Марио Пузо
Омерта (8)

Глава VII

Вечерта преди Бъдни вечер Асторе беше на парти, което Николе даваше в апартамента си. Беше поканила колеги и членове на доброволни организации, особено от нейната любима Кампания срещу смъртното наказание. Асторе обичаше партитата. Харесваше му да разговаря с хора, които никога повече нямаше да види и които бяха съвсем различни от него. Понякога срещаше интересни жени, с които имаше краткотрайни връзки. Но винаги се надяваше да се влюби. Това му липсваше.

Тази вечер Николе му припомни за техния юношески роман, и то не за да флиртува, а просто на шега.

— Ти ми разби сърцето, когато се подчини на баща ми и отиде в Европа — каза тя.

— Може и така да е — отвърна Асторе, — но това не ти попречи да се срещаш с други мъже и дори да се ожениш за един.

По неизвестна причина тази вечер Николе беше особено привързана към него. Държеше го за ръка като ученичка, целуваше го по устните и се вкопчваше в него, сякаш се страхуваше да не й избяга отново. Това го объркваше, защото и той усещаше да се надига предишната му нежност към нея. Но разбираше, че би било ужасна грешка, ако това стане в този етап от живота му и предвид решенията, които трябваше да вземе. Накрая тя го заведе при група хора и го представи. Имаше оркестър и Николе помоли Асторе да изпее нещо. Гласът му беше дрезгав, но топъл. Двамата изпяха заедно една стара италианска любовна песен. Когато той пригласяше на Николе, тя се притискаше до него и го гледаше в очите, сякаш се опитваше да надникне в душата му. Накрая го целуна с тъга и го пусна. След това обаче Николе му поднесе изненада. Заведе го при една гостенка — спокойна, красива жена с големи и умни сиви очи.

— Асторе, това е Жоржет Килке, председател на Кампанията срещу смъртното наказание. Често работим заедно.

Жоржет му подаде ръка, направи му комплимент за песента.

— Напомняте ми на Франк Синатра като млад — каза тя.

Асторе беше възхитен от комплимента.

— Благодаря ви. Той е моят кумир. Знам наизуст всичките му песни.

— Съпругът ми също е голям негов почитател — каза Жоржет. — Харесвам песните му, но не одобрявам отношението му към хората.

Асторе въздъхна, защото не можеше да противопостави някакви аргументи срещу това, но като ревностен почитател все пак намери един:

— Да, но трябва да правим разлика между певеца и човека.

Жоржет се усмихна на тази галантна защита.

— Длъжни ли сме? — попита тя, а в очите й проблесна дяволито пламъче. — Мисля, че не трябва да се примиряваме с такова арогантно поведение, а да не говорим за насилието.

За Асторе беше ясно, че Жоржет няма да отстъпи по тази точка и се задоволи само да изпее първия куплет на една от най-популярните песни на Синатра, като се взираше в сивите й очи и се поклащаше в такт с музиката. Видя, че тя се усмихва.

— Е, добре. Признавам, че песните му са хубави. Но въпреки това не съм склонна да го оправдая — каза тя.

След като размени с него още няколко любезности, Жоржет се отдалечи.

През останалото време Асторе не свали очи от нея. Беше жена, която не правеше нищо, за да подчертае красотата си. Но в нея имаше естествена грациозност в движенията, неуловима нежност, която елиминираше всяко чувство за опасност, каквото предизвикваха красивите жени. Излъчваше някаква ведрина и Асторе, както и останалите мъже в стаята, бяха запленени от нея. Но тя наистина не забелязваше това и не правеше никакви опити да флиртува. Беше сляпа за очарованието си.

Междувременно Асторе беше прочел бележките по документалния филм, който Маркантонио щеше да прави за Килке. Те го описваха като безпощаден противник на човешките недостатъци, хладнокръвен и много ефикасен в работата си. Асторе прочете също, че жена му истински го обича. Това беше абсолютна загадка.

В един момент Николе се приближи до него и му прошепна, че Алдо Монца го чака във вестибюла.

— Съжалявам, Николе — каза Асторе, — ще трябва да вървя.

— Добре — отвърна тя. — Надявах се, че ще се опознаете по-добре с Жоржет. Тя е най-блестящата жена, която съм срещала.

— Красива е — каза Асторе и си помисли колко наивен продължава да е към жените, след като започна да си фантазира разни неща само от едно запознанство.

Когато Асторе влезе във вестибюла, Алдо Монца се беше настанил в един от красивите старинни, но неудобни столове на Николе.

— Спипахме близнаците. Очакват благоволението ти.

Асторе усети как сърцето му трепна. Започваше се. Пак щеше да бъде подложен на изпитание.

— Колко време ще ни трябва, за да стигнем там? — попита той Алдо.

— Най-малко три часа. Има виелица.

Асторе погледна часовника си — беше 10,30 вечерта.

— Да тръгваме — каза той.

Когато напуснаха сградата, във въздуха се въртяха снежинки, а паркираните коли бяха полузасипани със сняг. Алдо беше дошъл с огромен черен буик, който ги чакаше. Той седна зад волана, а Асторе до него. Беше студено и Алдо включи отоплението. Постепенно колата се превърна в пещ, която миришеше на тютюн и вино.

— Поспи — подкани го Алдо. — Имаме много път, а и ни предстои работа.

Асторе се отпусна на облегалката и заспа.

Пътят беше засипан със сняг. Спомни си за горещините на Сицилия и за десетте години, през които Донът го подготвяше за тази негова последна мисия. Знаеше, че не може да избяга от съдбата си.

Асторе Виола беше на 16 години, когато Дон Априле го изпрати да учи в Лондон. Не се изненада. Донът изпращаше всичките си деца в частни училища още в ранна възраст, а след това в колеж. Не само защото вярваше в доброто образование, но и за да ги държи далеч от бизнеса и начина си на живот.

В Лондон Асторе се настани при една просперираща съпружеска двойка. Те бяха емигрирали преди много години от Сицилия и се бяха приспособили напълно към живота в Англия. Бяха на средна възраст, нямаха деца и бяха променили фамилията си от Приола на Прайър. Изглеждаха съвсем като англичани. От английското слънце кожата им беше избледняла, в дрехите и движенията им нямаше нищо сицилианско. Г-н Прайър ходеше на работа с бомбе и чадър, а г-жа Прайър се обличаше в рокли на цветя и носеше малки шапки като английска лейди.

Но в къщи те си ставаха сицилианци. Г-н Прайър намъкваше широки гащи и черна риза без яка, а г-жа Прайър носеше много широка черна рокля, с която готвеше като италианка. Той я наричаше Марица, тя му викаше Цу. Г-н Прайър беше изпълнителен директор на филиала на една голяма банка от Палермо. Отнасяше се към Асторе като към любим племенник, но с известна сдържаност. Г-жа Прайър го хранеше с най-различни вкусни ястия като свой внук. Прайър даде на Асторе кола и солидна сума за ежедневни разходи. Бяха уредили да учи в един малък, не особено известен колеж извън Лондон, в който се изучаваше банково дело, но и различни видове изкуство. Асторе се справяше по всички предмети, но истинският му интерес бяха заниманията по актьорско майсторство и пеене. Имаше предпочитания към музиката и историята. По време на престоя си в Лондон той се влюби в лова на лисици. Не точно в убиването и преследването им, а в свързаните с това неща — червено сако, кафяви хрътки и черни коне.

В курса по актьорско майсторство Асторе срещна едно момиче на неговата възраст. Казваше се Роузи Конър. Беше изключително красива. В нея имаше нещо много невинно, което действаше опустошително на младите мъже и провокираше по-старите. Тя беше талантлива и играеше някои от главните роли в пиесите, които изучаваха в клас. На Асторе даваха по-малки роли. Той беше красив, но не можеше да установи добър контакт с публиката. За Роузи това не беше проблем. Като че ли подканваше всеки зрител да я прелъсти.

Станаха приятели, защото Роузи се възхищаваше от пеенето на Асторе, и заедно посещаваха часовете по вокал. Но преподавателят не споделяше нейното възхищение. Той дори посъветва Асторе да се откаже от курсовете по музика, защото според него имаше приятен глас, но нямаше музикална дарба.

Само след две седмици Асторе и Роузи станаха любовници, и то повече по нейна инициатива, въпреки че той вече беше лудо влюбен в нея, толкова влюбен, колкото може да бъде един 16-годишен младеж. Почти напълно забрави Николе. Роузи по-скоро се забавляваше, отколкото да влага силни чувства. Тя беше изключително жизнена, радваше се на компанията му и нямаше никакви задръжки в леглото. Седмица след като станаха любовници, му купи скъп подарък — червено ловно сако, черна вълнена жокейка и камшик. Поднесе му ги по-скоро като на шега, отколкото като подарък.

Като всички млади влюбени те си разказваха историите си. Роузи му каза, че родителите й имат огромно ранчо в Дакота и че е прекарала детството си в едно скучно градче в равнините. Накрая успяла да се измъкне оттам, защото искала да учи драматургия в Англия. Но детството й не беше минало съвсем напразно. Беше се научила да язди, да ходи на лов, да кара ски и беше безспорна звезда както в драматичния кръжок в гимназията, така и на тенис корта. Асторе й разказа всичко за себе си: как мечтае да стане певец, колко обича английския начин на живот с неговите средновековни традиции и преклонение пред кралските особи, игрите на поло и ловът на лисици. Но никога не й разказа за чичо си Дон Реймонде Априле и посещенията си като дете в Сицилия. Тя го накара да облече ловните дрехи, а след това го разсъблече.

— Толкова си красив — каза му Роузи. — Може би в предишния живот си бил английски лорд.

Това беше единственото нещо в нея, което караше Асторе да се чувства неудобно. Тя вярваше истински в прераждането. Но когато правеше любов с него, той забравяше всичко останало. Никога не се беше чувствал толкова щастлив, освен може би когато беше в Сицилия.

Но след една година г-н Прайър го извика при себе си в кабинета и му съобщи неприятна новина. Беше облечен с широки панталони и селска плетена жилетка, а на главата си беше нахлупил до очи каскет.

— Беше ни много приятно да бъдеш с нас — каза той на Асторе. — Жена ми много харесва песните ти. Но за съжаление трябва да се разделим. Дон Реймонде нареди да отидеш в Сицилия и да живееш при приятеля му Бианко. Трябва да бъдеш обучен в някои неща. Той иска да растеш като сицилианец. Знаеш какво означава това.

Асторе беше шокиран от новината, но знаеше, че трябва да се подчини. Въпреки че копнееше да отиде отново в Сицилия, не можеше да понесе мисълта, че никога няма да види отново Роузи.

— Ако идвам в Лондон веднъж месечно, мога ли да прекарвам у вас?

— Ще се почувствам обиден, ако не го направиш — успокои го Прайър. — Но защо ще идваш?

Асторе му разказа за Роузи и си призна, че е влюбен в нея.

— Аха — каза с разбиране г-н Прайър и на лицето му се изписа задоволство. — Да се разделиш с жената, която обичаш, е истинско преживяване. Колко ли ще страда бедното момиче! Но върви и не се безпокой! Остави ми името и адреса й, за да се погрижа за нея.

Асторе и Роузи се сбогуваха със сълзи на очи. Той се закле да идва със самолет всеки месец в Лондон, за да бъде с нея. Тя му даде дума, че няма да погледне друг мъж. Раздялата им беше трогателна. Асторе се безпокоеше за нея. Красотата й, нейната жизненост и усмивката й просто подканваха да бъде прелъстена. Опасността идваше точно от тези качества, които той харесваше в нея. Както става винаги с влюбения, той вярва, че всички мъже са готови да пожелаят жената, която обича, че и те със сигурност ще бъдат привлечени от нейната красота, остроумие и жизненост.

На следващия ден Асторе взе самолета за Палермо. Посрещна го Бианко, но коренно променен. Огромният мъж носеше копринен костюм по поръчка и широкопола бяла шапка. Обличаше се в съответствие с положението си. Сега неговият клан контролираше цялото строителство в Палермо. Живееше в охолство, но животът му бе много по-усложнен от преди. Трябваше да плаща на всички чиновници от Палермо и Рим и да защитава територията си от могъщия клан Корлеонизи.

Октавиус Бианко прегърна Асторе, припомни му отвличането и му предаде нареждането на Дон Реймонде. Асторе трябваше бъде обучен като бодигард на Бианко и като негов помощник в бизнеса. Трябваше да бъде възпитан като истински сицилианец, за да заслужи доверието на чичо си. Още в самото начало той имаше едно предимство — говореше сицилианския диалект като местните хора.

Бианко живееше в просторна вила извън Палермо, пълна с прислуга и цял взвод охранители, които бяха непрекъснато на пост. Благодарение на могъществото и богатството си сега той имаше тесни връзки с висшето общество в Палермо. През деня Асторе се обучаваше в стрелба, боравене с експлозиви и други неща, които щяха да му бъдат от полза. Вечер Бианко го вземаше със себе си. Запознаваше го със свои приятели в домовете им или из кафенетата. Понякога ходеха на обществени балове, където Бианко беше любимецът на богати консервативни вдовици, а Асторе пееше нежните си песни на дъщерите им.

Това, което го изумяваше най-много, беше откритото подкупване на високопоставени служители от Рим.

Една неделя пристигна министърът на строителството и без никакъв срам прибра куфарче с пари, обсипвайки с благодарности Бианко. Обясни, почти извинявайки се, че половината от тях са за самия министър-председател на Италия. По-късно, когато двамата с Бианко се прибраха у дома, Асторе го попита дали това, което каза министърът, е възможно.

Бианко сви рамене.

— Половината едва ли, но се надявам да му даде поне част от парите. За мен е чест да дам на Негово превъзходителство малко джобни пари.

През следващата година Асторе започна да ходи със самолет до Лондон при Роузи. Прекарваше там по едно денонощие. За него тези нощи бяха истинско блаженство.

Тази година беше и първото му бойно кръщение. Между Бианко и клана Корлеонизи беше постигната уговорка за сключване на примирие. Главатарят на Корлеонизи се казваше Тосци Лимона. Беше дребен човечец с дълбоко хлътнали очи и ужасна кашлица, а в профил приличаше поразително на ястреб. Дори Бианко се страхуваше от него.

Срещата между двамата главатари трябваше да се състои на неутрална територия в присъствието на един от висшите магистрати в Сицилия.

Този съдия беше известен като „Лъвът от Палермо“ и се гордееше много с това, че беше абсолютно корумпиран. Намаляваше присъди на мафиоти, осъдени за убийство, и прекратяваше разследвания. Не криеше приятелството си с клана Корлеонизи и с този на Бианко. Имаше голямо имение на десетина километра от Палермо. Точно там в присъствието на Лъва трябваше да се състои срещата, за да се спре по-нататъшното насилие.

Двамата главатари имаха право да водят по четирима бодигардове. Те си поделиха таксата, която трябваше да се изплати на Лъва за организирането на срещата, за това, че ще бъде неин председател и, естествено, за наема на къщата. Огромната бяла грива на Лъва от Палермо почти закриваше лицето му. Той беше самото олицетворение на почтен пазител на законността.

Асторе командваше бодигардовете на Бианко. Беше впечатлен от сърдечността, която двамата главатари проявиха един към друг. Те се прегръщаха, целуваха се по бузите и стискаха здраво ръцете си. Смееха се и си шепнеха нещо по време на изтънчения обяд, даден в тяхна чест от Лъва.

Затова много се учуди, когато, след като срещата приключи и двамата с Бианко си тръгнаха, той му каза:

— Трябва да сме много внимателни. Този мръсник Лимона се кани да избие всички ни.

Бианко се оказа прав.

Седмица по-късно един инспектор от полицията, на когото Бианко плащаше, беше убит на излизане от дома на любовницата си. Две седмици по-късно една видна фигура във висшето общество на Палермо и партньор на Бианко в строителния бизнес бе убит от група маскирани мъже, които нахлули в дома му и го надупчили с куршуми.

Бианко отговори, като увеличи броя на бодигардовете си и взе специални мерки за сигурността на колите, с които се движеше. Корлеонизи бяха известни с опита си при поставянето на експлозиви. Освен това Бианко се стараеше да не се отдалечава от вилата си.

Обаче настъпи ден, когато трябваше да отидат в Палермо, за да платят на двама високопоставени чиновници. Решиха да вечерят в любимия ресторант на Бианко. Той избра за път един мерцедес и най-добрия си шофьор, който същевременно беше и бодигард. Асторе седна на задната седалка зад него. Пред тях и зад тях вървеше по една кола, в която освен шофьора имаше и по двама въоръжени мъже.

Минаваха по широк булевард, когато изведнаж от една странична улица изскочи мотоциклет с двама души. Задният държеше автомат „Калашников“, с който обсипа колата с куршуми. Но Асторе вече беше успял да бутне Бианко на пода и да отговори на огъня, когато мотористите профучаха покрай тях. Те свиха в друга странична улица и изчезнаха.

Три седмици по-късно под прикритието на нощта бяха заловени петима души и доведени във вилата на Бианко. Вързаха ги и ги затвориха в мазето.

— Те са от клана Корлеонизи — каза Бианко на Асторе. — Ела с мен в мазето!

Мъжете бяха омотани във въжета по начина, който Бианко използваше още на село. Ръцете и краката им бяха кръстосани. До тях стояха въоръжени пазачи. Бианко взе една пушка и без да произнесе нито дума, застреля и петимата в тила.

— Изхвърлете ги по улиците на Палермо — каза той. — После се обърна към Асторе: — Когато решиш да убиваш човек, не му говори! Така е по-добре и за двамата.

— Това мотористите ли бяха? — попита Асторе.

— Не, но и те ще свършат работа — отвърна Бианко.

Така и стана. Между клановете от Палермо и Корлеонизи беше сключен мир.

Поради тези събития Асторе почти два месеца не можа да прескочи до Лондон, за да се види с Роузи. Рано една сутрин тя му се обади по телефона. Беше й дал номера си с уговорката да го използва само в краен случай.

— Асторе — каза тя с много спокоен глас, — можеш ли да дойдеш веднага? Ужасно съм загазила.

— Кажи какво се е случило — подкани я Асторе.

— Не мога по телефона — отвърна тя. — Ако наистина ме обичаш, ще дойдеш.

Когато Асторе поиска от Бианко разрешение да тръгне, той му каза:

— Ето ти пари. — Подаде му дебела пачка английски лири.

Асторе пристигна в апартамента на Роузи, тя му отвори вратата, а след това я заключи. Лицето й беше мъртвешки бледо. Беше навлякла широка хавлия, с която никога не я беше виждал. Целуна го леко по бузата от благодарност.

— Сигурно ще ми се разсърдиш — каза тъжно Роузи.

Асторе си помисли, че е бременна, и побърза да я успокои:

— Скъпа, никога не мога да ти се разсърдя.

Тя се вкопчи в ръката му.

— Нямаше те повече от година. Опитах се да ти бъда вярна, но мина много време.

Изведнъж главата на Асторе се проясни и той разбра. Пак изневяра. Имаше обаче и още нещо. Защо беше поискала да дойде толкова бързо?

— Добре, но защо ме извика?

— Трябва да ми помогнеш — каза Роузи и го заведе в спалнята.

На леглото имаше нещо. Асторе дръпна чаршафа. Там лежеше мъж на средна възраст. Въпреки че беше съвсем гол, в него имаше някакво достойнство. Това може би се дължеше отчасти на прошарената му козя брадичка или на правилните черти на лицето. Тялото му беше слабовато, раменете тесни, а гърдите обрасли с гъсти косми. Най-странното беше, че носеше очила с позлатени рамки, които закриваха отворените му очи. Беше мъртъв, въпреки че никъде по тялото му не се виждаха рани. Очилата му се бяха изкривили и Асторе посегна, за да ги оправи.

— Любехме се, когато получи ужасен спазъм — прошепна Роузи. — Трябва да е получил инфаркт. — Изглеждаше напълно спокойна.

— Кога стана това? — попита Асторе. Беше леко шокиран.

— Миналата нощ.

— Защо не извика бърза помощ? Вината не е твоя?

— Той е женен, а може и аз да имам вина. Използвахме амилнитрат. Не можеше да получи достатъчна ерекция — каза тя, без да се смути.

Асторе беше изумен. Чудеше се на самообладанието й. Погледна отново към трупа. Имаше странното чувство, че трябва да облече човека и да му махне очилата. Беше твърде възрастен, за да стои гол, най-малко на петдесет години. Не беше редно да стои така.

— Какво намираш в него? — попита той учуден, но без злоба.

— Беше професорът ми по история — отвърна Роузи. — Много симпатичен и мил. Стана спонтанно. Правехме го за втори път. Чувствах се самотна. — Тя замълча, след това го погледна право в очите и попита: — Ще ми помогнеш ли?

— Някой знае ли, че се срещахте? — попита Асторе.

— Не.

— Аз все още мисля, че трябва да се обадим в полицията — каза Асторе.

— Не — възпротиви се Роузи. — Ако те е страх, ще се оправя сама.

— Облечи се — подкани я строго Асторе. Покри отново мъртвеца с чаршафа.

Един час по-късно те бяха в къщата на Прайър, който лично им отвори. Без да каже дума, той ги отведе в кабинета си и ги изслуша. Отнесе се с голямо съчувствие към Роузи, потупа я по ръката, за да я успокои, и тогава Роузи се разплака. Господин Прайър свали шапката си и се отнесе много мило с нея.

— Дай ми ключовете от апартамента си — каза й той. — Останете тук тази нощ! Утре можеш да се върнеш в къщи и всичко ще бъде наред, приятелят ти ще е изчезнал. Ще изкараш в Лондон една седмица, преди да заминеш за Америка.

Господин Прайър показа спалнята им, като че ли не се беше случило нищо, което можеше да помрачи любовта им. Сбогува се с тях и отиде да оправя работата.

Асторе запомни завинаги тази нощ. Лежеше в леглото до Роузи и бършеше сълзите й.

— Беше само за втори път — шепнеше тя. — Не съм мислела да го правя. Бяхме много добри приятели. Ти ми липсваше. Възхищавах се от ума му и една нощ това просто се случи. Не ми е приятно да го казвам, но той имаше проблем с ерекцията. Затова ме помоли да му дам амилнитрат.

Изглеждаше уязвима, много наранена и сломена от трагедията, а Асторе положи всички усилия, за да я успокои. Обаче едно нещо му направи силно впечатление. Беше престояла в къщи с мъртвеца 24 часа, преди той да пристигне. Това му се стори твърде необяснимо, а можеха да последват и други необясними неща. Той изтри сълзите от лицето й и я целуна по бузите, за да я успокои.

— Ще искаш ли някога пак да ме видиш? — попита го тя и зарови лице в гърдите му. Той почувства мекотата на тялото й.

— Разбира се — отвърна Асторе. Но дълбоко в себе си не беше толкова сигурен.

Сутринта господин Прайър отново се появи и каза на Роузи, че може да се върне в апартамента си. Тя го прегърна с благодарност и той отвърна с готовност на прегръдката й. Долу я чакаше кола.

След като тя си отиде, господин Прайър си взе бомбето и чадъра и изпрати Асторе до летището.

— Не се безпокой за нея! Ще се погрижа за всичко — успокои го той.

— Обади ми се, ако има нещо — каза му Асторе.

— Разбира се. Тя е чудесно момиче, истинска мафиотка. Трябва да й простиш това малко прегрешение.