Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Drums Of Tombalku, 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Разказът е публикуван като приложение към сп. „Фантастични истории“.
История
- — Добавяне
Четири месеца по-късно Амалрик, целият покрит с прах и пот, спря коня си, докато край него в стремителен набег препуснаха поверените му ескадрони. През цялата сутрин, а и през много предхождащи сутрини, той ги бе обучавал в тактическите прийоми на съвременния бой: „Напред, марш!“ „Напред, в тръс!“, „Атака!“, „Отбой!“, „Обърни фронта!“, „Сбор!“…
Макар и мъчително бавно, все пак мургавите дяволи се придвижваха напред в познанията си. В началото всичко това бе придружено с подигравателни подвиквания, недоволен ропот и дори открито презрение към тези странни и чужди методи на бой. Но с подкрепата на Конан, Амалрик успя доста бързо да преодолее този начален период на съпротива, придържайки се строго към справедливия подход и здравата дисциплина. Сега най-сетне трудът му, като че ли даваше резултати.
— Подай им „В колона!“ — каза той на тръбача до него.
При зова на тръбата ездачите запрепускаха навътре и с ядни проклятия се построиха в колона. Така и продължиха да яздят назад към Томбалку, покрай нивите, над които работеха приведени чернокожи жени.
Когато пристигнаха в Томбалку, Амалрик остави коня си в стана и се отправи към къщи. С приближаването той с изненада забеляза, че Аския, шаманът, се е спрял пред къщата и разговаря оживено с Лиса. Прислужницата на Лиса, жена от племето Суба, седеше на прага и ги слушаше.
— Ей, Аския! — подвикна Амалрик с не особено приятелски тон. — Какво правиш тук?
— Грижа се за добруването на Томбалку. За целта трябва да задам няколко въпроса.
— Не желая непознати мъже да разпитват жена ми в мое отсъствие.
Аския разтвори уста в зловеща усмивка.
— Съдбата на града е по-важна от това, какво харесваш или не харесваш, бели човече. Пак ще се срещнем!
Шаманът пое надуто по пътя си, с поклащащи се върху главата пера. Амалрик сбърчи вежди и влезе в къщата след Лиса.
— Какво искаше тоя? — попита той.
— Уф, разпитваше ме за живота в Газал, как сме се срещнали.
— А ти какво му каза?
— Разказах му какъв герой си и как уби божеството от Червената кула.
Амалрик се намръщи още повече.
— Това не трябваше да му разказваш. Не зная защо, но струва ми се, че е намислил нещо лошо. Ще трябва да поговоря с Конан за това, но… Лиса, защо плачеш?
— Аз… аз толкова съм щастлива!
— За какво?
— Ти ме обяви за своя жена! — ръцете й се обвиха около шията му и тя го заля с потоп от мили думи.
— Хайде, хайде — опита се да я успокои той. — Можеше да се сетя за това малко по-рано.
— Още тази нощ ще направим сватбеното тържество!
— Разбира се! Но междувременно, трябва да се видя с Конан…
— О, не може ли да почака? Освен това, целият си потънал в прах и сигурно си изморен. Първо ще хапнеш и пийнеш, после ще си починеш и едва тогава можеш да се срещнеш с този ужасен човек!
Здравият разум му казваше, че трябва веднага да отиде при Конан. Но все още не бе напълно убеден. Разбира се, имаше силни подозрения, че черният шаман е замислил нещо недобро, ала не разполагаше с никакво конкретно обвинение. В края на краищата, позволи на Лиса да го убеди в своето. Така и неусетно премина следобедът — в ядене, пиене, почивка и любовна игра. Когато най-сетне Амалрик се отправи към двореца, слънцето вече се скриваше зад хоризонта.
Дворецът на цар Сакумбе, разположен в близост до централния площад, беше като огромна конюшня със стени от сивобелезникав кирпич и сламен покрив. Охраната на Сакумбе познаваше Амалрик и той проникна безпрепятствено във вътрешността, където по грубите кирпичени стени висяха тънки плочи от ковано злато, в които се отразяваха последните лъчи на залязващото слънце. Той пресече просторния двор, гъмжащ от многобройните жени и деца на царя, и се насочи към покоите на Сакумбе.
Там и намери двамата царе на Томбалку, черният и белият, излегнали се върху купчина възглавници. Пред всеки един имаше по купчина златни монети, събрани от какви ли не незнайни краища на света и по кана вино. Един роб почтително ги следеше от ъгъла на стаята, готов да напълни отново каните, ако се изпразнят.
Очите на двамата бяха кървясали. Очевидно, наливаха се с вино вече не един час. На килима между тях се въргаляха чифт зарове.
Амалрик се поклони фамилиарно.
— Ваши Величества…
Конан го погледна с изцъклен поглед, на главата му се мъдреше обсипаната със скъпоценни камъни чалма на Зебех.
— Амалрик! Разполагай се, идва твоят ред да хвърляш зарове! Едва ли късметът ти ще е по-малък от моя тази нощ!
— Господарю мой, наистина не мога да си позволя…
— Абе, я остави тая работа! Ето ти пари — при тези думи Конан награби шепа монети от купчината пред себе си и ги изсипа на килима. В мига, в който Амалрик се наведе да ги вземе, сякаш поразен от внезапна мисъл, Конан вдигна поглед към Сакумбе.
— Знаеш ли какво, братко мой — каза той, — предлагам ти нов залог. Ще хвърляме по веднъж. Ако спечеля, ще наредиш на армията да се отправи срещу цар Куш.
— А ако аз спечеля? — запита Сакумбе.
— Тогава няма да се отправи, както ти искаш.
Сакумбе поклати глава, кискайки се.
— Не, братко мой, няма да ме измамиш толкова лесно. Ще потеглим срещу Куш, когато сме готови. Не по-рано.
Конан стовари юмрук върху килима.
— Какво, по дяволите, ти става, Сакумбе? На времето не беше такъв човек. Тогава беше готов за всякакви приключения, интересуваше се само от плюскане, жени и вино. Какво те накара да се промениш?
Сакумбе хлъцна пиянски.
— В ония времена, братко мой, исках да стана цар, да ми се подчиняват много мъже, да има много вино, жени и кльопачка. Сега всичко това го имам. Защо трябва да го рискувам в безсмислени начинания?
— Но ние трябва да разширим границите си до Западния океан, за да сложим ръка на търговските пътища по крайбрежието. Не по-зле от мен знаеш, че единственият източник на доходи за царството са търговските пътища.
— И като завладеем царството на Куш и стигнем до морето, после какво?
— После ще обърнем армията на изток, срещу ганатейците, ще им наложим нашата воля и ще спрем досадните им набези.
— След това, без съмнение, ще поискаш да ударим на юг и на север. И така ще млатим, без да му се види края. Кажи ми, човече, ако завладеем всички народи на хиляди разтеги наоколо и натрупаме богатства, за които биха мечтали дори царете на Стигия, тогава какво ще правим?
Конан се прозя и се протегна.
— Ами, ще се наслаждаваме на живота, предполагам, ще се къпем в злато, ще ходим на лов по цял ден и ще си устройваме пиршества по цели нощи. А освен това ще си разказваме лъжи за предишните си приключения.
Сакумбе избухна в смях.
— Ако това е всичко, което искаш, ти и сега го имаш. Ако искаш още злато, жени или вино, само ми кажи и веднага ще ги получиш.
Конан поклати глава и измърмори нещо нечленоразделно, по-скоро на себе си. Сакумбе се обърна към Амалрик.
— А ти, мой млади приятелю, да не си дошъл, за да ни кажеш нещо?
— Господарю мой, дойдох да поканя Конан да посети дома ми и да ми бъде настойник на сватбата. След това се надявах да остане за едно скромно тържество.
— Скромно тържество ли? — възкликна Сакумбе. — В никакъв случай, Айохо мили. Ще направим голям джумбуш, ще изпечем един вол, ще има реки от вино и тамтами, и танцьорки! Какво ще кажеш, братко мой?
Конан се оригна ухилено.
— С теб съм, братко мой. Ще вдигнем такава сватба, че младоженецът няма да може да се събуди поне три дена след това!
— Има още един въпрос — прекъсна ги Амалрик, разтревожен не на шега от тези варварски представи за едно мило тържество, ала неспособен да откаже. Той разказа за разпита на Лиса от Аския.
Двамата царе го изслушаха намръщено. Когато свърши, пръв заговори Сакумбе:
— Не бива да се страхуваш от Аския, Амалрик. Всички магьосници трябва да бъдат държани под око, разбира се, но този е доказал многократно предаността си. Ами, без неговите магии… — Сакумбе погледна към вратата и попита: — Какво има там?
Изправеният пред вратата воин заговори:
— О, царе, един съгледвач от племето Тибу иска да говори с вас.
— Да дойде — нареди Конан.
Мършав негър, облечен в изпокъсани дрипи, влезе и се просна на земята. От дрехите му се вдигна облак прах.
— Господари мои! — произнесе той задъхано. — Нападнаха ни Зебех и неговите афаки! Видях ги вчера край Кидеския оазис и яздих цяла нощ, за да донеса новината час по-скоро.
Внезапно изтрезнели, Конан и Сакумбе се спогледаха и скочиха на крака. Конан рече:
— Братко мой, това означава, че най-късно утре Зебех ще е тук. Дай нареждане тамтамите да бият сбор!
Докато Сакумбе викаше един от началниците, за да се разпореди, Конан се обърна към Амалрик:
— Мислиш ли, че ще успееш да нападнеш изненадващо афаките нейде по пътя с твоите конници?
— Може би ще успея — отвърна Амалрик предпазливо. — Те са повече от нас, но ако се нахвърлим върху тях неочаквано…