Луиз Бегшоу
Когато тя беше лоша (28)

Двадесет и седма глава

Компанията се наричаше „Уилсън Шипинг“ и знаеше всичко за тях.

Джослин Уилсън бе основал бизнеса се преди дванайсет години и бе станал една от легендарните фигури на седемдесетте. Беше се специализирал в областта, която момчетата от лондонското Сити наричаха „дънен риболов“. Купуваше изпаднали в беда корабостроителници за жълти стотинки, ликвидираше авоарите им, продаваше недвижимата им собственост и приобщаваше най-добрите части — доколкото оставаха — към собствената си компания.

Уилсън много обичаше периода на рецесията. Харесваха му дори високата инфлация, стачките, недостигът на електричество, защото така набелязаните от него обекти по-лесно банкрутираха. Продаваше достатъчно части от всяка новопридобита компания, за да не разчита на големи заеми, и по този начин можеше да си позволи това, което те не можеха — да разполага с пари. Междувременно бе основал „Уилсън Ферис“. Притежаваше и пътнически, и промишлени фериботи, солидни кораби, които фирмата му рекламираше като евтини превози. А във Великобритания през седемдесетте хората внимаваха за всяко пени.

„Уилсън Шипинг“ имаше име на много преуспяла компания.

А сега бе по петите на „Ланкастър“.

Беки потръпна при тази мисъл. Много й се искаше да изкупи обратно голяма част от акциите на фирмата, за да се превърне в основен акционер, но просто не разполагаше с парите. „Ланкастър“ щеше да опита да продаде мините, за да изплати заема, който току-що бяха получили. Е, край с почивката през уикенда. Бързо облече палтото си, взе чантата си и извика такси. Вече във влака, пътувайки на север, си спомни за потящия се под слънцето Уил Лоугън, който нямаше дори чаша вода за пиене. „Е, какво пък. Нека се поти!“, ядно си помисли тя. Дори да си тръгне и повече да не се върне — все тая. Щеше да намери кой да направи лабиринта и да засади розовата градина. А сега трябваше да измисли как да се справи с Джослин Уилсън.

— Вероятно няма да е чак толкова трудно — беше й казал Кен Стоун, убеждавайки я да не прекъсва уикенда си и да не тръгва веднага за Уитби. — Просто трябва да се погрижим и за този проблем. Да убедим акционерите да не продават.

— И как? Според нашия план те ще получат пълната цена на акциите си. И тя ще се увеличава.

— „Ланкастър“ не е западаща компания, няма опасност. Можеш да се погрижиш за това и в понеделник, Ребека.

Кен категорично отказваше да я нарича Беки. Отнело й бе доста време, докато го отучи от обръщението госпожице Ланкастър.

— Все пак ще дойда. Състави някакъв общ план за защита, Кен. Начален вариант. Ще се срещнем в апартамента ми.

— В неделя?

— Уилсън няма да почива през уикенда, Кен.

 

 

Едуард се озърна бавно. Тя усети как я обзема напрежение, докато чака присъдата му. Изпитваше огромна нужда от одобрението и подкрепата му. И от прошката му за всичко това.

Относно идването й в Англия бяха водили жестока и дълга битка. Сексът след кавгата бе също толкова разгорещен. Едуард не я остави да направи и две крачки, притисна я здраво, повдигна брадичката й и прикова устните й с целувка, ръцете му обхванаха дупето й през тънката материя на копринения й панталон и той започна да я гали отдолу, докато тя изпадна в див екстаз. Накара я да го чака, докато разкопчаваше мъчително бавно всяко копченце на копринената й блуза, докато свеждаше прошарената си глава към сутиена „Ла перла“, който с мъка побираше гърдите й, и галеше с дъха си зърната й, които набъбнаха толкова силно, че дантелата безмилостно се впиваше в тях. Лита направо не бе на себе си, когато той най-сетне остави дрехите й да се свлекат на земята в мека купчинка и проникна в нея. Тя изгаряше и пламтеше за него, кръвта пулсираше в слабините й и той го усещаше, галейки кожата й.

Но после, когато тласъците му станаха забързани и той се изпоти, а дишането му стана накъсано като нейното, Лита си отмъсти. Ръцете й се плъзнаха надолу, за да подразнят нежната му кожа, а ноктите й леко го одраскаха. Любеха се върху смачканите дрехи на пода, разпилени по скъпия персийски килим. Той изстена и Лита разбра, че го е победила. Заедно с удоволствието, усети и прилив на власт. Изви гъвкавото си пищно тяло и се намести върху него, пълните й гърди се залюляха пред очите му, яхна го, а тъмните й като оникс зърна, настръхнали от възбуда, сочеха право напред. Той се опитваше да запази самоконтрола си, докато тя го притисна в себе си, свивайки горещата си женственост около него.

Удоволствието, което бе започнало да я изпълва цялата, стана по-осезаемо и Лита усещаше как всеки прилив на екстаз се превръща в наситен с невероятно блаженство миг. Трябваше да прехапе устни, за да не се предаде. Погледна надолу към Едуард — бъдещия си съпруг. Да го вземат мътните дано! Наведе се напред, така че големите й гърди се отъркаха в побелелите косъмчета по гръдния му кош, лъскавата й коса галеше тялото му и той вдъхваше аромата й. Едната й ръка се протегна надолу, за да си поиграе още с него, а другата драскаше с нокти пламналата му кожа. Лита безмилостно продължаваше да се поклаща в подлудяващ ритъм, докато Едуард повече не успяваше да се сдържа и избухна в нея с дълбок стон. Тогава и тя се предаде и цялото й тяло се разтърси от оргазма, който изпита. После се отпусна върху него и го целуна страстно.

Това бе последния път, когато се бяха любили. Ненаситната му жажда за Лита после бе изместена от кипящия гняв, че тя наистина заминава.

— Само за шест месеца — бе обещала Лита. — Само колкото да се установят европейските ми офиси. Да намеря талантливи служители и нещата да потръгнат.

— Ще видим — безизразно бе отвърнал той.

Затова сега се чувстваше толкова щастлива, че Едуард се е съгласил да дойде да я види в Лондон. Беше пристигнала тук преди по-малко от две седмици и веднага бе открила мястото, едно истинско бижу — модернизирана стара къща над бивши конюшни, в Кенсингтън, с две спални и мъничка, застлана с камъни градина отзад. Лита я бе наела за шест месеца. Държеше да покаже на Едуард договора за наем, за да повярва в искрените й намерения, но той не прояви никакъв интерес. Сега бе тук, вън Великобритания, на поредната командировка за пазаруване. Този път търсеше да купи картини от някои от най-нашумелите художници — Джаксън Полък и Дейвид Хокни. Беше й позвънил от стаята си в „Риц“.

— Може да намина, за да видя как си се настанила.

Лита, току-що разопаковала багажа си, се бе опитала да прикрие вълнението в гласа си.

— Хайде идвай.

Упъти го как да стигне и изтича до любимия си индийски ресторант за готова храна, която сега държеше на плота във фурната. Шампанското се изстудяваше. И той бе тук.

— Интересно — каза най-сетне Едуард.

Лита се усмихна. От неговата уста това бе голям комплимент.

Погледна към нея. Прекрасната й усмивка огряваше цялото й лице. Господи, колко млада беше! Толкова млада и упорита. Затова бе сдържал импулса си да й предложи брак. Твърдоглавата Лита, целеустремена и дръзка.

Животът му бе в Америка. Не си представяше и нейният да не е там. Знаеше, че новата й страст ще премине само след няколко месеца. „Ню Уейв“ дори не бе достатъчно добре утвърдена в Америка, за да се мести тя тук.

— Доста добре изглежда, нали? Не исках някой да си помисли, че съм дошла в Англия и съм станала сноб.

Той се засмя.

— Никой не би си помислил такова нещо за теб.

Лита бе обзавела жилището си по последна мода. Напълно различно от скъпите килими със сложни шарки и махагоновите нощни шкафчета в неговия апартамент в Ню Йорк. Зад старомодната английска входна врата от дъб се простираше истинска фантазия в стил Джеймс Бонд. Интериорът приличаше на филмов декор. На пода лежаха дебели пухкави килими, в които кракът потъваше дълбоко, телевизорът се показваше на дървената си стойка, когато човек натиснеше копчето на дистанционното, имаше ниски шоколадовокафяви масички, големи гледала навсякъде, като това в банята бе обградено от електрически крушки. „Лицето й — помисли си той разсеяно — е достатъчно младо и красиво, че да си го позволи.“ На страничната масичка от тъмно стъкло бе струпала цял куп списания „Вог“, „Ел“, „Татлър“ и „Харпърс“. А в спалнята, освен огромно легло с метална рамка, се виждаше стъклена витрина, върху която бе елегантното й металическо куфарче с гримове. Мястото му хареса. Беше младежко и свежо и като се има предвид, че се намираха в сивия и подгизнал Лондон, бе изненадващо и шокиращо. Също като приятелката му.

Едуард се замисли за облекчението, което бяха изпитали някои от партньорите му, когато разбраха, че Лита заминава за Европа. Предпочитаха той да е свободен за светските прояви, свободен да флиртува с всички важни особи от висшето общество. Не че имаше нужда от това. Компанията вече бе достатъчно престижна, за да не се налага да флиртува с клиентите си.

— Ще излезем ли на вечеря? — попита той.

— Не. Ще останем тук. — Хвана го за ръка и го поведе към кухнята, в средата на която имаше кътче за хранене. Да, чудесно място за само момиче. — Обичаш ли индийска кухня?

— Харесвам я в Индия.

— Тук е почти същото. Повярвай ми, много ще ти хареса. — Тя отвори вратичката на фурната и се зае да сипва различни гозби от малките алуминиеви контейнери в порцелановите чинии, които впрочем бяха доста неподходящи за случая, „Ройъл Дултън“. — Пиле тика марсала, зеленчуци дал, агнешко басан паранда…

Ухаеше много вкусно.

— Ще опитам от всичко.

Лита извади от хладилника бутилката шампанско и я отвори. „Перие Жуе“, одобрително отбеляза Едуард. Съвсем не й личеше да страда особено тук. Тя напълни високите чаши, подаде му първата и после я чукна със своята като за тост.

— За какво пием? — попита Едуард.

— О, не знам. — Тя сви рамене. — За Англия. За живота. За всичко.

 

 

Според Лита след половин бутилка вино той най-сетне бе започнал да се отпуска или поне мъничко се бе успокоил. Отвориха и втората бутилка ледено шампанско и се сгушиха на мекия диван, тапициран със светла кожа, който се намираше срещу огромния екран на телевизора. В единия ъгъл на стаята имаше малък и добре зареден минибар, както и високи столове край барплота, но тази вечер едва ли щяха да го използват.

— Сигурна ли си? — тихо я попита той.

Лита леко го докосна с устни по шията:

— Да, скъпи. Трябва да ме разбереш. Искам „Ню Уейв“ да има глобално присъствие.

„Та те едва са се появили на сцената в Ню Йорк“, помисли си той, но премълча. Тази вечер тя изглеждаше прекрасно. Беше слънчева привечер през май, тъкмо на границата между пролетта и лятото, и в Лондон бе топло, а през прозорците струеше обилно ярка светлина, с розовите и червени оттенъци на залеза. Лита се възползваше от хубавото време. Носеше бяла, плътно прилепнала рокля от много тънка материя и с тънки презрамки. Дрехата предизвикателно обгръщаше големите й гърди, спускаше се по тънката й талия и после се разширяваше леко, но без да скрие стегнатото й закръглено дупе. Дължината й стигаше до средата на бедрата й, които, както той мислено отбеляза, бяха също толкова стегнати и коприненомеки, както последния път, когато ги бе галил. Роклята допълнително подчертаваше златистата й матова кожа, толкова изкусителна, че човек изпитваше желание да я свали от тялото й само за да провери дали то навсякъде е също толкова перфектно. Не му се искаше да разваля всичко, като изтърси нещо глупаво. Нито да мисли прекалено много за връзката им и какво прави тя в Лондон.

Когато Лита Моралес изглеждаше така, мозъкът му отказваше да работи нормално.

— Е, кой ще бъде първият ти клиент?

Тя стана и отиде до красива бяла етажерка. Едуард гледаше как мускулите на високото й стегнато дупе се свиват и разпускат под бялата рокля и усети слабините му да пулсират. По дяволите! Направо бе пристрастен към нея.

Лита извади изрезка от вестник и му я подаде. Той забеляза, че статията е прилежно изрязана и внимателно запазена, сякаш е банково извлечение. Твърдата й решимост личеше във всичко, с което се захващаше.

— Този човек. Джослин Уилсън.

— Той знае ли го? — меко попита Едуард с един от онези изблици на просветление, които толкова я объркваха.

— Ще разбере. — Тя изгълта шампанското от чашата си и се наведе към него, отърквайки настръхналите зърна на гърдите си в ризата му. Взе чашата от ръката му и го целуна, като плътните й, сочни устни плениха неговите, а езикът й палаво се гмуркаше в устата му. — Хайде идвай в леглото!

 

 

Офисите на Джослин Уилсън бяха разположени в една от многото красиви сгради на Сейнт Джеймс Стрийт, до площад „Пикадили“, близо до „Хачърдс“ и всички скъпи и отбрани магазини за ризи и обувки, където Едуард обичаше да пазарува. Навсякъде се носеше усещането за пари и власт. Трупано с години богатство. Не някакви си новобогаташи, които биха наели латиноамериканско момиче от Ню Йорк, едва прехвърлило двайсетте.

Лита бе минала оттук два пъти. Като проучване на терена. Познаването на клиента представляваше много съществена част от рекламния бизнес. В Търговския регистър пък се бе запознала с годишните отчети на „Ланкастър Холдингс“ и на „Уилсън Шипинг“. После бе позвънила в офиса на „Ню Уейв“ в Ню Йорк. Благодарение на връзките си Джанис успя да намери отзиви в английската преса и Лита прекара цял уикенд в четене на истории за Ребека, Рупърт и малката им семейна империя.

„Сигурно е страхотно да си роден със сребърна лъжичка в устата!“, горчиво си мислеше тя, докато прелистваше изцапаните с мастило страници. Лорд Ланкастър й се усмихваше от палубата на поредната яхта или облегнат на своя ролс-ройс… Ребека организираше бал в огромното си провинциално имение, на който присъстваха цял куп сноби с титли и кожени палта. Прочете и историите за раздялата им. Сякаш на някого му пукаше за глупавата им любовна връзка. Лита съжаляваше единствено, че Рупърт Ланкастър бе изчезнал. Според „Дейли Мейл“ той караше ски в Сейнт Мориц. Сигурно и там се опитваше да измъкне чрез измама пари от някоя богата европейка. Лита разполагаше с Ребека Ланкастър, която очевидно никога не е била принудена да работи и ден през живота си. Късче по късче тя сглоби картината на живота й. Родители аристократи, наследява имение и богатство още като бебе, израства в Америка. Лита познаваше такива като нея. Бостънски госпожици в Хамптънс, които никога е работеха и по цяло лято играеха тенис, с бели плетени пуловерчета и диамантени гривни на китките. Цялата почервеня от гняв, докато четеше за живота на почитаемата Ребека Ланкастър и си припомняше собственото си детство, когато бе чистила до припадък малкия апартамент на семейството си, защото това бе единственият начин да се пребори с хлебарките. И как бе започнала от нулата и с мъка си бе пробивала път в рекламния бизнес, чак до момента, в който бе основала собствената си малка фирма. Разбира се, госпожица Ланкастър не се бе сблъсквала нищо подобно. Тя бе получила наготово мястото на главен изпълнителен директор в конгломерата на татенцето си, а после бе оставила непрокопсаното си гадже с титла да съсипе компанията.

Лита не се заблуждаваше от няколкото добри отзива, излезли напоследък за „Ланкастър“. Този господин Стон, а не Беки, имаше заслуга за някои мерки по снижаване на разходите, но съдейки по предишните отчайващи публикации в британските вестници, всичко щеше да се окаже напразно. Джослин Уилсън никога досега не бе губил битка. И тя щеше да се погрижи да не изгуби и тази.

Споменът за това как Ребека бе стояла на горната площадка на стълбището и безстрастно бе наблюдавала, докато тя изливаше сърцето си пред Рупърт, я изгаряше като огън.

Е, беше чакала две години. Сега идваше време за разплата.

 

 

Отне й цяла седмица да си уреди среща с Уилсън. Това не я изненада. Този човек бе истински работохолик и всеки миг от деня му бе запълнен от делови ангажименти. Освен това обичаше да възлага много голяма част от работата си на своите заместници. Но Лита нямаше да рискува да й откаже някакъв безименен чиновник в костюм. Щеше да направи предложението си лично пред Уилсън.

Най-сетне той се съгласи да й отдели десет минути в четири и четиридесет в петък следобед. Лита избра строг тъмнозелен костюм с пола, стигаща точно до коляното, чифт официални обувки на нисък ток и чорапогащник от „Уолдорф“. Сложи съвсем лек и свеж грим, пристегна косата си на френска плитка, опитвайки да изглежда малко по-възрастна, и добави чифт семпли перлени обици. Искаше Джослин Уилсън да види в нея сродна душа. Вярно, сега той бе от висшата класа — като Ланкастърови, но произхождаше от бедно семейство. Баща му бил окаян комарджия и се налагало майка му да прекарва дълги часове в изнурителна работа, за да издържа семейството, включително и зад щанда в магазин. Сега тя самата пазаруваше в „Хародс“. Уилсън бе пропуснал ходенето в университет, за да започне да печели пари. И бе много добър в това.

Лита му се възхищаваше. Не бе позволил на рецесията и разтърсваната от индустриални стачки британска икономика да го забави. Знаеше, че той не работи с много жени в бизнеса, но предпочиташе да вярва, че е човек без предразсъдъци.

Всичко зависеше от това дали ще го убеди, че тя може да му спечели много пари.

Беше се подготвила най-старателно. Имаше цял куфар с изрезки, предишни кампании в Ню Йорк и оценки. Предварително бе планирала всеки детайл от срещата, включително и какъв парфюм ще използва. Сега седеше върху махагонов стол в офиса му, а сърцето й биеше като полудяло.

Прехвърлилата петдесетте секретарка на Уилсън с шотландски акцент, строго официална и представителна в карирания си костюм, дойде при нея. Гласът й звучеше сериозно като на библиотекарка:

— Госпожице Моралес, господин Уилсън ви очаква.

Времето бе дошло.