Марио Пузо
Омерта (13)

Глава IV

След месец Аспинела беше изписана от болницата, но раната й все още не беше достатъчно заздравяла, за да й поставят изкуствено око. Изключително здравият й организъм успя да се справи с изпитанието, въпреки че продължаваше да влачи леко левия си крак, а очната й кухина представляваше ужасна гледка. Тя обаче я закриваше със зелена, вместо с черна превръзка, която подчертаваше гладката й тъмна кожа. Яви се на работа в черни панталони, зелено поло и зелено кожено палто. Погледна се в огледалото и си каза, че фигурата й е впечатляваща.

Въпреки че все още беше в отпуск по болест, понякога влизаше в стаите на полицейските инспектори, за да помага при разпити. Раните я караха да се чувства още по-свободна и още по-безцеремонна с престъпниците.

При първия разпит имаше необикновена двойка заподозрени — единият беше бял, а другият негър. Белият, който беше към трийсетгодишен, веднага се уплаши от нея. Обаче младият му чернокож съучастник беше във възторг от високата красива жена със зелена превръзка на окото и студен немигащ поглед. Тази негова сестра по раса си я биваше.

— Мамка му! — възкликна младежът. На лицето му се изписа задоволство. Беше първият му удар, нямаше криминално досие и не си даваше сметка за опасността, която го очакваше. С белия си съучастник бяха влезли с взлом в една къща, бяха завързали мъжа и жената и обрали дома им. Беше ги издал един доносник. Чернокожият младеж все още носеше на ръката ролекса на собственика. Пошегува се не от злоба, а по-скоро от желание да изрази възхищението си от Аспинела:

— Хей, капитан Кид^[1], ще ни бесите ли?

Присъстващите в стаята детективи започнаха да се хилят на глупостта му. Аспинела обаче не каза нищо. Младежът беше с белезници и не можа да се предпази от удара. Гумената палка се изви като змия и се стовари в лицето му, счупи му носа и му разцепи бузата. Той не падна веднага, краката му се подкосиха, в очите му се четеше укор. Лицето му заприлича на кървава каша. После бавно се свлече на пода. Аспинела продължи да го налага безмилостно още десет минути. От ушите му бликна кръв като от фонтан.

— Господи — възкликна един от инспекторите, — как ще го разпитваме сега?

— Нямах за цел да го накарам да говори — каза Аспинела. — Искам да поговоря с другия. — Тя посочи с палката към белия съучастник.

— Зеке, нали така ти беше името? Искам да си поговорим. — Тя го сграбчи грубо за рамото и го разтърси, а след това го блъсна да седне на стола срещу бюрото й.

Зеке гледаше ужасен. Аспинела разбра, че превръзката й се е смъкнала и той виждаше незаздравялата рана. Тя вдигна ръка и оправи превръзката.

— Слушай много внимателно! Не ми губи времето! Искам да разбера как си въвлякъл момчето в тази работа. И как сте я извършили. Ясно ли ти е? Ще отговаряш ли?

Зеке пребледня. Изобщо не се поколеба.

— Да, сър. Всичко ще ви разкажа.

— Добре — обърна се Аспинела към един от инспекторите, — заведи това момче в медицинския пункт и кажи да донесат видео, за да запишат доброволните показания на Зеке.

Когато видеото беше включено, тя попита Зеке:

— На кого продадохте стоката? Кой ви даде информация за обекта? Разкажи всички подробности около кражбата! Съучастникът ти явно е добро момче. Няма досие и не е тарикат. Затова се отърва леко. Обаче твоето досие е твърде дебело. Предполагам, че ти си Фейджин^[2], който го е забъркал в тази каша. А сега започвай да говориш!

 

 

Когато излезе от участъка, Аспинела се отправи с колата си към Брайтуотърс в Лонг Айлънд. Колкото и да беше странно, откри, че шофирането с едно око не беше трудно, а дори беше приятно. Гледката пред нея й беше по-интересна, защото беше на фокус, като футуристична картина, която в краищата се размива. Просто виждаше само половината от заобикалящия я свят и видимата му половина заслужаваше повече внимание. Най-сетне тя навлезе в Брайтуотърс и мина покрай къщата на Джон Хескоф. Видя колата му на паркинга и един човек, който изнасяше огромна азалия от парника. Друг излезе с кутия, пълна с жълти цветя. Интересно, помисли си Аспинела, опразват парника.

Докато беше в болницата, тя проучи всичко за Джон Хескоф. Прегледа списъка на колите с нюйоркска регистрация и откри адреса му. След това провери всички бази данни за криминалните престъпници и установи, че истинското име на Джон Хескоф всъщност е Луис Ричи. Копелето беше италианец, въпреки че приличаше на типичен германец. Криминалното му досие беше чисто. Бяха го арестували няколко пъти за изнудване и нападение, но не беше осъждан. От цветарника не би могъл да печели достатъчно пари за начина, по който живееше.

Аспинела извърши тази проверка, защото за нея беше ясно, че Хескоф е единственият, който се беше разприказвал за нея и Ди Бенедето. Озадачи я само фактът, че им даде парите. Те станаха причина да я разпитва специална вътрешна комисия в полицията, но тя се измъкна от не особено настоятелните им въпроси, тъй като парите щяха да останат при тях. Сега се готвеше да се отърве от Хескоф.

 

 

Двайсет и четири часа преди насроченото нападение срещу Килке Хескоф се отправи с колата за летище „Кенеди“, откъдето щеше да вземе самолета за Мексико Сити. Канеше се да изчезне от цивилизования свят с фалшивите паспорти, които беше приготвил още преди години. Всичко беше уредено, парниците бяха празни, бившата му съпруга щеше да се погрижи за продажбата на къщата и да внесе получените пари в банка за учението на сина им в колежа. Хескоф й беше казал, че ще отсъства две години. Същото каза и на сина си по време на вечерята им в китайския ресторант.

Когато пристигна на летище „Кенеди“, тъкмо се беше стъмнило. Предаде двата си куфара на багаж. Те му бяха напълно достатъчни. Освен това беше прикрепил в малки торбички със скоч около тялото си 100000 долара в банкноти от по 100 долара. Беше добре подготвен да посрещне преките разходи, а освен това имаше пет милиона долара на сметка в Каймановите острови. Благодареше на бога, че я има, защото не би могъл да разчита на пенсия. Гордееше се, че беше живял разумно и не беше пръскал пари по хазарт, жени или други глупости.

Хескоф мина през контролния пункт и получи бордната си карта. Със себе си носеше само дипломатическо куфарче, фалшиви лична карта и паспорти. Остави колата на постоянен паркинг, откъдето бившата му жена щеше да я прибере. Полетът му нямаше закъснение, но все още беше рано. Оставаше още около час. Чувстваше се малко несигурен без оръжие, но преди полета трябваше да премине през детекторите. Щеше да си набави цял арсенал чрез връзките, които имаше в Мексико Сити. За да убие времето, си купи няколко списания от книжарницата и влезе в кафенето на летището. Сложи в една табла сладкиш и кафе и седна до малка масичка. Докато разглеждаше списанията, похапваше ягодова торта със сметана.

Изведнъж усети, че някой сяда до него. Вдигна очи и видя инспектор Аспинела Уошингтън. Като всички други, и той беше впечатлен от квадратната зелена превръзка върху окото й. Тя леко го стресна. Аспинела изглеждаше много по-красива, отколкото преди.

— Здравей, Джон — поздрави тя. — Не дойде да ме видиш нито веднъж в болницата.

Той беше толкова объркан, че прие сериозно шегата й.

— Инспекторе, знаете, че не бих могъл да го направя. Съжалявам, стана ми много мъчно, когато чух какво ви е сполетяло.

Аспинела широко се усмихна.

— Джон, само се пошегувах. Но искам да си поговорим малко, преди да отпътуваш.

— Разбира се — съгласи се Хескоф. Помисли си, че ще трябва да се изръси. В куфарчето имаше 10000 долара точно за такива изненади. — Радвам се, че изглеждате толкова добре. Безпокоях се за вас.

— Я не ме будалкай! — пресече го Аспинела и го стрелна с едното си око. — Жалко за Пол. Нали знаеш, че бяхме добри приятели, а освен това ми беше началник.

— Не ги е срам! — възмути се Хескоф и дори зацъка с език, което накара Аспинела да се усмихне.

— Нали не е нужно да ти показвам полицейската си значка? — попита Аспинела. — Или трябва? Искам да дойдеш с мен в стаята за разпит, която държим на летището, и да ми отговориш на някои въпроси, а след това можеш да заминеш.

— Добре — съгласи се Хескоф. Изправи се и взе куфарчето.

— И не прави глупости, защото ще те застрелям — предупреди го Аспинела. — Колкото и да е странно, с едно око стрелям по-добре.

Тя също стана, хвана го под ръка и го поведе по стълбите към мецанина, в който беше администрацията на летището. Продължиха по дълъг коридор, след това тя отключи една врата. Хескоф се изненада не само от големината на стаята, но и от редицата телевизионни екрани по стените. Бяха най-малко двайсет. Пред тях в меки кресла седяха двама души и ги наблюдаваха, ядяха сандвичи и пиеха кафе. Единият стана и попита:

— Аспинела, какво има?

— Ще си поприказвам малко с този човек в стаята за разпити. Заключи след нас!

— Добре — каза мъжът. — Искаш ли някой от нас да присъства?

— Не — отвърна Аспинела. — Това е само приятелски разговор.

— Знаем ги твоите приятелски разговори — пошегува се мъжът. Той се вгледа в Хескоф. — Вече ви видях на екрана. Ядяхте ягодова торта, нали?

Заведе ги до една врата в дъното на стаята и я отключи. Когато Хескоф и Аспинела влязоха вътре, заключи вратата след тях. Хескоф се поуспокои, защото наблизо имаше и други хора.

В стаята имаше канапе, бюро и три удобни фотьойла. В единия ъгъл беше сложен термос и пластмасови чаши. Розовите стени бяха украсени с фотографии и рисунки на летателни апарати от различни епохи.

Аспинела накара Хескоф да седне на стола срещу бюрото, а тя остана права, подпряна на него. Изгледа го.

— Можем ли да започваме? Не искам да изпусна самолета — каза Хескоф.

Аспинела не отговори. Пресегна се и взе куфарчето от скута му. Той примигна. Тя го отвори и разгледа съдържанието, включително и десетте хилядарки от по 100 долара. Разгледа и фалшивите паспорти, после сложи всичко обратно в куфарчето и му го подаде.

— Много голям хитрец си — каза тя. — Усетил си навреме, че трябва да изчезнеш. Кой ти каза, че те следя?

— Че защо да ме следите? — попита Хескоф. Чувстваше се по-уверен, след като Аспинела му върна куфарчето.

Вместо да отговори, тя повдигна зелената превръзка на окото си, за да може той да види раната. Но Хескоф изобщо не се впечатли. Беше виждал много по-ужасни неща в живота си.

— Ти ми костваш едно око — каза Аспинела. — Само ти би могъл да ни издадеш и да ни устроиш тази клопка.

Хескоф заговори с най-искрен тон, който беше едно от най-добрите оръжия в професията му.

— Грешите, ужасно грешите. Ако бях го направил аз, нямаше да ви дам парите. Това е очевидно. Вижте какво, аз наистина трябва да хвана този самолет. — Той разкопча ризата си и откъсна една от лепенките. Върху масата се изтърсиха две пачки. — Ваши са, както и парите в куфарчето. Това са 30000 долара.

— Брей! — възкликна Аспинела. — Много пари за едно око. Добре. Но трябва да ми кажеш името на човека, който ти плати, за да ни измамиш.

Хескоф бързо преценяваше. Единственият му шанс беше да се качи на самолета. Знаеше, че Аспинела не блъфира. Беше се сблъсквал много пъти с маниакални убийци в професията си и не можеше да я сбърка.

— Вижте какво, ще ви отговоря честно — каза той. — Никога не съм мислил, че този човек ще посегне на двама висши полицаи. Просто се спазарих с Асторе Виола, за да може той да се скрие. И през ум не ми е минавало, че ще направи такова нещо.

— Добре — каза Аспинела. — А кой ти плати, за да го убиеш?

— На Пол това му беше известно — отвърна Хескоф. — Не ви ли е казал? Тимона Портела.

Аспинела усети как гневът се надигна в гърдите й. Нейният дебелак — партньор не само че не го биваше в леглото, но е бил и лъжец.

— Стани! — заповяда тя на Хескоф.

Изведнъж в ръката й се появи пистолет. Той я погледна ужасен. Беше виждал този поглед и преди, когато не беше от страната на жертвата. За миг си помисли за скритите пет милиона долара, които ще си останат в банката, без никой да ги потърси. Изглеждаха му като живи същества. Цяла трагедия.

— Не! — извика той и се сви в стола.

Аспинела го сграбчи за косата със свободната си ръка и го изправи. Насочи пистолета към врата му и стреля. Хескоф отхвръкна настрани и се строполи на пода. Тя коленичи до него. Половината от гърлото му беше разкъсано. Тогава измъкна от кобура под крачола си друг пистолет, постави го в ръката на Хескоф и се изправи. Чу как някой отключва вратата и двамата полицаи нахълтаха вътре с извадени пистолети.

— Трябваше да го застрелям — каза тя. — Опита се да ме подкупи, а след това извади пистолет. Викнете линейката на летището, а аз ще се обадя на отдел „Убийства“. Не пипайте нищо и не ме изпускайте от очи!

 

 

Следващата нощ Портела нападна. Съпругата и дъщерята на Килке вече бяха прехвърлени незабелязано в силно охранявана база на ФБР в Калифорния. По нареждане на директора Килке остана да дежури с целия си екип във филиала на ФБР в Ню Йорк. Операцията се ръководеше от Бил Бокстън. Под негово командване беше и специалната оперативна група, която трябваше да устрои засадата около къщата на Килке. Но правилата, предвидени при евентуална схватка, бяха много строги. Бюрото не искаше да се стига до кръвопролитие, което щеше да предизвика протестите на организациите за граждански права и свободи. Групата на ФБР не трябваше да стреля, освен ако не бъде нападната. Наредено им беше да положат всички усилия нападателите да имат възможността да се предадат.

Като помощник при планирането на операцията Курт Килке се срещна с Бил Бокстън и с командира на бойната група. Той беше сравнително млад човек на около 35 години със сурово, решително лице, обаче кожата му беше бледа, а на брадичката си имаше трапчинка, която бе признак за стаена чувствителност. Казваше се Сестак и говореше с харвардски акцент. Срещнаха се в кабинета на Килке.

— Искам да поддържате постоянна връзка с мен — каза им той. — Трябва да спазвате стриктно правилата при схватка.

— Не се безпокой — успокои го Бил Бокстън. — Разполагаме със сто души и имаме превъзходство в огнева мощ. Ще се предадат.

— В района имам още сто души — обади се тихо Сестак. — Ще ги пуснем да влязат, но не и да излязат.

— Добре — каза Килке. — Когато ги заловите, ще ги закарате в центъра за разпити в Ню Йорк. Не ми е разрешено да участвам лично в разпита, но искам да бъда информиран най-бързо.

— А какво ще стане, ако нещата се развият зле и те бъдат убити? — попита Сестак.

— В такъв случай ще има вътрешно разследване и директорът ще бъде много недоволен. Истината е следната. Те ще бъдат арестувани за опит за предумишлено убийство и ще бъдат освободени под парична гаранция. След това ще изчезнат в Южна Америка, така че ще имаме само няколко дни, за да ги разпитаме.

Бокстън погледна към Килке и леко се усмихна. Сестак каза с школувания си глас:

— Предполагам, че това никак не ви радва.

— Разбира се, безпокоя се — отвърна Килке. — Но директорът не иска да има политически усложнения. Когато към някого се предявят обвинение за нещо, което е възнамерявал да направи, но не го е извършил, нещата винаги са доста неясни.

— Разбирам — каза Сестак. — Значи сте с вързани ръце.

— Точно така — съгласи се Килке.

— Срамота — каза тихо Бокстън. — Ще се опитат да убият федерален агент и ще се измъкнат.

Сестак погледна към двамата и леко се усмихна. Бледата му кожа леко поруменя.

— Не се оплаквайте на мен — каза той. — Но при подобни операции винаги става нещо неочаквано. Когато хората държат пистолети в ръце, винаги си мислят, че куршумите няма да ги стигнат. Човешката природа е много странно нещо.

 

 

Същата вечер Бокстън отиде със Сестак на мястото, където трябваше да се проведе операцията — района около къщата на Килке в Кънектикът. Лампите в сградата бяха оставени да светят, за да се създаде впечатлението, че обитателите й са вътре. Отпред на паркинга имаше и три коли, което предполагаше, че охраната също е вътре. Но колите бяха минирани и при включване на двигателя щяха да избухнат. Бокстън не забеляза никой наоколо.

— Къде, по дяволите, са стоте бойци? — попита той.

Сестак се усмихна.

— Добра работа, нали? Наоколо са, но дори и вие не можете да ги видите. Заели са позиции и са готови за стрелба. Когато нападателите дойдат, ще им отрежем пътя за отстъпление и ще ги заловим.

Бокстън остана със Сестак в командния пункт на около 50 метра от къщата. С тях бяха и четирима агенти, чрез които се осъществяваше връзката по радиото. Бяха в камуфлажни униформи, за да се сливат с дърветата, които използваха за прикритие. Сестак и хората му бяха въоръжени с автоматични пушки, а Бокстън само с пистолет.

— Не искам да участвате в схватката — каза той. — Освен това в случая оръжието ви е безполезно.

— Защо? — попита Бокстън. — Цял живот чакам момента, когато ще мога да застрелям някой негодяй.

Сестак се засмя.

— Няма да е днес. Групата ми има имунитет срещу всякакво съдебно разследване, но вие нямате.

— Обаче аз командвам операцията — припомни му Бокстън.

Сестак отвърна хладно:

— Не и когато се премине към действие. Тогава аз съм командирът и ще вземам всички решения. Дори директорът на ФБР не може да ми нарежда.

Те продължиха да чакат в тъмнината. Бокстън погледна часовника си. Оставаха десет минути до полунощ. Един от свързочниците прошепна:

— Към къщата се приближават пет коли с хора. Пътят зад тях вече е затворен. Ще пристигнат след около пет минути.

Сестак носеше очила за нощно виждане.

— Добре — каза той. — Предайте да не се стреля, освен ако те не стрелят срещу нас или при моя заповед.

Продължиха да чакат. Изведнъж колите се зададоха с голяма скорост по алеята, а от тях наскачаха хора. Един веднага хвърли запалителна граната в къщата на Килке, която счупи прозореца и заревото на пламналия пожар озари стаята.

В този момент целият район беше осветен от ярка светлина, която накара двадесетте нападатели да замръзнат по местата си. Над тях се чуха двигателите на хеликоптер с насочени прожектори. В нощта се разнесе глас от високоговорител:

— Това е ФБР. Хвърлете оръжието и легнете по очи!

Попадналите в капана мъже бяха заслепени от светлините и стояха като вцепенени. Бокстън с облекчение забеляза, че нямат никакво желание да се съпротивляват.

Ето защо много се изненада, когато Сестак насочи пушката си и стреля по нападателите. Те веднага отговориха на огъня. Тогава Бокстън бе заглушен от трясъка на оръжията, които започнаха да стрелят от всички страни по паркинга и направиха нападателите на решето. Една от минираните коли експлодира. По паркинга се изсипа градушка от олово, което унищожаваше всичко живо. Счупените стъкла заваляха като сребърен дъжд. Куршумите пробиха гумите на другите две коли и те легнаха на джантите. Бяха така надупчени, че вече не можеше да се познае цветът им. Целият паркинг бе облян в кръв. Двадесетте нападатели се превърнаха в купчини парцали, прогизнали от кръв. Приличаха на торби, които чакат да ги вземат за пералнята.

Бокстън беше шокиран.

— Стреляхте, преди да им бъде дадена възможност да се предадат — викна той на Сестак. — Ще докладвам за това.

— Аз пък съм на друго мнение — отвърна му усмихнат той. — Хвърлянето на гранатата беше опит за убийство. Не мога да рискувам живота на хората си. Така и ще докладвам. Освен това те стреляха първи.

— Това няма да го има в доклада ми — предупреди го Бокстън.

— Да не мислите, че на директора му е дотрябвал докладът ви. Ако го изпратите, завинаги ще попаднете в черния списък.

— Той ще иска да ви накажат, защото не се подчинихте на заповедите — ядоса се Бокстън. — Значи заедно ще изгорим в огъня.

— Да, но аз поемам командването при тактически действия. Тогава никой не може да ми заповядва. Почна ли да действам, няма спиране. Не искам престъпниците да си мислят, че могат да нападнат безнаказано федерален агент. Това е истината, а вие и директорът можете да вървите на майната си.

— Загинаха двадесет души — каза Бокстън.

— Голяма работа — отвърна Сестак. — Вие с Килке тъкмо това искахте, но не ви стискаше да го кажете.

Изведнъж Бокстън осъзна, че това беше самата истина.

 

 

Курт Килке се готвеше за нова среща с директора във Вашингтон. Трябваше да изготви подробен доклад за стеклите се обстоятелства при нападението на дома му и си водеше бележки какво да каже в допълнение.

Както винаги с него беше и Бил Бокстън, но този път по изрично настояване на директора.

Килке и Бокстън влязоха в кабинета на директора с редицата монитори, на чиито екрани се виждаха донесения за дейността на различните филиали на ФБР. Както винаги директорът ги прие любезно, ръкува се с двамата и ги покани да седнат, въпреки че хвърли студен, подозрителен поглед на Бокстън.

— Господа — каза той, обръщайки се и към двамата си заместници, които също присъстваха, — трябва да се оправим с тази каша. Не можем да оставим без последствие такова безобразие. Килке, искаш ли да останеш, или ще подадеш оставка?

— Оставам — отвърна Килке.

Директорът се обърна към Бокстън и строго го изгледа.

— Ти командваше операцията. Как стана така, че всички нападатели бяха избити и не остана нито един, когото да разпитаме? Кой даде заповед за стрелба? Ти ли? И на какво основание?

Бокстън седеше изправен чинно на стола си.

— Сър — каза той, — нападателите хвърлиха граната в къщата и откриха огън. Нямахме избор.

Директорът въздъхна, а единият от заместниците му неодобрително изсумтя.

— Капитан Сестак е един от най-способните ни хора — отбеляза директорът. — Той не се ли опита да залови поне един жив?

— Сър, всичко продължи само две минути — отговори Бокстън. — Сестак е много ефикасен, когато се стигне до схватка.

— Засега медиите и обществеността не са вдигнали шум. Обаче трябва да ви кажа, че за мен това си е чиста касапница.

— Така е — подкрепи го един от заместниците.

— Е, нищо не може да се направи — продължи директорът. — Килке, подготвил ли си план за действие?

Килке почувства как в гърдите му се надига гняв заради критиката, на която бяха подложени, но отговори спокойно:

— Искам към клона, за който отговарям, да бъдат придадени сто души. Трябва да поискате да бъде извършена пълна ревизия на банките на Априле. Ще проуча най-внимателно всеки от замесените в случая.

— Не се ли чувстваш задължен на Асторе Виола, че спаси теб и семейството ти?

— Не — отвърна Килке, — трябва да познавате тези хора. Първо ти създават неприятности, а после ти помагат да се измъкнеш.

— Помни, че една от основните ни цели е да сложим ръка на банките на Априле. Не само защото ще имаме полза от тях, но и защото те са предназначени да станат център за пране на пари от търговията с наркотици. Чрез тях ще се доберем до Портела и Тулипа. Трябва да гледаме по-мащабно на цялата работа. Асторе Виола отказва да продаде банките и Синдикатът се опитва да го елиминира. Засега без успех. Научихме, че двамата убийци, наети да застрелят Дона, са изчезнали. Колата на двама полицейски инспектори беше взривена.

— Асторе е много лукав и предпазлив. Не е замесен в никакви опити за изнудване, така че няма в какво да го обвиним — отбеляза Килке. — Сега Синдикатът може би ще успее да се избави от него и децата на Априле ще им продадат банките. Уверен съм, че до две години ще се издънят.

Не за първи път се случваше държавен правозащитен орган да играе продължителна игра, особено с наркотрафиканти. Но това предполагаше да си затворят очите пред някои техни престъпления.

— И друг път сме го правили — каза директорът. — Но това не означава, че можеш да дадеш картбланш на Портела.

— Разбира се — каза Килке. На него, както и на всички присъстващи, му беше ясно, че такава ще е официалната версия.

— Ще ти дам петдесет души и ще настоявам за пълна ревизия на банките, за да ги пораздрусаме малко — обеща директорът.

— И друг път сме им правили ревизии, но те не доведоха до нищо — припомни един от заместниците.

— Винаги може да изскочи нещо — обади се Килке. — Асторе не е банкер и би могъл да направи грешки.

— Да — съгласи се директорът. — Само една малка погрешна стъпка ще е достатъчна, за да го предадем на прокурора.

 

 

Когато се върнаха в Ню Йорк, Килке извика Бокстън и Сестак, за да обсъдят операцията.

— Отпускат ни се допълнително петдесет души за разследване на нападението срещу дома ми — каза им той. — Трябва да бъдем много внимателни. Докладвайте ми всичко, което научите за Асторе Виола! Искам подробно да се разследва случаят с взривяването на полицейските инспектори, а също и всички сведения за изчезването на братята Стурцо. Нужна ми е цялата информация, която може да се събере за Синдиката. Съсредоточете се върху Асторе, а също и върху Аспинела! Има сведения, че тя взема подкупи и е много брутална. А и нейното обяснение за взрива… както и за парите, които се оказаха там, е много неубедително.

— Какво ще правим с онова приятелче Тулипа? — попита Бокстън. — Той може да напусне страната по всяко време.

— Сега Тулипа обикаля из Щатите и държи речи в полза на легализирането на наркотиците. Същевременно си събира парите от изнудването на големите компании.

— Можем ли да го закопчеем за това? — попита Сестак.

— Не — отвърна Килке. — Той има застрахователна компания и им продава застраховки. Можем да го подведем под отговорност, но онези от компаниите няма да ни сътрудничат. Чрез него те решават проблема с безопасността на своите хора в Южна Америка. А Портела няма къде да иде.

Сестак леко се усмихна.

— Какви ще бъдат правилата, ако се стигне до въоръжен сблъсък?

Килке се направи, че не е забелязал сарказма му.

— Директорът нареди да няма повече кланета. Но вие трябва да се защитавате, особено срещу Асторе — каза той с най-равнодушен тон.

— Това ще рече, че можем да му видим сметката — допълни го Сестак.

Килке се замисли.

— Ако се наложи…

 

 

Само седмица по-късно федералните ревизори нахлуха в банките на Априле, а Килке посети лично господин Прайър в кабинета му. Подаде му ръка и напълно откровено каза:

— Винаги се срещам лично с хората, които може да изпратя в затвора. Не бихте ли могли да ни помогнете по някакъв начин, за да скочите от влака, преди да е станало твърде късно?

Г-н Прайър погледна искрено изненадан младия човек.

— Така ли? — каза той. — Мисля, че сте на абсолютно погрешен път. Ръководя тези банки изрядно в съответствие с вътрешните и международните закони.

— Просто исках да знаете, че извършвам пълно разследване както на вашето минало, така и на всички останали. Да се надяваме, че сте чисти. Особено що се отнася до братята Стурцо.

— Безупречни сме — увери го Прайър и се усмихна.

След като Килке си тръгна, той се облегна на стола. Положението започваше да става тревожно. Ами ако се доберяха до Роузи? — помисли си той и тежко въздъхна. Трябваше да се погрижи за нея.

 

 

Когато Килке уведоми Николе, че иска на следващия ден да го посетят с Асторе в кабинета му, той все още не беше напълно наясно какво представлява всъщност този млад човек, а и не искаше да знае. Просто го презираше както всички останали, които нарушаваха законите. Нямаше никаква представа какво е истинският мафиот.

Асторе вярваше в старите традиции. Неговите сътрудници го обичаха не само заради личното му обаяние, а и защото беше човек на честта. Един истински мафиот трябваше да има волята да отмъщава за всяка обида както срещу самия него, така и срещу клана му. Той никога не трябваше да отстъпва пред нечия чужда воля или държавна институция. Точно на тези качества се крепеше силата му. Неговата воля беше над всичко. Справедливо беше само онова, което той решаваше, че е. Асторе беше израснал с тези истини и беше получил добра школовка през годините, прекарани в Сицилия. Това, че беше спасил Килке и семейството му, беше проява на лична слабост. Обаче отиде с Николе в кабинета на Килке със смътна надежда, че агентът ще му благодари по някакъв начин и няма да е вече толкова враждебен.

Веднага си пролича, че във връзка с пристигането им бяха взети специални мерки. Пред вратата стояха двама телохранители, които претърсиха Асторе и Николе, преди да влязат. Самият Килке беше застанал зад бюрото си и в очите му се четеше презрение. Посочи им с ръка да седнат без следа от каквато и да било любезност. Двамата бодигардове също влязоха в стаята и заключиха вратата.

— Разговорът записва ли се? — попита Николе.

— Да — отвърна Килке. — И на касетофон, и на видео. Не искам никакви недоразумения при тази среща. — Той млъкна за момент. — Искам да сте наясно, че нищо не се е променило. Считам ви за измет, на която, ако зависеше от мен, не бих позволил да живее в тази страна. На мен тези приказки за Дона не ми минават. Нито пък историята за човека, който ви бил подшушнал информацията. Мисля, че вие заедно сте планирали всичко, а след това сте издали вашия съучастник, за да проявя по-голяма благосклонност към вас. Ненавиждам такива номера.

Асторе доста се стресна от това, че Килке беше толкова близо до истината. Погледна го с уважение, но се чувстваше засегнат. Този човек не беше способен на благодарност, не зачиташе онзи, който беше спасил него и семейството му. Усмихна се на собствените си противоречиви чувства.

— Толкова ли са ти забавни тези мафиотски шегички? — попита Килке. — За две секунди ще изтрия усмивката от физиономията ти. — Той се обърна към Николе: — Първо, ФБР настоява да ни кажете истината как сте се сдобили с тази информация и да не ни пробутвате съшитата с бели конци история, която ни разказа братовчед ви. Вие ме изненадвате, госпожо адвокат. — После добави: — Мисля да ви обвиня в съучастничество.

— Можете да го направите, но ви предлагам първо да се посъветвате с вашия директор — отвърна хладно Николе.

— Кой ви каза за предстоящото нападение срещу дома ми? — настоя Килке. — Искам да зная името на истинския информатор.

— Или ще повярвате, или не. Ваша работа — сви рамене Асторе.

Килке го изгледа строго.

— Не, не е така. Нека да ти го кажа направо. Ти не си по-добра стока. И ти си убиец. Знам, че си взривил колата на Ди Бенедето и Аспинела. Сега разследваме изчезването на братята Стурцо от Лос Анжелис. Убил си трима от хората на Портела и си взел участие в отвличане. След време ще те пипнем и ще видим сметката на още едно лайно.

За първи път Асторе беше изваден от равновесие и маската на любезността падна от лицето му. Видя как Николе го гледа ужасена. Даде известна воля на гнева си.

— Не очаквам никакви услуги от вас — каза той на Килке. — Вие изобщо не знаете какво е достойнство. Спасих живота на съпругата и дъщеря ви. Ако не бях аз, сега щяха да бъдат в гроба. А вие ме каните тук, за да ме обиждате. Жена ви и дъщеря ви са живи благодарение на мен. Поне за това ми дължите известно уважение.

— Не ти дължа нищо — озъби се Килке и почувства ужасен гняв, че е задължен на Асторе.

Асторе се надигна от стола и понечи да излезе от стаята, но единият от бодигардовете го натисна обратно.

— Ще ти направя живота черен — закани се Килке.

— Правете каквото знаете — сви рамене Асторе. — Но ще ви кажа едно нещо: знам, че вие помогнахте да бъде убит Дон Априле, защото вие и Бюрото искате да сложите ръка на банките му.

При тези думи двамата бодигардове тръгнаха към него, но Килке ги спря с ръка.

— Знам, че ти си в състояние да попречиш на нападенията срещу семейството ми. Но пак ти казвам, че това е твоя работа.

От другия край на стаята се чу гласът на Бил Бокстън:

— Да не би да заплашваш федерален агент?

Николе се намеси:

— Разбира се, че не. Той просто се обръща за помощ към него.

Килке каза малко по-спокойно:

— Значи правиш всичко това заради любимия си Дон. Не си прочел досието, което дадох на Николе. Твоят толкова скъп Дон е убил истинския ти баща, когато ти си бил само на две години.

Асторе погледна към Николе.

— Това ли е файлът, който си изтрила?

Тя кимна:

— Мислех, че не е истина. А ако е, по-добре да не я знаеш. Само щеше да се натъжиш.

Асторе усети как стаята се завъртя пред очите му, но успя да запази самообладание.

— Няма значение — каза той.

— След като си изяснихме всичко, можем ли да си вървим? — попита Николе.

Килке беше як мъж. Заобиколи бюрото и леко плесна Асторе по главата. Тази постъпка го изненада също толкова, колкото и Асторе. Тя трябваше да покаже презрението му, но всъщност прикриваше истинска омраза. Той разбираше, че никога няма да прости на Асторе за това, че беше спасил семейството му.

Асторе го изгледа, без да мигне. Разбра точно как се чувства Килке.

 

 

Асторе и Николе се върнаха в апартамента й и тя се опита да му изрази съчувствието си за унижението, на което беше подложен. Това го ядоса още повече. Но Николе приготви лека вечеря, а след това го убеди да легне на леглото й и да поспи. В просъница усети, че беше легнала до него и го прегръщаше. Той я отблъсна.

— Чу какво каза за мен Килке. Искаш ли да се замесваш в такива работи?

— Не вярвам нито на него, нито на докладите на ФБР — каза Николе. — Асторе, мисля, че все още съм влюбена в теб.

— Не можем да се върнем в детството — каза нежно той. — Вече не съм същият човек, а и ти не си същата. На теб просто ти се иска отново да сме деца.

Останаха да лежат прегърнати. После Асторе попита, преди да се унесе в сън:

— Мислиш ли, че това, което казаха за Дона, че бил убил баща ми, може да е вярно?

 

 

На следващия ден Асторе заедно с господин Прайър взеха самолета за Чикаго, за да се консултират с Бенито Кракси. Разказа му подробностите около последните събития и после попита:

— Вярно ли е, че Дон Априле е убил баща ми?

Кракси не му отговори и на свой ред попита:

— Имаш ли нещо общо с организирането на нападението срещу семейството на Килке?

— Не — отвърна Асторе. Излъга го. Излъга, защото не искаше никой да знае докъде може да стигне изобретателността му. Освен това беше наясно, че няма да одобрят постъпката му.

— И все пак ти ги спаси. Защо? — попита Дон Кракси.

Асторе пак трябваше да излъже. Не можеше да каже на съюзниците си, че е способен на такава сантименталност и че не би могъл да понесе убийството на съпругата на Килке и дъщеря й.

— Добре си постъпил — каза Кракси.

— Не отговори на въпроса ми — припомни му Асторе.

— Защото е твърде сложно. Франк Виола не е истинският ти баща — обясни Кракси. — Ти беше новороденият син на един велик 85-годишен сицилиански мафиот, който оглавяваше много силен клан. Майката беше много млада и умря при раждането. Старият дон беше към края си и повика мен, Дон Априле и Бианко до смъртния си одър. След смъртта му кланът щеше да се разпадне и той се безпокоеше за бъдещето ти. Накара ни да му обещаем, че ще се грижим за теб и избра Дон Априле, за да те отведе със себе си в Америка. Тъй като обаче жена му беше на умиране и той искаше да ти спести нови страдания, те предаде на грижите на семейство Виола, което беше грешка. Твоят нов баща се оказа предател и беше екзекутиран. Дон Априле отново те взе в дома си, веднага след като неприятностите му отминаха. Донът имаше зловещо чувство за хумор и нагласи работата така, сякаш Виола се беше самоубил в багажника на колата си. После, след като ти порасна, в теб проличаха всичките черти на истинския ти баща, великия Дон Зено. Тогава Дон Априле реши, че ти ще бъдеш защитник на семейството му. Затова те изпрати в Сицилия, за да бъдеш обучен.

Асторе не беше изненадан. Някъде в паметта му се беше запазил образът на един стар човек, както и споменът, че беше стоял прав върху една катафалка.

— Да, наистина съм обучен — каза Асторе. — Знам и как да нападна, но Портела и Тулипа са добре защитени. Освен това трябва да се пазя и от Грациела. Единственият, когото мога да убия, е генералният консул Мариано Рубио, а Килке е като хрътка по петите ми. Не знам откъде да започна.

— Никога не посягай на Килке — предупреди го Дон Кракси.

— Да, това ще бъде катастрофа — обади се Прайър.

Асторе им се усмихна и се опита да ги успокои.

— Съгласен съм — каза той.

— Има и някои добри новини — продължи Дон Кракси. — Грациела от клана Корлеоне е помолил Бианко в Сицилия да му уреди среща с теб. Бианко ще те уведоми да отидеш там до месец. Той може да се окаже ключът към разрешаването на проблемите ти.

 

 

Синдикатът се събра в заседателната зала на перуанското консулство. Съвещанието беше свикано по искане на Инцио Тулипа, Тимона Портела и Мариано Рубио. Майкъл Грациела, който беше в Сицилия, изрази съжаление, че няма да може да присъства.

Инцио откри срещата, изоставяйки обичайната си южноамериканска любезност. Беше нетърпелив.

— Трябва да решим въпроса ще вземем ли банките или не — каза той. — Вложих милиони долари и съм много разочарован от резултатите.

— Асторе е като призрак. Не можем да се доберем до него — обади се Портела. — Не е съгласен да ги продаде за повече пари. Трябва да го убием. Тогава другите ще ги продадат.

Инцио се обърна към Рубио.

— Сигурен ли си, че твоята малка сладурана ще се съгласи?

— Ще я убедя — увери го Рубио.

— А двамата братя? — попита Инцио.

— Те не искат вендета — отговори Рубио. — Николе ме увери в това.

— Има само един начин — намеси се Портела. — Ще трябва да отвлечем Николе и да подмамим Асторе да й се притече на помощ.

Рубио протестира.

— Защо да не заловим някой от братята?

— Маркантонио е зорко охраняван — обясни Портела. — Не можем да посегнем на Валериус, защото ще си навлечем гнева на военното разузнаване, а те са много опасни.

Инцио се обърна към Рубио.

— Престани с твоите глупости! Не можем да рискуваме милиони долари, за да не закачаме приятелката ти.

— Вече опитвахме този номер и преди — обясни Рубио. — Освен това, нека ви припомня, че Хелене зорко я пази. — Беше много предпазлив, страхуваше се да не ядоса Инцио.

— Охранителката й не е проблем — каза Тимона Портела.

— Ще ви подкрепя само ако гарантирате живота на Николе — съгласи се Рубио.

 

 

Мариано Рубио подготви отвличането, като покани Николе на бал в перуанското консулство. Същия следобед, когато той трябваше да се състои, Асторе я посети, за да й каже, че заминава на кратко посещение в Сицилия. Николе се къпеше в банята, а той взе китарата, която тя държеше в апартамента си заради него, и запя една италианска любовна балада с дрезгавия си, но приятен глас.

Николе излезе от банята съвсем гола с преметната през рамо бяла хавлия. Асторе бе изумен от красотата й, която не личеше толкова, когато беше облечена. Когато тя се приближи, той взе хавлията и я загърна с нея.

Тя се хвърли в обятията му и въздъхна:

— Ти вече не ме обичаш.

— Нямаш представа кой съм в действителност — обясни й Асторе и се засмя.

— Знам, че си добър човек — настоя Николе. — Спаси Килке и семейството му. Кой е информаторът ти?

Асторе отново се засмя.

— Не е твоя работа. — После отиде в гостната, за да избегне повече въпроси.

 

 

Вечерта Николе отиде на бала, придружена от Хелене, която си прекара по-добре, отколкото господарката й. Като домакин Рубио не можеше да й отдели специално внимание, но нареди да я върнат у дома с лимузина.

Когато балът свърши, колата закара Николе до апартамента й. Хелене слезе преди нея, но преди да влязат в сградата, ги заобиколиха четирима мъже. Хелене се наведе за пистолета, който беше в кобура, прикрепен за крака й, обаче закъсня. Един от нападателите стреля в главата й. Венецът с цветя, който още носеше от бала, се обля в кръв.

В този миг от тъмнината изскочи друга група мъже. Трима от нападателите избягаха, а Асторе закри Николе с гърдите си. Човекът, който беше стрелял срещу Хелене, беше обезоръжен.

— Махнете я оттук! — нареди Асторе на хората си. Насочи пистолета към убиеца и попита: — Кажи сега кой те изпрати?

Мъжът не се изплаши.

— Майната ти! — изруга предизвикателно той.

Николе видя как, преди да стреля в гърдите на човека, лицето на Асторе стана непроницаемо. Той пристъпи напред, сграбчи го за косата, докато падаше, и изстреля още един куршум в главата му. Едва сега тя разбра как е действал баща й. Прилоша й и повърна върху тялото на Хелене. Асторе се обърна към нея и на лицето му се изписа съчувствена усмивка. Николе не я видя.

Асторе я отведе в апартамента й. Нареди й да каже пред полицията, че е припаднала, когато са стреляли по Хелене и не е видяла нищо. Когато той си тръгна, тя се обади в участъка.

На следващия ден, след като нареди да я охраняват непрекъснато, Асторе взе самолета за Сицилия, за да се срещне с Грациела и Бианко от Палермо.

 

 

Асторе се отправи за Сицилия по обичайния си маршрут. Отлетя за Мексико, а оттам с частен реактивен самолет за Палермо, за да не може да бъде проследен.

Там се срещна с Бианко. Той беше така променен и елегантен в стила на последната мода в Палермо, че беше трудно в него да се разпознае брадатият, свиреп бандит от първата им среща. Отведоха Асторе с кола до вилата на Бианко край морето.

Той се зарадва много, когато видя Асторе, и сърдечно го прегърна.

— Чувам, че имаш неприятности в Америка. Обаче имам добри новини за теб.

Бяха седнали в двора на вилата, украсен с древни римски статуи.

— Как е раната? Пречи ли ти?

Асторе докосна златния ланец около врата си.

— Не — отвърна той. — Но съсипа гласа ми. Вече не съм тенор и грача като гарван.

— По-добре баритон, отколкото сопрано — пошегува се Бианко. — В Италия винаги е имало прекалено много тенори. Ако останат с един по-малко, няма да е голяма загуба. По-важното е, че си станал истински мафиот, а ние имаме нужда от такива хора.

Асторе се усмихна, замисли се и си спомни онзи далечен ден, когато отиде да плува. Вече не преживяваше така болезнено измяната. Спомни си само как се чувстваше, когато дойде в съзнание. Докосна амулета на гърлото си и попита:

— Каква е добрата новина?

— Сключих мир с клана Корлеонизи и Грациела — отвърна Бианко. — Той няма нищо общо с убийството на Дон Априле. Влязъл е в Синдиката след това. Сега обаче не е доволен от Портела и Тулипа. Мисли ги за прекалено дръзки и за некадърници. Не одобрява опита за убийството на федералния агент. Освен това се отнася с огромно уважение към теб. Знае те още от времето, когато беше на служба при мен. Мисли, че е изключително трудно да бъдеш убит. Сега иска да се откажете от някогашните вендети и да ти помогне.

Асторе почувства облекчение. Задачата му се улесняваше, след като нямаше защо да се страхува от Грациела.

— Ела утре във вилата, за да се срещнете — покани го Бианко.

— Чак толкова ли ти се доверява? — попита Асторе.

— Принуден е. Без мен тук, в Палермо, не би могъл да командва Сицилия. Освен това сега сме по-цивилизовани, откакто ти беше тук за последен път.

 

 

Следващия следобед Майкъл Грациела пристигна и Асторе забеляза, че е облечен като римски политик — черен костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка. Придружаваха го двама бодигардове, облечени по същия начин. Грациела беше дребен, любезен човечец и никой не би могъл да предположи, че носи отговорност за убийството на шестима съдии, които се бореха против мафията.

Сграбчи ръката на Асторе и каза:

— Дойдох, за да ти помогна и да покажа колко много ценя нашия приятел Бианко. Моля те, забрави миналото! Трябва да сложим ново начало.

— Благодаря ти. За мен ще бъде чест — отвърна Асторе.

Грациела даде знак на охраната си и те се отправиха към плажа.

— Кажи сега, Микеле, можеш ли да помогнеш? — попита Бианко.

— Портела и Тулипа са прекалено безразсъдни и това не ми харесва — започна Грациела. — А онзи генерален консул Мариано Рубио е голям мошеник. За мен ти си умен и опитен човек. Освен това Нело е мой племенник, но научих, че си пощадил живота му, което не е малко. Това са мотивите ми.

Асторе кимна. Зад Грациела виждаше тъмнозелените вълни на сицилианското море, които искряха под убийствените лъчи на сицилианското слънце. Изведнъж почувства силна носталгия и му стана мъчно, че ще трябва да си замине. Всичко тук му беше толкова познато, колкото Америка никога нямаше да бъде. Копнееше за улиците на Палермо, за италианска реч. Чувстваше италианския за по-роден език от английския.

— И така, какво можеш да ми кажеш? — обърна се той към Грациела.

Мафиотът отпи глътка кафе, но не се докосна до сладкишите.

— Синдикатът иска да участвам в едно съвещание в Америка. Мога да ти кажа къде ще се състои и какви мерки за сигурност ще бъдат взети. Ако предприемеш някакви решителни действия, ще ти дам убежище в Сицилия, а ако се опитат да те екстрадират оттук, имам приятели в Рим, които ще им попречат.

— Имаш ли такава власт? — попита Асторе.

— Разбира се — отвърна Грациела и леко сви рамене. — Как иначе бихме могли да съществуваме? Обаче не трябва да прибягваш до безразсъдни постъпки.

Асторе разбра, че му прави намек за Килке. Усмихна се и каза:

— Няма да направя нищо безразсъдно.

Грациела любезно се усмихна.

— Твоите врагове са и мои. Обещавам ти да те подкрепя срещу тях.

— Доколкото разбрах, ти няма да участваш в съвещанието — отбеляза Асторе.

Грациела отново се усмихна.

— В последния момент ще бъда възпрепятстван и няма да присъствам.

— Кога ще стане това?

— До един месец — отговори Грациела.

 

 

След като той си тръгна, Асторе попита Бианко:

— Кажи ми защо всъщност го прави?

Бианко се усмихна доволен от проницателността му:

— Разбираш сицилианците. Всички посочени пред теб причини са валидни, но има една главна, която не ти каза. — Той се поколеба. — Тулипа и Портела не са му дали полагащия му се дял от продажбата на наркотиците и са го излъгали. При всички случаи по този повод той трябва да започне война срещу тях. Не би могъл да отмине подобно нещо, без да си отмъсти. Има високо мнение за теб. За него ще е изгодно да се справиш с враговете му и да ти стане съюзник. Грациела е много хитър.

Същата вечер Асторе се разходи по морския бряг и обмисли как да постъпи. Наближаваше последната фаза на войната.

 

 

Господин Прайър не се безпокоеше за управлението на банките на Априле и знаеше как да се защити от властите. Но когато Ню Йорк се напълни с федерални агенти след опита за убийство на Килке, той се уплаши, че могат да изровят нещо. Безпокойството му нарасна особено след като Килке го посети лично.

На младини Прайър беше един от най-ценените убийци на мафията в Палермо. Но после беше проумял къде е бъдещето и се беше заловил с банките. За успеха в новото начинание му помогнаха естественият чар, интелигентността и връзките, които имаше. В крайна сметка той се утвърди като главния банкер на мафията. Бързо стана експерт по валутните кризи и прането на мръсни пари. Освен това имаше дарба в изкупването на доходни предприятия на добра цена. След време се прехвърли в Англия, защото справедливостта на английската система закриляше по-надеждно богатството му, отколкото подкупите в Италия.

Обаче дългата му ръка продължаваше да стига до Сицилия и Съединените щати. Той беше и главният банкер на клана на Бианко и контролираното от него строителство в Сицилия. Осъществяваше и връзката на банките на Априле с Европа.

Сега, когато полицията се активизира, Прайър си даде сметка откъде можеше да дойде опасността. Роузи. Чрез нея можеше да се докаже, че Асторе е замесен в убийството на братята Стурцо. Освен това на Прайър беше известна слабостта на Асторе към прелестите на Роузи. Въпреки че сам се възхищаваше от момичето, считаше това за неразумно.

Реши пак да се намеси във връзката им, както беше направил някога в Лондон. Знаеше, че Асторе няма да одобри подобна постъпка от негова страна, но след като го изправи пред свършения факт, се надяваше да го убеди. Господин Прайър не подценяваше опасностите, които крие такова действие. Беше много добре запознат с характера на Асторе, обаче младият човек винаги бе проявявал благоразумие. Щеше да оцени мъдростта на решението му. Прайър не упрекваше Асторе за слабостта му към Роузи, тъй като връзката им беше от доста години, а и тя беше истинска мафиотка. Кой би могъл да й устои?

Но работата трябваше да се свърши, защото нямаше друг избор. Същата вечер Прайър позвъни на Роузи в апартамента й. Тя се зарадва на обаждането, особено след като той я увери, че има добри новини за нея. Когато затвори, Прайър въздъхна със съжаление.

Взе със себе си двамата си племенници като шофьори и бодигардове. Остави единия да ги чака в колата пред сградата, а другият се качи заедно с него в апартамента на Роузи.

Роузи се хвърли в прегръдките на Прайър, което стресна племенника и той бръкна в джоба си.

Беше приготвила кафе и чиния със сладки, специално внесени от Неапол, както ги увери тя. Господин Прайър, който беше голям познавач в тази област, забеляза, че вкусът им нямаше нищо общо с неаполските.

— Толкова си мила — каза той. Обърна се към племенника си и го подкани: — Опитай една! — Но племенникът му беше седнал в единия ъгъл на стаята и наблюдаваше малката комедия, която разиграваше чичо му. Роузи бутна меката шапка на Прайър, която той беше сложил на масата до себе си, и каза дяволито:

— Английското ти бомбе ми харесваше повече. Тогава не изглеждаше толкова официален.

— Е — отвърна засмян той, — когато човек сменя страната, трябва да смени и шапката. Скъпа Роузи, дошъл съм, за да те помоля за една услуга.

Забеляза лекото й колебание, преди тя да плесне радостно с ръце.

— Знаеш, че съм готова да я изпълня. Толкова съм ти задължена — увери го тя.

Господин Прайър се размекна от любезността й, но това, което беше нужно, трябваше да се свърши.

— Роузи — каза той, — искам да си подредиш работите така, че утре да заминеш за Сицилия. Ще бъде за кратко време. Там ще те чака Асторе. Ще трябва да му предадеш едни строго поверителни документи от мен. Липсваш му и иска да ти покаже Сицилия.

Лицето на Роузи поруменя.

— Наистина ли иска да ме види? — попита тя.

Всъщност Асторе беше тръгнал от Сицилия и на другия ден вечерта щеше да пристигне в Ню Йорк. Самолетите на двамата щяха да се разминат над Атлантическия океан.

Роузи стана по-сдържана и делова.

— Не мога да замина толкова бързо — каза тя. — Трябва да си направя резервации, да отида в банката и да свърша куп други дребни неща.

— Не искам да ти изглежда нахално от моя страна, но вече уредих всичко — успокои я Прайър.

Той извади дълъг бял плик от вътрешния джоб на сакото си.

— Това е билетът ти за самолета. Първа класа. А също и десет хиляди щатски долара за някои покупки в последния момент и за пътни разноски. Племенникът ми, когото виждаш тук да седи като замаян, ще те вземе с лимузината си утре сутринта. В Палермо ще те посрещнат Асторе и приятелите му.

— След седмица трябва да се върна — каза Роузи. — Трябва да се явя на изпити за доктората си.

— Не се притеснявай — успокои я Прайър. — Няма защо да се безпокоиш, че ще пропуснеш изпитите. Обещавам ти. Някога да съм те подвеждал? — каза той бащински. Но си помисли колко е жалко, че Роузи вече никога няма да види Америка.

Пиха кафе и похапнаха от сладкишите. Племенникът му отново отказа да си вземе въпреки настоятелните молби на Роузи.

Телефонът иззвъня и прекъсна разговора им. Роузи вдигна слушалката:

— О, Асторе, мислех, че все още си в Сицилия. Да, г-н Прайър ми каза. Той сега е тук и пием кафе.

Прайър продължи да отпива спокойно от кафето си, но племенникът му стана от стола, а после пак седна, след като чичо му му направи знак с очи. Роузи млъкна и изгледа въпросително Прайър, който й кимаше уверено.

— Да, той тъкмо беше уредил да се срещнем с теб за една седмица в Сицилия — каза Роузи. После направи пауза и добави: — Да, разбира се, че съм разочарована. Съжалявам, че трябва да се върнеш така неочаквано. Искаш ли да говориш с него? Не? Добре. Аз ще му кажа. — Тя остави слушалката. — Колко жалко — обърна се Роузи към Прайър, — наложило се да се върне по-рано. Но иска да го почакаш тук. Каза, че ще дойде след половин час.

Прайър си взе още един сладкиш.

— Добре — съгласи се той.

— Щял да ти обясни всичко, когато пристигне — каза Роузи. — Искаш ли още кафе?

Прайър кимна в знак на съгласие. После въздъхна:

— Щеше да си прекараш чудесно в Сицилия. Колко жалко! — Представи си погребението й в някое сицилианско гробище. Колко тъжно щеше да бъде всичко.

— Слез долу и ме чакай в колата — каза той на племенника си.

Младежът се надигна с нежелание, но Прайър му даде знак да върви и Роузи го изпрати навън. После възрастният човек я погледна загрижен и се усмихна:

— Чувстваш ли се щастлива напоследък? — попита той.

 

 

Асторе се върна един ден по-рано и Алдо Монца го посрещна на едно малко летище в Ню Джърси. Естествено, беше пътувал с частен самолет и с фалшив паспорт. Обади се на Роузи, подтикнат от някакъв импулс, от желание да я види и да изкара една приятна нощ с нея. Но когато тя му каза, че Прайър е в апартамента й, усети смътна опасност. Щом като чу за пътуването й до Сицилия, плановете на Прайър веднага му станаха ясни. Опита се да овладее гнева си. Явно опитът на Прайър го беше принудил да вземе правилното решение. Но това беше прекалено голяма цена за безопасността им.

Роузи отвори вратата и се хвърли в обятията му. Прайър се надигна от стола, а Асторе се приближи до него и го прегърна. Прайър скри изненадата си от тази необикновена проява на привързаност. Но после за негово учудване чу Асторе да казва на Роузи:

— Замини утре за Сицилия, както сте планирали, а аз ще дойда при теб след няколко дни. Ще си прекараме чудесно.

— Великолепно — каза Роузи. — Никога не съм била в Сицилия.

Асторе се обърна към Прайър:

— Благодаря ти, че си уредил всичко. — После каза на Роузи: — Не мога да остана. Ще се видим в Сицилия. Тази вечер имаме важна работа с г-н Прайър. Затова започни да се приготвяш за пътуването! Не вземай много дрехи! Ще отидем на покупки в Палермо.

— Добре — съгласи се Роузи.

Тя целуна Прайър по бузата, после прегърна Асторе и продължително го целуна. След това отвори вратата.

Когато двамата мъже излязоха на улицата, Асторе каза на Прайър:

— Ела в колата ми! Кажи на племенниците си да си вървят! Няма да ти трябват тази нощ.

Едва тогава Прайър се почувства леко изнервен.

— Направих го за твое добро — обясни той на Асторе.

Когато седнаха на задната седалка в колата на Асторе, зад волана беше Монца.

— Никой не те цени повече от мен — каза Асторе. — Но аз ли съм шефът, или не съм?

— По това няма спор — отвърна Прайър.

— Смятах да се занимая с този проблем. Виждам опасността и съм доволен, че ме накара да действам. Но аз имам нужда от нея. Можем да поемем този риск. Затова слушай какво ще ти кажа! В Сицилия ще й купиш луксозна къща с прислуга. Може да се запише в университета в Палермо. Ще й отпускам много щедра издръжка, а Бианко ще я запознае с най-отбраното сицилианско общество. Там тя ще се чувства щастлива, а Бианко ще се справи с всеки проблем, който би могъл да възникне. Знам, че не одобряваш привързаността ми към нея, но това е по-силно от мен. Разчитам, че благодарение на недостатъците й ще се чувства щастлива в Палермо. Има слабост към парите и удоволствията, но кой ги няма? Ще те държа отговорен за сигурността й. Не желая никакви инциденти.

— Знаеш, че аз също съм много привързан към момичето — каза Прайър. — Тя е истинска мафиотка. Ще се върнеш ли в Сицилия?

— Не — отвърна Асторе. — Имаме по-важна работа.