Сергей Снегов
Скок над бездната (7)

7

Рой отиде с лекарите в операционната и там му казаха, че възкресяването на мъртвите, при това така странно деформирани, е непосилно за медицината, единствената възможност е да се консервират телата в сегашното им състояние, за да бъдат изследвани след това от земните медици. Арутюнян огледа капсулата и докладва, че в нея липсват каквито и да било външни и вътрешни повреди. Рой се пъхна в капсулата и също се убеди, че тя си е същата, каквато бе изпратена за последния експеримент. Енергоинженерите съобщиха, че няма затруднения в подаването на енергия за кълбото, всичко си е както през останалите дни. Рой помоли да се провери ще възникнат ли отново пречки при намаляване на енергията — точно по това време бе станала катастрофата. Три пъти беше намалявано подаването почти до нула, Рой сам провери преминаването през онази величина, която бе предизвикала противодействие — противодействие нямаше. Рой каза на Кесиди: „Струва ми се, че тук някъде се крие причината за катастрофата, но засега не зная как да я свържа със затрудненията в подаването на енергия.“

Кесиди се съгласи, че причината за трагедията трябва да има някаква връзка с неочакваното задържане на подаването, но също не можа да каже нищо определено — противодействието не се възобнови и не беше ясно защо изобщо е възникнало. Трябва да се посъветвам с Хенрих, реши Рой и си спомни, че вече няколко часа не го е виждал — той изчезна веднага от стартовата площадка и повече не се обади. Рой с тревога си спомни колко отчаян беше брат му, когато изнасяха труповете от капсулата, как трепереха устните и подскачаха ръцете му. Рой се ядоса на себе си, не трябваше да изоставя Хенрих в такова състояние, можеше да му измисли някаква спешна задача по разследването на катастрофата, само да не го оставя насаме с мисълта, че той е виновен за гибелта на другарите си.

— Пьотр, безпокоя се за Хенрих — каза Рой. — Да отидем да го потърсим.

Намериха Хенрих лесно, беше се прибрал — ходеше напред-назад из малката хотелска стая и не прекрати неравния си ход, когато влязоха брат му и Пьотр, само с жест им предложи да седнат.

— Хенрих, искам да те информирам за всичко, което научихме — каза Рой. — Новините са малко, но все някаква храна за размисли дават.

Той говореше и се вглеждаше в брат си, който мълчаливо крачеше пред него. Хенрих се бе овладял, нямаше съмнение. Нито по лицето, нито в думите му нямаше и следа от отчаянието, което така беше разтревожило Рой. И това маршируване не беше израз на нервна криза — често, особено когато го връхлитаха трудни мисли, Хенрих имаше навика да кръстосва стаята. И още нещо видя Рой — брат му се бе отърсил от онази отпуснатост, която така дълго го владееше. Нещастието го бе преобразило, той отново беше стегнат, с бърза мисъл — именно в такова състояние (той го наричаше „моята работна форма“) Хенрих намираше най-добрите си идеи. Твърде късно, печално помисли Рой.

— Какви са плановете ви? — попита Хенрих, когато Рой свърши.

— Дойдохме да се посъветваме, Хенрих.

Хенрих се обърна към Кесиди.

— Не се ли каните да прекратите подаването на енергия в нищото? По-рано вие изказвахте недоволство по този повод.

— Така е. Но още известно време можем да унищожаваме енергийните си запаси.

— Рой, капсулата годна ли е за нови сондирания в кълбото?

— Рорик може да я задействува още сега. — Рой проницателно погледна брат си. — Хенрих, длъжен съм да те предупредя — повече никакви експерименти с пилоти в кабината. Нито един човек няма да направи опит да проникне в недрата на кълбото.

— Това ми е достатъчно. Искам да продължа безпилотното сондиране. Капсулата ще внесе вътре един малък товар.

— Какъв товар?

— Цветя — каза Хенрих.

Рой толкова се учуди, че нищо не можа да каже. Кесиди, свикнал повече да слуша, отколкото да говори, неволно изпусна едно „хм“, толкова странно му се стори това предложение. Хенрих се намръщи.

— На какво се чудите толкова? Да, цветя, обикновени цветя в саксии — хубави и свежи. Искам да разбера как действува на растенията обстановката в кълбото. Как е на Виржиния с цветята, Пьотр?

— Никога не съм се интересувал от цветя. Но имаме оранжерия, което значи, че имаме и цветя.

— Ще ти бъдат доставени — каза Рой. — Лично ще отида в оранжерията. Но бъди добър да ни обясниш как ще ги използуваш.

Хенрих се замисли и не отговори веднага:

— Нека засега премълча. Една идея… Без убедително доказателство тя ще ви се стори твърде фантастична.

— Цветята ли ще изиграят ролята на убедителното доказателство?

— Надявам се.

Рой се надигна, Кесиди също стана.

— Да не губим време, Хенрих. Утре ще пуснем капсулата с най-пищния букет цветя, каквито успея да намеря.

Рой се беше постарал — цветята заемаха една от масите в салона. Най-доброто от всички видове, които се отглеждаха във виржинската оранжерия. Рой извика брат си. В стаята го нямаше. Не намериха Хенрих и на стартовата площадка, където Арутюнян подготвяше капсулата за поредното изстрелване. Рой се отправи към болницата. Останките на загиналите почиваха в прозрачни саркофази, издигнати върху дъсчени плотове. Хенрих стоеше до саркофага на Корзунска. Рой видя в очите на брат си същото отчаяние, както на стартовата площадка. Стори му се, че Хенрих ще се разплаче. Но той каза почти спокойно:

— Рой, какви изменения намираш у Курт и Людмила?

Рой обиколи двата саркофага. Санников почти не беше се изменил — лекарите бяха поправили гримасата на болка, която изкривяваше лицето му, сега приличаше на себе си като жив, само че отслабнал и измъчен като след дълга болест. А Корзунска все така се различаваше отпреди, Рой не би я познал, ако я срещнеше в този й вид на улицата. Не обезобразена, запазила предишните си изящни очертания, все така крехка, сега тя приличаше на момиченце, току-що излязло от детството.

— Двамата са се изменили по различен начин — каза Рой. — А общото е, че са се смалили по размери. Ако не звучеше кощунствено, бих казал, че в смъртта си те и двамата са се подмладили.

— И на мене така ми се струва — глухо каза Хенрих. Той погледна още веднъж Корзунска и тръгна към изхода.

В салона Хенрих дълго разглежда цветята, сякаш търсеше в тях нещо друго освен красивия вид и приятния мирис — повдигаше клонките, опипваше венчелистчетата, прекарваше пръсти по листата. Изборът му падна на свеж розов храст — повече от пъпките току-що се бяха разтворили, други скоро щяха да цъфнат. Хенрих се полюбува на храста.

— Ето този — в капсулата. Останалите занесете при саркофазите.

— Ще отидеш ли на стартовата площадка? — попита Рой. — Или на командния пулт?

— Ще остана в салона. В самота се мисли най-добре. Няма да наблюдавам операциите, които провеждате, а ще се постарая да си представя. Понякога това дава по-правдива картина.

Той говореше равно, даже се усмихваше. Изпълняваше нареждането на брат си да се овладее. Рой реши да го окуражи с шега.

— Ти си натурфилософ, Хенрих. Твърде странна фигура в двадесет и петия век. Вместо да изследваш експериментално загадката, ти търсиш философския й смисъл. Знаеш ли анекдота за художниците, на които възложили да нарисуват магаре?

— Не съм почитател на анекдотите. Особено когато се отнасят за магарета.

— Магаретата тук действуват „зад кадър“. И така, на трима художници — англичанин, французин и германец, поръчали портрет на магаре. Англичанинът влязъл в конюшнята и спокойно нарисувал магарето. Французинът побързал да отиде в двореца и да разбере какви магарета харесва фаворитката на краля. А германецът се затворил в кабинета си и се опитал да изведе философското понятие, което би могло да бъде изразено в образа на магарето.

Хенрих се засмя, но някак насила.

— Прието, както казват радистите. Ти си нещо като художника англичанин, а аз съм философът германец. Има нещо вярно в това. Но само толкова, Рой. Ти сега ще направиш експеримент с цветя, но не забравяй, че този експеримент съм го измислил аз. Така че и на мен не са ми чужди такива конюшни.

Рой се пошегува не толкова за да ободри брат си, във всеки случай не за да го подразни, макар че при друга ситуация не би пропуснал да го стори. Той не искаше да остави Хенрих. Брат му каза, че се уединява, за да размишлява свободно. Дали размишленията няма да завършат с нов пристъп на отчаяние? Пред хората Хенрих се сдържа. Ще съумее ли да се сдържи, когато на стереоекрана в затъмнения салон се разгърне същата картина, която доведе до катастрофата? Но Рой не можеше да се противопостави на така явно изразеното желание на Хенрих.

— Ще дойдем при тебе, след като свършим експеримента. Ще донесем и цветята от капсулата — обеща той.

— Както се разбрахме, Рой — при минимално подаване ще държите капсулата само миг — напомни Хенрих.