Асен Джаков
Хималаите — слънце и снегове (13)

Кала Патар — Черни връх

Висок е 5545 м. Изглежда като ниско хълмче между околните върхове, но се е прочул с прекрасната гледка, която предлага на желаещите да видят Еверест отблизо. Голяма част от трекерите, посещаващи този район, се изкачват на Кала патар (Кало се превежда черен, а патар — връх). Той е най-посещаваният връх в Непал. От Фериче за един ден спокойно се стига до подножието му, където на 5160 м е малкият хотел „Горак-шеп“. За да избягнат височинната болест, не аклиматизираните трекери изминават този път за 2–3 дни. По него има още две места за спане: в малкото хотелче „Дугла“ и в Лобуче, разположено под едноименния връх. Там освен стария хотел е построен нов, имащ широка спалня с нарове на два етажа и печка с комин. Той е изграден и се поддържа от управата на националния парк „Сагарматха“.

Ние стигнахме от Фериче до „Горакшеп“ за 1 ден, разчитайки на аклиматизацията си от миналия трек. Оказа се, че хотелът е без покрив и е пълен с посетители. Опънахме голямата си палатка. Малката бяхме оставили в Намче базар и се наложи един от нас да спи навън. Павел и аз бяхме с най-топли чували и теглихме чоп. На него се падна да е пръв. След като слънцето залезе, стана толкова студено, че се наложи да си допием чая влезли в спалните чували. Намирахме се на страничната морена на ледника Кхумбу и студеният му дъх се носеше във въздуха.

7 май. Тръгнахме нагоре рано сутринта. Денивелацията до върха беше около 400 м, но ни бяха необходими почти 2 часа за изкачването му. Пътят минаваше по трева, а в горната част — по наклонени камъни, неизискващи катерачна техника. Снегът беше на петна и не създаваше трудности за придвижването. В 9 часа бяхме на върха. Разочарованието ни беше голямо, защото мъглата ни беше изпреварила и закрила околната панорама. На върха срещнахме един от членовете на западногерманско-американска експедиция, щурмуваща Еверест по класическия маршрут. Точно в този ден се очакваше първата заключителна атака. Организаторите смятаха за първи път да заснемат изкачването на Еверест с видеокасетофон. Искаха да направят записи от няколко места. Щурмовата свръзка, съставела от четирима души, носеше пет килограмова телевизионна камера с портативен предавател и толкова тежък видеокасетофон. Чрез предавателя те излъчваха до японския хотел над Намче базар, където били монтирали приемна и записваща апаратура. На връх Кала патар бяха изкачили друга камера с видеокасетофон и еднометров телеобектив. С него трябваше директно да заснемат изкачването на най-високата точка на планетата. След записването искаха да размножат видеокасетите и едната да изпратят по бързоходец или с вертолет до Катманду, а оттам чрез спътниковата връзка — направо в Щатите. Телевизионният репортаж от това изкачване е бил излъчен по Американската телевизия една седмица след него. Американецът, когото срещнахме на Кала патар, спеше там от 2 дни. Един шерпа му носеше топла храна и чай. За тяхно нещастие мъглата им попречи да си изпълнят задачата и единствените записи бяха от щурмовата свръзка. Ние правихме компания на американеца до обяд, след което загубихме всякаква надежда за оправяне на времето и поехме надолу. Румен и Недялко се отправиха към палатката, а ние с Павел към базовия лагер на Еверест.

В подножието на Кала патар, там, където пътеката за базовия лагер напуска страничната морена и се изкачва на ледника Кхумбу, има голяма скала. Върху нея са изчукани имената на много от алпинистите и шерпите, загинали при експедиции, минаващи по този път. Малко над камъка се разделихме с Павел. Той тръгна по страничната морена към мястото за базов лагер на връх Пумори (7145 м) — северния съсед на Кала патар. Аз се отправих нагоре по ледника Кхумбу. По добре очертана пътека слязох от морената и се изкачих на ледника. Личеше, че оттам са минавали много хора и якове. Ледникът Кхумбу на това място е доста равен и покрит с най-различни по размер камъни, донесени от съседните върхове. На места имаше езерца, почти винаги замръзнали, понякога заобиколени с отвесни ледени степи. Стараех се да ги заобикалям отдалече, представяйки си удоволствието от десетметров скок в ледена вода с малки шансове за измъкване оттам. Върху ледника течаха ручеи, понякога затрудняващи придвижването. За да ги пресека, се налагаше да ходя край тях, докато намеря тясно място, където мога да ги прескоча. Под камъните, покриващи ледника, се показваше прозрачен лед. След като няколко пъти се подхлъзнах и натъртих, започнах внимателно да гледам къде стъпвам и да заобикалям оголените места. В по-горната част на ледника от него стърчаха ледени кули и пирамиди, високи до няколко десетки метра. Всичко това е характерно за т.нар. спящи ледници, движещи се със скорост до няколко метра на месец. Успокояваща е липсата на пукнатини в тях, което позволява сравнително спокойното придвижване.

Пътеката беше маркирана с каменни пирамиди. Те се използват само при навалял сняг. През останалото време тази работа прекрасно вършеха изпражненията от яковете. Постоянно трябваше да се изкачвам на малки хълмчета. Вляво от мен през мъглата прозираха стръмните склонове на Нупце. Право напред от време на време се откриваше седлото Ло ла, през което минава пътят за Еверест от запад.

Движейки се по ледника Кхумбу, си спомних думите на Хилари: най-високият връх на земята привлича толкова много почитатели, че те скоро ще го погребат под боклуците си. По целия път срещах стари консервени кутии и други отпадъци. Те буквално излизаха от леда. Особено впечатляващо е замърсяването около базовия лагер. То е толкова голямо, че в околностите му трудно се намира вода за пиене. От години там се трупат боклуци, които в момента са няколко тона. А колко ли още има под леда?

Дълго чаках да се вдигне мъглата. В малките пролуки се стараех да заснема седлото Ло ла. Затова ме бяха помолили българските ми приятели алпинисти, които щяха да го щурмуват през следващата година по пътя към Еверест. След като се намръзнах достатъчно и направих снимки, макар и лоши, тръгнах обратно. Павел се движеше на 1–2 км от мене, но като викахме силно, се чувахме. Разбрах, че скоро и той смята да се връща. За 2 часа се добрах до палатката. Румен се беше почувствувал зле и спасявайки се от нов пристъп на височинна болест, беше приложил първата хватка на джудото — бързото бягане. Взел си багажа и слязъл в Лобуче. Тези неколкостотин метра го спасиха и през следващите дни той се чувствуваше превъзходно.

Дочакахме Павел и оживено коментирайки преживяванията си през деня, се отправихме да вечеряме при шерпите в останките от хотела. Нахраниха ни със скъпи, но затова пък на малки порции картофи. На такава височина цените се качват значително. До късно през нощта споделяхме впечатленията си, често поглеждайки навън от палатката с надежда да зърнем звездно небе.

На Кала Патар

Станахме по тъмно. Само на изток леко сияние започваше да гаси звездите. След чаша чай тръгнахме повторно към Кала патар. Този път времето обещаваше повече. Изкачихме се с много добро темпо. Явно бяхме напреднали с аклиматизацията. Слънцето ни огря на гребен малко преди върха. Най-после осъществихме мечтата си — да видим отблизо покрива на света. Дълго гледахме и снимахме околиите върхове. Най-голямо внимание отделяхме на Еверест. Виждахме добре някои от маршрутите, по които беше изкачван. За съжаление долната част от югозападната му стена се криеше зад гребена на Нупце. Особено внимание отделяхме на западния ръб. Той стоеше срещу нас, показал цялата си дължина. Проследихме с поглед пътя на българската експедиция „Еверест 84“. Разглеждахме колкото можем по-внимателно трудностите, които чакаха нашите приятели, знаейки за големия интерес, с който те ще ни разпитват за тях. Убедихме се, че западният ръб е наистина труден маршрут, създаден за силни и смели хора.

Над нас прелетяха два малки самолета и направиха по няколко кръга близо до Еверест. Това бяха туристическите полети за оглед на върха, организирани от непалските авиолинии. Туристите, посетили Непал, могат срещу 55 долара да огледат и фотографират от въздуха Еверест и околните върхове, слушайки обясненията на висококвалифицирани шерпи. Накрая те получават снимка на върха, направена като диплома. С нея се удостоверява, че пътникът е бил на височината на Еверест.

Изснимахме по няколко филма и потеглихме надолу. Поехме към следващата цел на нашата експедиция — подножието на връх Чо Ою.