Джули Гарууд
Тайната (2)

Глава 1

Шотландия, 1200г.

Иън Мейтлънд се превръщаше в истински зъл кучи син, ако го ядосаха. А точно сега, беше ядосан. Настроението му се бе помрачило в мига, в който брат му Патрик му разказа за обещанието, което бе дал на милата си съпруга Франсис Катрин.

Ако Патрик бе целял да изненада брат си, със сигурност бе успял. Обяснението му бе оставило Иън безмълвен. Но не за дълго. Гневът бързо погълна всички други емоции. Всъщност, вбеси го не толкова нелепото обещание, което Патрик бе дал на жена си, колкото фактът, че брат му бе свикал съвета на клана, за да поиска мнението им. Ако знаеше какво е намислил, Иън щеше да попречи на брат си да замесва старейшините във въпрос, който засягаше само семейството. Но той се бе впуснал да преследва копелетата от клана Маклейн, които бяха устроили засада на трима от воините на Мейтлънд и когато се прибра у дома като победител, вече бе твърде късно.

Както винаги, оставиш ли Патрик да вземе някакво просто решение, той задължително забъркваше голяма каша. Очевидно бе, че дори не се бе замислил за последиците, които биха произтекли от прибързаните му действия. От Иън, който неотдавна бе определен за леърд на клана, щеше да се очаква да отложи задълженията и да забрави лоялността си към своите близки, за да действа единствено като съветник на старейшините. Той нямаше да може да оправдае очакванията обаче. Щеше да застане в подкрепа на брат си, въпреки съпротивата на останалите. Нямаше да позволи на съвета да го накаже. Бе готов дори да се бие с тях, ако се наложеше. Иън не сподели това с брат си, единствено защото искаше Патрик да се поизмъчи малко от несигурност. Надяваше се, че премеждието, през което преминава сега, ще го накара в бъдеще да бъде по-внимателен, когато взима прибързани решения.

Петимата съветници вече се бяха събрали в голямата зала, за да чуят молбата на Патрик, когато Иън свърши със задачите си и се отправи към хълма. Брат му чакаше в центъра на вътрешния двор. Изглеждаше готов за битка. Беше застанал с разкрачени крака, отпуснатите му ръце бяха свити в юмруци, а намръщеното му лице беше свирепо като завихрящата се над тях буря. Иън въобще не се впечатли от войнственото му изражение. Избута го от пътя си, когато се опита да му препречи пътеката, и продължи към крепостта.

— Иън — изкрещя Патрик. — Питам те сега, за да знам каква е позицията ти, преди да влезем вътре. Ще застанеш ли до мен, или ще бъдеш срещу мен по този въпрос.

Иън спря и бавно се обърна. Целият гняв, който изпитваше бе изписан на лицето му, но въпреки това, гласът му бе мек, когато проговори.

— А аз искам да знам Патрик, умишлено ли се опитваш да ме провокираш, като ми задаваш такъв въпрос?

Патрик видимо се отпусна.

— Не исках да те обидя, но ти съвсем наскоро стана леърд и съветът все още те изпитва, особено що се отнася до такъв личен въпрос. Едва сега осъзнах в какво неловко положение съм те поставил.

— Да не би да размисли?

— Не — отвърна с усмивка Патрик и се приближи към брат си. — Знам, че не искаш да замесвам съвета, особено сега, когато се опитваш да ги убедиш да влязат в съюз с Дънбар срещу Маклейн, но Франсис Катрин е решена да спечели благословията им. Тя иска приятелката й да бъде приета тук.

Иън не възрази срещу пояснението.

Патрик продължи:

— Освен това, осъзнах, че ти не разбираш причините ми да дам това обещание на съпругата си, но един ден, когато срещнеш правилната жена, ще разбереш за какво е всичко това.

Иън раздразнено поклати глава.

— Господ ми е свидетел, Патрик, никога няма да те разбера. Правилната жена не съществува. Всички са еднакви.

Патрик се засмя.

— И аз мислех така, преди да срещна Франсис Катрин.

— Говориш като някоя жена — изсумтя Иън и отново закрачи към входа на крепостта.

Патрик не се обиди на коментара на брат си. Беше наясно, че Иън не може да разбере любовта, която изпитваше той към Франсис Катрин, но с божията благословия, един ден щеше да намери някоя жена, на която да отдаде сърцето си. И когато този ден настъпеше, с удоволствие щеше да му напомни за разговора и грубото му отношение.

— Дънкън намекна, че може би ще искат да разпитат съпругата ми — смени темата Патрик, насочвайки се към главния проблем. — Смяташ ли, че старейшината се шегуваше с мен?

Иън не се обърна, когато каза:

— Старейшините никога не се шегуват. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

— По дяволите, аз съм отговорен за това.

— Да, така е.

Патрик игнорира съгласието на брат си.

— Няма да позволя на съвета да разстрои Франсис Катрин.

Иън въздъхна.

— И аз няма да го позволя — обеща той.

Патрик беше толкова изненадан от изказването му, че спря да се мръщи.

— Те смятат, че ще успеят да ме накарат да си променя решението. Искам да разбереш, че каквото и да сторят, това няма да промени положението. Дадох думата си на Франсис Катрин и смятам да я спазя. Господ ми е свидетел, Иън. Ако се наложи, ще мина през адските огньове заради жена си.

Иън се обърна и се усмихна на брат си.

— Засега ти стига и само една разходка до голямата зала — кисело каза той. — Хайде, да свършваме с това.

Патрик кимна и забърза пред брат си, за да отвори двойните врати.

— И един съвет, Патрик — предупреди го Иън. — Остави гнева си зад тези врати. Ако видят колко си разстроен, ще ти прегризат гърлото. Постарай се да изложиш позицията си със спокоен глас. Нека логиката направлява мислите ти, а не емоциите.

— А после?

— Аз ще се погрижа за останалото.

След тези думи, затръшна вратата след себе си.

 

 

След десет минути, съветът изпрати да доведат Франсис Катрин. Задачата бе възложена на младия Шон. Той завари жената на Патрик да седи пред огнището в къщата си и й обясни, че трябва незабавно да отиде до крепостта и да изчака отвън, докато съпругът й излезе, за да я въведе в голямата зала.

Сърцето на Франсис Катрин щеше да изскочи от гърдите й. Патрик й беше казал, че има вероятност да я повикат да се яви пред съвета, но тя не му повярва. Беше немислимо една жена да изказва мнението си пред съвета или пред леърда, по какъвто и да е официален въпрос. И фактът, че новият леърд бе по-големият брат на съпруга й, изобщо не я успокояваше. Според нея, тази връзка едва ли щеше да има особена тежест.

В ума й се надпреварваха една след друга безброй плашещи мисли и не след дълго тя цялата трепереше от тревога. Съветът очевидно мислеше, че тя е малоумна. Беше сигурна в това. Досега Патрик вероятно им бе казал всичко за обещанието, което й бе дал, и причината да я викат в залата бе, че искаха да чуят и нейното обяснение. Със сигурност държаха да се уверят с очите си, че тя се е побъркала, преди да я затворят в някоя тъмница до края на дните й.

Единствената й надежда, лежеше в ръцете на леърда. Франсис Катрин не познаваше много добре Иън Мейтлънд. Съмняваше се, че е разменила едва петдесет думи с воина за двете години, през които бе омъжена за брат му, но Патрик я бе уверил, че Иън е мъж на честта. Той щеше да види колко справедлива бе молбата й.

Но първо щеше да й се наложи да се справи със съвета. Тъй като срещата бе официална, четиримата старейшини нямаше да говорят директно с нея. Те щяха да предадат въпросите си на най-главния старейшина, Греъм, а той трябваше да изтърпи унижението да й ги зададе. Все пак, тя беше жена, външен човек, тъй като беше родена и отгледана на границата на Англия и Шотландия, а не в планините. Франсис Катрин, всъщност бе облекчена, че точно Греъм щеше да я разпитва, тъй като смяташе, че той е най-малко плашещият от всички старейшини. Възрастният воин беше спокоен мъж и целият клан го почиташе. Той бе техен леърд почти петнадесет години и се бе оттеглил от поста едва преди три месеца. Греъм нямаше да се старае да я изплаши, или поне нямаше да го направи умишлено, но щеше да използва всеки трик, който знаеше, за да я накара да освободи Патрик от обещанието му.

Тя се прекръсти и започна да се моли, докато изкачваше стъпалата към входната врата на крепостта. Убеждаваше се, че ще премине лесно през това изпитание. Без значение какво щеше да се случи, тя нямаше да отстъпи. Патрик Мейтлънд й бе дал своята дума в деня, преди да се съгласи да се омъжи за него, и господ й бе свидетел, щеше да направи каквото е нужно, за да го накара да изпълни обещанието си.

От това зависеше един скъпоценен живот.

Франсис Катрин стигна до последното стъпало на входа и застана там, чакайки да я повикат. Няколко жени, минаващи през вътрешния двор, забавиха ход и изгледаха любопитно жената, застанала на прага на дома на леърда. Франсис Катрин предпочете да не завързва разговор с тях. Тя изви лице встрани и се молеше някой да не извика името й. Не искаше жените в клана да разбират какво се случва, преди всичко да бъде уредено. Със сигурност, щом узнаеха щяха да се опитват да й създават проблеми, но тогава вече щеше да бъде късно и нямаше да има никакво значение.

Помисли си, че едва ли ще издържи да чака още дълго време. Агнес Кери, старицата, която винаги вървеше с вирнат нос, защото красивата й дъщеря щеше да стане съпруга на леърда, вече два пъти пресече двора, опитвайки се да разбере какво става. Няколко от приятелките й също пристъпиха по-близо.

Франсис Катрин приглади гънките на плейда си върху издутия си корем. Забеляза, че ръцете й треперят и побърза да скрие тази проява на страх. След миг въздъхна шумно. Обикновено не се чувстваше толкова нервна и неуверена, но след като разбра, че носи дете под сърцето си, поведението й се промени коренно. Сега бе толкова емоционална, че плачеше от най-малкото и незначително нещо. Това, че й беше неудобно и че се чувстваше голяма и дебела като добре охранена кобила, също не помагаше на емоционалното й състояние. Вече бе навлязла в седмия месец и тежестта на бебето значително забавяше движенията й. Но това не се бе отразило на мисловната й дейност. Мислите препускаха бързо из главата й, докато се опитваше да отгатне какви въпроси би й задал Греъм.

Най-после вратата се отвори и Патрик пристъпи навън. Младата жена почувства такова облекчение, че го вижда, че едва не зарида на глас. Той се мръщеше, но щом видя колко бледа и разтревожена е жена му, се постара да се усмихне. Пресегна се, хвана ръката й и я стисна леко, преди да я поведе към залата. Необичайната проява на близост, която й демонстрира, докато бяха навън на дневна светлина, я утеши, както я утешаваха нощните разтривки, които й правеше, когато я заболеше гърба.

— О, Патрик — прошепна тя. — Толкова много съжалявам, че те подлагам на този срам.

— Значи ли това, че ще искаш да се откажа от обещанието си? — попита той с дълбокия топъл глас, който тя толкова много обичаше.

— Не.

Прямотата й го накара да се засмее.

— И аз така си помислих.

Тя обаче не бе в настроение за шеги. Просто искаше да се справи с изпитанието, което й предстоеше.

— Той още ли е вътре? — попита младата жена шепнешком.

Разбира се, Патрик знаеше за кого говори тя. Франсис Катрин изпитваше неоснователен страх от брат му. Помисли си, че може би е така, защото Иън бе леърд на целия клан. Само воините му наброяваха над триста души. Патрик предполагаше, че високопоставената му позиция би изплашила всяка жена.

— Моля те, отговори ми — помоли тя.

— Да, любима, Иън е вътре.

— Значи знае за обещанието? — Разбира се, това бе глупав въпрос. Жената осъзна това в мига, в който думите се изплъзнаха от устата й. — О, небеса, разбира се, че знае. Ядосан ли ни е?

— Сърчице мое, всичко ще бъде наред — обеща той и се опита да я издърпа през отворените врати на залата.

Франсис Катрин се възпротиви, като го дръпна нежно.

— Ами съветът, Патрик — възкликна тя. — Как реагираха на обяснението ти?

— Още фучат за това.

— О, господи — съпругата му се вцепени напълно.

Мъжът осъзна, че не трябваше да е толкова откровен с нея. Той обви ръце около раменете й и я придърпа към себе си.

— Всичко ще се нареди — прошепна утешително. — Ще видиш. Ако трябва, лично ще отида до Англия, за да доведа приятелката ти. Вярваш ми, нали?

— Да, вярвам ти. Нямаше да се омъжа за теб, ако не ти вярвах безусловно. О, Патрик, нали разбираш колко важно е това за мен?

Той я целуна по челото, преди да отговори.

— Да, знам. Ще ми обещаеш ли нещо?

— Каквото пожелаеш.

— Когато приятелката ти пристигне тук, ще чувам ли смеха ти отново?

Младата жена се усмихна.

— Обещавам — прошепна му. Обви ръце около кръста му и се притисна към него. Цяла минута останаха така, вкопчени един в друг. Той й даваше време да възстанови силите си. Тя опитваше да си спомни правилните думи, с които да покаже на всички, че молбата й не е неразумна.

Една жена, понесла кошница с пране, спря, за да се полюбува на влюбените.

Патрик и Франсис Катрин бяха много красива двойка. Той беше толкова тъмен, колкото тя бе светла. И двамата бяха високи, макар че той бе метър осемдесет и два, а главата на жена му стигаше едва до брадичката му. Само когато стоеше до брат си, Патрик изглеждаше по-дребен, тъй като младият леърд беше с няколко сантиметра по-висок. Раменете на Патрик обаче бяха широки колкото тези на брат му и двамата имаха еднаква черно-кафява коса. Очите му бяха малко по-тъмно сиви и белезите, които бе получил в битките, дори не се доближаваха по брой до тези, които бе получил Иън.

Франсис Катрин бе толкова слаба, колкото съпругът й бе мускулест. Имаше красиви кафяви очи, в които Патрик забелязваше златисти искри, щом я накараше да се засмее. Но косата бе нейното съкровище. Дълга до кръста, с прелестен кестеняв цвят, без нито една къдрица, която да отнема великолепния й блясък.

Патрик първо бе привлечен от външния й вид, защото той бе енергичен мъж с апетит, който не би му позволил да подмине една толкова прекрасна награда. Но освен от красотата й, той се оказа привлечен и от независимия й характер. Напълно го бе омагьосала. Франсис Катрин гледаше на живота по един толкова вълнуващо драматичен начин, а вътре в нея гореше истинска страст да преживее всяко ново приключение. Тя винаги даваше най-доброто от себе си, като това се отразяваше и на начина, по който го обичаше и глезеше.

Патрик почувства как жена му спря да трепери в ръцете му и реши, че е крайно време да влязат вътре и да приключат с това изпитание, възможно най-скоро.

— Ела вътре, любима. Очакват ни.

Съпругата му си пое дълбоко дъх, отдръпна се от него и тръгна към залата. Той побърза да застане до нея. Бяха стигнали до стъпалата на входа, когато тя се наведе към мъжа си и му прошепна:

— Братовчед ти Стивън ми каза, че когато Иън се разгневи, може така да се намръщи, че да накара сърцето на човек да спре. Наистина трябва да се постараем да не го ядосваме, Патрик. Съгласен ли си?

Тъй като тя звучеше толкова сериозна и изплашена, Патрик успя да сдържи смеха си, но изражението му леко се промени.

— Франсис Катрин, наистина ще трябва да направим нещо с този твой необоснован страх. Брат ми…

Младата жена хвана ръката му.

— Нека мислим за това по-късно — каза му тя. — Сега просто ми обещай.

— Добре — съгласи се той с въздишка. — Ще внимаваме да не го ядосаме.

Франсис Катрин веднага пусна ръката му. Патрик само поклати глава, изумен от държанието й. Реши, че щом тя се почувства по-добре, щеше да й помогне да се отърси от този свой страх. Също така щеше да отдели време и да си поприказва със Стивън. Щеше да дръпне настрани братовчед си и подробно да му разясни какво ще се случи с него, ако отново говори небивалици на жена му.

Беше много лесно да се измислят истории за Иън. Той почти не говореше с жените, освен в редките случаи, когато му се налагаше да даде някакви специфични наставления и в тези случаи властният му маниер често беше бъркан с гняв. Стивън знаеше, че повечето жени се боят от леърда и намираше за много забавно да подклажда страха им от време на време.

Без дори да подозира в момента, Иън ужасяваше Франсис Катрин. Той стоеше сам пред огнището и ги наблюдаваше, с ръце, скръстени на мощните му гърди. Позата му издаваше нехайство, но сивите пронизителни очи му придаваха изражение, в сравнение, с което огънят зад него изглеждаше студен.

Франсис Катрин започна да слиза по стълбите, но се огледа из стаята и когато забеляза намръщената физиономия на Иън, се спъна. Патрик успя да я улови миг преди да се е сгромолясала на каменния под.

Иън забеляза страха й. И предположи, че се страхува от съвета. Той се обърна наляво, където стояха старейшините и кимна на Греъм да започне. Колкото по-скоро свършеше всичко, толкова по-скоро жената на брат му щеше да се успокои.

Всички старейшини се бяха втренчили в нея. Петимата мъже бяха наредени по височина. Най-възрастният, Винсент, беше и най-ниският. Той стоеше в срещуположния край, далеч от Греъм, старейшината, който щеше да говори. Дънкън, Гелфрид и Оуен бяха между тях.

Петимата воини бяха с посребрели коси и взети заедно имаха толкова много белези от битки, че с тях можеше да се покрият каменните стени на централната кула. Франсис Катрин се концентрира върху Греъм. Водачът им имаше дълбоки линии около очите и на нея й се искаше да вярва, че смехът ги бе издълбал през годините. Тази мисъл я накара малко да се поуспокои и да повярва, че ще разбере проблема й.

— Съпругът ти преди малко ни разказа удивителна история, Франсис Катрин — заговори Греъм. — Малко ни е трудно да повярваме, че това е истина.

Водачът кимна, за да затвърди думите си и направи пауза. Тя не бе сигурна дали трябва да говори, или да изчака. Погледна към Патрик, който й кимна да говори.

— Съпругът ми ви е казал цялата истина.

Останалите четирима мъже се намръщиха на думите й. Греъм обаче се усмихна. Сетне попита с мил тон:

— Ще ни кажеш ли причината, поради която настояваш това обещание да бъде спазено?

Франсис Катрин реагира така, сякаш Греъм й бе изкрещял. Знаеше, че използва думата „настояваш“ преднамерено, с цел да я засегне.

— Аз съм просто жена и никога не бих настоявала, за каквото й да било пред съпруга си. Бих си позволила само да помоля за нещо и сега ви моля да уважите обещанието на Патрик.

— Много добре — съгласи се Греъм, а гласът му все още бе спокоен. — Не настояваш, а молиш. Сега бих искал да ми обясниш причините, за да отправиш толкова възмутителна молба.

Франсис Катрин се стегна. Възмутителна, как пък не! Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Преди да се омъжа за Патрик, поисках от него да ми обещае, че когато разбера, че нося детето му, той ще доведе при мен моята скъпа приятелка лейди Джудит Елизабет. Наближава време да родя. Патрик прие молбата ми и двамата искаме да се погрижим за това възможно най-скоро.

Изражението на лицето на Греъм показваше, че въобще не е доволен от обяснението й. Той се покашля, за да прочисти гърлото си и каза:

— Лейди Джудит Елизабет е „англичанка“, но това няма значение за вас, така ли?

— Не, милорд, няма никакво значение.

— Смятате ли, че спазването на това обещание е по-важно, отколкото разрушението, което ще донесе тази жена? Нима умишлено ще застрашите живота на всички нас?

Франсис Катрин поклати глава.

— Никога не бих сторила нещо такова умишлено.

Греъм изглеждаше облекчен. Младата жена реши, че той е приел отговора й като отказ от това съпругът й да изпълни обещанието си. Следващите му думи потвърдиха предположението й.

— Много съм доволен да чуя това, Франсис Катрин — каза той и кимна към останалите мъже. — Нито за миг не съм вярвал, че нашето младо момиче ще причини подобна бъркотия. Сега можем да забравим за тази лудост…

Тя не му позволи да довърши.

— Лейди Джудит Елизабет по никакъв начин няма да ни донесе разрушение.

Раменете на Греъм увиснаха. Явно нямаше да бъде толкова лесно да принуди Франсис Катрин да промени решението си. Той се намръщи и се обърна към нея.

— Не, момиче. Англичаните никога не са били добре дошли тук — обяви той. — Тази жена ще трябва да споделя хляба ни…

Силен удар по масата прекъсна думите му. Воинът на име Гелфрид пръв показа своя темперамент. Той се изправи до Греъм и каза с нисък заплашителен глас:

— Жената на Патрик посрамва целия клан Мейтлънд с молбата си.

Очите на Франсис Катрин се изпълниха със сълзи. Почувства паника, която започваше да се трупа вътре в нея. Не можеше да се сети за логичен отговор, с който да отвърне на обвинението на Гелфрид.

Патрик пристъпи полека и застана пред жена си. Гласът му трепереше от гняв, когато заговори на старейшината.

— Гелфрид, може да демонстрираш недоволството си пред мен, но няма да ти позволя да повишаваш глас пред жена ми.

Франсис Катрин се наведе настрани да надзърне иззад мъжа си, за да види реакцията на Гелфрид. Старейшината кимна. Греъм вдигна ръка, давайки знак на всички да замълчат.

Винсент, най-възрастният в групата, не обърна внимание на това.

— Никога не съм чувал друга жена да има две имена, преди да срещна Франсис Катрин. Реших, че това е странност, присъща на хората от пограничния район. Сега чувам за друга жена, която има две имена. Какво мислиш, че означава това, Греъм?

Бившият леърд въздъхна. Мисълта на Винсент блуждаеше често и това дразнеше всички покрай него.

— Не смятам да правя нищо. А и не това е належащият проблем — отвърна Греъм.

После се обърна към Франсис Катрин.

— Питам те отново, искаш ли да застрашиш живота на всички нас?

Преди да отговори, тя леко се отмести, заставайки до Патрик, за да не изглежда, че се крие зад гърба му от страх.

— Не знам защо мислите, че лейди Джудит Елизабет ще причини някакви безредици. Тя е мила, нежна дама.

Греъм затвори очи. Когато отново проговори, в гласа му се долавяха весели нотки.

— Франсис Катрин, ние просто не харесваме англичаните. Със сигурност си забелязала този факт, откакто живееш в нашия клан.

— Тя е отгледана в пограничните райони — напомни им Гелфрид и почеса наболата си брада. — Може би не е наясно.

Греъм се съгласи с кимване. В очите му се появи странен блясък. Той се обърна към мъжете от съвета, наведе се към тях и им заговори нещо шепнешком. Когато свърши, останалите кимаха, съгласявайки се с думите му.

На Франсис Катрин й призля. Виждайки самодоволната усмивка на Греъм, тя предположи, че мъжът е измислил начин да откаже молбата й, без да я разисква с леърда.

Очевидно и Патрик бе стигнал до същото заключение. Лицето му потъмня от гняв. Направи крачка напред, но тя го спря, хващайки го за ръката. Знаеше, че съпругът й е твърдо решен да спази обещанието, което й бе дал, но тя не искаше да бъде наказан от старейшините. Наказанието щеше да бъде сурово дори и за горд и смел мъж като Патрик, а унижението щеше да бъде непоносимо.

Младата жена стисна дланта му.

— Смятате, че след като не съм наясно с традициите ви, е ваше задължение да знаете какво би било най-доброто за мен. Не е ли така?

Греъм се изненада колко прозорлива е тя и как безпогрешно е прочела мислите му. Той тъкмо щеше да отвърне на предизвикателството й, когато Патрик се намеси.

— Не, Греъм не би могъл да реши, че знае какво е най-добре за теб. Това ще бъде кръвна обида за мен, съпруго моя.

Водачът на съвета се вторачи в Патрик и нареди властно.

— Ще ти се наложи да приемеш решението на съвета, Патрик.

— Един Мейтлънд е дал думата си. И тя трябва да бъде уважена.

Силният глас на Иън отекна в залата. Всички се обърнаха, за да го погледнат. Той бе втренчил погледа си във водача на съвета.

— Не се опитвай да извърташ проблема — нареди младият леърд. — Патрик е дал обещание на жена си и трябва да го спази.

Никой не пророни и дума през следващите няколко минути. Тогава Гелфрид се изправи на крака. Подпря ръце на масата и погледна към Иън.

— Ти си тук само като съветник. Нищо повече.

Иън сви рамене.

— Аз съм твой леърд — отвърна той. — Ти ме избра. — И добави: — А сега, аз те съветвам да уважиш думата на брат ми. Само англичаните нарушават обещанията си, Гелфрид. Ние, шотландците, не го правим.

Гелфрид кимна.

— Това е истина — призна той.

„Един се примири, остават още четирима“, помисли си Иън. По дяволите, мразеше да използва дипломация, за да решава проблемите. Предпочиташе битките пред словесните борби. Мразеше да иска нечие позволение за своите действия или за тези на брат му. Костваше му доста усилия да потисне раздразнението си и да се съсредоточи върху проблема. Отново насочи вниманието си към Греъм.

— Да не си някакъв грохнал старец, че да се тревожиш за нещо толкова незначително, Греъм? Нима се страхуваш от една англичанка?

— Разбира се, че не — промърмори Греъм и се намръщи възмутено от самия факт, че някой би помислил нещо такова за него. — Никоя жена не би могла да ме изплаши.

Иън се ухили.

— Облекчен съм да го чуя — рече той. — За миг започнах да се чудя.

Греъм се засмя, оценил хитростта на леърда си.

— Ах, ти, нехранимайко такъв, заложи своята хитроумна стръв и моята арогантност веднага се хвана на въдицата.

Иън не отрече простата истина. Греъм продължаваше да се усмихва, когато се обърна към Франсис Катрин.

— Ние все още сме объркани от молбата ти и бихме искали да разберем защо настояваш да доведем тази жена.

— Поискай да ти каже и защо и двете имат по две имена — подшушна му Винсент.

Греъм не обърна внимание на старейшината.

— Ще ни кажеш ли какви са причините ти, момиче?

— Дали са ми името на майка ми, Франсис, и това на баба ми, Катрин, защото…

Греъм я прекъсна като вдигна ръка. Но въпреки това продължи да се усмихва и тя реши, че не е раздразнен.

— Не, не, момиче. Не искам да слушам как си получила двете си имена. Искам да разбера причината, поради която настояваш да доведеш англичанка в нашите земи.

Тя почувства, че се изчервява, задето не бе обяснила по-ясно.

— Лейди Джудит Елизабет е моя приятелка. Искам да бъде до мен, когато настъпи моментът да родя детето си. Тя ми даде думата си, че ще бъде до мен.

— Имаш англичанка за приятелка? Как е възможно това? — попита Греъм, потърквайки брадата си, докато мислеше как би могло да се случи подобно нещо.

Франсис Катрин знаеше, че старейшината не иска да я обиди. Той изглеждаше искрено изумен. Тя не смяташе, че би могла да каже нещо, което да го накара да я разбере. Истината бе, че не вярваше и Патрик да е успял да проумее връзката, която съществуваше между нея и Джудит, а съпругът й дори не бе наполовина закостенял, колкото бяха Греъм и останалите старейшини. И все пак трябваше да се опита да му обясни.

— За пръв път се срещнахме на годишния фестивал на границата — започна тя. — Джудит беше на четири години, а аз тъкмо бях навършила пет. Тогава не разбирахме, че… че сме различни.

Греъм въздъхна.

— А когато разбрахте?

Франсис Катрин се усмихна.

— Нямаше никакво значение.

Греъм поклати глава.

— Истината е, че не мога да разбера това приятелство — каза той объркан. — Но нашият леърд бе прав, когато каза, че ние не нарушаваме обещанията си. Приятелката ти ще бъде добре дошла тук, Франсис Катрин.

Тя се почувства толкова щастлива, че се притисна към съпруга си. После рискува и погледна към останалите старейшини. Винсент, Гелфрид и Дънкън се усмихваха, но Оуен, старейшината, за когото смяташе, че е спал по време на съвета, сега клатеше глава, гледайки към нея.

Иън забеляза това.

— Да не би да не си съгласен с решението, Оуен?

Старейшината задържа погледа си върху Франсис Катрин, когато отговори.

— Съгласен съм, но смятам, че трябва да предупредим това момиче. На нейно място нямаше да се надявам много. По този въпрос съм с теб, Иън, тъй като от собствен опит знам, че англичаните не държат на думата си. Следват примера на своя крал. Този проклетник си променя мнението на всеки две минути. Тази англичанка с две имена, може и да е дала думата си на жената на Патрик, но няма да я спази.

Иън кимна в съгласие. Беше се зачудил колко време щеше да отнеме на съвета да стигне до същото заключение. Сега старейшините изглеждаха много по-весели. Франсис Катрин обаче продължи да се усмихва. Изглежда въобще не се тревожеше, че приятелката й може да не изпълни обещанието си. Иън чувстваше, че е негова отговорност да защитава всеки член на клана. И все пак знаеше, че не може да предпази съпругата на брат си от суровата действителност. Щеше да й се наложи сама да изстрада разочарованието си, но щом научеше този урок, тя щеше да разбере, че може да разчита единствено на семейството си.

— Иън, кого ще изпратиш, за да се погрижи за това? — попита Греъм.

— Аз ще го направя — обади се веднага Патрик.

Иън поклати глава.

— Сега ти трябва да бъдеш до жена си. Времето на раждането й наближава. Аз ще отида.

— Но ти си нашият леърд — веднага възрази Греъм. — Под достойнството ти е да…

Иън не му позволи да довърши.

— Това е семеен въпрос, Греъм. След като Патрик не може да остави съпругата си, аз трябва да се погрижа за това. Вече съм го решил — добави той намръщено, прекъсвайки всички зараждащи се протести.

Патрик се усмихна.

— Никога не съм се срещал с приятелката на жена ми, Иън, но бих се обзаложил, че като те види ще се замисли дали да дойде.

— О, Джудит Елизабет ще е очарована Иън да я придружи — възкликна Франсис Катрин. Тя се обърна, за да се усмихне на леърда си. — Няма да е ни най-малко изплашена от теб. Сигурна съм. Благодаря ти, че предложи ти да отидеш на това пътуване. Джудит ще се чувства в безопасност с теб.

Чувайки това, Иън повдигна едната си вежда. След това въздъхна шумно.

— Франсис Катрин, сигурен съм, че тя ще откаже да дойде тук. Искаш ли да я принудя да го направи?

Тъй като тя гледаше към Иън, не забеляза как Патрик кимна утвърдително към брат си.

— Не, не, няма нужда да я принуждаваш. Тя ще иска да дойде при мен.

Патрик и Иън се отказаха да я убеждават да не се надява толкова. Греъм учтиво отпрати Франсис Катрин. Патрик хвана ръката на жена си и тръгна към вратата.

Тя също бързаше да напусне залата, за да може да прегърне съпруга си и да му каже, колко е щастлива, че се е омъжила за него. Той бе толкова… великолепен, когато се застъпи за нея. Разбира се, тя никога не се бе съмнявала, че ще го направи, но все пак искаше да му изкаже благодарност, която според нея, той искаше да чуе. Съпрузите се нуждаеха по всяко време от комплиментите на съпругите си.

Тъкмо бяха стигнали до стъпалата на входа на залата, когато Франсис Катрин чу Греъм да споменава името Маклейн. Младата жена се спря, за да чуе за какво говорят. Патрик се опита да я издърпа навън, но тя изрита обувката си на няколко метра от нея и му посочи да й я донесе. Не я интересуваше дали ще я помисли за непохватна. Беше прекалено любопитна да разбере за какво си говорят мъжете. Греъм звучеше доста ядосано.

Съветът не й обръщаше никакво внимание. Дънкън бе взел думата.

— Аз съм против какъвто и да е било съюз с Дънбар. Не се нуждаем от тях — добави той сумтейки.

— А ако Дънбар се съюзи с Маклейн? — попита Иън с глас, треперещ от гняв. — Спри да живееш в миналото, Дънкън. Помисли за усложненията.

Следващият, който проговори, бе Винсент.

— Защо трябва да са точно Дънбар? Те са сбирщина хлъзгави влечуги, подли змии са те, също като англичаните. Дори не бих могъл да приема мисълта, че ще се съюзим с тях. Просто не мога.

Иън си опита да бъде търпелив.

— Земите на Дънбар са между нашите и тези на Маклейн, ако не си спомняш. Ако ние не им предложим съюз, те много бързо биха могли да се обърнат към копелетата Маклейн. Не можем да позволим това да се случи. Трябва да изберем по-малката злина.

Франсис Катрин не успя да чуе нищо повече от дискусията. Патрик й обу обувката и отново я задърпа навън.

Всички мисли за това да похвали съпруга си излетяха от ума й. В мига, в който вратата се хлопна след тях, тя се обърна към Патрик.

— Защо Мейтлънд толкова много мразят Маклейн?

— Враждата датира от много години — отвърна й той. — Още преди да се родя.

— А може ли да бъде прекратена тази вражда?

Патрик сви рамене.

— Защо се интересуваш толкова много от Маклейн?

Младата жена, разбира се, не можеше да му каже истината. Щеше да наруши обещанието, което бе дала на Джудит, а тя никога не би го сторила. Патрик нямаше да приеме добре факта, ако разбереше, че бащата на Джудит е самият леърд на клана Маклейн. Това също трябваше да се вземе предвид.

— Знам, че Мейтлънд враждуват с Дънбар, също и с Макферсън, но не знаех за враждата с Маклейн. Затова ми стана любопитно. Защо не се разбираме с никой клан?

Патрик се засмя.

— Имаме няколко приятелски клана — каза й той.

Тя реши да смени темата на разговора и да похвали съпруга си, както бе решила в началото. Патрик я изпрати до дома им и след като й дари една дълга целувка за довиждане, се обърна, за да се върне отново във вътрешния двор.

— Патрик, знаеш, че съм лоялна към теб, нали? — попита го жена му.

Той се обърна, за да я погледне.

— Разбира се.

— Винаги зачитам чувствата ти, нали така?

— Да.

— Значи, ако знам нещо, което ще те разстрои, ще е по-добре да си замълча, нали?

— Не.

— Но ако ти кажа, това означава, че ще наруша обещанието си. Не мога да го направя.

Патрик се върна обратно и застана пред жена си.

— Какво се опитваш да ми кажеш.

Тя поклати глава.

— Не искам Иън да принуждава Джудит — избъбри Франсис Катрин, опитвайки се да отклони вниманието му от темата за обещанието, което е дала. — Ако тя не желае да дойде, той не бива да я принуждава.

Накара Патрик да й даде думата си и той го стори, само и само да я успокои, но нямаше никакво намерение да спази обещанието. Нямаше да позволи англичанката да разбие сърцето на жена му. Не му допадаше да лъже Франсис Катрин и се намръщи, докато се изкачваше обратно по хълма.

Щом Иън излезе, брат му веднага го повика.

— Трябва да говорим, Иън.

— По дяволите, Патрик, ако си решил да ми казваш за още някое обещание, което си дал на жена си, предупреждавам те отсега, не съм в настроение да го чуя.

Патрик се засмя. Той изчака брат му да дойде до него и каза:

— Бих искал да поговорим за приятелката на жена ми. Не ме интересува какво ще трябва да направиш, Иън. Ако се наложи, довлечи я дотук, става ли? Не искам жена ми да се разочарова. Има достатъчно притеснения около бебето.

Иън тръгна към конюшнята. Бе скръстил ръце зад гърба си, а главата му щеше да се пръсне от мислите, които се надпреварваха в нея. Патрик вървеше до него.

— Предполагам, си наясно, че ако принудя тази жена да дойде насила, може да започна война със семейството й, а ако кралят реши да се намеси, това означава война с Англия?

Патрик погледна към брат си, за да види какво мисли за тази възможност. Иън се усмихваше. Патрик поклати глава.

— Джон не би се намесил в това, освен ако няма някаква полза за него. Но виж, семейството й може да бъде проблем. Едва ли ще я пуснат да тръгне на това пътуване просто така.

— Може да стане голяма каша — отвърна Иън.

— Ще има ли някакво значение?

— Не.

Патрик въздъхна.

— Кога тръгваш?

— Утре по изгрев. Но преди това ще поговоря с Франсис Катрин. Искам да науча колкото се може повече за семейството на тази жена.

— Има нещо, което жена ми не иска да ми каже — в гласа на Патрик се прокрадна несигурност. — Попита ме за враждата ни с Маклейн…

Той не довърши изречението си. Иън го гледаше така, сякаш си е загубил ума.

— И ти не поиска от нея да ти обясни какво крие от теб?

— Не е толкова просто — започна Патрик. — С жените трябва да бъдеш… деликатен. След време тя сама ще ми каже какво я тревожи. Просто трябва да съм търпелив. Освен това, може би просто си правя прибързани заключения. Напоследък, жена ми се тревожи за какво ли не.

Като видя изражението върху лицето на Иън, Патрик съжали, задето е споделил за странното поведение на Франсис Катрин.

— Бих ти благодарил, че ще отидеш да вземеш жената, но знам, че за теб това ще бъде обида.

— Не е нещо, с което ще се заема с нетърпение — призна Иън. — Ще ми отнеме седем или осем дни да стигна до дома й, което значи, че още толкова дни ще трябва да пътувам обратно с тази недоволстваща жена. По дяволите, предпочитам да се изправя сам срещу цял легион воини на Маклейн, вместо да преживея това, което ми предстои.

Патрик едва се сдържа да не се изсмее на помраченото настроение на Иън. Не би посмял, разбира се, тъй като брат му щеше да разкърви лицето му, дори и при най-леката усмивка.

Двамата братя повървяха в мълчание още няколко минути, всеки зает със своите собствени мисли.

Изведнъж Патрик каза:

— Не принуждавай жената да идва. Ако не иска, остави я.

— Тогава защо, по дяволите, да си губя времето да ходя до там?

— Може би съпругата ми не греши — отвърна Патрик. — Може би лейди Джудит Елизабет ще пожелае да дойде.

Иън погледна изпитателно брат си.

— Ще пожелае? Ако вярваш в това, значи си си загубил ума. Тя е англичанка — той млъкна за миг, за да въздъхне. — Няма да пожелае сама да дойде тук.