Зейн Грей
Легионът край границата (4)

Глава 4

Джоана Рандъл продължаваше да язди напред и все напред — безспирно; преминаха каньона и навлязоха в друг. Но през всичкото това време тя старателно избягваше да даде възможност на Келс да погледне в нейните очи — до момента, когато в нея изчезна всякаква следа от съмнение, че погледът й може да я предаде, да разкрие пред разбойника силата и смелостта на нейния дух и тайната на решението й.

Настъпи момент, когато пътят стана толкова див и стръмен, че Джоана бе принудена да посвети вниманието си изключително върху коня, за да обезпечи своята безопасност. Келс се изкачваше по един извънредно стръмен склон, който се състоеше само от скалисти блокове, и девойката понякога се виждаше заставена да върви подире му пеша. Тази камениста пустиня се простираше много мили. Вълци и лисици се показваха иззад скалите и скритом наблюдаваха странните същества, каквито не бяха виждали досега. Наоколо се извисяваха в небесата тъмни планински върхове.

Следобедът беше вече към края си, когато Келс започна да слиза от другата страна на възвишението. Той яздеше зигзагообразно върху склонове, разронени от пороите и шибани от силните ветрове, върху площадки, обрасли с шубраци — надолу и все надолу, към дъното на каньоните.

Един самотен връх, облян в червеникавото сияние на залязващото слънце, се открояваше ясно всред синевата на небето, когато Келс най-после дръпна юздата на коня си, за да спре окончателно. С това се сложи край на най-продължителната езда, която Джоана бе извършвала през живота си в течение само на един ден. Тя бе изминала множество мили нагоре в катерене по височините, в спускане надолу по склоновете и накрая бе проникнала в дълбоките пазви на планината по криви, непристъпни и незнайни пътища.

Джоана нямаше никакво понятие къде може да се намира. Не беше в състояние да се ориентира. Чувствуваше се съвършено загубено, откъсната от хората, завлечена накрай света. Но все пак Джоана се бе озовала в най-дивата и най-живописната местност, каквато е виждала някога през живота си. От това място започваше един тесен каньон с ниски стени и разкошна растителност: висока сочна трева, диви рози, върби, борики и балсамови храсталаци. Между дърветата стояха сърни с дълги наперени уши — неподвижни, любопитни, питомни като домашни животни. Подвижни ивици се образуваха по високата трева и издаваха пътя на по-дребни животни, които бягаха да се спасят от непознатите им същества.

Изведнъж Джоана съгледа нещо, което не очакваше да види в този див кът: една малка дървена колиба с открита предна страна, построена под грамадно балсамово дърво, чиято корона стигаше до самия връх на скалистата стена. Тази колиба не изглеждаше строена много отдавна, защото някои от гредите бяха запазили свежия си жълт цвят. Обаче тя по нищо не приличаше на колибите на златотърсачите и ловците, чиито жилища девойката бе виждала през време на излетите с чичо си.

Джоана обгърна всички тези подробности от околната обстановка само с един бърз поглед. Келс слезе от коня и се приближи до нея. Тя погледна към него свободно, без смущение, но избягна да срещне очите му.

— Уморена съм извънредно много — каза Джоана спокойно. — До такава степен, че не намирам сили да сляза от коня си.

— Петдесет мили през скали и трънаци, през височини и каньони, ту нагоре, ту надолу! И без да проявите никакви капризи! — рече Келс с искрено удивление. — Вие сте наистина храбро момиче!

— Къде се намираме?

— Това е Загубеният каньон. Само малцина хора на света знаят за неговото съществуване. И тези малцина… са мои привърженици. Имам намерение да ви подслоня на това място.

— Докога?

Джоана почувствува пламъка в неговия поглед.

— До… докато… докато получа откупа, който ми се пада — отговори той бавно и колебливо.

— Каква сума ще искате?

— Сега вие струвате сто хиляди в злато… Може би… по-късно ще ви освободя срещу по-малка сума.

Изострената чувствителност на Джоана схвана в миг тайнствения, едва прикрит смисъл на неговите думи. Погледите на разбойника зашариха по снагата й.

— О, клетият ми чичо! Никога няма да намери толкова много пари.

— Сигурно ще ги намери — отвърна Келс грубо.

След това той помогна на младото момиче да слезе от седлото. Тялото на Джоана се беше вцепенило и тя се отпусна безпомощно в прегръдките на разбойника. Келс я пое нежно и внимателно, като джентълмен, и така Джоана превъзмогна първия критичен момент от бойното си кръщение. Тя виждаше, че нейните предчувствия не бяха я измамили. Келс може да е бил по-рано най-пропадналият от всички престъпници; вероятно и сега не е по-добър. Но присъствието на едно момиче като нея, колкото и това момиче да събужда низките му страсти, не можеше да не съживи у разбойника спомени за едно време, когато е живял между честните хора и сам е имал възпитание и навици на почтен човек. Той изглеждаше джентълмен дори и по произход. Поведението му в този момент, също като вулгарната постъпка на похотливия Бил, бе съвършено несъзнателно и се изплъзваше от контрола на неговия ум. Тъкмо това заглъхнало чувство, това слабо и чупливо звено от веригата на живота му, което свързваше разбойника с неговото минало като честен човек, изпълваше девойката с неизмеримо упование, като същевременно й сочеше основата и рамките на трудната роля, която се готвеше да играе спрямо Келс.

— Вие сте истински рицар-разбойник — рече Джоана и се усмихна.

Изглежда, Келс не чу нейните думи или не им обърна внимание; погледът му продължаваше да я измерва от глава до пети; след това се доближи плътно към нея, може би от желание да сравни нейния ръст със своя.

— Не предполагах, че сте толкова висока; стигате над раменете ми.

— Да, много съм слаба.

— Слаба! Това не е вярно! Имате великолепна фигура — снажна, гъвкава, силна. Много приличате на една ездачка, също така младо момиче, която познавах някога… Вие сте наистина красиво създание. Нима това не ви е известно?

— Не съм напълно сигурна. Моите приятели не смеят да ме ласкаят. Но по всичко изглежда, че ще бъда принудена да слушам от вас подобни неща. Не съм очаквала обаче, че ще чуя комплименти от Джек Келс — един от водачите на легиона край границата.

— Легионът край границата? Къде сте чувала това название?

— Не съм го чувала. Сама го измислих… Названието е мое изобретение.

— А, значи така!… Аз ще използувам вашето изобретение… А как се наричате вие… малкото ви име? Чух Робъртс да го произнася.

Сърцето на девойката се смрази, но тя дори не мигна.

— Наричам се Джоана.

— Джоана!

Келс сложи своите тежки и брутални ръце върху раменете на девойката и обърна последната с лице към себе си.

Джоана отново почувствува неговия поглед — странен, наподобяващ отражение на слънчеви лъчи върху ледена повърхнина. В този момент й се налагаше да погледне бандита право в очите. И това беше нейното най-тежко изпитание. Тя се бе подготвяла за този миг цели часове, събирала бе сили и напрягала чувства и нерви до скъсване. Джоана отправи бърза молитва към Бога и смело се взря в очите на Келс. Два прозореца към черен ад! Девойката гледаше втренчено в тази гола бездна, в тази мрачна, оскотена душа. Нейният поглед изразяваше само боязън и свенливост; в него се четеше онази невинност на малко момиче, което още няма представа за същността на отношенията между мъжете и жените.

— Джоана! Знаете ли защо ви доведох тук?

— Да, разбира се; нали ми казахте причината — отговори тя с твърд и сигурен глас. — Искате да получите откуп за мене… Но ме е страх, че ще се видите принуден да ме отведете обратно вкъщи, без да получите нито цент.

— Вие знаете какво ще правя с вас — добави бандитът с дрезгав глас.

— Какво ще правите с мене ли? — повтори девойката и нито едно мускулче не трепна по лицето й. — Вие… вие не сте ми казали нищо… Не съм мислила за това… Но няма да ми причините зло… нали така? Не е моя вината, ако близките ми не намерят пари, за да ме откупят.

Бандитът раздруса раменете й. Лицето му се промени, стана по-мрачно.

— Разбирате какво искам да кажа, нали?

— Не.

Джоана си даде вид, че е добила малко смелост и направи слаб опит да се изскубне от ръцете на Келс. Но той я задържа по-здраво.

— На колко години сте?

Нейният ръст и добре развитите форми на тялото й даваха възможност да се определи приблизително възрастта й. Но често пъти я смятаха за по-млада, отколкото бе в действителност.

— Имам седемнадесет години — отговори Джоана.

Това не беше истина. И все пак тази лъжа бе изговорена с чудесно спокойствие от устата на едно момиче, което ненавиждаше всякакъв фалш.

— Седемнадесет ли! — възкликна разбойникът с удивление. — Честна дума?

Девойката презрително вдигна брадичката си нагоре и не отговори нищо.

— Пък аз ви смятах за жена. Предполагах, че сте на двадесет и пет или най-малко на двадесет и две. Едва седемнадесетгодишна, а с такава фигура! Та вие сте още момиче… дете. И сигурно не разбирате нищо от живота.

В следния миг Келс отблъсна Джоана от себе си — почти грубо, сякаш ядосан от нея или сърдит на самия себе си. Той отиде при конете. Джоана се отправи към малката колиба, мъчейки се да прогони своето вълнение. Напрежението от тази първа схватка с разбойника бе причинило слабост във всички органи на нейното тяло. Но щом се скри от погледа на Келс, девойката отново доби равновесието си. Намери подкрепа в своята увереност, че при първата схватка е държала ловко оръжието в ръцете си. Сигурно ще има да води още много подобни схватки, да преодолява още много изпитания — далеч по-трудни от това, което току-що бе превъзмогнала. Едно нещо обаче бе разбрала напълно ясно: никога няма да се изложи на опасност да прояви своя страх, да разкрие истинското си аз или да покаже на разбойника, че има ясна представа за гнусните му намерения.

Обстановката, всред която ще живее като самотна пленница, създаде у Джоана известна раздразнителност. Младото момиче изтръпна от ужас при мисълта, че предстои да се случи с нея нещо страхотно в тази самотна, безмълвна клисура.

Под балсамовото дърво се намираше една груба пейка, направена от няколко плоски камъка. Край пейката течеше бърз поток с бистра като кристал вода; ширината му беше около един метър. Джоана забеляза нещо бяло върху ствола на дървото и пристъпи по-близо до него. Карта за игра — купа ас, беше прикрепена към кората на стъблото посредством куршуми от револвер; всички дупки от куршумите се намираха по краищата на червеното сърце, а само един куршум го бе пронизал точно в средата. На самия край на картата, под дупките, бе написано с молив име: Гулден. Почеркът беше непохватен, разкривен и издаваше малограмотен човек.

Само два дни преди описаните събития, когато Джим Клийв заплаши Джоана, че ще се присъедини към бандата на Келс и Гулден, девойката не подозираше дори, че това са имена на живи хора, които много скоро ще срещне на пътя си и ще се страхува от тях. А ето че сега се намира като пленница в ръцете на единия от тези разбойници. Девойката си науми да пита Келс, кой и какъв е този Гулден.

Колибата представляваше просто един навес без огнище и без прозорци; подът беше постлан с пласт от сухи, вече загнили балсамови клони. Пътека, едва забележима, водеше от колибата по протежение на каньона. Казахме, че Джоана разбираше много добре от дири. Впрочем тя установи, че по пътеката не е стъпвал конски крак вече от месеци насам — нещо, което можеше да забележи дори човек, който има най-слабо понятие от дири. От всичко това Джоана стигна до заключение, че Келс я бе домъкнал в едно истинско скривалище, в едно от онези непристъпни леговища в дебрите на планината, за които из лагерите се разказваше, че се обитават само от бандитите край границата. Джоана знаеше отлично, че само индианец е в състояние да проследи почти невидимата пътека из скалите и трънаците, по които Келс я бе довлякъл до това скривалище. Не съществуваше и най-малка надежда, че близките й биха могли да я открият на това място — в сърцето на планината.

Следите от продължителната езда личаха ясно по девойката: тя беше запотена, прашна, изподраскана; косата й бе разрошена, дрехите — изпокъсани. Тя се върна при седлото, което Келс бе свалил от нейното пони, откачи чантата си и я отвори, за да прегледа вещите, които се намират в нея. Тези вещи бяха твърде малко, но сега, при нейното неочаквано и принудително пребиваване всред планинските пустоши, имаха неоценима стойност за нея. Между другото, Джоана притежаваше сега и следните по-важни неща: кърпа, сапун, четка за зъби, гребен, огледало, четка за дрехи, червено шалче за шия и ръкавици. През ума й мина мисълта, че много рядко носеше чантата на седлото си. Тя бе готова да припише на случая вземането на чантата, но сетне си призна откровено и с весела усмивка, че този път нейната женска суетност я накара да вземе тоалетни принадлежности, когато тръгна да гони Джим Клийв.

Джоана отиде до потока, стъпи върху един плосък камък, запретна ръкави и се залови да приведе в ред тоалета и външността си. След като изми косата си, тя си направи онази прическа, която бе носила като момиче на шестнадесет години. Като свърши с тоалета си, девойката изправи снага решително и отиде при Келс. Бандитът бе зает с разопаковането на багажа.

— Ще ви помогна да приготвим вечерята — каза Джоана.

Келс бе коленичил всред купчина домашни вещи, които представляваха истински хаос, защото един от конете бе хвърлил товара си на земята. Бандитът бавно вдигна поглед нагоре по снагата на Джоана, позагледа се в закръглените й здрави ръце, загорели от слънцето, и жадно се втренчи в нейното лице, добило розов цвят от студената вода и силното триене.

— Ах! Вие сте наистина прекрасно девойче!

Разбойникът произнесе тези думи с искрено възхищение, без следа от коварство или гнусен намек. Но дори да беше въплътен демон, неговите думи изразяваха самата действителност; те бяха възхвала и признание на всепобедната младост и награда за красотата.

— Бих се радвала, ако това е истина, но все пак ви моля да не ми говорите такива неща — каза Джоана простодушно.

Тя започна да помага на Келс да приведат в ред покъщнината, която неопитният товарен кон бе тръшнал на земята без никаква милост. Ловките пръсти на девойката работеха усилено. С бързи и сигурни движения на опитна домакиня тя скоро постави всичко в изправност и се залови да приготви брашно от сухари. Келс се зае да запали огън. Изглежда, че той беше приел помощта на Джоана по-скоро заради нейната опитност като домакиня, отколкото за да удовлетвори нейното желание да му бъде полезна. Разбойникът говореше твърде малко, но от време на време погледът му се спираше върху девойката и започваше да шари по снагата й. После той потъваше в дълбоко размишление. За него това положение беше ново и непознато. Понякога Джоана успяваше да прочете мислите му, понякога те оставаха пълна загадка за нея. Но тя съзнаваше ясно каква картина представлява от себе си в този момент — с побелели от брашното ръце и коленичила с тиган пред огъня — и лесно можеше да отгатне какви чувства е в състояние да предизвика едно момиче при различни пози и положения в душата на един мъж, който го наблюдава внимателно, Джоана схващаше отлично колко странен трябва да се вижда на Келс фактът, че вместо да лежи отчаяна и с разрошена коса под някое дърво, вместо да се вайка и ридае, вместо да го моли, разплакана и на колене, да я върне у дома й, гледаше на едно лошо положение откъм добрата му страна и се мъчеше да му даде благоприятен обрат, влагайки в своите усилия цялото величие на душата и характера си.

Скоро след това бандитът и момичето седнаха един срещу друг със скръстени крака върху едно платнище и започнаха да се хранят. Това беше най-чудната вечеря в живота на Джоана. Всичко й се виждаше като сън. Тя се чувствуваше заплашена от страшни опасности, но знаеше, че сънува и скоро ще се събуди от своя кошмар.

В душата на Келс се извършваше една почти незабележима промяна. Необикновената любезност, изписана досега по лицето му, взе да отстъпва място на известна апатия. Заговаряше девойката само за да й предложи месо, хляб или кафе. След вечеря той не й позволи да измие съдовете и сам свърши тази работа.

Джоана седна под стъблото на едно дърво, което се намираше близо до лагерния огън. Пурпурен здрач обгръщаше каньона. В далечината, по високия стръмен връх, гаснеха последните лъчи на залязващото слънце. Вятър не духаше, нищо не помръдваше — наоколо цареше абсолютно безмълвие.

Джоана се отдаде на размишления. Запита се къде ли може да се намира Джим Клийв в този момент. Често пъти двамата бяха седели така в здрача — един до друг. Изведнъж тя бе обладана от безразсъден гняв към Джим и макар да съзнаваше, че самата е единствената виновница, обвини него за своето мъчително положение.

След това си спомни за своя чичо, за дома си, за добрата си стара леля, която винаги бе полагала трогателни грижи за нея. Да, на този свят съществуваха за Джоана толкова много неща, споменът за които щеше да я терзае постоянно. Тя почувствува по-голяма загриженост за тези добри хора, отколкото за своята собствена участ. Това чувство я обезсърчи за кратко време. Безпомощна, загубена всред планината, обладана внезапно от силна тъга, от неизказан страх й безкрайно отчаяние, Джоана отпусна глава върху коленете си и зарови лицето си в ръце. Тя забрави Келс и ролята, която трябваше да играе. Но скоро се върна в действителността: ръката на разбойника я бе докоснала грубо.

— Плачете ли? — запита той сурово.

— Нима мислите, че се смея? — отвърна тя.

Сълзите в очите й бяха ясно доказателство.

— Престанете да плачете.

— Не мога иначе… трябва да си поплача малко. Мислех за дома… за двамата старци, които ме отгледаха като баща и майка… от най-ранното ми детство. Не плачех… заради себе си. Но те… ще бъдат толкова нещастни… Те толкова ме обичат.

— Вашите сълзи не могат да променят положението.

Изведнъж Джоана скочи на крака; тя не беше вече искреното и чувствително момиче, а жена, която умее да хитрува и да играе роли. В дрезгавината тя се наведе към разбойника.

— Обичали ли сте някога? Имали ли сте сестра… момиче като мене?

Келс се отдалечи с големи крачки и се загуби в тъмнината.

Джоана остана сама. Тя не знаеше дали трябва да тълкува благоприятно неговата постъпка, която свидетелствуваше за липса на решителност, за неустойчивост на духа. Но се молеше горещо на Бога и се надяваше, че ще успее да запали последната искрица от човещина и великодушие в сърцето на разбойника, ако играе умело своята роля. Да, всичко зависи главно от нейното умение да прикрива страха и отвращението си от бандита и с нищо да не издава, че разбира гадните му намерения!

Джоана запали голям огън, пламъците на който се издигаха високо. Дърва имаше в изобилие. Девойката се страхуваше от нощния мрак. Освен това въздухът постепенно ставаше по-студен. Джоана довлече седлото и покривките си близо до огъня, постла си нещо като легло и седна в удобна поза, за да чака връщането на Келс и да види в какво състояние на духа се намира сега бандитът. Тя установи с удивление, че отчасти е загубила страха си от него, ала не можеше да проумее причините, на които се дължеше тази промяна в нея.

Не след дълго младото момиче долови стъпките на разбойника по меката трева и само след миг той изплува от тъмнината. На рамо носеше дърва за огъня.

— Преодоляхте ли скръбта си?

Келс изпитателно погледна девойката в лицето.

— Да — отговори тя.

Той се наведе към огъня, взе една горяща съчка, запали лулата си и седна малко настрана. Пламъците хвърляха ярка светлина върху неговата фигура. Видът му не бе заплашителен, нито издаваше похотливост или жестокост.

След малко двамата поведоха непринуден разговор. Келс попита Джоана къде е родена и щом получи отговор, веднага й зададе друг въпрос. И така беседата им продължи до момента, в който младото момиче схвана, че Келс я разпитва не защото се интересува от нейните отговори, а с единствената цел да се наслаждава на присъствието й, да слуша нейния глас, да се възхищава от нейната красота. Джоана чувствуваше страха на разбойника от самотата, жаждата му да чува човешки глас, да се намира в обществото на човек.

Джоана често бе слушала чичо си да разказва за онази страшна самота всред дълбоката нощ, която гнети душата на хората около лагерния огън. Всички ония, които работят в пустинята или са принудени да се укриват, или пък са се загубили всред безкрайната шир, нощем, около огъня, стават жертва на странни видения. Започва да им се струва, че виждат лицата на любими хора в гаснещата жарава. Обладани от мъка и копнеж, в ушите им зазвучават нежни, познати гласове. И така, нещастните самотници се чувствуват обкръжени от близки и скъпи същества.

Въпреки пороците и престъпленията си Келс също бе човешко същество. И той също страдаше от самотата. Играейки ролята си, Джоана се залови да го забавлява; тя знаеше, че трябва да отвлича вниманието му, за да го държи далеч от себе си. И тя бръщолевеше както никога през живота си — весело, бодро, сладкодумно. Разказа преживелици от своето детство, приключения от юношеските си години, подробно описа всички свои грижи, всички свои радости, издаде някои от съкровените си мечти и стигна до момента, когато бе дошла в лагера Худли. И прекъсна безспирното си разказване, за да си даде малко отдих.

— Оставихте ли сега любовници в лагера? — запита я Келс след кратко мълчание.

— Да.

— Колко прочее? Един или двама?

— Целия лагер — провикна се Джоана с весел смях и добави дяволито: — Всички тези младежи обаче по-скоро могат да се нарекат мои обожатели.

— Значи още нямате свой избраник?

— Едва ли.

— Би ли ви харесало, ако останете да живеете в тази усамотена местност… да кажем… завинаги?

— Не, не бих желала такова нещо — отговори Джоана и продължи с детски наивен тон: — Разбира се, свободният лагерен живот никога не ми е бил противен… Ако поне домашните ми знаеха, че съм жива и здрава, че се намирам в пълна безопасност… Аз много обичам усамотени и живописни местности. Често съм мечтала да живея както в приказките, в кътче като това тук. На това място човек се чувствува напълно откъснат от света, затворен между скалисти стени, всред абсолютно безмълвие. Толкова спокойно, толкова красиво! Обичам звездите. Те ми говорят. И вятъра всред бориките. Чуйте го: съвсем тих и така нежен! Той ми нашепва, че утре това място ще ми хареса много, ако душата ми не изпитва скръб, ако гърдите ми не се раздират от болка. Аз още не съм голямо момиче. Още се катеря по дърветата за птичи гнезда и ходя да търся леговищата на диви зайци. Знаете ли каква мила картина представляват такива малки животинчета, току-що родени, красиви, с нежна козина или едва напъпила перушина! И как изплашено писукат или цвърчат за майка си! Ала за нищо на света не бих се докоснала до такива животинки. Аз въобще не съм способна да причиня зло на живо същество. Не мога да бия коня си, не мога даже да го ударя с шпора. Ох, аз мразя от сърце всяка болка.

— Вие сте много странно момиче… Учудвам се, че живеете в тази погранична област — рече Келс.

— Аз не се различавам от другите девойки. Вие изобщо не познавате момичетата.

— Едно момиче познавах много добре — отвърна Келс злобно. — То постави въже на шията ми.

— Въже ли!

— Да… искам да кажа… въжето на един палач — въжето на бесилката! Но и аз не останах длъжен на това момиче… разчистих си сметките с него.

— Ох!… Добро ли беше то?

— Лошо! Лошо до дъното на черното си сърце… толкова лошо, колкото съм и аз! — извика бандитът внезапно с дива и неудържима ярост.

Джоана потрепери. Този човек се беше преобразил съвършено само в един миг, бе станал ужасен като самата смърт. Девойката се изплаши; тя не намираше сили да го погледне, но съзнаваше, че трябва да продължи да говори на всяка цена — все едно какво ще му каже.

— Лош? Чудно! Вие не ми се виждате лош. Може би сте малко груб и властен… малко суров…

Келс се чувствуваше потресен от тази девойка. Забравената лула се изплъзна от ръката му. Той втренчи поглед в огъня, сякаш виждаше в пламъците образи и картини от своето минало.

— Защо не? — запита той със странен глас. — Защо да не сторя нещо, което съм считал за невъзможно от дълги години насам? Защо да не отворя най-сетне уста? Това не може да ми навреди… Защо да не кажа тези работи на едно момиче, което никога няма да има възможност да го избъбри!… Забравил ли съм всичко? Бога ми — не! Слушайте, девойко, за да разберете, че не съм лош. Келс не е истинското ми име. Роден съм на изток и ходех на училище, докато един ден ми скимна да го напусна. Бях млад, честолюбив, необуздан и див. Избягах от дома… почнах да крада… Преди няколко години дойдох тук и се заселих в златоносните полета на Калифорния. Станах златокопач, миньор, картоиграч, после бандит… и най-сетне — разбойник по пътищата. В мене дремеха лоши инстинкти, както във всички хора, но дивият ми живот през последните години разпали и засили тези инстинкти. Нямах вече никакви шансове. Зло, кръв, злато — всичко това е едно и също нещо. Започнах да върша всякакви възможни престъпления… И сега няма вече нито едно селище, с колкото и лошо име да се ползува, където бих могъл да се намирам в безопасност. Няма нито едно населено кътче, където бих могъл да живея поне донякъде спокойно. Гонен и преследван, стрелян като див звяр, обречен на глад, избягал дори от бесилката!… Това съм аз. И сега се наричам Келс, един от главатарите на онази банда, която вие назовахте „Легионът край границата“! Извършил съм всяко възможно и черно престъпление… освен едно — най-черното. А и то ме преследва като демон тази нощ и ми пари под ноктите!

— Ах, вие говорите толкова… страшни неща! — извика Джоана. — Какво мога да ви кажа аз? Съжалявам ви от все сърце. Но не вярвам всичко, което разправихте. Какво… какво е това черно престъпление, което ви преследва? Ох, какво ли може да се случи през тази нощ… тук, в този уединен каньон?… И аз съм съвършено сама… наоколо няма жива душа!…

Разбойникът се изправи — мрачен и ужасен.

— Момиче — извика той с пресипнал глас, — тази нощ… тази нощ аз… Какво направихте с мене? Още един ден… и аз ще бъда завладян от безумното желание да ви щадя и закрилям, вместо… да ви причиня зло… Разбирате ли това?

Джоана се наклони към светлината на огъня с разтворени ръце и треперещи устни — дълбоко потресена не само от колебливата проява на тази последна частица от мъжкото достойнство на разбойника, но и от урагана на стихийната му и злокобна страст.

— Не… не… нищо не разбирам… и нищо не вярвам! — извика тя. — Но вие ме плашите много! Аз съм… съвсем сама с вас. Казахте, че не ще ми причините зло. Ох, не… не…

Гласът на девойката се схвана и тя се отпусна обезсилена назад. Келс вероятно бе чул само първите думи от нейната трогателна молба, защото започна възбудено да крачи нагоре-надолу в осветения от огъня кръг. Големият револвер се люлееше и удряше в бедрото му. В очите на Джоана този револвер изведнъж започна да расте и да приема вид на страшно чудовище с грамадни размери. Някаква чудна интуиция, оживила се в душата на младата девойка пред опасността, на която бе изложена в тоя късен час на самотната нощ, внушаваше на Джоана да остане нащрек и да не заспива.

С трепетно очакване девойката започна да следи жестоката борба, която се водеше в душата на разбойника между дремещия в него звяр и последната останка от чест и мъжество в гърдите му. Моминската нежност на Джоана и нейната девствена невинност бяха наистина оказали въздействие върху разбойника, но само за да събудят в душата му мъртви спомени и грозни привидения от неговото минало.

Джоана съзнаваше отлично, че не бе успяла нито да спечели разбойника, нито да го измами със своята игра. Следователно, не й оставаше нищо друго, освен да завладее револвера на Келс и… да убие разбойника… или!… — Алтернативата означаваше нейната собствена смърт!

Девойката продължаваше да седи приведена над огъня. В себе си тя мълком събираше всички ония непонятни, но неизчерпаеми сили, които са заложени във всяка жена с борческа натура. И същевременно очакваше с напрежение сгодния момент, когато ще рискува да предприеме последния си и отчаян опит за спасение на своя живот и своята чест.