Робърт Хауърд
Тамтамите на Томбалку (3)

Едва на третия ден след срещата на Амалрик и Конан ездачите се приближиха към Томбалку. Амалрик яздеше начело на колоната, редом с Конан, а Лиса го следваше наблизо. Зад тях в две колони се бяха подредили ездачите, с развети от пустинния бриз плащове. Слънцето блестеше по металическите остриета на пиките, чуваше се равномерното потракване на стремената. Повечето от ездачите бяха от племената Тибу, ала имаше и такива от по-малки пустинни племена.

Освен матерния си език почти всички говореха и шемитски, който служеше за официален език от Куш до Зембабвей и от Стигия до митичното черно царство на атлеяните. Още преди столетия търговците шемити свързали и най-отдалечените краища на тази огромна страна със своите търговски пътища. Така заедно със стоките по тези пътища тръгнал да се разпространява и техният език. Амалрик познаваше достатъчно добре този древен език, за да може да общува безпрепятствено с членовете на това непокорно племе.

Слънцето се скри зад хоризонта като гигантска кървава капка и нейде далеч пред тях проблеснаха светлини. Пътят под краката им се спусна надолу, после отново пое по равното. В долината пред тях се простираше голямо поселище, застроено предимно от ниски колиби. Стените на колибите бяха от мръсносива печена глина. Първото впечатление, което градът оставяше, бе за природен феномен от скала и пръст, натрупани и разхвърляни в неравни купчини.

Когато слязоха в основата на хълма, пред тях се изпречи висока тухлена стена, отвъд която се виждаха сламените покриви на колибите. Центърът на селището ярко бе осветен от огромни клади и оттам до ушите им долиташе приглушено бумтене.

— Томбалку — отсече Конан и завъртя глава, заслушан в далечната глъчка. — Кром! Нещо става! По-добре да побързаме!

Той ритна коня си в слабините. Конницата се спусна надолу след него.

— Коя е тази река? — запита Амалрик, докато се носеха надолу по склона, сочейки с ръка меандрите, които се виеха отвъд града.

— Джелуба — отвърна Конан. — Тече в източна посока. Някои твърдят, че пресича Дарфар и Кешан и се влива в Стикс, според други завива на юг и стига чак до Закхеба. Някой ден, може би, ще се спусна по течението й, за да видя кое е вярно.

Конницата препусна през широко разтворената масивна порта. На пътя им из тесните улици се изпречваха скитащи безцелно, пременени в бяло фигури. Ездачите ги разгонваха с яростни викове, промъквайки се напред.

Конан се извъртя на седлото си и даде кратко нареждане на своя помощник. След това конницата изви и препусна нейде из улиците. Кимериецът, Амалрик и Лиса продължиха към празното място в центъра на града.

Амалрик бе поразен от огромните размери на тази столица сред пустинята и от невероятната смесица от варварщина и цивилизованост, която цареше наоколо. В просторния двор на храма, само на няколко крачки един от друг, изрисувани и обкичени с пера магьосници подрънкваха кости, докато мрачни свещеници разказваха на висок глас митове, а философи спореха за природата на хората и боговете.

С приближаване към централния площад тримата ездачи се сляха с тълпата, която се стичаше в тази посока. Улицата постепенно се задръсти и се налагаше Конан да разчиства пътя на конете с могъщия си глас.

Оставиха конете в покрайнините на площада, Конан дръпна един човечец от тълпата и му връчи юздите, като му заръча да ги наглежда. Кимериецът с лекота си проправи път в гъстата тълпа към облените в ярка светлина тронове на отвъдния край на площада. Лиса и Амалрик го следваха, вкопчени здраво.

Огромни черни воини, въоръжени с дълги копия и щитове от тръстика и слонска кожа, бяха подредени в кръг около троновете, а зад тях се люлееше тълпата. Светлината на кладите, запалени по краищата на площада, се отразяваше в дългите остриета на копията, в щраусовите пера и лъвските гриви, в очите, зъбите и лъскавата черна кожа. В средата на празното място за един стълб бе завързан мъж. Това бе огромен, як мъжага, с набедрена препаска и потъмняла от слънцето кожа. Той се извиваше, мъчейки се напразно да освободи ръцете си от вървите, докато пред него в безумен танц се мяташе някаква жилеста, фантастична фигура. Това бе негър с тяло, цялото изрисувано в странни шарки. Обръснатата му до кожа глава бе изписана и натъкмена, та да прилича на човешки череп. На гърба му се полюшваше наметало от маймунска кожа, обкичено с пера, докато той подскачаше около малкия, разкрачен над димящото огнище триножник.

В дъното на сцената се издигаха два масивни трона, иззидани от тухли и обкичени с амулети и разноцветно стъкло. Облегалките им бяха изваяни от слонски зъби. Троновете бяха издигнати на ниска платформа и до тях се стигаше по няколко стъпала. Върху трона отдясно се бе разположила огромна черна фигура. Това, както изглежда, бе негърският цар, облечен с дълга бяла пелерина, а главата му бе украсена с череп на лъв и няколко щраусови пера.

Другият трон бе празен, защото вероятният му притежател се бе изправил и размахваше заплашително юмрук към големия черен мъж, обсипвайки го с проклятия, за ужас на наредените наоколо воини. Това бе строен, почти слаб човек, с тъмнокафява кожа и остър като клюн нос, облечен в също такава бяла пелерина, ала на главата си, за разлика от своя опонент, носеше извезана със скъпоценни камъни чалма. С приближаването им, виковете му станаха по-разбираеми сред всеобщата глъчка.

— Ти ни излъга! Не боговете, а твоят Аския е изпратил това змийско послание, за да премахне Даура! Ако веднага не прекратиш тази смешна игра, ще има война! Ще ти осигуря бавна и много мъчителна смърт, черни негоднико! — тънкият му глас прерасна в писък. — Прави каквото ти заповядвам! Спри Аския или инак, в името на Джил Безмилостния…

Той посегна към ятагана си и обкръжаващите го черни воини настръхнаха. Но техният цар отвърна с презрителна усмивка на гневните закани.

Конан разблъска безцеремонно копиеносците, изкачи се по тухлените стълби на платформата и се вмъкна между двамата монарси.

— По-добре свали ръката си от меча, Зебех — изръмжа той и се обърна към другия. — Какво става тук, Сакумбе?

Черният цар се изсмя.

— Изглежда Даура е решил да се отърве от мен, като ми изпрати няколко змийчета. Уф! Пепелянки сред чаршафите ми, усойници из дрехите ми и една мамба, навита на тавана. Три от жените ми умряха от ухапвания, а също няколко слуги и роби. Аския поговори с боговете и разкри гнусния план на този негодник, а хората ми го изненадаха точно когато подготвяше със заклинания поредното нападение. Гледай внимателно, генерал Конан — Аския току-що заколи жертвения козел. Всеки момент ще се появят демоните.

Конан и Амалрик обърнаха очи към завързаната жертва, в чиито крака издъхваше козела. Аския явно приближаваше върховния миг на заклинанието. Той подскачаше необуздано в кръг, раздирайки въздуха с пронизителни писъци. Отпърво димът под триножника почерня, после се загърчи и накрая заблестя с призрачна светлина.

Мракът се сгъсти още повече. Звездите, които блестяха ярко в чистия пустинен въздух притъмняха и почервеняха, а през лицето на луната се спусна алена пелена. Огньовете около площада се смалиха, хвърляйки кървавочервени отблясъци около себе си. Някъде над тях се разнесе рязък, нечовешки глас, който проговори нещо на непознат език. Последва го шум като от пляскане на крила.

Аския застина с разперени ръце и отметната назад глава, а от устата му се разнесоха заклинания на странни имена. Амалрик усети, че косата му настръхва, защото сред неясната поредица от чудати звукосъчетания той разпозна и името „Оллам-онга“, повторено три пъти.

Внезапно Даура изкрещя така пронизително, че за миг заглуши заклинанията на Аския. Нещо ставаше с Даура, защото той започна да се дърпа и да врещи неистово, но на мъждукащата светлина от огъня Амалрик не бе в състояние да види какво точно.

Около основата на стълба, за който бе завързан магьосникът се появи и започна да расте бързо тъмна локва кръв. Тялото на мъжа се покри с огромни рани, макар да не се виждаше какво ги е причинило. Писъците му притихнаха в сподавено хлипане и после секнаха, но тялото му продължаваше да се извива, сякаш дърпано от нечие невидимо присъствие. Нещо проблесна в средата на тъмната маса, която доскоро бе Даура… Амалрик осъзна ужасен, че това, което се белее, са кости…

Луната отново заблестя с обичайното си сребристо сияние, звездите замигаха ярко като скъпоценни камъни, огньовете внезапно се разгоряха. Сред огромна локва кръв, облян от ярка светлина, на стълба висеше завързан с вериги човешки скелет. Цар Сакумбе заговори бавно, с напевен глас:

— Така му се пада на тоя мошеник, Даура. А сега, Зебех… в името на Айохови нос, къде е негодникът?

Докато очите им бяха вперени в мистичната сцена, Зебех се бе измъкнал.

— Конан — извика Секумбе, — повикай хората си, защото струва ми се, че е редно моят брат, другият цар, да не пропуска останалата част от представлението.

Конан издърпа Амалрик напред.

— Царю Сакумбе, това е Амалрик от Аквилония и мой приятел по оръжие. Искам да ми стане помощник. Амалрик, ти и девойката ще останете тук, при царя, защото не познавате още града и току-виж сте се забъркали в някои история с неприятен изход.

— Радвам се да се запозная с приятел на могъщия Амра — извика със смешна надутост Сакумбе. — Да му се отпусне възнаграждение и да му се даде отряд от… Деркего, чакалът не си е губил времето напразно! Я гледайте!

Откъм далечната страна на площада долетя див рев. Конан се преметна с предно салто от площадката, приземи се леко на земята и започна да дава нареждания на хората си. Вестоносци се разтичаха на всички страни. Някъде из мрака се разнесе равномерно бумтене на тамтами, което ту се издигаше в кресчендо, ту притихваше.

На площада нахлу отряд облечени в бяло конници, които си разчистваха пътя с пики и ятагани. Стремителната им атака разкъса веригата на черните воини и те се разбягаха в безпорядък. Охраната на цар Сакумбе зае отбранителна позиция около площадката с двата трона — единият пуст, а другият запълнен от обемистото тяло на черния цар.

Лиса разтреперана се хвърли в обятията на Амалрик.

— Кои са тези? — пошепна тя уплашено.

— Това трябва да са афаките на Зебех — отвърна Амалрик. — Идват, за да разчистят пътя на своя господар към еднолично владичество.

— Ще успеят ли да стигнат до трона? — запита тя, вперила очи в бъркотията из площада.

Амалрик сви рамене и погледна към Сакумбе. Черният цар безгрижно се полюшваше на трона. Той приближи към устата си масивна златна чаша и отпи голяма глътка вино. След това подаде чашата на Амалрик.

— Трябва да си поожаднял, бели човече, след като идеш от толкова далече, а и не ти дадохме възможност да си починеш — рече той. — Пийни си!

Амалрик отпи и подаде чашата на Лиса. Из площада се разнасяха яростни викове, блестяха саби и пищяха неистово ранените. Амалрик извика на царя:

— Ваше Величество, доста храбър сте, след като запазихте такова спокойствие, или пък… — той предъвка края на изречението.

— Или пък много глупав, това ли искаше да кажеш? — царят се изсмя звучно. — Не, просто съм човек, който вижда нещата такива каквито са. Твърде дебел съм, за да надбягам някой от онези младоци, камо ли ако е на кон. Така че ако побягна, хората ми ще решат, че всичко е загубено и също ще побегнат, та най-накрая пак ще хванат мен. Докато ако остана тук, има голяма надежда да… ах, ето ги, идат!

От всички страни заприиждаха още черни воини, които се вливаха във вихъра на битката. Конницата на афаките взе да отстъпва. Пронизани от копия, няколко коня се изправиха на задните си крака, сетне се строполиха, затискайки ездачите под себе си. Други ездачи, сграбчени от яки черни ръце се забиваха в прахта, за да усетят вкуса на копията. Нейде из нощта остро засвири тръба и останалите афаки отстъпиха в безпорядък, оставяйки след себе си труповете на своите другари. Врявата позатихна.

Настъпи тишина, чуваха се само стоновете на ранените, които се въргаляха безпомощно из прахта. От страничните улички към тях се втурнаха черни жени, за да помогнат на мъжете си, ако са живи, или да ги оплачат, ако са убити.

Сакумбе продължаваше да надига масивната златна чаша. Пред него се изправи Конан с окървавена сабя в ръка, следван от своите помощници, чиито пищни доспехи бяха разпердушинени от битката.

— Зебех и това, което остана от неговите афаки си плюха на петите — каза той. — Но трябваше да понатупам и някои от твоите момчета, които се опитаха да си го изкарат на жените и децата им. А и могат да ни потрябват за заложници.

— Много добре — преметна език Сакумбе. — Пийни си.

— Добра идея — съгласи се Конан и отпи жадно. След това погледна към празния трон до тоя на Сакумбе.

Черният цар проследи погледа му и се ухили.

— Е? — поде Конан. — Какво мислиш за това? Ще го получа ли?

Сакумбе се изкикоти.

— Виждам, че умееш да ковеш желязото, докато е горещо, приятелю! Никак не си се променил.

След това царят заговори на непознат за Амалрик език. Конан изръмжа нещо в отговор и така се продължи още известно време. Аския се изкачи по стълбите и също се включи в разговора. Говореше злобно, с откровена подозрителност, хвърляйки коси погледи на Конан и Амалрик.

Най-накрая Сакумбе му затвори устата с една остра дума и надигна масивното си тяло от трона.

— Народе на Томбалку! — извика той.

От всички страни на площада хората обърнаха очите си към тях. Сакумбе продължи:

— Тъй като мошеникът Зебех избяга от града, един от троновете на Томбалку е празен. Сами видяхте на какво е способен могъщият воин Конан. Съгласни ли сте да ви стане цар?

Разнесоха се одобрителни възгласи, но в тълпата те бяха единични. Амалрик забеляза, че това бяха предимно воини от отряда на Конан. Но постепенно виковете се сляха в един всеобщ възторжен рев. Сакумбе блъсна Конан към празния трон. Ревът се усили. Площадът, разчистен от труповете, се озари от наново разпалените огньове. Отново забиха тамтамите, но този път не в ритъма на войната, а в дивата стъпка на нощното празненство.

Много часове по-късно, замаяни от пиене и умора, Амалрик и Лиса се влачеха по улиците на Томбалку. Най-сетне неуморимият Конан се изправи пред къщата, в която бе решил да ги настани. Преди да се разделят, Амалрик попита Конан:

— За какво си говорехте със Сакумбе на оня странен език, точно преди да те поставят на трона?

Див смях заклокочи в гърлото на Конан.

— Говорехме крайбрежния диалект, който тези хора не познават. Сакумбе ми каза, че стига да забравя цвета на кожата си, ще се сработим добре като царе.

— И какво е искал да каже с това?

— Че няма да има никакъв смисъл да се опитвам да го премахна, защото черните никога няма да се подчиняват на бял господар.

— Защо не?

— Предполагам, защото твърде често са били избивани, заробвани и отвличани от мародерстващи банди бели от Стигия и Шем.

— А този шаман Аския? Той за какво се караше на Сакумбе?

— Предупреждаваше царя да не се обвързва с нас. Боговете му били казали, че ще донесем на Томбалку само злини и разрушение. Но Сакумбе му кресна да млъкне и му каза, че ме познавал по-добре от него, че ме познавал по-добре даже и от боговете — Конан се прозя като сънен лъв. — Отведи своята малка приятелка в леглото, преди да е заспала права.

— А ти?

— Аз? Аз се връщам. Празненството едва сега започва!