талоу, който сякаш е без език, чу доста неприятни думи, но се престори на твърде малък, за да ги разбере.

Между Ла Лу и Ла Палма се движи една почти непрекъсната върволица от малки скърцащи и подскачащи автобуси, наричани гуа-гуа. Тя следва крайбрежието покрай плажовете с къпещи се, които изглеждат прекалено облечени за такова нещо. Сенчести градини с палми оправдават името на града. Ибискусите и бугенвилите (най-красивото пълзящо растение на света) осигуряват местния колорит. Мирише на пържено. Всякакъв род бараки придават на всеки уличен ъгъл вида на панаир, но пазарът, близо до една „река“ със съвсем сухи камъчета, е с отчайващ ред и чистота. Всичко изложено е сортирано, разграничено, подредено, етикетирано. Няма викове, няма кавги. Къде са забавните пазари на Ла Коруня, Аликанте, Ибиза, пълни с миризми, багри и шум? Но тук вече има тропически плодове и зеленчуци, индийски круши, картофи, авокати, шушути и, разбира се, банани. Пред това слънце, палми и цветя разбираме добре ентусиазма на бледите европейци, на които това е първата спирка след Лондон или Ливерпул. Но след Испания това е само обикновена имитация, без истинска живописност и минало, гарнирана с много арменци — борсови посредници, — индийци — амбулантни продавачи на разни боклуци и фалшиви американски цигари — и с барове, в които е зле пресъздадена някаква севилска атмосфера за бързащите туристи. Жените там печелят една точка: те са красиви както в Испания, ако не и повече.

В Ла Палма видях една дама, която най-спокойно се разхождаше, водейки кучето си за една от предните му лапи, както се води дете. Това мило животинче вървеше послушно, изправено на задните си лапки. Пак там видях да се качва в автобуса млад мъж, на който единият крак беше обут в обувка и чорап, а другият бос. Никой не поглеждаше тези странни екземпляри. Но нас, които бяхме както всички хора, с две обувки и куче, което ходеше по земята на четирите си лапи, едва ли не ни следваха из целия град, за да ни наблюдават. А при това Луи нямаше вече брада.

Бяхме подали оплакване за кражбата на мунициите. Въпреки фуражката и сухия тон полицията не ни даде големи надежди. Нужно им беше нещо по-голямо, за да се раздвижат. Ла Лу е средище на отчаяните от Испания, които на всяка цена искат да отидат оттатък океана. Те живеят тук от каквото им падне, преподавайки на някой кораб това, което току-що са откраднали от друг, очаквайки удобния случай да постъпят в някой екипаж или да се качат тайно на някой параход или пък да станат капитани на откраднатата яхта. Мучо куйдадо! (Внимавайте много!).

Писмата ни и една пратка с фотоматериали ни очакваха в Санта-Круц де Тенериф, която бяхме посочили на роднините си като наша следваща спирка, преди да променим плановете си. Тъй като пощенските служби на стара Испания са обикновено проникнати от дух на приумици и на „карай да върви“, няколко наши телеграми не успяха да ги накарат да ни ги препратят в Ла Лу. По-скоро върхът Тейде би дошъл при нас, отколкото кореспонденцията ни. Затова на 30 септември, в шест часа сутринта, при облачно време тръгнахме ние към тях. Като отминахме края на вълнолома, попаднахме в насрещен вятър при обхождането на Ла Ислета. Морето бе развълнувано. Насочихме се към открито море, а после променихме галса. Към девет часа заобиколихме рифа на север от полуострова и вятърът ни понесе към Тенериф, който бе само на четиридесет и пет мили, но още не се виждаше въпреки височината на връх Тейде 3700 м. Този срамежлив остров винаги се загръща с облаци. Видяхме върха да се подава едва много по-късно през деня. Сякаш планина, поставена в небето. Напредвахме добре под всички платна, с кос вятър, в северозападна посока. В началото на следобеда завихме пет градуса по на север, за да компенсираме отклонението и течението, което се образува между островите. Облаците се разкъсаха, слънцето блесна, времето се оправи. Морето се успокои и хоризонтът се сля с небето в незабележими преходи. Най-сетне съгледахме очертанията на острова и скоро се появи сушата. Различаваха се дъната на долините и едно бяло петно: Санта-Круц. Както големия Канарски той е висок, черен и вулканичен остров, плодороден само на места и по-специално из вътрешността. Той е остров за геолози. Гледан от морето, представлява вулканично и сухо образование, осеяно с кактуси, тук-там няколко къщички, една бананова плантация, но всичко това е така нищожно, че общият му вид представлява една тъмносива маса с неприветлив и суров вид Светлината обаче си играе в него както никъде другаде.

Докато сваляхме грота, към нас се доближи лоцмански кораб. Никой не го бе викал. Но нейсе, щом беше тук… Никога вече не ще ни уловят да приемем услугите на лоцман, който изглеждаше по-годен да се справя с пощата в Конго, отколкото с малък платноходен кораб. Той ни накара да се закотвим близо до „Клуб Наутико“, промени решението си, като ни принуди да изтеглим четиридесет метра котвени вериги, за да се закотвим отново едва на три метра по-далеч. Оказахме се в положение на оградени с кораби отвсякъде и едва избягнахме няколко сблъсквания. За щастие попаднахме на един англичанин с лодка, който ни помогна да пренесем до брега швартовите въжета. И ето ни наредени между английската яхта „Тцу-Ханг“ и една антична испанска двумачтова гоелета, пазена от една чудна двойка стари плашила. Вълнението, което нахлуваше в Санта-Круц като у дома си, ни подхвана косо и започнахме да се придвижваме постепенно. Когато бяхме с „Цветето на океана“, бяхме заели приблизително същото място, и още пазехме доста неприятен спомен.

Англичанинът ни викна веднага: „Елате при мен на чашка!“ Както виждате, той бе човек с традиции.

— Един момент, да поразчистим палубата!

— Олрайт! Викнете ми само. Я… виж, имате два стаксела?

— Разбира се.

— Каква система?

— Ами вижте какво… и т.н.

Обяснението бе класическо. Нямахме време да отидем веднага на борда, но намерихме време да водим разговор, викайки от едната и от другата палуба. Не можехме повече да чакаме. Трябваше веднага да разменим мнения относно съответните ни въоръжения, конструкцията на корпуса и качеството на платната. Това бе обичайната процедура.

Екипажът на „Тцу-Ханг“ се състоеше от господина, госпожата, момиченцето им и един приятел, всички гонейки метър и деветдесет. За миг моите два гиганта се оказаха със съвсем почтен среден ръст. А мен направо трябваше да ме търсят под килима. Странни хора бяха тези Смийтън. Майлс Смийтън бе запасен бригаден генерал от армията в Индия. Те имаха ферми на един остров край Западна Канада и макар да бяха стигнали средата на своя добре прекаран живот и да бяха дарени с едно десетгодишно момиченце, никога не бяха опитали мореплаването в семеен кръг. Бяха прекосили Аржентина на кон, изкачили Хималаите, изследвали Северна Африка с джип и Централна Европа с велосипед, без да се смятат разни други пътешествия от по-малък калибър. Точно се връщаха от изкачване на върха Тейде с мулета.

Като открили, че в колекцията им липсва пътешествие с платноходка, те заминали за Англия, където купили тази красива бермудска яхта от тиково дърво, построена в Хонг-Конг, с намерение просто да си я закарат в Канада. Нямаха никакъв предварителен опит. Но аз съм виждала не един обигран яхтсмен, който знае много по-малко от тях и прави много повече глупости. Мистрис Тцу-Ханг, както я наричахме, се беше настанила в този живот като дива патица в блато и ръководеше всичко със здрава ръка. Чувахме я да вика из цялото пристанище: „Кли-и-и-о!“ Това беше името на дъщеря й. Сварваха я при мотора, в лодката или да боядисва мачтата, сложила на главата си една невъзможна шапчица, подсвирквайки си с уста. Това несъмнено беше най-оригиналното и най-енергичното семейство, което някого съм срещала. Те имаха по всички въпроси разумни съвременни схващания и едно несломимо самочувствие, включително и Майлс, въпреки небрежния му вид. Бяха открили разковничето да прекарват живота си приятно.

Сприятелихме се веднага.

Те също, разбира се, чакаха подходящото време за пътуване. Когато две малки корабчета се срещнат в Канарските острови, не им липсва тема за разговор. Нарочно казвам тема в единствено число. Говорехме за кораби и, за разнообразие — пак за кораби. Техният английски акцент ни звучеше странно след този на нашите каубои от Тексас.

Естествено в тази страна, където сушата напуква скалите, още с пристигането ни заваля. Дъждът в Тенериф е извънредно угнетяващ. Впрочем всичко вървеше наопаки. Закотвянето не беше сигурно, плъзгахме се край крайбрежието, покрито с намазутени, безразборно разпилени камъни. Нямаше кей. Сивожелезен пейзаж. Един „Клуб Наутико“, ужасно луксозен и неприветлив, където стъпихме, за да се оттеглим веднага и окончателно. Сякаш някой ни беше настъпил.

В Санта-Круц имахме френски и испански приятели: всички бяха на пътешествие. Но кореспонденцията ни чакаше в пощата. Телеграми ли? Не, никой не бе получил телеграма от Ла Палма, ни заяви един чиновник с подозрителна услужливост.

Властите се показаха доста важни и придирчиви при освобождаването на пратката с фотоматериалите. Нашият добър стар вицеконсул с войнствени мустаци ни прие много мило, разговаря за разни неща, направи редица справки из разни телефонни указатели. Полза: никаква. Напразно Фред отместваше планини от канцеларщина и чиновническа инертност.

Той просто се топеше пред очите ни. Въпросът беше да се прехвърли на борда една колетна пратка, която ни чакаше на вълнолома на две крачки от нас. Това изглеждаше така просто. Мисълта, че този сандък стоеше на открито и ни чакаше със седмици, ни караше да беснеем. Това отношение не беше от полза нито за филмите, които той съдържаше, нито за нервната ни система. След тридневни постъпки Фред се разсърди и внезапно всички пречки изчезнаха. Само в разстояние на час един митничар ни донесе пратката на борда и митническият агент много учтиво ни почерпи по чашка. Каква страна!

Луи и аз не намерихме вече атмосферата на малките ресторанти и аперитиви по Плаца дел Торо, която ни беше толкова харесала миналата година. Този път нещо липсваше на Санта-Круц. Любувахме се на хубавата ботаническа градина, където пръскат благоухания най-интересните тропически цветя. Открихме, че вилата на английския консул има чудесни дървени балкони, покрити с патина. Всичко това не беше особено весело. Аз единствена предприех изследване на околностите край нашето закотвяне. Отсам имаше кариери и скали, прах и прочие и всичко това с еднообразен сивокафяв цвят. Беше ужасно. В полите на планината се беше скътало едно потискащо селце, тънещо в отвратителна мизерия. Младежите се хилеха и безделничеха около чешмата, като се побутваха с лакти, когато минеше някое момиче. Жените, сухи и работливи като мравки, неуморно пренасяха върху главите си бананови кичури, бидони с вода, вързопи с дрехи за пране. По-нататък се намираха пещерите, издълбани в самата скала, пред чиито входове пълзяха дечурлигата между кокошки и черни прасета. Парчета от почернели и разкъсани пердета служеха за врата.

Само банановите горички, изпълнени с шума на бълбукащите във вадите води, действуваха успокояващо сред тази изсушаваща сивота. Над всичко това се носеше натрапчивата миризма на сушена моруна. В далечината Санта-Круц се открояваше съвсем бяла върху фон от леки облаци.

Нищо не ни задържаше тук, даже и онази особена, величествена красота на вулканичните върхове.

„Тцу-Ханг“ заминаваше за Ла Палма. Решихме да се върнем там заедно с тях.

Вдигнахме котва един час преди „Тцу-Ханг“ и много скоро Тенериф се сля със сивия цвят на хоризонта, като зае място в миналото ни. Бризът бе неравномерен, пристъпи от вятър вълнуваха морето и затрудняваха навигацията. С бинокъл открихме мачтите на нашите приятели на 5–6 мили зад нас. Бермудското въоръжение на тяхната яхта бе по-подходящо за случая, но вятърът бе много лек и непостоянен, за да им даде възможност да се възползват от него. През деня те не успяха да се доближат до нас.

Натегнахме шкотите на левия борд, но това постави носа ни срещу вълнението, което бе късо и се разбиваше върху предната част на палубата. „Ому“ сякаш правеше поклони, с нос във вълните. Променихме галса и това ни насочи право към Ел Нидо, почти на другия край на големия Канарски остров. Беше отчайващо. Нейсе, оставихме се на благоволението на Еол^[3]. Все щяхме да успеем за нощта да се закотвим на другата страна на острова. Капитанът изруга здравата. Често това помага. И действително, вятърът задуха покорно няколко градуса по на изток и с помощта на мотора ни даде възможност да заобиколим Ла Ислета. Морето се успокои. Срещнахме неизбежното стадо делфини. Слънцето се появи свенливо, после, макар че никак не се бе изморило днес, си легна тихо, кървавочервено върху голям дюшек от черни облаци. Из тези места както по мароканското крайбрежие има залези, от които могат да ви побелеят косите. Очаквате страхотни бури, а нищо не се случва.

Изгубихме от очи частите на „Тцу-Ханг“, но ето вече светлините на града и зеленият фар, който бележи края на вълнолома. Плъзнахме се леко до дъното на пристанището, като минахме край тримачтовия испански учебен кораб „Галатея“, на който нощното осветление придаваше някакъв фантастичен и романтичен вид. Намерихме се сред спокойна и почти чиста вода. Нямаше да се помръднем оттук преди голямото заминаване. Пристигналият Антонио отиде заедно с Луи и Фред да чакат „Тцу-Ханг“ при входа на пристанището, но се върнаха сами. Въпреки това на сутринта бяхме събудени от виковете „Кли-и-и-о!“ Нашите приятели бяха пуснали котва до нас. С характерния им ентусиазъм те веднага се заеха да организират експедиция до пазара, групи за подводен риболов и къпане, а също и това, което наричаме „пиячки“ с песни, общо подреждане на кораба преди отплаването, като с настроението си увлякоха и нас.

„Фестина“ беше на сухо за боядисване на корпуса, а Джим и Джо в твърде лошо положение. Един ден при Сиди Ифни, край брега на Рио де Оро, „Фестина“ се беше закотвила в широко открития залив, когато капитанът на един испански влекач покани Джим и Джо на вечеря. Вечерята мина в най-приятелска обстановка. Тъй като достъпът до Сиди Ифни не беше много лесен, каубоите използваха случая да поискат от влекача да им заеме малко сладка вода, като за по-голяма сигурност закачиха също и едно швартово въже за борда му. Добре, но през време на нашия престой в Тенериф Командация де Марина (морското командуване) бе предупредена, че е заведено дело срещу яхтата „Фестина“ от капитана на влекача, който претендирал за голямо възнаграждение „за спасяване на кораб, изпаднал в беда“. Джим и Джо бяха изумени. Това бе работа на луди, но на опасно луди, защото, веднъж известено, правосъдието трябваше да влезе в ролята си. Командацията нареди да вземат някои части от мотора, за да задържат корабчето в пристанището, тъй като платната бяха вече на сушата. На собственика беше забранено да стъпя на борда и полицейският пост се отегчаваше в кокпита. Началникът на пристанището, който, изглежда, нямаше добър характер, използва случая да сложи прът в колелата, като прибави към тези неприятности няколко зле обосновани и съвсем произволни обвинения, защото нещастието никога не идва само. Изглежда, че Джим, капитанът, понасяше твърдо това, а Джо се утешаваше, като играеше буги-вуги в балната зала на „клуба“, от което старите й ламперии се тресяха. Те харчеха спестяванията си по хотелите. Тяхното американско поданство бе причина да ги считат за невероятно богати, натъпкани с долари и всички смятаха добре да ги използват. Те разпалено се защищаваха и тичаха от един консул до друг, придружавани от нашите благопожелания. Споделяхме напълно възмущението на Джим, който казваше: „По дяволите! Ако загубя този идиотски процес, ще запаля корабчето!“

Според последните сведения предлагаха му да потулят работата срещу няколкостотин пезети, но този път Джим не бе съгласен.

Появи се четвърти кандидат за прекосяване на Атлантика: Дирк Тобер, холандец-самотник, на 11-метрова яхта с бермудско стъкмяване, с корпус, палуба и надстройки от метал, всичко това боядисано в бадемовозелено и кръстено „Онруст“ („Тревога“). Нямаше обаче нищо по-спокойно от този прозаичен и умерен холандец. Целта му беше Нова Зеландия. Щом видя нашата система от двата стаксела, той я възприе и беше много доволен.

Ла Палма започваше да придобива някакъв озадачаващ космополитен облик. Тъй като ние единствени говорехме четирите употребяеми езика, не знаехме вече откъде да започнем изреченията си. Събрани в една каюта, ние пеехме на всички езици, но най-голям успех имаше винаги „До моята русокоса“, която е истинска интернационална песен. След това бе необходимо по едно силно кафе. То беше моята слава: правех го по белгийски, смляно в момента и прецедено през чорап в едно хубаво старо медно кафениче. Никога не пропускахме да добавим, че споменатият чорап е един от тези, които Луи е носил в Ница в продължение на три месеца, за да добият „патина“. Майлс би извършил подвизи заради моето кафе. Все пак той трябваше да се прости с него; на 11 октомври в два часа следобед, при хубаво време „Тцу-Ханг“ излезе от пристанището на Ла Палма, за да се впусне по Атлантика. Техният помощник: Бил, много огорчен от мисълта, че се завръща в Англия, за да се посвети на производството на пишещи машини, остави чантата си у нас и изкара с Фред едно „слизане на суша“, за да забрави, че на сутринта заминава със строгата „Айгланд Принцес“.

Точно преди тръгването им пристигна втори холандски кораб, яхтата „Грациас а Диос“ („Хвала на бога“), 12-метрова, с бермудско стъкмяване, корпус и надстройка от желязо, дървена палуба, метална лодка. Това беше уголемено издание на „Онруст“, без собствениците им да са се виждали някога преди това. „Грациас а Диос“ беше на братята Коендерс, двама приятни и разумни младежи. Те отиваха в Галвестън, Тексас. В каютата си имаха пиано, което мигновено им спечели успех. Те просто бяха избичили част от него, за да го приспособят към закръглеността на корпуса.

Не мислете, че ние бездействувахме през това време. Работата на борда продължаваше. Именно в Ла Палма монтирахме макарите към барабана за автоматично управление със сачмени лагери. Скъпо устройство, което не ни послужи. Но кой може да знае всичко предварително… Фред се оплакваше, че новият му хубав фотоапарат, получен в Казабланка, има дефекти. Трябваше да го върнем в Италия. А аз попълвах запасите, особено пресните: плодове, зеленчуци, хляб…

Преди да напуснем Ла Палма, трябваше (то е естествено и даже обичайно) да посетим къщата, където е живял Христофор Колумб след случката с яйцето и преди да поеме предполагаемия път за Индия. Това е проста, бяла къща с хубави, скулптирани дървени балкони. Насреща един по-нов параклис е заместил скромната дървена постройка, където Колумб е коленичил, за да помоли бога да му помогне в неговото начинание. Молитва за мореплавателите. Сигурно мислите му са били много съсредоточени в навечерието на това плаване, станало сега толкова лесно. Често бяхме разисквали помежду си върху затрудненията, огорченията и опасностите на това пътуване през XV век, лишено от всички съвременни улеснения за навигация. За него то е било неизвестност, изпълнена със засади. Все пак наистина ли земята е кръгла? Да му отдадем почит. Силата на този човек се равняваше само на неговата смелост и ум.

Най-сетне след двуседмични трескави приготовления настъпи моментът, когато нямаше вече какво да се прави. Един от нас каза: „Защо не тръгнем?“.

Капитанът реши, че моментът е удобен да хване една от тези хубави хреми, чиято тайна на производство има само той, и легна с температура. Вайкахме се в хор. Но героичната жертва отказа да се покори: в сряда, на 17 октомври, в два часа следобед, при хубаво време и североизточен бриз ние се впуснахме по следите на „Тцу-Ханг“. Щяхме да видим какво ли не!

Винаги си бях представяла това тръгване като нещо различно от онези малки обикновени заминавания. Нищо подобно. Лодката зае мястото си върху рубката. Котвата прояви изключителна упоритост при напускането на дъното, но ние не счетохме това за лошо предзнаменование.

Като минахме край катедралата на Ла Палма, пуснахме лага и неговото витло. 2700 мили ни разделяха от Антилите. Бризът стихна, попаднахме в променливите зони, които царуват между островите. Гротът почна да хлопа и едно въже се свлече на главите ни. Нали ви казвах, всичко е отчайващо обикновено!

В полунощ минахме далеч от фара Маспалома, след което срещнахме кораба „Асанти Палм“ от Ливерпул на път за Златния бряг. Различихме ясно дежурния офицер, който ни наблюдаваше с бинокъл, после той изчезна и се върна, придружен от всички други офицери. Отгатнахме, че този интерес бе предизвикан от нашите два стаксела, току-що вдигнати, защото бяхме вече в североизточните пасати, със сила 4 бала.