Марио Пузо
Омерта (11)

Глава II

Сега Асторе беше много внимателен, когато се налагаше да се придвижва. Не само заради опасността да бъде убит, но и за да не бъде арестуван по някаква причина. Гледаше да е близо до силно охраняваната си къща, в която петима души стояха непрекъснато на пост. По дърветата наоколо бяха монтирани камери, а нощем районът около къщата се наблюдаваше с инфрачервени лъчи. Когато се решаваше да излезе, винаги го придружаваха шестима бодигардове в три коли по двама души. Понякога пътуваше сам, разчитайки на изненадата и на вярата в собствените сили, ако трябваше да се справя с един или двама убийци. Взривяването на двамата инспектори беше необходимо, но се вдигна голям шум. А когато Аспинела се възстановеше, щеше да си даде сметка, че Хескоф я беше измамил. Ако Хескоф се разприказваше, това щеше да означава, че тя ще тръгне по следите на Асторе. Но той беше вече наясно пред какъв огромен проблем се беше изправил. Знаеше имената на всички, които имаха вина за смъртта на Дона, както и трудностите, които го очакват. Това бяха Курт Килке, който по принцип беше недосегаем; Тимона Портела, който беше поръчал убийството; а също Инцио Тулипа, Грациела и генералният консул на Перу. Бе успял да накаже единствено братята Стурцо, а те бяха просто пионки. Успя да събере информацията от Джон Хескоф, от сведенията, които му дадоха Прайър и Дон Кракси, и дори от Октавио Бианко в Сицилия. Трябваше да се опита да събере всичките си врагове на едно място и по едно и също време. Нямаше как да се справи с тях един по един. А Прайър и Кракси вече го бяха предупредили да не посяга на Килке, защото последиците щяха да бъдат много тежки. Освен това в сметката влизаше и генералният консул на Перу Мариано Рубио, който беше любовник на Николе. Докъде стигаше лоялността й към него? Какво беше засекретила тя от досието на Дон Априле във ФБР, което не искаше Асторе да види? Какво криеше от него?

В по-спокойни моменти Асторе мечтаеше за жените, с които се беше любил. Първата беше Николе, съвсем млада и много опърничава. Крехкото й моминско тяло беше толкова страстно, че тя просто го беше принудила да се влюби в нея. А сега колко се беше променила! Главната й страст бяха политиката и кариерата.

Спомни си Буджи от Сицилия, не точно проститутката, а жената, която му беше станала много близка, нейната спонтанност и добродушие, които бързо преминаваха в гняв. Припомни си огромното й легло и топлите сицилиански нощи, в които плуваха и ядяха маслини направо от каците. А най-скъп му беше споменът, че тя никога не лъжеше. Беше абсолютно откровена и не криеше нищо за живота си и за другите мъже. Припомни си как, когато стреляха по него, го беше влачила, за да го измъкне от водата, как кръвта от гърлото му се стичаше по тялото й. После как му беше подарила златния ланец с медальона, който скриваше грозната рана.

Спомни си и за Роузи, която беше толкова мила, красива и сантиментална. Тя винаги твърдеше, че го обича истински, а му беше изневерявала. Въпреки това с нея той винаги се беше чувствал щастлив. Беше се опитал да потисне чувствата си, като я използва срещу братята Стурцо. Но с изненада установи, че тази роля й хареса, защото напълно подхождаше на начина й на живот.

Накрая като някакъв призрак пред него се яви образът на жената на Килке, Жоржет. Каква глупост! Беше я наблюдавал една вечер, беше я чул да говори глупости, в които той не вярваше — че всяка човешка душа била безценна, и въпреки това не можеше да я забрави. Как ли се беше съгласила да се омъжи за човек като Курт Килке?

 

 

В някои вечери отиваше с колата в квартала на Роузи и й се обаждаше от мобифона. Оказваше се, че тя е винаги свободна, което го изненадваше, но Роузи му обясняваше, че е прекалено заета с доктората си и не може да излиза. Това чудесно го устройваше, защото беше твърде опасно да се хранят в ресторанти и да я води на кино. Вместо това той спираше до някое заведение в Ийст Сайд и купуваше деликатеси, от които Роузи изпадаше във възторг. През това време Монца чакаше отвън в колата. Роузи нареждаше масата и отваряше бутилка с вино. Докато ядяха, тя слагаше краката си най-приятелски в скута му, а лицето й грееше от щастие, че е с него. Усмихната слушаше всяка негова дума. В това се състоеше и дарбата й и Асторе знаеше, че се държи по същия начин и с другите мъже, но нямаше значение. После, когато отиваха в леглото, тя беше много пламенна, но същевременно мила и всеотдайна. Непрекъснато галеше лицето му, целуваше го и му казваше: „Ние сме сродни души.“ Тези думи караха Асторе да изтръпва. Той не искаше тя да се чувства сродна душа с човек като него. В такива моменти копнееше за жена с истински добродетели и въпреки това не можеше да престане да се вижда с Роузи. Оставаше при нея по пет-шест часа и към три сутринта си тръгваше. Понякога, когато тя спеше, той я наблюдаваше: лицето й се отпускаше, ставаше тъжно, уязвимо и напрегнато, като че ли в съня си се бореше с демоните в себе си.

Тази нощ той си тръгна рано. Когато влезе в колата, Алдо Монца му каза, че трябва да се обади спешно по телефона на г-н Джус. Това беше кодът, който използваха с Хескоф, и той веднага грабна слушалката.

Гласът на Хескоф беше напрегнат.

— Не мога да говоря по телефона. Трябва веднага да се срещнем.

— Къде? — попита Асторе.

— Ще бъда точно пред Медисън Скуеър Гардън. Вземи ме оттам след час!

Когато Асторе мина с колата покрай залата, видя Хескоф на тротоара. Монца държеше готов пистолет в скута си, когато спря колата си пред него. Асторе отвори вратата, а Хескоф скочи на предната седалка. Студът беше набраздил бузите му с ледени струйки.

— Изпаднал си в голяма беда — каза Хескоф.

Асторе усети как кръвта му замръзва в жилите.

— Децата на Дона ли?

Хескоф кимна.

— Портела е отвлякъл братовчед ти Маркантонио и го е скрил някъде. Не знам къде. Утре те кани на среща. Иска да размени заложника срещу нещо. Но трябва да внимаваш, защото четирима души ще те държат на мушка. Ще използва свои хора. Опита се да ме накара аз да свърша тази работа, но отказах.

Бяха спрели колата в една тъмна улица.

— Благодаря — каза Асторе. — Къде да те оставя?

— Точно тук — отвърна Хескоф. — Колата ми е на следващата пряка.

Асторе разбра: Хескоф не искаше да ги виждат заедно.

— И още нещо — добави Хескоф, — известен ли ти е апартаментът на Портела в неговия частен хотел? Брат му Бруно е там тази вечер с две проститутки. Не го пазят бодигардове.

— Още веднъж ти благодаря — каза Асторе. Отвори вратата на колата и Хескоф изчезна в нощта.

 

 

За Маркантонио Априле това беше последната среща за деня и затова искаше тя да свърши колкото може по-скоро. Беше седем часът вечерта, а в девет трябваше да бъде на една вечеря.

Срещата му беше с неговия любим продуцент и най-добър приятел във филмовия бизнес Стийв Броуди. Той никога не превишаваше определения бюджет, имаше великолепен инстинкт за драматични истории и често запознаваше Маркантонио с млади актриси, които се нуждаеха от помощ за кариерата си.

Но тази вечер те бяха на противоположни позиции. Броуди беше дошъл с един от най-влиятелните агенти в бизнеса на име Мат Глейзиър, който беше прочут с лоялността си към своите клиенти. Беше дошъл, за да се застъпи за един писател, чиято последна книга Стийв Броуди беше превърнал в 8-часов телевизионен сериал. Сега Глейзиър искаше да им продаде трите предишни книги на писателя.

— Маркантонио — каза той, — трите други книги са много добри, но не се продават. Знаеш какви са издателите. Не могат да продадат дори кутия хайвер. Броуди е готов да ги филмира. Ти натрупа куп пари от последната му книга. Сега можеш да проявиш щедрост и да се спазарим.

— Не виждам как би могло да стане — отвърна Маркантонио. — Това са стари книги, които никога не са били бестселъри. Вече не се издават.

— Това няма значение — каза с типичната за агентите увереност Глейзиър. — Щом разберат, че сме сключили договор, издателите ще ги отпечатат в нови тиражи.

Маркантонио беше слушал много пъти подобни аргументи. Вярно е, че издателите щяха да излязат с нови тиражи, но това нямаше да помогне много на представянето им по телевизията. Тя щеше да помогне повече на издателите. Подобни аргументи си бяха просто фишеци.

— Не става. Чел съм ги. В тях няма нищо, което да използваме. Прекалено белетристични са. В тях ценното е езикът, а не случките. На мен ми харесаха. Не казвам, че изобщо не са подходящи, обаче не си струват риска и усилията.

— Не ме будалкай — ядоса се Глейзиър. — Чел си рецензии за тях. Ти си телевизионен бос и нямаш време за четене на книги.

Маркантонио се засмя.

— Грешиш — каза той. — Обичам да чета и книгите ми харесват, но не стават за телевизия. — После продължи с приятелски тон. — Съжалявам, но не можем да приемем предложението. Обаче не ни забравяй! За нас ще е удоволствие да продължим да работим с теб.

След като двамата си тръгнаха, Маркантонио взе душ в банята до служебния си кабинет и се преоблече, за да отиде на вечерята. Взе си довиждане със секретарката, която винаги оставаше, докато излезе, и се спусна с асансьора до фоайето на сградата.

Вечерята щеше да бъде в ресторант „Четирите сезона“, който се намираше само на няколко преки, затова реши да отиде дотам пеш. За разлика от повечето директори той нямаше лична служебна кола и шофьор, а поръчваше да му изпратят само когато се налагаше. Гордееше се с пестеливостта си, на която го беше научил баща му — върл противник на ненужното пръскане на пари за глупости.

Когато излезе на улицата, духаше студен вятър и той потръпна. В този миг пред него спря черна лимузина, шофьорът излезе от нея и му отвори вратата. Дали секретарката я беше поръчала? Шофьорът беше висок, широкоплещест човек. Шапката му стоеше някак настрана, защото явно беше с един номер по-малка. Поклони се и каза:

— Господин Априле?

— Да — отвърна Маркантонио, — тази вечер няма да ми трябвате.

— Напротив — отвърна усмихнат шофьорът, — влизай в колата или ще те застрелям.

Маркантонио забеляза, че зад него изведнъж застанаха още трима мъже. Той се поколеба.

— Не се безпокой, един приятел просто иска да си поговорите — успокои го шофьорът.

Маркантонио седна отзад, а до него насядаха останалите трима.

Изминаха две пресечки, след което единият от тях му подаде чифт черни очила и каза:

— Сложи ги!

Маркантонио се подчини и сякаш ослепя. Стъклата бяха толкова черни, че не пропускаха никаква светлина. Каза си, че номерът е доста хитър и би могъл да го използва в някой от филмите си. Освен това му подейства обнадеждаващо. Щом като не искат да види къде го водят, това означаваше, че нямат намерение да го убиват. И все пак всичко му се струваше нереално като в телевизионните му сериали, докато изведнъж не се сети за баща си и не осъзна, че най-сетне се беше озовал в неговия свят, в чието съществуване никога не беше вярвал напълно.

След около час колата спря и двама от гардовете му помогнаха да излезе. Усети под краката си, че стъпва по алея, застлана с тухли, след това изкачи четири стъпала и влезе в някаква къща. После по вътрешна стълба беше отведен в една стая и вратата зад него се затвори. Едва тогава му махнаха очилата. Беше малка спалня с плътно завесени прозорци. До леглото седеше един от пазачите.

— Легни да поспиш малко — каза му той. — Очаква те труден ден. — Маркантонио погледна часовника си. Беше точно полунощ.

 

 

Малко след четири часа сутринта, когато нюйоркските небостъргачи се виждаха в тъмнината като призраци, Асторе и Алдо Монца слязоха от колата на паркинга пред хотел „Лицеум“. Монца подрънкваше с връзка ключове, докато изтичаха по трите реда стъпала и стигнаха до апартамента на Портела.

С помощта на ключовете Монца отвори вратата и те влязоха в гостната. Видяха маса, отрупана с кутии за готова китайска храна, празни чаши и бутилки от вино и уиски. Имаше и наполовина изядена огромна торта със сметана, а отгоре й стърчеше като свещ за рожден ден изгасена цигара. Преминаха в спалнята и Асторе светна лампата. На леглото лежеше Бруно Портела само по шорти.

Във въздуха се носеше тежка миризма на парфюм, но Бруно беше сам в леглото и не беше много приятна гледка. Лицето му, подпухнало и отпуснато, лъщеше от пот, а от устата му се носеше дъх на морски водорасли. Грамадният му гръден кош беше като на мечка и Асторе си помисли, че прилича на огромна плюшена играчка. На пода до леглото имаше отворена бутилка с червено вино, от която също се носеше тежка миризма. Не беше честно да го будят, но все пак Асторе го почука леко по челото.

Бруно отвори едното си око, а после и другото. Не се изплаши и дори не се изненада.

— Асторе — каза той, — какво, по дяволите, правиш тук? — Гласът му беше дрезгав от съня.

Асторе отвърна тихо:

— Бруно, няма от какво да се безпокоиш. Къде е момичето?

Бруно седна в кревата и се засмя.

— Трябваше да си тръгне по-рано, за да изпрати детето си на училище. Изчуках я три пъти и я пуснах да си върви. — Каза го горд както от мъжествеността си, така и заради това, че е проявил разбиране към момичето. Небрежно протегна ръка към нощната масичка, но Асторе го спря. Монца отвори чекмеджето и извади отвътре един пистолет.

— Слушай Бруно — успокои го Асторе, — няма да ти направим нищо лошо. Знам, че брат ти не ти е казал, но миналата нощ е отвлякъл братовчед ми Марк. Сега трябва да те разменя срещу него. Брат ти те обича и сигурно ще се съгласи, ти как смяташ?

— Разбира се — отвърна Бруно. Изглеждаше поуспокоен.

— Просто гледай да не направиш някоя глупост — каза му Асторе. — А сега се облечи!

Когато Бруно се облече, се видя, че не може да си върже връзките на обувките.

— Какво има? — попита Асторе.

— За пръв път нося такива обувки — проплака Бруно — Обикновено ходя с такива, дето направо се нахлузват.

— Не знаеш как да си вържеш обувките? — попита Асторе.

— За първи път обувам обувки с връзки.

Асторе се засмя.

— Боже, господи! Добре де, аз ще ти ги завържа. — Той сложи крака на Бруно в скута си.

Когато свърши, подаде му телефона до леглото и каза:

— Обади се на брат си!

— В пет часа сутринта? — уплаши се Бруно. — Тимона ще ме убие.

Асторе разбра, че мозъкът на Бруно не е размътен само от съня. Просто си беше тъп по рождение.

— Кажи му само, че съм те отвлякъл. После аз ще говоря с него.

Бруно взе телефона и проплака в слушалката:

— Тимона, ти ме набута в голяма беля, затова ти се обаждам толкова рано. — Асторе чу в слушалката някакво ръмжене и Бруно побърза да каже: — Асторе Виола ме отвлече и иска да говори с теб. — После бързо му подаде слушалката.

— Тимона, съжалявам, че трябваше да те събудя — извини се Асторе. — Но се наложи да заловя Бруно, защото ти си отвлякъл братовчед ми.

Тимона отново гневно изрева:

— И какво искаш, дяволите да те вземат?

Бруно го чу какво казва и се развика:

— Ти ме набута в тази каша, чукундур такъв. Сега ме измъкни!

— Тимона, да направим размяната и ще поговорим за сделката, която искаш — намеси се спокойно Асторе. — Знам, че ме мислиш за твърдоглав, но когато се срещнем, ще ти кажа каква е причината и ще разбереш, че съм ти направил услуга.

Гласът на Тимона стана по-спокоен:

— Добре — съгласи се той. — Как да се срещнем?

— На обяд ще те чакам в ресторант „Паладин“. Там имам лична стая за гости. Ще доведа Бруно с мен, а ти вземи Марк. Можеш да си доведеш и бодигардове, ако те е страх, но не искаме кръвопролитие на обществено място. Ще си поговорим и ще направим размяната.

Настъпи дълга пауза, след която Тимона каза:

— Ще дойда, но не прави глупости!

— Не се безпокой — успокои го Асторе. — След тази среща ще станем приятели.

Двамата с Монца застанаха от двете страни на Бруно и Асторе го хвана приятелски под ръка. Поведоха го по стълбите към улицата. Там ги чакаха още две коли с негови хора.

— Вземете Бруно в едната кола — нареди Асторе на Монца. — Доведете го в ресторант „Паладин“ по обяд! Ще се видим там.

— Какво да го правя дотогава? — попита Монца. — Има почти седем часа.

— Заведи го да закуси! Той обича да си похапва. Така ще убиете два часа. След това идете на разходка в Сентръл Парк, покажи му зоологическата градина! Ще взема една от колите с един шофьор. Ако се опита да избяга, не го убивайте, просто го заловете!

— Сам ли ще тръгнеш? Дали е разумно? — попита Монца.

— Ще се оправя — увери го Асторе.

В колата той набра частния номер на Николе. Беше близо шест часът сутринта. На разсъмване градските улици приличаха на широки, дълги алеи с каменни огради. Николе вдигна слушалката, гласът й беше сънен. Асторе си спомни, че го беше чувал такъв, когато тя беше младо момиче, а той неин любовник.

— Николе, събуди се! Знаеш ли кой ти се обажда? — Въпросът явно я ядоса.

— Разбира се, че знам. Кой друг би могъл да се обади в този час.

— Слушай внимателно и не задавай въпроси! Документът, който пазиш при себе си, този, който подписах за Килке, нали помниш, че ти не искаше да го подписвам?

— Да — отвърна рязко Николе, — разбира се, че помня.

— В апартамента ти ли е или в сейфа на офиса ти?

— Разбира се, че е в офиса ми — отвърна тя.

— Добре. След половин час съм при теб. Ще звънна отдолу. Бъди готова и слез! Вземи всички ключове! Отиваме в кабинета ти.

 

 

Когато Асторе позвъни, тя веднага слезе. Беше със синьо кожено палто и носеше голяма чанта. Целуна го по бузата, но не каза нищо, докато не влязоха в колата и тя не нареди на шофьора накъде да кара. Проговори едва когато стигнаха служебния й кабинет.

— Сега ми кажи защо искаш този документ? — попита тя.

— Не е нужно да знаеш — отвърна Асторе.

Видя, че при този отговор Николе се ядоса. Тя отиде до касата, която беше продължение на бюрото, и извади оттам една папка.

— Не затваряй сейфа — каза й Асторе, — искам и онзи запис, който направи по време на срещата с Килке.

Николе му подаде папката.

— Тези документи са твои — каза тя, — но няма да ти дам никакъв запис, дори и да има такъв.

— Преди доста време ти ми каза, че записваш всички разговори в кабинета си — припомни й Асторе. — Наблюдавах те и по време на срещата. Беше много доволна от себе си.

Николе го погледна и презрително се усмихна.

— Ти си се променил — каза тя. — Никога не си бил като онези задници, които си мислят, че могат да четат мислите на хората.

Асторе също се усмихна и каза примирително:

— А аз си мислех, че все още ме харесваш. Затова никога не те попитах какво си изтрила от файловете с досието на Априле, преди да ми го покажеш.

— Нищо не съм изтрила — отвърна студено Николе. — И няма да ти дам записа, докато не ми кажеш за какво става дума.

Асторе се замисли и после каза:

— Добре, вече си достатъчно пораснала. — Засмя се, като видя как гневно го изгледа тя. Кафявите й очи потъмняха още повече, а устните й презрително се изкривиха. Напомни му как изглеждаше, когато се опълчи срещу него и баща си преди години. — Е, винаги си обичала да си играеш с големите момчета. Явно те бива за това. Като адвокат си изплашила почти толкова хора, колкото и баща ти.

— Той не беше чак толкова лош, колкото го описваха пресата и ФБР — отвърна ядосано Николе.

— Съгласен съм — успокои я Асторе. — Миналата нощ брат ти Марк беше отвлечен от Тимона Портела. Но не се безпокой! Аз пък отвлякох брат му Бруно и сега можем да се спазарим.

— Отвлякъл си го? — каза недоверчиво Николе.

— Те направиха същото — оправда се Асторе. — Искат да ни принудят да им продадем банките.

— Тогава дай им шибаните банки! — почти изкрещя Николе.

— Ти не разбираш. Няма нищо да им даваме. Имаме Бруно. Ако направят нещо на Марк, ще направим същото с Бруно.

Николе го гледаше с ужас. Асторе издържа спокойно погледа й, вдигна ръка и сложи пръст върху медальона на врата си.

— Да — каза той, — ще трябва да го убия.

Изведнъж лицето на Николе се отпусна и стана тъжно.

— Недей, Асторе, не и ти!

— Сега знаеш за какво става дума — каза Асторе. — Няма да продам банките, след като те убиха баща ти. Но записът и този документ ми трябват, за да се спазаря и да върна обратно Марк без проливане на кръв.

— Просто им продай банките — прошепна Николе. — Ще бъдем богати. Какво значение има?

— За мен има — настоя Асторе. — За Дона също.

Без да каже нищо повече, Николе отиде до сейфа и извади малък пакет, който постави върху папката.

— Пусни записа да го чуя — каза Асторе.

Тя отиде при бюрото и извади малък касетофон. Сложи касетата и те чуха как Килке им разкрива плана си за компрометирането на Портела.

Асторе прибра всичко и каза:

— Още днес ще ти върна всичко заедно с Марк. Не се безпокой! Нищо няма да се случи. Ако все пак нещо стане, то ще бъде по-лошо за тях, отколкото за нас.

 

 

Малко след дванайсет часа Асторе, Алдо Монца и Бруно Портела се бяха уединили в една отделна стая на ресторант „Паладин“ на Петдесета улица. Бруно, изглежда, изобщо не се притесняваше, че е заложник. Разговаряше весело с Асторе.

— Знаеш ли, цял живот живея в Ню Йорк и никога не съм знаел, че в Сентръл Парк има зоологическа градина. Трябва да го научат повече хора и да отидат да я видят.

— Значи си си прекарал добре — каза с насмешка Асторе, като си помисли, че ако нещата тръгнеха на зле, поне Бруно ще има приятен спомен преди смъртта си.

Вратата на стаята се отвори и собственикът на ресторанта се появи с Тимона Портела и Маркантонио зад него. Грамадната фигура на Портела в безупречен костюм почти закриваше Маркантонио.

Бруно се хвърли в ръцете на Тимона, целуна го по двете бузи и Асторе с изненада видя как лицето на Тимона се промени от умиление и задоволство.

— Какъв брат, какъв брат! — викаше възхитен Бруно.

За разлика от тях Асторе и Маркантонио само си стиснаха ръцете и Асторе каза:

— Всичко е наред, Марк.

Маркантонио се извърна и седна. Чувстваше слабост в краката, отчасти поради облекчението, че го бяха избавили, а и заради вида на Асторе. Този младеж, който обичаше да пее и беше толкова жизнерадостен и обичлив, сега му се явяваше в истинския си образ като ангел на смъртта. Дори Портела го гледаше със страхопочитание.

Асторе седна до братовчед си и го потупа по коляното. Върху лицето му се изписа очарователна усмивка, като че ли бяха дошли на обяд с приятели.

— Добре ли си? — попита той.

Маркантонио го погледна право в очите. Никога преди не беше забелязвал колко ясни и безмилостни са те. Разгледа Бруно, който трябваше да плати с живота си заради него. Той бърбореше на брат си нещо за зоологическата градина в Сентръл Парк.

Асторе каза на Тимона:

— А сега трябва да поговорим.

— Добре — съгласи се той. — Бруно, веднага се омитай оттук! Долу те чака кола. Ще ти се обадя, когато се върна в къщи.

Монца влезе в стаята. Асторе му каза:

— Заведи Маркантонио до дома му! Марк, чакай ме там!

 

 

Когато Портела и Асторе останаха сами, седнаха един срещу друг от двете страни на масата. Тимона отвори бутилка вино и си напълни чашата, но не предложи на събеседника си. Асторе бръкна в джоба си, извади кафяв плик и изсипа съдържанието му на масата. Беше секретният документ, който беше подписал за Килке, същия, с който от него се искаше да подведе Портела, за да може Килке да го прати в затвора. Там беше и малкият касетофон със записа.

Тимона разгледа документа, на който се виждаше надпис „ФБР“, и го прочете. После го отмести настрана и каза:

— Това може да е фалшификат. И защо си бил толкова тъп, та си го подписал?

Вместо отговор Асторе включи касетофона. Чу се гласът на Килке, който го уговаряше да сътрудничи за залавянето на Портела. Портела слушаше и се опитваше да не показва колко е изненадан и разгневен, но лицето му се наля с кръв, а устните произнасяха негласно проклятия. Асторе изключи касетофона.

— Знам, че от шест години работиш за Килке — каза той. — Ти му помогна да се справи с нюйоркските фамилии. Знам също, че заради това Килке не те закачаше. Но сега те е взел на мушката. Тези приятели със значките никога не са доволни. Искат всичко. Ти си го мислил за твой съюзник. Нарушил си омерта заради него. Направи го известен, а сега той иска да те изпрати в затвора. Вече не си му нужен. Ще те спипа веднага след като купиш банките. Точно затова не исках да ги продам. Никога няма да наруша омерта.

Известно време Тимона стоеше притихнал, а след това явно взе решение.

— Ако реша проблема с Килке, как можем да се спазарим за банките?

Асторе прибра всичко в дипломатическото си куфарче и каза:

— Веднага ще ги продам. Ще запазя само 5% от акциите за себе си.

Тимона явно се беше посъвзел от шока.

— Добре — съгласи се той. — Ще уточним подробностите, когато проблемът е решен.

Те си подадоха ръце и Тимона напусна пръв. Асторе усети, че е много гладен, и си поръча дебела крехка пържола за обяд. Решихме още един проблем, каза си той.

 

 

Същата нощ Тимона Портела се срещна с генералния консул Мариано Рубио, с Инцио Тулипа и Майкъл Грациела, главатаря на сицилианския клан Корлеоне. Срещнаха се посред нощ в сградата на посолството. Генералният консул се беше проявил като великолепен домакин през целия им престой. Води ги на театър, на опера, на балет, достави им дискретно красиви млади момичета от музикалния и артистичния свят. Тулипа и Грациела бяха възхитени от посещението и не им се връщаше у дома, където беше по-скучно. Те се държаха като крале, ухажвани от император, който правеше всичко, за да им угоди.

Тази нощ генералният консул надмина себе си като домакин. Масата беше отрупана с екзотични ястия, плодове, сирена, огромни шоколадови бонбони и пред всеки стол стоеше бутилка шампанско в кофичка с лед. Във фини захарни кошнички бяха наредени най-различни сладкиши. Имаше и огромен, димящ кафеник, както и небрежно пръснати по масата кутии с пури и папироси.

Генералният консул откри срещата, обръщайки се към Тимона Портела:

— Кажи сега какво толкова важно се е случило, че трябваше да анулираме всичките си ангажименти заради тази среща? — Въпреки че продължи да е любезен, в тона му се усети известно пренебрежение, което вбеси Портела. Той знаеше, че ще падне в очите им, когато научат за двойствената игра с Килке. Разказа им цялата история. Тулипа ядеше огромен шоколадов бонбон, когато го прекъсна:

— Искаш да кажеш, че си отвлякъл братовчед му Маркантонио Априле и си го разменил срещу брат си, без да се консултираш с нас? — Тонът му беше пълен с презрение.

— Не бих могъл да оставя брат си да умре — отвърна Портела. — Освен това, ако не се бях спазарил, щяхме да паднем в капана на Килке.

— Вярно е — съгласи се Тулипа, — но не можеш да вземаш сам такова решение.

— Е, да — отбеляза Портела, — тогава кой…

— Всички ние! Нали сме ти партньори! — провикна се Тулипа.

Портела го изгледа и си каза наум: „Какво ме спира да видя сметката на този мазен кучи син.“ Но после си спомни за петдесетте широкополи шапки, които видя да хвърчат във въздуха.

Генералният консул, изглежда, прочете мислите му и се опита да го успокои:

— Ние идваме от различни култури и защитаваме различни ценности. Трябва да се приспособим един към друг. Тимона е американец и е сантиментален.

— А брат му е едно тъпо лайно! — обади се Тулипа.

Генералният консул размаха предупредително пръст към него.

— Инцио, престани да нажежаваш атмосферата само заради това, че така ти харесва! Всички имаме право да решаваме личните си проблеми.

На лицето на Майкъл Грациела се изписа тънка усмивка. Беше му забавно.

— Той е прав. Ти, Инцио, никога не си ни говорил за тайните си лаборатории, нито за желанието да имаш собствен оръжеен арсенал. Каква глупава прищявка! Да не би да мислиш, че правителството ще позволи съществуването на такава заплаха? Ще променят всички нужни на тях закони, които сега ни закрилят и благодарение на които продължаваме работата си.

Тулипа се засмя. Срещата го забавляваше.

— Аз съм патриот — каза той. — Искам Южна Америка да бъде в състояние да се защитава от страни като Израел, Индия и Ирак.

Генералният консул се усмихна.

— Не съм предполагал, че си националист.

Обаче на Тимона Портела не му беше забавно.

— Изправен съм пред голям проблем. Мислех Килке за приятел. Вложих в него много пари. А сега той се опълчва срещу мен и срещу всички ни.

Грациела заговори решително, без заобикалки.

— Трябва да се откажем от целия проект. Да се задоволим с по-малко. — Вече не беше предишният кротък човечец. — Трябва да търсим друго решение, да забравим за Курт Килке и Асторе Виола. Те са прекалено опасни врагове. Не трябва да вървим по път, който ще ни доведе до провал.

— Това няма да разреши проблема ми — обади се Портела. — Килке ще продължи да ме преследва.

Инцио Тулипа също свали маската на любезността.

— Твоето мирно предложение е противно на всичко, което сме чували за теб. Избил си стотици магистрати в Сицилия. Уби губернатора и жена му. Твоят клан Корлеонизи уби един генерал, който беше изпратен да унищожи организацията ти. А сега казваш, че трябва да се откажем от проект, който може да ни донесе милиарди долари, и да изоставим нашия приятел Портела.

— Ще се отърва от Килке, каквото и да ми струва това — закани се Портела.

— Това е много опасен курс на действие — каза генералният консул. — ФБР ще иска да си отмъсти. Ще използват всичките си възможности, за да заловят убиеца.

— Съгласен съм с Тимона — обади се Тулипа. — Но ФБР е ограничено от закона и можем да се справим с него. Ще докарам един ударен отряд и само часове след операцията момчетата ще бъдат на самолета за Южна Америка.

— Знам, че е опасно, но това е единственото, което можем да направим — подкрепи го Портела.

— Съгласен съм — каза Тулипа. — Човек трябва да рискува, ако иска да спечели милиарди долари. Иначе защо сме в този бизнес?

Генералният консул каза на Инцио:

— Ние с теб сме изложени на минимален риск, защото се ползваме с дипломатически статут. Грациела, за известно време ще се върнеш в Сицилия. Портела, ти ще понесеш последиците от това, което може да се случи.

— Ако се стигне до най-лошото, ще те скрия в Южна Америка — обади се Тулипа.

Портела разпери безпомощно ръце.

— Нямам избор — каза той. — Обаче ми е нужна подкрепата ти, Грациела, съгласен ли си?

Лицето на Грациела остана безизразно.

— Да, съгласен съм. Но аз бих се страхувал повече от Асторе Виола, отколкото от Курт Килке.