Метаданни
Данни
- Серия
- Братя Рой и Хенрих Василиеви
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Прыжок над бездной, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Росица Бърдарска, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сергей Снегов. Скок над бездната
Разкази и повест
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №72
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Съставител: Агоп Мелконян
Преведе от руски език: Росица Бърдарска
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Руска-съветска, I издание.
Дадена за набор на 27.XI.1985 г. Подписана за печат на 18.II.1986 г.
Излязла от печат месец март 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1939
Печ. коли 22. Изд. коли 14,24. УИК 14,11. Цена 2 лв.
Страници: 352. ЕКП 9536325531 5617–216–86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С–32
© Агоп Мелконян, съставителство, предговор, 1986
© Росица Бърдарска, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia
Сергей Снегов. Прыжок над бездной
Калининградское книжное издательство, 1981
История
- — Добавяне
8
Ако Рой знаеше защо Хенрих настоява да бъде сам, би бил по-спокоен. Отчаянието беше преминало — случилото се не може да се поправи, така си казваше Хенрих, докато крачеше неспокойно в хотелската стаичка. Целият бе потънал в дълбок размисъл, страничните неща — хора, разговори, повиквания — го отвличаха. У него се раждаше странна мисъл, дълга мисъл — приличаше на заплетена история с всичките й ярки детайли, която скачаше от един епизод на друг. Така беше и по-рано, когато безкрайно повтарящите се измервания изморяваха Хенрих. Той винаги се ориентираше по-свободно в невероятните хипотези, които по странен начин се раждаха в мозъка му, отколкото в колонките от цифри. В цифрите ще се ориентира машината, това е работа на компютъра — неведнъж се защищаваше той от нападките на брат си, — цифрите имат стойност само доколкото опровергават или потвърждават идеите. Те и насочват към идеи, доказваше Рой. Хенрих се заяждаше — щом те насочват, занимавай се с тях. Рой можеше да мърмори колкото си иска, безсилен да превърне брат си в безупречен лаборант: експерименталната точност, експерименталното изящество, които възхищаваха Рой, оставяха Хенрих равнодушен.
Хенрих включи стереоекрана. Той седеше неподвижно в удобното кресло — не модерно, „силово“, като на Земята, а от стар тип — от дърво, тъкан и метал, — и се взираше в многократно наблюдавания пейзаж, но сега виждаше не само него. Рой показваше облака от прах, пурообразната капсула, изчезваща бавно в него, но това беше едната картина, в мозъка му имаше и друга, независима от първата, неизлъчвана от никой оператор. В черната пустош на Космоса, сред далечните звезди, прилични на ледени зрънца, неподвижно висеше странно кълбо. От време на време то сменяше цвета си — понякога беше съвсем синьо, друг път — червено, после — зелено, сега изглеждаше синкаво, синевата бледнееше, сякаш избеляваше, в нея се появяваше зеленина, започваше да блещука злато — като по повърхността на оксидиран метал, но цветовете не се сменяха бързо един след друг, а се преливаха. И смътно очертани под цветната обвивка, в кълбото сновяха тъмни размазани фигури, не тела, по-скоро силуети, нещо призрачно, нещо от друг свят, не от космическа материя — капсулата много пъти потъваше в кълбото и нито веднъж не се натъкна на привиденията, те не съществуваха реално в кълбото, те бяха изображения, както и картините на стереоекраните — можеш ли да хванеш ябълката от рисунката и да я захапеш!
— Глупости — каза гласно Хенрих, — зад екранния образ на ябълката стои реална ябълка, тъкмо тя е и породила изображението. А какво стои зад силуетите на виржинските екрани?
Рой насочваше капсулата към центъра на кълбото, Хенрих следеше как пурообразният апарат се плъзга в неизвестното вещество като торпедо във вода и отново виждаше това, което липсваше на екрана — менящите формата си, бавно движещи се силуети. Той затвори очи, така се виждаше по-добре. Загиналият младеж Курт Санников си бе въобразил, че вътре в кълбото има отворени врати към непознати, тайни светове, поглъщащи нашата енергия. Не, каква нелепа картина — вампир, залепнал за човечеството, неистово жадна уста, появила се изведнъж в космическата пустота! Къде по-красива е вярата на астронавтите, че са заловили чуждозвезден кораб и водят след себе си пленените със силово „ласо“ непознати. Заловили, водят с ласо пленени непознати — не вървят много тия думички за междузвезден контакт. Какво пък, думите не са приятни, но са точни — дори и тези непознати от други светове да съществуват, засега не влизат в контакт; принуждават ги — и пак безрезултатно. Не искат или не могат? Колко дни си блъска той главата над тази тайна! Или е прав Санников, никакви непознати няма, открили са неизвестно досега, удивително астрофизическо явление и това е! Не е така, не е така! Защо тогава загинаха Санников и Людмила? Не изчезнаха никъде, останаха в нашия Космос, но вече мъртви, непонятно преобразени. Грешил е Курт Санников, милият млад космолог, загинал така нелепо, така непредвидено. Истината е друга — онази странна мисъл, която за първи път се появи у него, Хенрих, докато разглеждаше двете мъртви тела.
Хенрих се облегна в креслото, промърмори нещо на глас. Размислите не вървяха, мисълта се разминаваше, превръщаше се във фантазия, в ярко бълнуване. Той вече не седеше в удобно кресло, не гледаше екрана със спрялата в центъра на кълбото капсула — той беше един от онези силуети, покрай които се плъзгаше, без да ги докосва сондиращият снаряд. Той беше мислещо същество, чудновато същество, той се гърчеше от болка, че не живее в своя свят. По всички посоки се простираше безкрайната Вселена, милиарди светлинни години черна пустош с мънистата-светила, окачени по нея — и пустотата беше чужда, и звездните купове — чужди. Това не беше неговият свят, взривът го бе изхвърлил от него — стана катастрофа, той се оказа в огнището на чудовищно разкъсване на пространството и времето. И сега е чужденец в непозната страна, слепец в света на цветовете, безног по пътя, безрък във водата. И той не потъваше, той даже не можеше да потъне, това не бе неговият свят — в него нямаше простор за живот, нямаше възможност за смърт, и животът, и смъртта бяха привилегия на съществата от този свят, той не принадлежеше към тях. Той се носеше из чуждата вселена, без да се докосва до нея, всецяло чужд на нейните предмети и същества — самота, равна на безкрайността. Измъчваше го печал — безнадеждна, непостижимо величава, най-свръхчовешкото от човешките чувства.
Хенрих се хвана за сърцето, така го заболя изведнъж. В салона от невидими кондиционери струеше напоен с влага и аромати въздух — но въздухът не стигаше. Хенрих се задъхваше, задушаваше го внезапно осъзнатата безкрайност на самотата. Въздухът не го насищаше, сякаш и той му беше чужд.
— По дяволите! — нервно каза Хенрих на глас, скочи развълнувано и се заразхожда из салона.
Влязоха Рой и Кесиди.
— Експериментът завърши, след няколко минути Рорик ще донесе тук розовия ти храст — каза Рой. — Знаеш ли как мина намаляването на количеството подавана енергия?
— Отново се появи противодействие, нали? Очаквах го.
Рой и Кесиди се спогледаха.
— А какви изменения очакваш в розовия храст, Хенрих?
— Мисля, че саксията не се е променила. А цветята са загинали. И то по странен начин — не са повехнали, изсъхнали или натрошени, а сякаш всмукани навътре в себе си.
Арутюнян влезе и постави на масата саксията с розовия храст. Разцъфналите рози се бяха смалили и свили — повехнали пъпки на мястото на доскорошните изправени разкошни цветчета.
— Не, приятели — каза Хенрих, когато Рой, Кесиди и Арутюнян се откъснаха от розите и седнаха в креслата. — Не очаквайте от мене подробна теория. Нищо такова няма да има. Аз искам да изложа една хипотеза, даже по-скоро фантазия, отколкото хипотеза. Ще набележа няколко изходни пункта. Ако те са погрешни, тогава и моята хипотеза не е вярна. А ако са верни, то…
— То и твоята хипотеза е вярна, това ли искаш да кажеш?
— Защо винаги ме смяташ за по-примитивен, отколкото съм, Рой? Искам да кажа, че ако предпоставките са верни, моята хипотеза става една от възможните и нейната вероятност трябва да се анализира.
Хенрих спря, очаквайки някаква реплика. Никой от слушателите не се обади. Хенрих продължи:
— И така, изходните пунктове. Първо — кълбото се е появило в космическото пространство при колапса на звезда. Второ — то се е изтръгнало направо от ада, в какъвто се е превърнал центърът на звездата за броени секунди. Трето — при колапса на звездата, преобразена в „черна дупка“, се деформира не само пространството, но и времето. Това са изходните ми пунктове. Намирате ли ги за верни?
— Всичките са верни — потвърди Кесиди. — Но в тях няма нищо ново.
— Новото ще им притури моята фантазия. Да допуснем, че освен нашия съществува и друг материален свят. Например сега толкова говорят за звезди, за цели галактики от антивещество. Ние все още не сме ги срещали, но никой не оспорва възможността да съществува и антисвят, нали? И тъй, нека си изфантазираме един необикновен свят, който съществува заедно с нашия Космос, но се отличава по това, че в него тече друго, паралелно на нашето време.
— Тече друго време? — в един глас възкликнаха Рой и Кесиди. Арутюнян само направи учудена физиономия.
— Да, времето тече по друг начин. Световете с различно време не се допират, единият не може да мине в другия. Ние не можем да се срещнем с Юлий Цезар или Аристотел, макар че живеем в една физическо време с тях — защото сме в различни точки на това единно време. А ако и течението на времето е физически различно — тогава невъзможността на срещата, немислимостта на съжителството в пространството е още по-очевидна. Но времената с различно течение могат веднъж и да се пресекат, както се пресичат непаралелните линии. В Космоса се дава само една физическа възможност за проникването на свят с едно време в свят с друго време.
— Имаш предвид колапса на звездата? — попита Кесиди.
— Точно това, Пьотр. При катастрофалния антивзрив на светилото не само веществото се свива невъобразимо плътно, но също тъй невъобразимо плътно се свива и времето. То става извънисторическо, извънфизическо, специално тук, в точката на чудовищното сгъстяване на масата, то вече не е време, а някаква всевременност, някакво сливане на цялото минало и цялото бъдеще в едно. Представете си сега, че в света с друго време се е развила цивилизация на много високо техническо равнище, такава, каквато ние може би ще бъдем след десет или сто хиляди години. И тази цивилизация е научила, че съществува паралелен свят — нашият Космос — и че да се проникне в него може само в точката, където колапсира една от нашите звезди. А във всяка галактика всяка година се взривява някакво светило, навсякъде е пълно с „черни дупки“, така че вратите от единия свят в другия са предостатъчни. И така, подчинявайки се на главното свойство на всеки разум — любознателността, — тази чужда цивилизация решава да проникне в нашия Космос, за да направи контакт с други разумни цивилизации, ако срещне такива. При нейното техническо развитие не е било трудно да избере мястото, където някое светило се готви да се провали в собствените си недра.
— И случайно край тези отворили се към чуждия свят врати се оказа моят „Протей“ — продължи Кесиди мисълта на Хенрих. — И ние довлякохме „на буксир“ разузнавателния кораб на чуждоземците? Да, това съответствува на предишните ни предположения. Нали от самото начало мислехме, че имаме работа с кораб, а не с мъртво тяло.
— Хенрих, твоята концепция поражда най-малко десетина трудни въпроса — каза Рой.
— Хиляда, Рой, хиляда въпроса, а не десетина. Казвай, ще се постарая да им намеря отговор.
— Ще бъда доволен, ако отговориш на поне пет от тези хиляда. И тъй, кораб и в него — разумни същества. Защо те не дават знак за себе си? Защо няма контакт?
— Те не са в нашето време, Рой. Те са в различно спрямо нас време. Нали не би поискал контакт с фараона Ехнатон, макар той да е в едно и също време с нас, само че в различни точки. Възможно е странните силуети, които се появяват в кълбото при усилено подаване на енергия, да са тъкмо опит на съществата от паралелния свят да ни дадат знак за себе си в наши оптически образи.
— Добре, съгласен съм — паралелен свят. Но нали и самото кълбо е долетяло оттам? А ние го виждаме, то присъствува физически в нашия свят.
— То е от същите материални частици, от които са и телата в Космоса. И макар времето, в което се намира веществото на кораба, да е друго, там то тече така бавно, че след като корабът е попаднал в нашето време, за някакъв интервал това вещество може да съществува в него. Вземи парче гранит например. За да се измени, трябва да минат милиони години. Колкото по-дълго може да съществува един предмет, толкова по-дълго той може да пребивава и в друго време.
— Ти обясняваш гибелта на нашите приятели с това, че човешкият живот е краткотраен?
— Да, Рой. Причината за всичко е изпращаната в кълбото енергия. Тя предпазва капсулата от властта на местното време вътре в него. А когато енергията се изчерпа, влязоха в сила процесите на паралелния свят. Това не се отрази върху мъртвия материал, от който е направена тя, но крехката биологическа тъкан не го понесе. Животът е краткотраен процес. И ако съдим по измененията в телата на нашите загинали приятели, времето вътре в кълбото е по-бързо в сравнение с течението на космическото време и е насочено обратно, може би не строго обратно, а под ъгъл, но назад. Голямата скорост на времето обяснява бързата им гибел. Обратната посока обяснява защо за краткото пребиваване в чуждото време развитието им тръгнало назад. И Курт, и Людмила сякаш са се върнали в детството си, загивайки, те са се подмладили.
— Ти измисли експеримента с цветята, за да провериш обратния ход на времето?
— Растението също живее, Рой. И продължителността на съществуване на цветето е несравнима с тази на камъка или метала. Експериментът с цветята трябваше да даде отговор на два въпроса — дали е вярно, че вътре в кълбото времето е паралелно на нашето и че има обратен ход. И на двата са дадени положителни отговори.
— Но дали са убедителни? Тъй като възникват нови въпроси. Защо се появява противодействие в момента, когато капсулата попада под властта на онова, което ти наричаш друго време? Нали в случая това може да означава, че някой или нещо се старае да предотврати гибелта на нашите приятели и цветята?
— Рой, ти засегна най-важния и най-трудния въпрос. И с ясната си постановка му даваш също тъй ясен отговор. Да, точно така е — съществата от паралелния свят са се стремили да предотвратят гибелта на нашите приятели и на растенията, защото са знаели, че биологическата тъкан не е способна да понесе преориентацията на времето. Тук моята хипотеза се докосва до почти фантастични идеи, не зная дори как да подходя към тях…
— Подходи по какъвто искаш начин, ние вече се наслушахме и нагледахме на толкова фантастични неща, че спокойно можем да приемем още една-две зашеметяващи идеи.
Известно време Хенрих подрежда мислите си. Още на Земята беше формулиран основният проблем — къде отива поглъщаната от кълбото енергия? Курт Санников направи опит да го изясни. Той, Хенрих, предлага друго решение. Кълбото е разузнавателен кораб, проникнал в Космоса през тунела от време, създаден при антивзрива на звездата. Възможно е, като престои за кратко в нашето време, разузнавателният кораб без всякакви пречки да се върне в своето време. Аналогията примерно е такава — на Земята, за да излети нещо нагоре, е нужен мощен тласък, а за да падне обратно, е достатъчно да се изчерпи първоначалната енергия на издигане. Не е изключено въпросната цивилизация нееднократно да е предприемала подобни прониквания в Космоса, за да се запознае с неговата природа. Но ето че в траекторията на излитане на разузнавателния кораб попада нашият звездолет „Протей“. Звездолетът енергично улавя чуждия кораб със силовите си полета. Загадъчните гости без особени усилия биха могли да се скрият в своето време. Но любознателни, жадуващи да се докоснат до непознатото, истински изследователи и разузнавачи, те се възползуват от енергията на звездолета, а после и на заводите на Виржиния за смелия си опит — да преобърнат своето време в космическо. Ето къде отива енергията на нашите генератори: с нейна помощ променят течението на времето в кълбото. Съществата от паралелния свят искат да станат наши съвременници — да дойдат в нашето време, в нашия Космос. Не се знае колко далеч са отишли те в опита си, но намерението им е ясно — да станат същества от нашето време, да дойдат при нас не само като разузнавачи, а и като приятели.
— Не се увличай, Хенрих — предупреди го Рой.
— Приятели! — силно повтори Хенрих. — Настоявам на това, Рой. Нима при намаленото подаване на енергия отвън те не изразходваха веществото на своя кораб, за да поддържат изкривяването на времето? Ето защо размерите му в случая намаляваха. Нима не се опитаха да предотвратят гибелта на живота в капсулата — противодействието, открито от Рой, свидетелствува, че са се опитали да предадат вестта за опасност. Аз вярвам в техния разум и в тяхната доброта, приятели!
Рой прекъсна настъпилото мълчание:
— Пьотр, какво е мнението ти за всичко това?
— Хипотезата на Хенрих предизвиква у мене двойствено чувство — замислено отговори Кесиди. — Ако е вярна, тя поражда и радост, и тъга. Радост от това, че сме се срещнали с цивилизация на високо техническо и духовно равнище. И тъга, че истинското запознанство няма да се състои, защото не можем дълго да изразходваме запасите си от активно вещество. Земята предупреди, че няма да увеличи лимитите му.
— Тогава кълбото скоро ще изчезне от нашето време. Ще се размаже, ще стане призрачно, после ще изчезне — каза Хенрих. — Скокът над бездната на паралелното време няма да успее. Както не се удаде и на нашите загинали приятели…
— Едва ли кълбото ще се върне в своето време — педантично го поправи Рой. — Времето в неговия свят също тече, докато то се запознава с нас в Космоса. И съгласно твоята хипотеза тече по-бързо от космическото. Значи кълбото ще попадне или в бъдещето, или в миналото на своя свят — по-вероятно е в миналото, ако течението на времето е обратно в сравнение с нашето. Така че скокът над бездната ще се осъществи, но не над бездната, разделяща тяхното и нашето време, а над бездната на бъдещето и миналото на тяхното собствено време. — Рой стана. — Да не се бавим, приятели. Ние тримата — аз, Хенрих и Рорик, трябва спешно да се връщаме на Земята. Важно е за работата.
— За каква работа, Рой? — попита учудено Кесиди.
— Същата, за която пристигнахме на Виржиния. Нима ще оставим наполовина опита за контакт с друга цивилизация? Трябва да се информира Земята за всички възможности и за всички трудности, нека там решат ще отделят ли свръхлимитно активно вещество, или няма да отделят. В древността са казвали — струва си труда.
— Не си струва труда, са казвали — поправи го Пьотр с усмивка.
— В дадения случай си струва. Хенрих и Рорик, да вървим в хотела, трябва да се приготвяме за връщане.
В хотела Рой обърна внимание на мрачния вид на брат си.
— Нима не искаш да се върнеш на Земята? — попита той. — Ти предложи забележителна хипотеза. Ако тя се потвърди, ще се извърши едно от най-забележителните открития на нашето време. Или не вярваш, че ще ни предоставят такава възможност?
— Не е там работата, Рой, аз искам да се върна у дома, но се боя…
— От какво се боиш?
— Как ще погледна Андрей в очите? — тъжно каза Хенрих. — Казах му: „Ще ти върна годеницата здрава и читава, в добро разположение на духа.“ А връщам — ковчег!