Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездите на Митра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
silvyy (2009)
Корекция
Ludetinata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Пленена звезда

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-102-X

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Бе я оставил сама. Сега тя трябваше да се заеме с въпроса за доверието. Трябваше ли да му вярва, че ще излезе, ще вземе храна и ще се върне? Той не й вярваше, че ще го чака, помисли Емджей и потропа с белезници.

И трябваше да признае, че добре я бе преценил. Щеше да излети от вратата като куршум. Не защото се страхуваше от него. Бе взела предвид всички факти, всички инстинкти и вече не мислеше, че би я наранил. Иначе досега щеше да го е сторил.

Видя го как се справи с горилата, която разби вратата й. Наистина, много се потруди, ала се справи с бързина, сила и възхитителна злоба.

Не й се искаше да си го признае, но знаеше, че се бе сдържал, когато се бореше с нея. Не че това го извиняваше задето я върза и я хвърли в някаква евтина мотелска стая, ала ако трябваше да бъде честна, по време на краткото им спречкване можеше сериозно да я нарани, ако бе искал.

А всичко, което всъщност нарани, бе гордостта й.

Имаше и ум в главата — което я изненадваше. Това вероятно бе заради грешката да съди по първото впечатление от външния му вид. Но в допълнение към уличната хитрост, която би очаквала от подобен тип хора, Джек Дакота изглежда имаше и интелект. При това добър.

И тя не вярваше, че бе чел в чакалнята на зъболекарския кабинет. Човек не чете за древни религии, докато чака да му почистят зъбите. Значи трябваше да приеме, че в него имаше нещо повече, отколкото първоначално бе предполагала. Сега просто трябваше да реши дали това бе предимство, или недостатък.

След като вече се бе поуспокоила, бе сигурна, че няма да й се нахвърли и сексуално. Можеше да се обзаложи, че онази малка случка го бе разтърсила не по-малко, отколкото нея. Това, Емджей бе сигурна, бе погрешна стъпка от негова страна. Сплаши жената, използвай въздействието на тестостерона, и тя ще ти каже всичко, което искаш да знаеш.

Не проработи. Всичко, което стана, бе, че напрегна и двамата.

По дяволите, този мъж умееше да се целува. Ала се отклоняваше от темата, напомни си Емджей и се намръщи към тъпия филм, който той бе оставил да гърми от телевизора.

Не, тя не се страхуваше от него, но се страхуваше от ситуацията. Което означаваше, че не иска да седи тук, без да прави нищо. Емджей бе човек на действието. Нямаше значение дали действието бе разумно, или не. Важното бе да прави нещо.

Застана на колене и се вгледа в белезниците. Завъртя китката си напред и назад, сякаш бе цирков артист, подготвящ се за последния си номер.

Опита металните пречки на таблата и откри, че бяха ужасяващо здрави.

Вече не правят евтините мотели както на времето, помисли с въздишка. И й се прииска да имаше фиба, пила за нокти, чук. Всичко, което намери в лепкавото чекмедже на нощното шкафче, бе опърпан телефонен указател и изсъхнала захарна пръчка.

Джек взе чантата й със себе си и макар да знаеше, че в нея не би намерила нито фиба, нито пила за нокти, нито чук, все пак не й бе приятно, че я няма.

Можеше, разбира се, да вика. Можеше да се разкрещи и да понесе унижението, ако някой наистина обърнеше внимание на виковете й.

А това нямаше да я измъкне от белезниците, освен ако този някой повикаше ключар. Или полиция.

Пое дълбоко въздух, търсейки правилния изход. Бе се поболяла от притеснения за Бейли и Грейс, отчаяно й се искаше да се увери, че и двете са добре.

Ако наистина отидеше в полицията, какви неприятности щеше да донесе това на Бейли? Тя, формално погледнато, се бе оказала притежател на цяло състояние. Щяха ли властите да проявят разбиране, или щяха да хвърлят Бейли в затвора?

Такъв риск Емджей не можеше да поеме. Не още. Не докато виждаше макар и малка възможност да избегне неприятностите. А за да го направи, трябваше да знае срещу какво, по дяволите, се бе изправила.

Което означаваше да се измъкне от тази стая. Когато Джек отключи вратата, вече мислеше да започне да гризе със зъби пречките на леглото. Той й хвърли една бърза усмивка, с която й показа, че й чете мислите.

— Миличка, върнах се.

— Много си смешен, Дакота. Всичко ме боли.

— Хубава гледка си, както си прикована към това легло. — Той остави двата плика. — Някой по-долен мъж би си представял доста неприлични неща.

Бе неин ред да се усмихне злорадо.

— Ти вече си ги представи. И вероятно ще ти остане белег на долната устна.

— Да. — Той предпазливо я докосна. Още го болеше. — Бих казал, че си го заслужих. Ала ти отначало не се дърпаше.

Това също болеше. Истината често боли.

— Мисли си го, Джек. — Само дето не го измърка. — Сигурна съм, че самочувствие като твоето от време на време трябва да бъде залъгвано.

— Сладурче, аз мога да различа залъгване от целувка. Обаче сега имаме по-важна работа, отколкото да обсъждаме колко ме харесваш. — Доволен от последното си остроумие, той бръкна в единия от пликовете. — Бургери.

Ароматът я удари като юмрук право в празния стомах.

— Значи ще се крием тук като избягали затворници… — Тя подрънка с белезниците, за да подчертае думите си. — И ще ядем мазна храна?

— Точно така. — Джек й подаде един бургер и извади кутийка пържени картофи, предназначени да задръстят артериите и да повдигнат настроението. — Мисля по-добре, когато ям. — Общително се изтегна до нея, опря гръб на таблата, протегна крака и остави храната в скута си. — Имаме сериозен проблем.

— Ако ние и двамата имаме сериозен проблем, защо аз съм единствената в белезници?

Харесваше му саркастичната нотка в гласа й и се чудеше какво му става.

— Защото ти би направила някоя глупост, ако не бях взел мерки. Грижа се за своето вложение. — Размаха остатъка от бургера си. — А това си ти, сладурче.

— Аз мога сама да се грижа за себе си. И щом съм те наела, ти трябва да изпълняваш моите заповеди. Първата заповед е да отключиш тези проклети неща.

— Ще стигнем и дотам, след като определим основните правила. — Той отвори пликчето със сол и поръси картофите. — Мислех за това.

— Добре тогава. — Емджей захапа яростно прегарялото кюфте между двете парчета леко изсъхнал хляб. — За какво ли се тревожа? Ти си мислил.

— Много си саркастична. Но това в теб ми харесва. — Подаде й една миниатюрна хартиена салфетка. — Имаш кетчуп на брадичката. И така, някой притиска Ралф, дотолкова, че Ралф да фалшифицира официалните документи, да ме прати за зелен хайвер и да ми създаде неприятности. Не би го направил за пари… Не че Ралф не обича парите. Ала за някой и друг долар не би си рискувал разрешителното, нито би рискувал аз да го подгоня. Значи си е спасявал кожата.

— А след като Ралф, без съмнение, е един от стълбовете на обществото, това скъсява списъка?

— Това значи, че е бил някой със замах, някой, който не се страхува, че старият Ралф ще ме ядоса или ще отиде в полицията. Някой, който е искал ти да бъдеш отстранена. Кой знае къде е диамантът?

— Никой, освен човека, който ми го изпрати. — Тя се намръщи към бургера си. — И може би още един човек.

— Ако повече от един човек знае една тайна, тя вече не е тайна. Откъде е взел диаманта твоят приятел, Емджей? Продължаваш да увърташ.

— Ще ти кажа, след като го изясня с приятеля си. Трябва да се обадя по телефона.

— Никакви обаждания.

— Ти се обади на Ралф — напомни му тя.

— Рискувах, а и в момента се движехме. Ти няма да се обаждаш на никой, преди да разбера какво става. Диамантът ти е бил изпратен вчера. Подгонили са първо теб.

— Това означава, че са подгонили моя приятел. — Стомахът й се преобърна. — Джек, моля те. Трябва да се обадя. Трябва да разбера.

Чувствата, задавящи гласа й, едновременно го разчувстваха и подразниха. Вгледа се в очите й.

— Колко означава той за теб?

Емджей понечи да го поправи, после поклати глава:

— Означава всичко. Никой на света не означава повече за мен.

— Късметлия.

Това не бе отговорът, който тя искаше или очакваше. Вкопчи се в ризата му:

— Какво, по дяволите, ти става? Някой се опита да ни убие. Как можем просто да седим тук?

— Точно затова седим тук. Оставяме ги за малко да гонят вятъра. Приятелят ти засега се оправя сам. И след като не мога да си те представя да си паднеш по някой, който не може да се грижи за себе си, той сигурно е добре.

— Ти нищо не разбираш. — Емджей се облегна назад и прокара пръсти през косата си. — Господи, каква каша. В момента би трябвало да се подготвям да отида на работа, а вместо това съм вързана тук с теб. Тази вечер трябва да съм на бара.

— Ти работиш на бара? — вдигна вежди Джек. — Мислех, че си собственик на заведението.

— Точно така, аз съм собственик на заведението. — В гласа й се прокрадна нотка на гордост. — Обичам да работя на бара. Някакъв проблем ли имаш с това?

— Не. — Тъй като темата я разсейваше, той я продължи: — Бива ли те?

— Никой не се оплаква.

— Как попадна в този бизнес? — Тя го изгледа втренчено и Джек сви рамене: — Хайде, един малък разговор, докато вечеряме, няма да ни навреди. Трябва да убием време.

Това не бе всичко, което Емджей искаше да убие, но останалото трябваше да почака.

— Аз съм четвърто поколение собственик на заведение. Прадядо ми е имал странноприемница в Дъблин. Дядо ми емигрирал в Ню Йорк и работел на бара в собственото си заведение. Баща ми продължил традицията, когато се пренесъл във Флорида. Аз всъщност съм израснала зад бара.

— В коя част на Ню Йорк?

— Уестсайд, на ъгъла на Седемдесет и девета улица и „Колумб“.

— „О’Лиъри“ — усмихна се Джек мечтателно. — Много тъмно дърво и много месинг. Жива ирландска музика в събота вечер. И имат най-хубавата бира „Гинес“ от тази страна на Атлантика.

Тя отново го погледна, неволно заинтригувана.

— Ти си бил там?

— Доста халби съм обърнал в „О’Лиъри“. Трябва да е било преди десетина години. — Тогава бе в колежа, спомни си Джек. Бореше се с курсовете по право и литература и се опитваше да разбере кой, по дяволите, бе самият той. — Преди три години бях там, следях нередовен длъжник. Отбих се. Нищо не се беше променило, дори драскотините по стария чамов бар.

Това я разчувства. Нищо не можеше да направи със себе си.

— В „О’Лиъри“ нищо не се променя.

— Мога да се закълна, че същите двама мъже седяха на същите високи столове в края на бара, пушеха пури, четяха вестници за конни състезания и пиеха ирландско уиски.

— Калахан и О’Нийл — усмихна се Емджей. — Те ще си умрат на тези столове.

— И баща ти, Пат О’Лиъри. Кучият му син. — Джек затвори очи, унесен в спомени. — Широко ирландско лице, къдрава червена коса и гръмовен глас.

— Да, това е старецът — промълви тя, още по-разчувствана.

— Знаеш ли, когато отново отидох там, а бях ходил за последен път преди поне шест години, баща ти ми се усмихна. Как си тази вечер, колежанино, попита ме той и започна да ми налива бира.

— Ти си учил в колеж?

Ленивото му удоволствие забележимо угасна. Джек отвори едното си око.

— Какво от това?

— Ами, не ми приличаш на човек, който е учил в колеж — сви рамене Емджей и отново се зае с бургера си. — Аз самата имам много хубава бира „Гинес“. В момента бих пийнала една.

— Аз също. Може би по-късно. Та този твой приятел, откога го познаваш?

— Откакто ние самите учехме в колежа. Няма никой друг, на когото да вярвам повече, ако за това питаш.

— Може би трябва да се замислиш — отбеляза той и очите й пламнаха. — Трите Звезди са голямо изкушение за когото и да било. Може би и той се е изкушил, може би това го е побъркало.

— Не, не е така, ала мисля, че някой друг може да се е побъркал, а моят приятел е разбрал за това и… — Тя стисна устни. — Ако ти искаше да запазиш тези диаманти, да си сигурен, че няма да бъдат откраднати, няма да попаднат едновременно не където трябва, какво щеше да направиш?

— Не е въпросът какво бих направил аз, а какво би направил той.

— Би ги разделил — заяви Емджей. — Би ги предал на хора, на които вярваш безусловно. Хора, които биха умрели за теб, защото ти би сторил същото за тях. Безусловно.

— Абсолютно доверие, абсолютна вярност? — Джек смачка на топка салфетката си и я хвърли в кошчето. — Не го вярвам.

— В такъв случай съжалявам за теб — прошепна тя. — Защото не го вярваш. Но това просто го има. Нямаш ли никой, който би умрял за теб, Джек?

— Не. И няма никой, за когото аз бих умрял. — За пръв път през живота му стана неприятно, че го осъзна. Той се отдръпна и затвори очи. — Ще подремна.

— Какво ще направиш?

— Ще подремна. Би било разумно и ти да направиш същото.

— Как можеш да спиш в такъв момент?

— Защото съм уморен — обясни Джек сприхаво. — И защото не мисля, че ще мога да спя кой знае колко, когато всичко започне. Имаме два часа преди залез-слънце.

— А какво ще се случи по залез-слънце?

— Ще стане тъмно — отвърна той и заспа. Емджей не можеше да повярва. Този човек се бе изключил като машина, сякаш хипнотизатор му бе щракнал с пръсти. Сякаш… Намръщи се, търсейки още аналогии. Поне не хъркаше.

Е, това бе просто прекрасно. Направо страхотно. И какво трябваше да прави тя, докато Джек си подремваше?

Емджей захапа последния пържен картоф, вторачи се сърдито в телевизионния екран, където гигантският гущер в момента се бе изправил пред собствения си ужасен край. Кабелният канал обещаваше през почивните дни още филми за чудовища и герои. Божичко!

Тя лежеше в тъмната стая и обмисляше какви възможности има. И докато мислеше, заспа.

А докато спеше, сънуваше чудовища и герои, и един син диамант, който пулсираше като живо сърце.

Джек се събуди, обвит от женска плът. Първо я подуши, дъх, само мъничко прекалено остър, на лимонов сапун. Чист, свеж и прост.

Чу я — бавното й, равномерно, спокойно дишане. Почувства тихата интимност на споделения сън. Кръвта му закипя, преди да я бе усетил.

Дълги, гъвкави крайници. Цял метър добре оформено бедро бе прехвърлено върху крака му. Една равномерно загоряла ръка, с кожа, гладка като прясна сметана, лежеше на гърдите му. Главата й бе уютно наместена върху рамото му.

Емджей обичаше да се гуши, помисли той и се усмихна. Кой би помислил? Преди да бе успял да се спре, вдигна ръка и леко я погали по разрошената коса. Ярка коприна, доста контрастираща на тази ъгловата твърдост.

Тя със сигурност имаше стил. Стил, който му харесваше, реши Джек и се зачуди какво ли би станало, ако някоя вечер просто бе влязъл в нейното заведение и бе започнал да я сваля.

Щеше да го изрита по задника, помисли той и се усмихна. Каква жена!

Лошо, много лошо, че нямаше време да опита. Защото наистина му се искаше още веднъж да я вкуси.

И понеже му се искаше, се измъкна изпод нея, стана и се разкърши. Емджей се размърда, опитвайки се да се намести удобно, обърна се по гръб и пъхна свободната си ръка под главата.

Неспокойното животно в него изръмжа.

Джек го обузда и си напомни, че понякога е възпитан мъж. Възпитаните мъже не се нахвърлят върху спящи жени.

Ала биха могли да си го представят.

Тъй като би било по-безопасно да си го представя от разстояние, той отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода и обмисли следващия си ход.

В съня си Емджей държеше в ръката си диамант и му се чудеше, а между листата на дърветата танцуваше слънчева светлина. Вместо да проникват през камъка, лъчите отскачаха от него, като създаваха блестящ водовъртеж от красота, който щипеше очите и изгаряше душата.

Тя трябваше да го държи, ако не и да го пази. Отговорите бяха там, скрити вътре, стига да знаеше как да погледне.

Отнякъде дойде един ръмжащ звяр, свиреп и див. Емджей се обърна към него, вместо да избяга, стиснала диаманта в едната си ръка, другата вдигната в самоотбрана.

Нещо се размърда коварно в храстите, скрито, чакащо, търсещо. Дебнещо.

После се появи той, яхнал голям черен кон. На пояса му висеше сребърен меч. Сивите му очи бяха твърди като гранит и не по-малко опасни от който и да било звяр, който някога е ходил по земята. Той й протегна ръка с предизвикателна усмивка.

Отпред опасност. Отзад опасност. Тя пристъпи напред, хвана ръката му и го остави да я изтегли върху блестящия черен кон. Конят се понесе и изцвили. Препускаха бясно. Кръвта биеше в главата й, но не от страх, а от въодушевление.

Събуди се разгорещена и с бумтящо сърце. Бе в една мрачна претрупана мотелска стая, а Джек я бе хванал за рамото и грубо я разтърсваше.

— Какво? Какво?

— Спането свърши. — Помисли си дали да не я целуне за добро утро и да рискува да получи един юмрук в лицето. Ала щеше да е прекалено разсейващо.

— Трябва да вървим.

— Къде? — Емджей се мъчеше да се отърси от съня.

— На гости на един приятел. — Откопча белезниците й от таблата на леглото и я закопча за собствената си китка.

— Ти имаш приятел?

— А, тя вече се е събудила. — Той я измъкна навън в мъгливото утро, което все още пулсираше от жега. — Влизай бързо. — Отвори вратата на колата откъм страната на шофьора.

Емджей бе още достатъчно замаяна, за да се подчини без въпроси. Но докато Джек запали, вече се бе свестила.

— Виж какво, Джек, тези белезници трябва да ги махнеш.

— Не знам, май ми харесват така. Не си ли гледала филма с Тони Къртис и Сидни Поатие? Голяма работа.

— Ние не сме избягали престъпници, които гонят влак. Ако ще имаме делови отношения, трябва да си имаме някакво доверие.

— Сладурче, ти ми вярваш не повече, отколкото аз на теб. — Изкара колата от изровения паркинг, без да нарушава ограниченията за скоростта. — Приеми го по този начин. — Вдигна ръка и тя трепна. — И двамата сме в една и съща лодка. А аз можех просто да те оставя там.

Емджей забарабани с пръсти по коляното си.

— Защо не ме остави?

— Мина ми през ума — призна Джек. — Бих се движил по-бързо без теб. Ала предпочитам да те държа под око. А ако нещата тръгнат на зле и не мога да се върна, никак не бих искал ти да обясняваш защо си прикована към леглото в този мотел.

— Много мило от твоя страна.

— И аз така си помислих. Макар да е твоя вината, че вървя на сляпо. Би било по-лесно, ако беше запълнила празнините.

— Приеми го като предизвикателство.

— О, приемам го. И цялата ситуация, и теб. — Хвърли й един поглед. — Какво толкова има в този мъж, Емджей? В този твой „приятел“, за когото би рискувала толкова много?

Тя погледна през прозореца и се замисли за Бейли. После изхвърли мисълта от главата си. Тревогите за Бейли само връщаха страха, а страхът замъгляваше съзнанието й и й пречеше да мисли.

— Ти не би разбрал какво значи любов, нали, Джек? — Гласът й бе тих, без обичайната заядлива нотка, и очите й бавно обходиха лицето му. — Такава, която не задава въпроси, не иска услуги и няма граници.

— Не. — Сред празнотата, която думите й създадоха, в него се надигна завист. — Дори бих казал, че ако не задаваш въпроси и нямаш граници, значи си глупак.

— А ти не си глупак.

— При дадените обстоятелства би трябвало да си благодарна, че не съм. Аз ще те измъкна оттук, Емджей. И после ти ще ми дължиш петдесет хиляди.

— Ти си имаш приоритети — изсумтя тя.

— Да, парите изглаждат доста неравности по пътя. И ти казвам, че преди да ми платиш, ние отново ще стигнем до леглото. Само че този път няма да е, за да подремнем.

Емджей се извъртя към него, без да обръща внимание на обзелото я вълнение.

— Дакота, единственият начин отново да се отъркалям с теб е ако отново ме оковеш.

Той се усмихна — бавно, нагло, дяволски симпатично.

— Е, това би било интересно, нали?

За да спести време, зави по магистралата и пое на север. И си обеща, че не само ще я вкара в леглото си, но и когато го стори, тя няма да мисли за никой друг мъж.

— Във Вашингтон ли се връщаш?

— Да. Имаме малко работа там. — Лицето му, осветявано от фаровете на насрещните коли, бе мрачно.

Тръгна по обиколен път, въртя, минава на няколко пъти край своята цел, докато се увери, че в никоя от паркираните на пряката коли няма никой.

Имаше и движение на пешеходци. Прецени го при второто си преминаване. Тук се правеха сделки, а това занимание държеше хората в движение.

— Хубав квартал — отбеляза Емджей, като видя как един пиян излиза със залитане от магазин за алкохол, стиснал кафяв книжен плик. — Направо прекрасен. Ти ли живееш тук?

— Ралф. Ние сме само на две преки от съда. — Джек мина покрай една проститутка, която се бе отдалечила от обичайните места за разходки, и спря зад ъгъла. — На него мястото му харесва.

Това бе квартал, тя знаеше, който и най-безстрашните шофьори на таксита предпочитаха да избягват. Квартал, в който животът често струваше по-малко от храчката на тротоара, а онези, които ценяха своя живот, здраво заключваха вратите си много преди залез-слънце и чакаха утрото.

Тук драсканиците по порутените сгради не бяха форма на изкуство, а заплахи.

Емджей чу как някой изпсува злобно, после се разнесе трясък от счупено стъкло.

— Твоят приятел Ралф е човек с вкус и финес.

— Бивш приятел. — Джек я хвана за ръката и я издърпа да излезе през неговата врата.

— Ти ли си това, Дакота? Ти ли си? — От сенките на един вход се измъкна човек. Очите му бяха червени и плашливи като на бито куче. Той изтри уста с опакото на ръката си и се потътри към тях. Бе с износени обувки и с палто, с което сигурно се топеше в лятната жега.

— Да, Фреди. Как върви?

— Било е и по-добре. Било е и по-добре, Джек, знаеш ли? — Очите му минаха през Емджей. — Било е и по-добре — повтори отново.

— Да, знам. — Джек бръкна в предния си джоб и извади банкнотите, които вече бе сложил там. — Няма да ти дойде зле нещо топло за ядене.

— Нещо топло за ядене. — Фреди се вторачи в банкнотите и облиза устни. — Хич няма да ми дойде зле нещо топло за ядене.

— Виждал ли си Ралф?

— Не съм. — Той протегна треперещите си пръсти към банкнотите, сграбчи ги и премигна, когато Джек не ги пусна. — Не съм — повтори. — Сигурно е затворил рано. Нали е празник, Четвърти юли. Проклетите хлапета вече залагат фишеците. Да не може човек да разбере дали не се стреля. Проклети хлапета.

— Кога за последен път си виждал Ралф?

— Не знам. Вчера? — Погледна към Джек за одобрение. — Май вчера. Мотая се тук, ама не съм го виждал. И у тях е заключено.

— Виждал ли си някой, който не е тукашен?

— Нея. — Фреди посочи към Емджей и се усмихна. — Тя не е тукашна.

— Освен нея.

— Тц. Никой. — В гласа му се появиха хленчещи нотки. — Вярно съм бил по-добре, Джек, нали знаеш.

— Да. — Без да си прави труда да въздъхне, Джек пусна банкнотите. — Изчезвай, Фреди.

— Да, добре. — Фреди се забърза по улицата и изчезна зад ъгъла.

— Той няма да си купи храна — измърмори Емджей. — Нали знаеш какво ще си купи?

— Не можеш да спасиш целия свят. Понякога не можеш да спасиш и една малка част от него. Ала може би тази вечер няма да ограби никого, нито ще го застрелят, докато се опитва да го направи. — Джек сви рамене: — Той е мъртъв, откак за пръв път е посегнал към спринцовката. С нищо не мога да му помогна.

— Защо тогава ти е толкова криво? — Джек я погледна и тя вдигна вежди. — Изписано е на лицето ти, Дакота.

— Някога имаше семейство — бе всичко, което й каза той вместо отговор. — Да вървим. — Поведе я по улицата, после зави край една сграда. За нейна изненада отключи белезниците й. — Не си толкова луда, че да избягаш в такъв квартал. — Усмихна й се. — Освен това твоят камък е заключен в багажника на колата ми.

— На такава улица ще имаш късмет, ако колата ти е още там, когато се върнеш.

— Те познават моята кола. Никой няма да я пипне. — После се обърна, по-скоро се извъртя рязко, и я накара да подскочи, когато нанесе два бесни ритника на една мръсносива врата.

Дървото се сцепи, на третия път поддаде и Емджей стисна одобрително устни.

— Добре се справяш.

— Благодаря. А ако Ралф не е надхитрял и не си е сменил кода, вече сме вътре. — Той влезе, огледа кутията на алармената инсталация до счупената врата и бързо набра номера.

— Откъде му знаеш кода?

— Старая се да знам най-различни неща. — Със сила, от която тя не можеше да не се възхити, Джек вдигна счупената врата и я сложи обратно на мястото й. — Ралф е трябвало да си вземе метална врата. Тази е прекалено евтина.

Запали лампата и огледа миниатюрния коридор, затрупан с кашони и миришещ на мухъл. Емджей видя как притича мишка.

— Очарователно. Засега съм много впечатлена от колегите ти, Дакота. Да не би секретарката му да си е взела една година отпуск?

— Ралф няма и секретарка. Той не обича да пилее пари. Кабинетът му е насам.

— Търпение нямам. — Тя тръгна след него, като гледаше в краката си, опасявайки се от гризачи и всичко друго с повече от два крака. — На това му викат среднощен взлом, нали?

— Полицаите за всяко нещо си имат име. — Джек спря с ръка на дръжката на вратата и погледна през рамо. — Ако си искала някой, който ще почука възпитано на входната врата, нямаше да си с мен.

Емджей разклати висящите от ръката й белезници.

— Това забрави ли го?

Той само поклати глава и повтори:

— Нямаше да си с мен.

Отвори вратата.

Тя рязко пое дъх, но това бе единственият звук, който издаде. По-късно Джек щеше да си го спомни и да оцени куража и самообладанието й.

Лампата от антрето осветяваше кабинета с размери на килер. По двете стени имаше сиви шкафове, очукани и олющени. Подът бе покрит с изсипаните от отворените чекмеджета хартии, които шумоляха на бюрото под струята на включения вентилатор. Навсякъде кръв.

От миризмата започна да й се повдига, ала Емджей стисна зъби и мъчително преглътна. Когато проговори, гласът и бе достатъчно стабилен:

— Това ли трябва да е Ралф?