Марио Пузо
Омерта (5)

Глава IV

Пет месеца след смъртта на Дона Асторе беше зает с разговори с негови колеги, оттеглили се от активна дейност, с вземането на мерки за защита на децата му от посегателства, с разследване на обстоятелствата по убийството на Априле. Преди всичко трябваше да открие причината за този дързък, брутален акт. Кой беше наредил да убият великия Дон Априле? Знаеше, че трябва да е много внимателен.

Срещна се първо с Бенито Кракси от Чикаго.

Той се беше отказал от всички незаконни операции десет години преди Дона. Някога беше главен съветник на Националната комисия на мафията и познаваше до най-малки подробности структурите на Семействата в Съединените щати. Пръв забеляза признаците на разклащащото се могъщество на Големите семейства. Беше го предвидил и го очакваше. Благоразумно се оттегли от незаконна дейност, за да играе на борсата. Там беше приятно изненадан да открие, че може да краде не по-малко пари без никакъв риск да бъде наказан от правосъдието. Донът беше дал на Асторе името на Кракси като човек, с когото при необходимост можеше да се посъветва.

Кракси, вече на седемдесет години, живееше с двама бодигардове, шофьор и млада италианка, която му беше готвачка, икономка, а според слуховете и интимна приятелка. Беше абсолютно здрав, защото водеше умерен живот — ядеше малко и пиеше само от време на време. За закуска му стигаше купа с плодове и малко сирене, за обяд — омлет или зеленчукова супа, главно от боб и цикория, за вечеря обикновен котлет говеждо или агнешко и голяма салата с лук, домати и маруля. Пушеше само по една цигара на ден след обяда с кафе и мастика. Беше щедър, но благоразумен в харченето. Внимаваше на кого дава съветите си, защото за погрешен съвет човек можеше да бъде намразен като враг.

За Асторе обаче това не се отнасяше, защото Бенито Кракси бе един от многото, които бяха извънредно задължени на Дон Априле. Когато Кракси се оттегли, Донът беше този, който го защити, а това беше нещо опасно в техния бизнес.

Срещата премина като работна закуска. Имаше купи с различни плодове и сирене върху една дървена дъска, кафе и бутилка с мастика. На масата бяха сложени лъскави жълти круши, ябълки, купа с ягоди, големи почти като лимони, бяло грозде и тъмночервени череши. Огромната буца сирене приличаше на позлатена скала. Икономът им сервира и изчезна.

— И така, млади ми приятелю — каза Кракси, — ти си избраният от Дон Априле настойник.

— Да — отвърна Асторе.

— Знам, че те е подготвил за тази задача — каза Кракси. — Моят стар приятел винаги умееше да гледа напред. Разговаряли сме за теб. Знам, че си добре подготвен, въпросът е дали имаш волята да се справиш — каза му при срещата им Кракси.

Асторе се усмихна, очите му го гледаха открито.

— Донът спаси живота ми и ми даде всичко, което имам — сподели той. — Аз съм такъв, какъвто той ме направи, и се заклех да защитавам семейството му. Ако Николе не стане съдружник в адвокатската кантора, ако телевизионната компания на Маркантонио се провали и нещо се случи с Валериус, те пак ще имат банките. Живеех щастливо и съжалявам, че трябваше да се нагърбя с тази задача. Но дадох дума на Дона и трябва да изпълня обещанието си. Ако не го направя, в какво бих могъл да вярвам в бъдеще?

Връхлетяха го спомени от детството, моменти на голяма радост, за които се чувстваше благодарен. Това бяха сцени от летата, прекарвани в Сицилия с чичо му, разходките из планината, историите, които Донът му разказваше. Изпълни го копнеж по онези времена, времена, в които имаше справедливост, в които лоялността се ценеше и добри и силни мъже вършеха достойни дела. Почувства, че Донът и Сицилия му липсват.

— Добре — каза Бенито Кракси, прекъсна спомените на Асторе и го върна към действителността. — Ти си бил на мястото на престъплението. Опиши ми подробно какво се случи!

Асторе му разказа.

— Сигурен ли си, че и двамата стрелци бяха леваци? — попита Кракси.

— За единия съм напълно сигурен, мисля, че и другият беше левак — отвърна Асторе.

Кракси сведе глава и за известно време потъна в размисъл. Мина доста време. После погледна Асторе в очите и каза:

— Мисля, че знам кои са били стрелците. Но не бива да се избързва. Много важно е да се знае кой ги е наел и защо. Трябва да бъдеш много предпазлив. Дълго мислих по въпроса. Най-вероятният заподозрян е Тимона Портела, но остава въпросът защо би го направил и на кого е искал да угоди? Тимона винаги е бил безразсъден, обаче убийството на Дон Априле е много рискована работа. Дори Портела се страхуваше от Дона, независимо дали се беше оттеглил, или не.

Ето какво мисля за стрелците. Те са двама братя, които живеят в Лос Анжелис и са най-опитните професионалисти в страната. Никога не говорят за това, което вършат. Малцина знаят, че са близнаци. И двамата се леваци. Те са родени бойци, не се страхуват от нищо. Опасностите дори ги привличат, а и възнаграждението вероятно е било много високо. Сигурно са им били дадени и някои уверения, че властите няма много да се престарават в разследването. Намирам за странно, че полицията и ФБР не са разпитали официално присъствалите на конфирмацията в катедралата. В края на краищата въпреки че се беше оттеглил, Дон Априле продължаваше да бъде следен от ФБР. Разбираш, че всичко, което ти казвам, е само теория. Трябва да разследваш нещата, за да я потвърдиш. Ако съм прав, ще трябва да нанесеш удара с всичка сила.

— Интересува ме и още нещо — каза Асторе. — Децата на Дона в опасност ли са?

Кракси сви рамене, като белеше внимателно кората на една жълта круша.

— Не знам, обаче нищо не ти пречи да ги помолиш за помощ. Ти самият без съмнение си в опасност. Ще ти препоръчам и още нещо. Извикай твоя господин Прайър от Лондон да ръководи банките ти. Той е изключителен професионалист.

— А Бианко от Сицилия? — попита Асторе.

— Нека си стои там — посъветва го Кракси. — Когато постигнеш някакъв напредък, пак ще се срещнем.

Кракси сложи малко анасон в кафето на Асторе.

— Странно — въздъхна Асторе. — Никога не ми е минавало през ум, че ще замествам Дона, великия Дон Априле.

— Животът за младите е жесток и изпълнен с трудности — каза Кракси.

В продължение на двадесет години Валериус беше живял в света на разузнаването и не се занимаваше с белетристика като брат си Маркантонио. За него всичко, което Асторе му каза, не беше неочаквано и не го изненада.

— Имам нужда от помощта ти — заяви му Асторе. — Може би ще трябва да нарушиш някои от стриктните правила, от които се ръководиш.

— Най-после започна да показваш истинското си лице. Чудех се кога ще го направиш — каза хладно Валериус.

— Не знам какво имаш предвид — отвърна Асторе. Беше малко изненадан от реакцията на Валериус. — Мисля, че смъртта на баща ти е плод на заговор, в който са замесени нюйоркската полиция и ФБР. Може да мислиш, че си фантазирам, но това чувам.

— Не ми звучи невъзможно — отговори Валериус. — Но в работата си тук нямам достъп до секретни документи.

— Имаш приятели в разузнаването. Можеш да им зададеш някои въпроси — възрази Асторе.

— Не е нужно да им задавам въпроси. Те са бъбриви като свраки. Приказки като „бих искал да знам“ са излишни глупости. Какво точно ти трябва?

— Всякаква информация за убийците на баща ти — каза Асторе.

Валериус се облегна на стола си и дръпна от пурата. Това беше единственият му порок.

— Не ме будалкай, Асторе! Нека ти кажа нещо. Анализирах нещата. Възможно е да е гангстерско отмъщение. Мислих и за това, че ти стана собственик на контролния пакет от акциите в банките. Старият винаги имаше някакъв план. Мисля, че е бил следният. Донът те е направил свой наследник. Какво би трябвало да означава това? Че ти си обучен за тази роля и оставен в резерв, за да се задействаш само при извънредни обстоятелства. Десет години от живота ти ми се губят, а и прикритието ти е прекалено добро, за да е истинско — певец — любител, ездач? Златната ти яка около врата също ми се струва подозрителна. — Той замълча, пое дълбоко въздух и попита: — Как ти се струва като анализ?

— Много добре — отвърна Асторе. — Надявам се, че ще го запазиш само за себе си.

— Разбира се — увери го Валериус. — Но от това следва и заключението, че си опасен човек и си способен да прибегнеш до крайности. Нека да ти дам един съвет. Прикритието ти не е много надеждно и скоро ще бъдеш разкрит. Що се отнася до моята помощ, животът, който водя, ми харесва и аз съм против всичко, на което ти си способен. Затова засега отговорът ми е не. Няма да ти помогна. Ако нещата се променят, ще ти се обадя.

Една жена излезе, за да заведе Асторе до кабинета на Николе. Тя го прегърна и го целуна. Все още беше привързана към него, но техният юношески роман не беше оставил незаздравели рани.

— Трябва да говоря с теб насаме — настоя Асторе.

Николе се обърна към жената, която беше и неин бодигард.

— Хелън, можеш ли да ни оставиш сами? С него съм в безопасност.

Хелън изгледа продължително Асторе. Искаше да го впечатли и успя. Както и Килке, той забеляза абсолютната й самоувереност. Това беше самоувереност на човек, който има скрито оръжие в себе си като картоиграч с асо в картите. Той я огледа, за да разбере къде го е скрила. Панталоните й бяха плътно прилепнали, както и сакото, което подчертаваше внушителната й физика. Пистолетът щеше да се очертае под дрехите. После забеляза цепката на крачола й близо до обувката. Значи кобурът беше пристегнат около прасеца, а това не беше чак толкова остроумен начин за носене на оръжие. Когато излизаше, й се усмихна с най-чаровната си усмивка, но тя го изгледа, без да мигне.

— Кой я нае? — попита Асторе.

— Баща ми — отвърна Николе. — Много е добра. Удивително е как се справя с крадци и нахалници.

— Не се съмнявам — съгласи се Асторе. — Успя ли да получиш от ФБР досието на стария?

— Да. Това е най-ужасяващият списък с подозрения за извършени престъпления, който съм чела някога. Не вярвам на нищо в него, а и те никога не биха могли да ги докажат.

Асторе знаеше, че Донът би искал той да отрече, че могат да са истина.

— Можеш ли да ми го дадеш за два дни? — попита той.

Николе му хвърли типично адвокатски, безизразен поглед.

— Не мисля, че можеш да го видиш точно сега. Искам да анализирам съдържанието му, да подчертая важните неща, а после ще ти го дам. Всъщност в него няма нищо, което би могло да ти помогне. Може би ти и братята ми изобщо не трябва да го виждате.

Асторе я погледна замислено, а след това се усмихна.

— Толкова ли са лоши нещата в него?

— Нека да го проуча — каза тя. — Тези от ФБР са такива лайнари!

— Както кажеш — съгласи се Асторе. Сложи ръка на рамото й, за да я успокои, и за момент тя го погледна с такъв копнеж, че той се почувства неудобно. — Ако има нещо, обади ми се…

Николе му се усмихна.

— Непременно. Обаче при мен всичко е наред, уверявам те.

Тя наистина очакваше с нетърпение вечерта, която щеше да прекара с един невероятно очарователен и приятен дипломат.

Маркантонио Априле имаше среща в обширния си като апартамент кабинет с шест телевизионни екрана с шефа на най-голямата рекламна агенция в Ню Йорк. Ричард Харисън беше безупречно облечен, висок мъж с аристократична осанка. Приличаше на бивш манекен, но изразът на лицето му беше напрегнат като на десантчик. На коленете си държеше малка кутия с видеокасети. С абсолютна самоувереност, без да поиска разрешение, той отиде до един видеокасетофон и постави в него една от касетите.

— Виж това — каза той. — Не ми е клиент, но мисля, че е изумително.

Екранът на телевизора светна. Появи се реклама за пица, а рекламиращият беше бившият съветски президент Михаил Горбачов. Продаваше стоката с безмълвно достойнство. Не произнесе нито дума. Само хранеше внуците си с пица под одобрителните възгласи на тълпата.

Маркантонио погледна Харисън и се усмихна.

— Аха, победилият свободен свят. Е и?

— Бившият съветски лидер се прави на палячо в реклама на американска компания, която продава пици. Не е ли изумително? Чух, че му платили само половин милион долара.

— Добре де, и какво от това? — настоя Маркантонио. — Защо го е направил?

— Защо се е съгласил на толкова унизително нещо ли? Защото има ужасна нужда от пари — отвърна Харисън.

Изведнъж Маркантонио си спомни за баща си. Дон Априле би изпитал презрение към човек, който е управлявал огромна страна и не е осигурил финансово семейството си. За Дона той щеше да е най-големият глупак.

— Добър урок по история и човешка психология — каза Маркантонио. — Пак те питам: защо ми я показваш?

Харисън потупа кутията с касетите.

— Имам още и очаквам да не се съгласиш лесно. Тези са малко по-трогателни. С теб правим бизнес от много време. Искам да пускаш тези реклами по твоята телевизия. След това ще започнат да ги използват и другите.

— Не ми се вярва — усъмни се Маркантонио.

Харисън пусна друга касета и обясни:

— Купихме правата да използваме в рекламите си покойни знаменитости. Толкова е жалко, че великите мъртъвци престанаха да служат на обществото. Искаме да променим това и да върнем предишната им слава.

Записът започна. Видяха се няколко кадъра как Майка Тереза се грижи за бедните и болните в Бомбай. Монашеските одежди се спускаха над лицата на умиращи. В друг кадър тя получаваше Нобелова награда за мир. Лицето й излъчваше трогателна скромност. На следващия кадър гребеше с черпак супа от голям казан. Всички кадри бяха черно-бели.

Изведнъж картината стана цветна. Към казана се приближи елегантен човек с празна купа в ръце и попита една красива жена: „Мога ли да получа малко супа, чух, че е великолепна?“ Тя го погледна с лъчезарна усмивка и напълни купата му, а той изсърба лакомо супата. След това се видя супермаркет. На цял рафт бяха наредени кутии със супа с надпис „Бомбай“. Глас зад кадър обяви: „Супа «Бомбай» дава живот на бедни и богати. Всеки може да си позволи да купи от двадесетте разновидности на тази великолепна супа. Правена е по оригинална рецепта на Майка Тереза.“

— Мисля, че тази реклама показва много добър вкус — обади се Харисън.

Маркантонио повдигна едната си вежда.

Харисън сложи друга касета. На екрана се появи с лъчезарна усмивка принцеса Даяна с булчинска рокля. Последваха кадри с нея в голямата катедрала и други, следващи с бясна бързина, как танцува с принца, заобиколена от кралската си свита.

Чу се глас зад кадър: „Всяка принцеса заслужава принц. Но тази си има своя тайна.“ Една млада манекенка държеше флакон с парфюм така, че да се види ясно етикетът. Пръсна малко от него на врата си. Гласът продължи: „С леко пръсване от парфюма «Принцес» вие също можете да плените своя принц, без да се тревожите за вагиналната миризма.“

Маркантонио натисна едно копче на бюрото си и екранът угасна.

— Почакай, има още — каза Харисън.

Маркантонио поклати глава.

— Ричард, ти си невероятно изобретателен и безчувствен. Тези реклами никога няма да се появят в моята телевизия.

— Но част от доходите отиват за благотворителност, а и рекламите са направени с много добър вкус. Надявах се да пробия чрез теб. Нали сме добри приятели? — настоя Харисън.

— Да, приятели сме — увери го Маркантонио. — Но въпреки това отговорът ми е „не“.

Харисън поклати глава и бавно започна да нарежда касетите обратно в кутията.

— Между другото как върви рекламата с Горбачов? — попита усмихнат той.

— Зле. Кучият му син не може да продава дори пица — отвърна Харисън, свивайки рамене.

Маркантонио отхвърли още работа и се приготви за вечерта. Трябваше да присъства на раздаването на телевизионните награди „Еми“. Неговата компания беше запазила три големи маси за директорите и за телевизионните си звезди.

Към кабинета му имаше спалня с баня и гардероб, пълен с дрехи. Често му се налагаше да преспива там, когато работеше до късно. Тази вечер на церемонията някои от победителите го споменаха с благодарност за приноса му в успеха им. Такова признание винаги е приятно, но докато ръкопляскаше и целуваше бузи, той мислеше за всички церемонии по раздаване на награди и за вечерите, на които трябваше да присъства през тази година — „Оскарите“, наградите на публиката, както и специалните награди за застаряващи звезди, продуценти и режисьори. Чувстваше се като учител, поощрил ученици от началните училища за добре написано домашно, за да се втурнат при майките си и да се похвалят с бележките си. После за момент се засрами от цинизма си. Тези хора бяха заслужили признанието. Беше им толкова нужно, колкото и парите.

Беше му забавно да наблюдава хората от другите маси, които след церемонията станаха и се смесиха с останалите. Тук бяха пробиващите актьори, които се опитваха да направят впечатление на хора с влияние като него. Главната редакторка на известно списание беше обект на непрекъснато ухажване от няколко журналисти на свободна практика. Забеляза отегчението, изписано по лицето й, но въпреки това тя се стараеше да бъде колкото може по-вежлива като някоя Пенелопа, очакваща да се появи по-прочут ухажор.

Тук бяха и журналистите от тежката артилерия: мъже и жени с интелект, обаяние и талант, които ухажваха звездите, от които искаха да вземат интервюта, и пренебрегваха все още недотам популярните актьори. В очите на звездите се четеше увереност и надежда. Те вече бяха постигнали достатъчно успехи, които им позволяваха да преминат от телевизионния на големия екран, за да не се върнат никога обратно.

Накрая Маркантонио се почувства уморен. Трябваше непрекъснато да се усмихва сърдечно, да ободрява загубилите, да показва спонтанна радост от успеха на победителите. Всичко това го умори. За вечерта му правеше компания известната телевизионна журналистка Матилда Джонсън.

— Ще дойдеш ли по-късно вкъщи? — прошепна тя.

— Чувствам се уморен — отвърна Маркантонио. — Имах тежък ден, а и вечерта беше напрегната.

— Няма нищо — отвърна тя съчувствено. И двамата бяха много заети. — Ще остана в града една седмица.

Бяха добри приятели, защото никой не очакваше да извлече някаква изгода от другия. Матилда беше извоювала самостоятелността си и нямаше нужда от учител или покровител. Маркантонио никога не участваше в преговори с таланти. Това беше работа на шефа на търговския отдел. Нямаше вероятност животът, който и двамата водеха, да доведе до женитба. Тя непрекъснато пътуваше, а той работеше по осемнайсет часа на ден. Бяха приятели, които понякога прекарваха нощите заедно. Правеха любов, говореха за работата си и от време на време се появяваха заедно на публични места. За обществеността беше ясно, че връзката им е на второ място. На няколко пъти Матилда се влюбваше в други мъже и тогава не се виждаха. Но Маркантонио не беше влюбен в нея, така че това за него не беше проблем. Тази вечер той чувстваше известна досада от света, в който живееше. Затова почти се зарадва, като видя Асторе Виола, който го чакаше във фоайето на сградата, в която беше апартаментът му.

— Здравей! Радвам се да те видя — каза Маркантонио. — Къде се губиш?

— Бях много зает — отвърна Асторе. — Може ли да се кача горе за едно питие?

— Разбира се — отвърна Маркантонио. — Но защо така тайнствено? Защо не ми се обади предварително? Можеше да чакаш във фоайето с часове, защото трябваше да ходя на едно парти.

— Голяма работа — отвърна Асторе. Беше наредил да следят братовчед му през цялата вечер.

В апартамента Маркантонио сипа питиета на двамата. Асторе се чувстваше малко неловко.

— В твоята телевизия нали приемате предложения за нови филми? — попита той.

— Непрекъснато това правя — отвърна Маркантонио.

— Искам да ти предложа нещо — каза Асторе. — Свързано е със смъртта на баща ти.

— О, не — отвърна Маркантонио. С това „не“ той беше известен в своя бранш и то означаваше, че въпросът е приключен. Но не можа да разубеди Асторе.

— Не ми излизай с такова „не“ — каза той. — Не съм дошъл да ти продавам нещо. Свързано е със сигурността на брат ти, на сестра ти, а и твоята. — Асторе широко се усмихна. — И с моята…

— Казвай тогава — съгласи се Маркантонио. Изведнъж видя братовчед си в нова, малко обезпокоителна светлина. Дали в крайна сметка в това добродушно момче се крие и нещо друго?

— Искам да направиш документален филм за ФБР — продължи Асторе. — По-точно как Курт Килке успя да се справи с повечето мафиотски семейства. Ще предизвика огромен интерес. Не е ли така?

Маркантонио се съгласи.

— А каква е целта ти? — попита той.

— Не мога да събера никакви сведения за Килке — отвърна Асторе. — Би било твърде опасно, ако се опитам. Но ако ти правиш документален филм за него, никаква правителствена институция няма да се осмели да ти попречи. Можеш да разбереш къде живее, какво е миналото му, какви са методите му на действие и какво място заема в йерархията на ФБР. Тази информация ми е нужна.

— Нито ФБР, нито Килке ще окажат съдействие — увери го Маркантонио. — А това ще затрудни работата. — Той се замисли. — Сега не е като по времето, когато директор беше Едгар Хувър. Новите шефове не обичат да си показват картите.

— Ти обаче можеш да го направиш — настоя Асторе. — Нужно ми е. Имаш цяла армия от продуценти и нахакани репортери. Трябва да знам за него всичко, абсолютно всичко. Защото според мен може да е замесен в заговора срещу баща ти и нашето семейство.

— Това е абсолютно щура теория — ядоса се Маркантонио.

— Така е, може и да не е вярна. Но знам, че не е и някакво обикновено гангстерско убийство. А и този Килке води разследване по най-баналния начин. Дори като че ли иска не да разкрие следите, а да ги прикрие.

— Да предположим, че ти осигуря такава информация. Какво ще направиш тогава?

— Какво да направя, Марк? Просто искам да знам. Може да постигна споразумение и да отърва семейството. Само ще прегледам филма, няма да искам копие. Ти няма да бъдеш компрометиран.

Маркантонио го изгледа. Лицето на Асторе продължаваше да бъде все така добродушно и чаровно.

— Асторе, не мога да си обясня едно нещо. Старият ти остави контролния пакет от акциите в банките. Защо? Занимаваш се с внос на макарони. Винаги съм гледал на теб като на очарователен чудак с червеното ти сако за езда и малкия ти музикален състав. Но старецът никога не би се доверил на човек като теб.

— Вече не пея — отвърна усмихнат Асторе. — Дори и не яздя. Донът винаги е имал набито око и вяра в мен. Ти също трябва да ми вярваш. — Замисли се за момент и след това каза: — Избра мен, за да предпази децата си от злото, което може да последва. Избра ме и ме обучи. Той ме обичаше, но аз му се отплащах за обичта. Много е просто.

— А способен ли си да отговориш на удара с удар?

— Да — отвърна Асторе, облегна се назад и се усмихна. Това беше усмивка на актьор от телевизионен сериал, който иска да покаже колко е опасен. Но беше толкова неубедителна, че Маркантонио се разсмя.

— И само това ли искаш от мен? — попита той. — Няма да се наложи да участвам и по-нататък, нали?

— Не можеш да участваш по-нататък, защото не си обучен — отвърна Асторе.

— Може ли да си помисля няколко дни?

— Не. Ако откажеш, ще трябва сам да се изправя срещу тях.

— Асторе, аз те харесвам, но не мога да го направя. Прекалено рисковано е.

Срещата с Курт Килке в кабинета на Николе беше изненада за Асторе. Килке доведе заместника си Бил Бокстън и настоя Николе също да участва. Започна без заобикалки:

— Имам информация, че Тимона Портела се опитва да вложи един милиард долара в банките ви. Вярно ли е?

— Това е поверителна информация. От къде на къде ще трябва да ви казваме? — отвърна Николе.

— Знам, че е правил същото предложение и на баща ви, Дон Априле, но той е отказал — каза Килке.

— Защо ФБР се интересува от това? — попита Николе с такъв вид, сякаш му казваше: „Защо ли не вървиш на майната си!“

Килке запази спокойствие.

— Смятаме, че той пере пари от наркотици — обърна се той към Асторе. — Искаме да приемете предложението на Портела, за да можем да следим финансовите му операции. Освен това бихме желали да назначим в банката ви наши счетоводители. — Килке отвори дипломатическото си куфарче. — Тук съм донесъл документи, които бих искал да подпишете. Те ще защитят и двама ни.

Николе дръпна листовете от ръката му и бързо прочете двете страници.

— Не подписвай — предупреди тя Асторе. — Банките са длъжни да пазят в тайна работите на клиентите си. Щом искат да следят Портела, трябва да имат заповед.

Асторе взе документите и ги прочете. После се усмихна на Килке:

— Имам ви доверие — каза той, подписа ги и му ги подаде.

— Какво ще получим срещу това? — попита Николе.

— Просто ще изпълните дълга си като добри граждани — отвърна Килке. — Може да получите препоръчително писмо от президента и да предотвратите ревизия в банките ви, която може да ви причини големи неприятности, ако не сте абсолютно изрядни.

— А какво ще кажете за малко информация относно убийството на чичо ми? — попита Асторе.

— Питайте — подкани го Килке.

— Защо полицията не осигури наблюдение по време на първото причастие в църквата?

— Това е работа на шефа на полицейските инспектори Пол ди Бенедето — отвърна Килке. — И на неговата дясна ръка, една жена на име Аспинела Уошингтън.

— А как стана, че ФБР нямаше свои хора там? — попита Асторе?

— Това пък беше мое решение — отвърна Килке. — Според мен нищо не го изискваше.

Асторе поклати глава.

— Мисля, че не мога да приема предложението ви. Ще ми трябват няколко седмици, за да размисля.

— Но вие подписахте документите. Тази информация е вече секретна. Ако разкриете съдържанието на разговора ни, може да бъдете съден.

— От къде на къде? — възмути се Асторе. — Аз просто не искам да правя бизнес в банките си нито с ФБР, нито с Портела.

— Пак си помислете — настоя Килке.

Когато двамата агенти от ФБР си тръгнаха, Николе се обърна ядосана към Асторе:

— Как се осмели да пренебрегнеш решението ми и да подпишеш тези документи? Това беше пълна глупост!

Асторе я погледна ядосано. Тя за първи път забеляза нещо подобно на гняв в очите му.

— С документа, който подписах, Килке ще се чувства сигурен — отвърна Асторе. — А аз искам да се чувства точно така.