Сергей Снегов
Мъртвите живеят (3)

3

Това беше затворническа килия. Натъркаляни един до друг, на пода лежаха затворниците. През квадратното прозорче до тавана се лееше слънчева светлина — нейният сноп не разсейваше, а само пронизваше полумрака. Фигурите на спящите хора, увити в дрипи, не се различаваха и само един се отделяше от тъмната маса. Този човек беше също тъй зле облечен, също се бе свил на пода и току придърпваше колене чак до брадичката си от студ — над спящите се издигаше бяла пара от дишането, по ъглите на килията матово проблясваше тънка корица лед — също тъй дишаше тежко, затворил очи, също тъй стенеше — насън или в безсъзнание. И единственото, което го отделяше от другарите му, беше това, че той изпъкваше в полумрака отчетливо, с такива подробности на дрехите и лицето, сякаш някой отстрани внимателно го разглеждаше, обхващайки всичко останало като фон.

Някакъв неизвестен човек, чиито мозъчни излъчвания бяха разшифровани след хиляда години, се интересуваше от един-единствен затворник сред всички тези хора, лежащи на пода на килията, и се вглеждаше в него с мъка и жалост.

Човекът на пода лежеше встрани от проникналия в килията слънчев лъч, но главата му беше осветена така ярко, сякаш светлината падаше само върху нея. Достатъчно бе един поглед към тази странна глава, за да бъде отделена от другите и запомнена — кръгъл плешив череп, кръгло лице без вежди, много остър тънък нос, тънки устни на присмехулник, островърха брадичка на безволев човек, голямо чело на мислител над малки очи, хлътнали страни на болен от туберкулоза, оцветени на скулите с керемидена руменина. Без да отваря очи, човекът кашляше и притискаше ръка към гърдите си, жално смръщен — гърдите го боляха. Пак така, без да отваря очи, той отчетливо — и тъжно, и насмешливо — заговори в стихове („превод от френски на съвременен международен“ — съобщиха дешифраторите):

Усещам болки вред, тресе ме,

задъхвам се и губя глас;

и струва ми се, че е време

за прошка да помоля аз.^[1]

— Чуйте, той разглежда самия себе си! — зашепна Хенрих. — Той сякаш се разглежда отстрани!

— Стиховете са на Франсоа Вийон — добави Рой. — Имало е такъв френски поет и е живял точно преди хиляда години.

В отговор на стиховете един от лежащите на пода надигна глава. И веднага картината се измени. Килията остана, но този, който декламираше стиховете, изчезна, само гласът му се чуваше ясно и всичко, което ставаше в килията, се наблюдаваше сега през неговите очи.

Човекът, който надигна глава, беше едноок и свиреп на вид.

— Лошо ли ти е, Франсоа? — изхриптя той. — Ама хич го няма здравето ти.

— Прекарай половин година в Менските подземия на проклетия епископ Тибо д’Орсини и ще те питам за здравето ти, Жак! — измърмори човекът, който рецитираше стиховете. — Виж, на него няма да му простя! — Той отново неочаквано весело заговори в стихове:

Нас учат книгите светѝ:

„Молете се за враговете!“

Ще кажа: „Бог да му прости!“

Но аз не мога, разберете!

Техният разговор накара още неколцина затворници да се надигнат. Като се почесваха и прозяваха, те се притискаха един до друг, за да запазят топлината.

— Много му е притрябвала прошката ти! — продължи едноокият Жак. — Д’Орсини живее в райски дворец, ангелите предават молбите му направо в ръцете на всевишния. А твоята съдба е да светиш с плешивата си тиква в килията. Оттук не скромна молба — и вопъл не се чува на улицата.

— Въпреки всичко аз ще моля и ще проклинам, приятелю мой, разбойнико Жак! — възрази Франсоа. — И ако аз, както му е редът, с добри рими и със сълзи не се помоля за всички нас, по-зле ще ви е, отхвърлени! Или се надявате, че за вас ще се помолят кюретата и епископите! Светото братство е заето с плюскане и пиене, не им е до вас! Сега чуйте какви излизат моите молитви.

И Франсоа „пропя“ пронизващо-скръбно:

Христе, пази ни със мощта си блага,

че Адът, който паст към нас протяга,

да ни погуби може, щом реши…^[2]

В разговора се намеси трети затворник. Той лежеше в ъгъла, където по стената пробляскваше лед, и даже гласът му изглеждаше замръзнал:

— Защо се молиш сега, Франсоа? Точно след две денонощия благополучно ще те увесят на бесилката и ти, освободен от земните несгоди, ще литнеш към небесата. Запази този плам за личното си обяснение с всевишния, а ако успееш да измолиш нещичко и за нас, още по-добре. Стига, разбира се, от бесилката да не те предадат направо в лапите на Велзевул, което е по-вероятно.

На това Вийон насмешливо откликна с други стихове:

Зоват ме Франсоа, комуто това тегне;

в Париж край Понтоаз роден и расъл странник;

но в мазен клуп въже палачът щом застегне,

вратът ми ще узнай тежи ли моят задник!^[3]

Килията отговори с кикот. Вече всички се бяха събудили и се смееха. Затворниците гледаха от екрана към залата невидимия Франсоа и се кискаха — явно, той бе направил твърде жална гримаса. Ключалките защракаха и предизвикан от шума, влезе пазачът — висок и тънък като уличен фенер и също тъй слаб. На всичко отгоре удължената му глава също напомняше фенер. На зачервеното, сякаш нагрято лице на тъмничаря стърчаха побелели, лакът дълги мустаци.

Той отправи продължителен укоряващ поглед към Вийон.

— Пак шутовски куплетчета? — загълча той. — Нима са ви затворили в най-добрия затвор на Париж, за да се кикотите? Ах, Франсоа, вдругиден ще предадеш богу дух, а продължаваш да отвличаш добрите хора от благочестивите мисли за предстоящата им горчива участ!

От екрана се раздаде дръзкият глас на невидимия Франсоа:

… ще кажа: „Щом смъртта е близка,

да казваш всичко имаш право.“^[4]

— Точно така, близка е — потвърди пазачът. — Нали ти казвам, вдругиден. Като християнин на мене ми е жал за тебе, защото в ада ще ти видят сметката. Но като човек аз се радвам, защото с твоето заминаване този затвор отново ще стане добър затвор, а не лекомислено заведение, в каквото ти го превръщаш.

— Чуй, Етиен Гарние, аз съм съгласен, че не се държа много сериозно в затвора — възрази Вийон. — Но нали вие можете да се избавите от мене, без да прибягвате до бесилката. Няма да се опъвам, ако ти ме изриташ на свобода с един неучтив ритник по задника.

— На свобода! — Пазачът се закикоти. — Вярно, че ти не си подходящ за затвора, но от това още не следва, че ще ти бъде добре на свобода. Ти трябва да викаш от ужас при мисълта за свободата, Франсоа. Свободата ти действува зле, момчето ми.

— Наемаш ли се да го докажеш?

— Разбира се. Аз не съм бакалавър на изкуствата като тебе, но колкото знам, стига ми. А общуването с вашего брата безнадеждните ме научи на красноречие. Струва ми се, че лесно ще успея да те откажа от трите твои заблуди — любовта към свободата, омразата към затвора и противоественото отвращение от бесилката.

— Е, да започваме нашия диспут, любезни магистре на лишените от свобода изкуства.

— Да започнем, Франсоа. Първият ми тезис е следният… Впрочем най-напред трябва да изберем съдия, за да бъде всичко както в Сорбоната!

— Ти смяташ, че затворът има нещо общо със Сорбоната?

— Той е нещо повече, Франсоа. В Сорбоната ти беше ученик, тук дойде бакалавър! Ученици ние не държим, затова пък магистри и доктори се срещат често. При това ние храним своите обитатели, храним ги, Франсоа, храним ги, а кой ви храни в Сорбоната?… Какво решихте за съдията?

Затворниците, наобиколили Гарние и Франсоа, един през друг завикаха:

— Жак Едноокия! Жак да бъде съдия!

— Нека е Жак! — съгласи се пазачът и Едноокия пристъпи напред. — И така, моят първи тезис: свободата ти действува зле, Франсоа. Тя те убива, приятелю. Ти си на тридесет и две години, а приличаш на старец. Плешив си, зъбите ти са изпопадали, ръцете треперят, краката се подкосяват. Ти храчиш кръв — това е от излишък на свобода, Франсоа Вийон. Тебе те погубиха виното и жените. Аз бих прибавил към това и римите, но от тях ти не се отказваш и в затвора. Какво постигна, прекарвайки толкова години на свобода? Ти имаш по-малко, отколкото си имал в момента, когато си се появил на този свят, защото си прахосал здравето си и добрите начала, които майка ти девет месеца е залагала в тебе. Ти нямаш нито жилище, нито дрехи, нито пари, нито храна, нито служба. Какво те чака, ако се измъкнеш на свобода? Глад, самота и сигурна смърт след месец или дори по-рано — мъчителна смърт край някоя ограда или в постелята на някоя твоя приятелка, приютила те по милост. Слушам те, Франсоа.

— Гарние, жесток и глупав Гарние, ти даже не подозираш колко си прав! И все пак аз ще те опровергая. Да, разбира се, аз пострадах, но и се насладих на свободата! Не винаги, но често, много често бивах сит до умора. Мене ме обичаха жените, Гарние, ти не можеш да разбереш това, тебе никой не те е обичал, ти сам себе си не обичаш! А приятелите? Къде другаде има такива верни приятели, както на свобода? Юмрук за юмрук, нож за нож! Съгласен съм, че след две седмици ще умра, ако изляза на свобода. Но какви две седмици ще бъдат това, Гарние! Ще пия вино до насита, ще се тъпча с вкусни ястия, ще скитам по кривите улички на Париж, ще се любя с щедрите на ласки женички, ще се грея до пламтящите камини и ще забравя студа на твоята килия — ето какво ще се случи с мене през двете седмици живот, които ще ми бъдат отпуснати. Такъв е моят отговор, Гарние! А от близката смърт, дето тъй щедро ми обещаваш, не се страхувам, не!…

… и аз от страх не съм терзан —

Смъртта нас всички усмирява.^[5]

— Ти погубваш не само тялото, но и душата си, Франсоа. Свободата изсушава заблудената ти душа, момчето ми. А тя е по-важна от тялото, повярвай ми, аз много пъти съм виждал как то се разпада. Запази бедната си душа за дълъг живот, Франсоа!

— За това имам готов отговор:

Монархът, важната особа,

и оня, който е роден

в дворец — отиват всички в гроба

и всеки бива заменен.

Та аз ли — прост бедняк от Рен,

не ще умра? Ала желая

да поживея някой ден,

преди да е настъпил края…^[6]

— Е, какво, и тезисът е убедителен, и възражението не е лошо! — обяви Жак Едноокия. — Да смятаме, че нито един от двамата не е взел връх.

— Слушай сега втория ми тезис, Франсоа. Ти трябва да обичаш, а не да мразиш затвора. Нито у дома си, нито в манастира, нито в църквата няма да срещнеш такова наистина християнско отношение към себе си, както в затвора. Тук те ценят според заслугите и се грижат за тебе, Франсоа. Предоставят ти място за спане — а на свобода имал ли си винаги такова място? Редовно те хранят — не с тлъсти петли, разбира се, но ти и на свобода толкова си ги ял. Наблюдават те, грижат се за здравето ти, дават ти да се наспиш до насита. Ако повикаш за помощ, аз ще дойда веднага. А нима нашият добър хирург мосю Браке няма да ти пусне кръв, ако започнеш да се задушаваш? Затворът е единственото място в света, където няма да се примирят с твоята болест, няма да допуснат преждевременната ти смърт. Господин съдията ми каза: „Гарние, Вийон трябва да се качи на ешафода със собствените си крака.“ И можеш да ми вярваш, скъпи Франсоа, аз ще се лиша от съня си, но няма да допусна болестта да те надвие. Ето какво значи затвор.

— Предимствата на затвора, които ти така красноречиво описа, са нищо пред прелестите на свободата.

— Тезисът е силен, а възражението — неубедително! — обяви Жак Едноокия. — По втория пункт победи Гарние.

— Тезис трети: ти трябва да се стремиш към бесилката, а не да бягаш от нея — провъзгласи тържествуващ Гарние. — Няма по-голямо щастие за тебе от порядъчната бесилка. За теб, Франсоа, бесилката не е наказание, а избавление. Избавление от недъга, който те гнети, от мъките на неизбежното умиране, от болката в костите и дробовете, от глада и студа, от неизплатимите дългове, от нищетата, от коварните приятели, от всички напасти, от цялата мъка, която препълва сърцето ти. Бесилката за тебе е изход от долината на скръбта и сълзите към истинската свобода. Една крачка, една въздишка — ти си в царството на вечното облекчение и радост. А ако попаднеш не в рая, а някъде под него, както заслужаваш, то и там мъките ти няма да са по-горчиви от земните. Нима самият ти не заяви преди половин час в тази килия: „… че Адът, който паст към нас протяга, да ни погуби може, щом реши…“. При това, Франсоа, в онези подземия под рая никога няма да ти се наложи да се оплакваш, че ти е студено, а тук се тресеш даже в слънчеви дни. Казвам ти, бързай към бесилката, бързай към бесилката, Франсоа!

— Престани, проклети Гарние! Чумата да го тръшне туй твоето зло сърце! Не искам да умирам, чуваш ли, не искам да умирам, Гарние! Боже мой, да живея, само да живея! Всякакъв живот, хиляда пъти по-лош от тоя, но живот, живот, живот!

— Само преди минута ти се хвалеше: не ме е страх от смъртта!

— Млъкни, Франсоа! — каза Жак Едноокия. — Не мога да те позная. Какво си се развикал? Чуйте решението ми за спора. Възхвалата на бесилката не ме убеди. Истинският християнин не трябва да се стреми към бесилката. По този пункт победата е на Франсоа Вийон, макар че той не се потруди да потърси солидни възражения. А като цяло диспутът завърши безрезултатно.

— Не си обективен, Еднооки Жак! — възрази уязвеният пазач. — У тебе заговориха личните антипатии и ти потисна гласа на справедливостта в себе си. Скоро въжето ще се усуче и около твоята шия, а ти предварително мразиш бесилката. Порядъчните хора не постъпват така, повярвай ми, Жак, в моите килии аз съм се грижил за много порядъчни хора.

— Подбирай по-внимателно изразите си, Гарние! — заръмжа Жак. — Обвинявали са ме в разбойничество, грабежи, насилия и убийства и аз не съм опровергавал тези обвинения. Но в непорядъчност никой не е посмял да ме упрекне и аз никога няма да позволя…

— Успокой се, Жак! — дружелюбно каза Гарние. — Никой не те цени по-високо от мене. Зная, че ти с чест носиш прозвището Бандита. Но за мене над всичко стоят обективността и справедливостта, тези две неразлъчни думи за моите фамилни светци за ваше сведение. Сега аз ще ви покажа какво значи истинска обективност, приятели. Франсоа! — обърна се той към Вийон. — Ти ме помоли да предам писмения ти протест срещу присъдата на парижкия съд. Лично аз смятам, както вече ти доказвах, че бесилката е най-добрият изход за тебе. Но с болка на сърце аз предадох твоето обжалване където трябва. Чакай скорошно решение.

— Благодаря, Гарние! — възкликна зарадван Франсоа. — Ще ти се отблагодаря царски за това — ще напиша балада в твоя чест и ще обезсмъртя името ти!

— По-добре не декламирай стиховете си така силно — промърмори пазачът, отваряйки вратата. — Толкова грижи ми създаваш, Франсоа! В парижкия затвор няма по-сериозен чиновник от мене, но дори и аз се кикотя на ненужните ти куплети, ето докъде ме докарваш, Франсоа!

Вратата се захлопна, отвън защракаха ключалките. Слънчевият сноп отново се превърна в лъч, мъждеещ лъч. Един от затворниците с тъга гледаше към прозорчето, зад което облаците се сгъстяваха.

— Май ще завали сняг! — каза той. — Само сняг ни липсваше!

— Когато вали сняг, времето омеква — възрази Жак. Той приближи до Вийон и сложи ръка на рамото му. Лицето му зае половин екран, единственото му око гледаше зорко и съчувствено. — За какво се замисли, Франсоа? По-добре прочети нещо от Голямото си завещание, което неотдавна написа.

— Прочети! Прочети нещо, Франсоа! — раздадоха се викове. — Нещо по-остро, Франсоа!

— Ще ви кажа баладата за някогашните жени, съгласни ли сте?

— Давай за някогашните жени — съгласи се Жак. — И за тях може.

Сега отново се чуваше само гласът на Вийон. Килията се превърна в неопределено сиво петно — рецитирайки, Вийон затваряше очи:

Де мъдрата от ранни дни

днес Елоиза — толкоз млада,

че Абелар от Сен Дени

за свойта страст скопен да страда?

Царица Бланш — тоз девствен крин,

що пееше с глас на сирена?

И Жана д’Арк със бойний стяг?

О, Майко, днес те всички де са?

Кажи ми, де е ланшний сняг?^[7]

— Добре! — каза Жак Едноокия. — Направо се просълзих, толкова ми е жал за някогашните жени. Но те помолих за по-весели стихове, Франсоа. Помниш ли, ти се подиграваше с офицерите от полицейската стража, е, и за прекрасната оръжейничка е чудесно… или за дебеланата Марго. Нещо по-остро, Франсоа!…

— Тогава ще ви кажа стиховете, написани по време на поетичното състезание в Блоа при двора на херцог Карл Орлеански. Самият той предложи темата — да докажем недоказуемото — и участвува наравно с другите поети, но аз го надминах и, струва ми се, това не му хареса.

Край извора от жажда ще загина;

до огъня треперя вкочанен;

в родината си сякаш съм в чужбина;

съвсем съм гол и царски пременен;

усмихнат плача, чакам без отрада;

могъщ и слаб в един и същи час,

от радостта не чувствувам наслада,

добре приет и нежелан съм аз.

…

Ще тръгна с онзи, който някой ден

посочи лебед стар за врана млада;

щади ме този, който ме напада;

лъжата с истината смесва глас

и спомням си забравена досада —

добре приет и нежелан съм аз.^[8]

Вийон направи пауза. Затворниците реагираха с кикотене и възклицания:

— Е, това е! Ама че го каза мръсникът! Добре приет и нежелан съм аз — чу ли, Жак? Не, чуй само — да наречеш лебеда врана!… И над извора, над извора — от жажда, ха-ха-ха! Франсоа, и бесилка ти е малко! Казвам ви, той може, братлета, той може!

Когато шумът позатихна, Франсоа продължи:

— Сбрах, господи, от знания грамада,

а сред невежество духът ми страда;

пристрастен, искам равенство за нас.

Залог ли търся? Чакам ли пощада?

Добре приет и нежелан съм аз.

Внезапно гласът му секна, чу се ридание. Екранът се запълни от обърканото грозно лице на Жак Едноокия.

— Франсоа, какво ти стана? Проклетият Гарние, той те разстрои! Успокой се, успокой се де!

— Никой не разбира, никой! — хлипаше Вийон. — Толкова съм нещастен, Жак! И вие също, даже вие!…

— Престани да плачеш! Кой не те разбира? За какво говориш, Франсоа? За бесилката, на която те…

— Говоря за тези стихове, които в Блоа… Та това е истина, Жак, всяка дума тук е истина! Аз плаках, когато ги писах… никога не съм бил по-искрен… А всички се смеят, всички мислят, че остроумнича. Вие се хилехте, проклети да сте!

Жак искаше да каже нещо, но го прекъсна щракването на ключалките на вратата. В килията влезе Гарние.

— Франсоа — каза той, — парижкият съд те е помилвал, плешивото ми момче. Съдът заменя бесилката с десетгодишно изгнание от Париж. Ти си свободен. Но помни, че в душата си аз искрено ти съчувствувам, защото ти не излизаш да се радваш на живота, а да попаднеш в лапите на мъчителна смърт. Някога ти ще ми кажеш, Франсоа, аз вярвам в твоята честност, макар че пишеш неприлични стихове, които няма да те преживеят, някога ти ще ме призовеш в сърцето си: „Приятелю мой Гарние, ти беше прав, бесилката щеше да бъде по-добра към мене от живота!“