Зейн Грей
Легионът край границата (2)

Глава 2

— Не сте ли вие… Келс?

Въпросът на Робъртс беше просто потвърждение на мисълта му. Смехът му можеше да се счита за утвърдителен отговор, ако изобщо имаше нужда от някакъв отговор.

Тримата конници прескочиха поточето и се спряха отново. Те се движеха твърде бавно, сякаш за тях времето не играеше никаква роля. И тримата бяха още млади, под тридесет години. Другите двама, които до този момент не бяха произнесли нито дума, със своето примитивно облекло и суровите черти на лицата си, приличаха на десетките мъже, които Джоана виждаше пред очите си всекидневно.

Но Келс беше човек от друг тип. Преди още да я погледне, той напомни на Джоана човек, когото бе познавала някога в Мисури; но когато погледът му се срещна с нейния, обзе я страх; тя си каза, че никога досега не е срещала човек с такъв поглед. Келс беше бледен, със сиви очи, интелигентен и любезен. Личеше, че по-рано е бил джентълмен. Но личността му излъчваше нещо странно, неуловимо, страхотно. Това чудно въздействие, което упражняваше Келс, беше ли свойствено на човека, или произлизаше само от името му? Келс! През последната година в Айдахо циркулираха от лагер на лагер много мрачни истории — някои до такава степен мрачни и зловещи, че просто изглеждаха невероятни — и всяка една от тези истории увеличаваше славата на Келс. За обитателите на пустинята стана ясно, че край границата върлува страшна банда от разбойници, която расте със застрашителна бързина. Но нито един човек от селището на Джоана или от околните лагери не смееше да твърди, че е виждал този прочут Келс. Дали страхът беше запушил устата им? Джоана остана учудена от обстоятелството, че Робъртс очевидно познава разбойника.

Келс скочи от коня си и протегна ръка. Робъртс подаде своята. Бандитът я стисна с пресилена благосклонност.

— Къде сме се срещали за последен път? — попита Келс.

— Мисля, че беше пред Фресно — отговори Робъртс колебливо и явно бе, че полага мъчително старание да избегне лошите последици, крито би имало едно внезапно припомняне от страна на Келс.

Келс сне шапка и поздрави Джоана, като хвърли към нея само бегъл поглед.

— Изглежда, че сте се отклонили доста от пътя? — запита той Робъртс.

— Струва ми се, че имате право — отговори последният. Изглежда, неговата сдържаност бе почнала да се разсейва; той не заекваше вече и гласът му прозвуча съвсем отчетливо. — Любимият кон на мис Рандъл се е загубил и ние тръгнахме по дирите му. Неусетно стигнахме по-далеч, отколкото възнамерявахме в началото. После моят кон си навехна крака. Страх ме е, че тази вечер няма да можем да се върнем вкъщи.

— Откъде идвате?

— От Худли. Лагерът на Бил Худли, на около тридесет мили оттук.

— И така, Робъртс, ако нямате нищо против, ще лагеруваме заедно с вас на това място — продължи Келс. — Ние имаме и прясно месо.

Той каза няколко думи на двамата си другари, които се оттеглиха до един кедър наблизо и започнаха да свалят товарите от конете и да ги разседлават.

Робъртс се наведе към Джоана; давайки вид, че се занимава с разопаковането на своя багаж, той й прошепна с пресипнал глас:

— Джек Келс, прочутият разбойник от Калифорния. Герой на револвера, опасен като змия очиларка. Когато го видях последния път, около врата му беше надянато въже и той щеше да увисне на бесилката. Чух по-късно, че другарите му го освободили. Джоана, ако си припомни къде съм го виждал, ще ме убие. Не зная какво да правя. За Бога, измислете нещо!… Проявете своята женска изобретателност, развихрете ума си!… Не бихме могли да попаднем в по-лош капан от този!

Джоана усети, че краката й се подкосяват, и седна, за да намери поне малко облекчение. Почувствува се сломена и жалка; обхвана я шемет. Разбра ясно, че някаква голяма опасност я заплашва. Мъже като Робъртс не произнасят такива думи без сериозна причина.

Джоана бе храбра и привикнала на опасности. Но сега като че ли се явяваше опасност от съвършено друго естество, в сравнение с която всичките й досегашни преживелици трябваше да се считат като незначителни. Девойката не можеше да проумее намеците на Робъртс. Защо щяха да го убият? Той нямаше пари в себе си, а също и тя; не носеха и други някакви ценни предмети. Дори конете на двамата не бяха от някаква особена порода, за да предизвикат алчност и желание за грабеж. Без съмнение, единствената опасност за нея и за Робъртс се криеше в обстоятелството, че тя — едно момиче — бе изненадана от нощта в далечна и дива местност и така представляваше лесна плячка за низките страсти на злосторници.

Джоана бе слушала за много случки от подобно естество. Но тя имаше вяра в Робъртс; той сигурно ще бъде в състояние да я защити. Съществуваше и една друга надежда: този любезен и сладкодумен Келс не изглеждаше такъв грубиян, каквито са обикновено обитателите на Дивия запад. Той говореше като образован човек и вероятно нямаше да пожелае да й причини зло. През ума й бързо се занизаха страхове, предположения, възможности. Но тя не бе в състояние да съсредоточи мислите си около една точка, за да обсъди положението и да вземе решение как да посрещне събитията, дори в случай, че би могла да предугажда точно по какъв начин ще се развият.

Докато Джоана седеше под сянката на един кедър, мъжете бяха заети с уреждането на лагера. Никой от тях не изглеждаше да обръща и най-малко внимание на момичето. През време на работата мъжете се шегуваха, бъбреха и се смееха така, както обикновено биха се смели и шегували всички други лагерници. Келс запали огън, донесе вода и начупи кедрови клони, с които да се поддържа огънят през нощта. Вторият от бандитите, когото наричаха Бил, препъна предните крака на конете, а третият разтвори вързопа, постла едно платнище и изпразни върху него съдържанието на мазните торби. Робъртс раздроби сухари за вечерята.

Слънцето залязваше и пурпурното му сияние багреше всичко наоколо. Но скоро и това сияние започна да избледнява. Мракът бе обгърнал плътно гората, когато Робъртс дойде при Джоана, за да й донесе хляб, кафе и печено месо от дивеч.

— Ето вашата вечеря, Джоана — извика той весело и с висок глас, но веднага добави шепнешком: — Може би работата не стой толкова зле. Всички се държат любезно. Но все пак аз се страхувам, Джоана. Ако не бяхте красива като ангел… или ако поне той не беше ви разгледал на светло!…

— Не е ли възможно да се измъкнем в тъмнината? — запита тя в отговор, също така шепнешком.

— Можем да опитаме, но ще бъде безполезно, ако тези типове имат лоши намерения. Още не ми е напълно ясно какво ни предстои. Смятам, че ще бъде от полза да се преструвате на страхлива. Не губете смелост!

Робъртс се върна при лагерния огън. Джоана беше гладна. Тя изяде всичко, което Робъртс й бе донесъл, и така подкрепи своите сили. Това й даде възможност да получи ясна представа за действителността. Странно нещо: макар че страхът продължаваше да я държи в своята власт, Джоана започна да изпитва и едно особено любопитство. Нейното въображение заработи трескаво: взе да й се струва, че фаталното положение, в което се намираше, не е лишено от известна романтична привлекателност. Джоана беше от онези девойки, твърде малко на брой, които винаги се отличават със силна воля и твърдо самообладание. Тя никога обаче не бе преставала да мечтае за нещо особено, необикновено, без ясно да съзнава какво именно. Може би копнееше за волна свобода и приключения.

Нощта обгърна всичко в черното си покривало. На тъмносиньото небе плуваше малко, светло облаче, обкръжено от безброй звезди. Вятърът свиреше между клоните на кедрите и разпалваше лагерния огън, поддържан изобилно с приготвеното гориво. Искри хвърчаха на всички страни и гаснеха в околния мрак. Димните облаци, които стигаха и до Джоана, разнасяха сладкия, остър мирис на горящо кедрово дърво. В далечината койоти лаеха всред шубраците, а от върха на отсрещния хълм долиташе зловещият и предизвикателен вой на един вълк.

Лагерният живот не представляваше за Джоана нещо ново и непознато. Тя бе преминала равнината с керван от коли и неведнъж бе чувала провлечения боен рев на индианци в далечината. Джоана бе скитала заедно с чичо си по цели седмици из планините в търсене на злато. Но никога досега самотата на пустинята не бе изпълвала цялото й същество с такива угнетителни чувства, както през тази нощ.

Робъртс бе коленичил и триеше своя тиган с влажен пясък. Голямата му космата глава се открояваше на светлината от огъня. Беше потънал в мисли и създаваше впечатление на угрижен и потиснат човек. Някакво бреме тежеше на душата му.

Бил и неговият другар седяха с облегнати гърбове на скалата и разговаряха с тих глас.

Келс стоеше прав в светлината на пламъците. Той държеше лула в ръка, всмукваше продължително и с наслада издишваше кълба дим нагоре във въздуха. Джоана го наблюдаваше напрегнато от мястото си. В телосложението на разбойника не се виждате нищо забележително, нито пък лицето му се отличаваше с особена привлекателност. Не бяха потребни обаче дълги наблюдения, за да се установи, че този човек действително се различава от обикновените хора по много особен начин. От него се излъчваше енергия, властност и сила.

От време на време на Джоана й се струваше, че Келс хвърля погледи към нея; но девойката не можеше да установи това с положителност, защото отдалеч очите му наподобяваха две малки и кръгли тъмни петна. Той си бе свалил палтото; носеше жилетка, отворена от горе до долу, и карирана мека риза с черна вратовръзка, която се развяваше свободно около шията му. Около кръста на разбойника бе запасан широк колан, от който висеше кобур с голям револвер.

Чудно място за носене на револвер, помисли си Джоана. Виждаше й се смешно. При ходене револверът навярно се люлее наляво-надясно и се удря в бедрата на бандита. Той сигурно слага това оръжие на друго място, когато се качва на кон.

Келс свали лулата от устата си.

— Я ми кажете, имате ли завивка за момичето? — попита той ненадейно, обръщайки се към Робъртс.

— Имам само конски покривки — отговори той. — Знаете, не очаквахме, че нощта ще ни свари на открито.

— Тогава ще ви дам една от моите, понеже скоро ще стане твърде студено — каза Келс и се отдалечи от огъня.

Той се върна с една завивка и я хвърли на Робъртс, който смотолеви:

— Много любезно от ваша страна.

— Аз ще спя при огъня — добави Келс.

След тези думи той седна и потъна в размисъл.

Робъртс занесе на Джоана завивката на Келс и няколко конски покривки, сложи ги на земята и се залови да почисти мястото от камъни и съчки, като си служеше с ръце и крака.

— Тази дупка е твърде камениста — каза той. — Надявам се обаче, че това няма да ви попречи да поспите малко.

Робъртс направи постеля от конските покривки, а завивката на Келс сложи отгоре. Внезапно той леко побутна Джоана. Тя погледна надолу и чу Робъртс да й шепне, закривайки уста с широката си ръка:

— Ще остана близо до вас и няма да затворя очи нито за миг.

После той отново се върна при лагерния огън.

Джоана се изтегна на постелята и се покри със завивката, но не защото се чувствуваше изморена или че много й се спеше, а изключително от желание да придаде на действията си напълно естествен характер.

Разговорът на мъжете бе престанал. По едно време Джоана дочу дрънкане на шпори и пращене на кедрови клонки. След малко Робъртс се върна при нея, мъкнейки седлото си, и се изтегна на голата земя съвсем наблизо.

Девойката се понадигна от постелята едва забележимо и видя Келс да седи неподвижен и замислен до огъня. Позата му издаваше напрегнатост и възбуда.

Джоана отново легна безшумно и се загледа в студените, ясни звезди. Какво ли щеше да се случи с нея? Нещо ужасно! Сенките на нощта, безмълвието, присъствието на чужди мъже — всичко й се струваше заплашително. Нейното тяло се тресеше от ужас.

Трябваше да остане будна на всяка цена. Пък и чувствуваше, че ще й бъде невъзможно да заспи. Внезапно трескавият мозък на девойката бе пронизан от една мисъл: какво би станало, ако опита да се измъкне в тъмнината? Може би ще успее да намери коня си и да избяга от всички опасности, които я застрашават. Този план занимава мислите й дълго време. Ако не познаваше много добре условията на живота в Дивия запад, тя сигурно би пристъпила към осъществяване на своя план. Но тъкмо затова го отхвърли. Джоана не беше сигурна, че ще й се удаде да напусне лагера незабелязано; може би няма да намери коня си или пък, най-сетне, преследвачите й могат да я заловят. А преди всичко друго, тя не беше сигурна, че ще тръгне по верния път и няма да се заблуди. Не! По-добре е да остане при Робъртс.

Джоана се отказа окончателно от своя план за бягство и почти в следния миг острата напрегнатост престана да измъчва мисълта й. Тя почувствува умора и сънливост. Топлината на завивките проникваше в нейното тяло и се разливаше по жилите й. Джоана не изпитваше никакво желание да спи, но въпреки това борбата със съня ставаше все по-трудна. Времето течеше; вероятно бяха изминали вече много часове. Огънят ту загасваше, ту пламваше отново; сенките ту се сгъстяваха, ту ставаха по-светли. От време на време някой от мъжете се понадигаше и хвърляше дърва в огъня. Тропот от копита на препънати коне се разнасяше всред мрака. Вятърът престана да духа и виенето на койоти не се чуваше вече.

Джоана се мъчеше да държи клепките си отворени, но това й се удаваше все по-трудно. Малко по малко тя загуби всяко чувство за нощта и пустинята, тялото й изпадна под властта на приспиващата топлина.

* * *

Когато Джоана се събуди, въздухът беше леденостуден. Очите на девойката се отвориха ясни и бодри. Лъчите на изгряващото слънце позлатяваха върховете на кедрите. Лагерният огън пращеше, синкав дим се извиваше нагоре.

Тази гледка накара Джоана да си припомни всичко и тревогата я завладя отново с такава внезапна сила, че изведнъж се озова седнала в леглото си. Робъртс и Келс шетаха около огъня. Бандитът на име Бил носеше вода. Третият разбойник бе докарал конете и сега сваляше спъвалките от краката им. Никой не обърна и най-малко внимание на Джоана. Тя стана и приглади разрошената си коса, която при езда имаше навик да носи в една плитка на тила. Значи все пак бе спала, и то с ботушите си! Подобно нещо за пръв път й се случваше.

Когато слезе до потока, за да измие лицето и ръцете си, Джоана се увери, че мъжете продължават да не й обръщат никакво внимание. В нея започна да се заражда леко надеждата, че въпреки всичко Робъртс може би е преувеличил опасността.

Конят на Джоана беше доста вироглав и не търпеше чужди ръце. Той се изскубна от въжето и препусна към гората. Девойката се втурна подир своето пони и се отдалечи дотолкова, че изгуби лагера от поглед. Но тя скоро успя да улови коня си, доведе го обратно в лагера и го привърза здраво. Едва сега Джоана почувствува в себе си достатъчно смелост, за да се доближи към огъня и да поздрави мъжете.

— Добро утро — каза тя весело и бодро.

В този момент Келс беше обърнат с гръб към девойката; той не се помръдна, не заговори, не издаде с никакво движение, че е чул нейния поздрав. Бил я изгледа безсрамно, ала не произнесе нито дума. Само Робъртс отговори на поздрава й. Джоана бе изненадана от тона на гласа му и хвърли бърз поглед, за да прочете израза по лицето му, обаче Робъртс извърна глава встрани. Ала все пак Джоана успя да забележи, че лицето му изглежда мрачно, загрижено, отслабнало.

Светлата радост в душата на Джоана получи внезапно силен удар. Надеждите й се стопиха. Нещо бе станало между тези мъже, но какво именно — тя не можеше да отгатне. Тялото й започна да се сковава, нейните колене се подкосиха. Тя се довлече с мъка до един камък и седна върху него с облекчителна въздишка. След малко Робъртс й донесе закуска, но не произнесе нито дума и дори не я погледна. Ръцете му трепереха. Това ужаси Джоана. Какво се подготвяше? Робъртс се върна при огъня. Джоана се насили да хапне, защото ясно съзнаваше, че едно нещо е абсолютно сигурно: тя ще има нужда от всички свои сили и от цялата си смелост.

Внезапно Джоана забеляза, че Робъртс спори за нещо с Келс, но двамата говореха така тихо, че не можеше да чуе думите им. Тя забеляза още, че Робъртс направи движение, което изразяваше остър протест. Келс имаше хладнокръвен и убедителен вид, като човек, който се чувствува господар на положението и може да заповядва. Изведнъж той млъкна, сякаш инцидентът бе приключен. Робъртс Започна да стяга своя багаж с бързи и разсеяни движения и след като свърши с това, отиде да доведе коня си. Животното още понакуцваше малко, но очевидно не се намираше в лошо състояние. Робъртс го оседла и привърза багажа на гърба му. После се зае да оседлае и коня на Джоана. След това се обърна с изглед на човек, който е решен да посрещне смело и твърдо голямата опасност, която отдавна е очаквал.

— Хайде, Джоана! Готови сме за път! — извика той с глас, който прозвуча силно, ала неестествено.

Джоана се изправи, за да отиде при него, но Келс пристъпи между двамата. Сякаш девойката не съществуваше — толкова малко внимание изглеждаше да обръща този опасен човек на нейното присъствие. Той пресрещна Робъртс в средата на лагера и застана на половин метър пред него.

— Робъртс, качвайте се на своя кон и се махайте! — каза Келс.

Робъртс пусна оглавника на земята и се изправи. В това единствено движение на стария човек имаше повече смелост от цялото му поведение до този момент. Маската бе паднала вече; неопределеният страх се беше превърнал в сигурност, хитрости и преструвки не бяха помогнали и най-после Робъртс можеше да се покаже истински мъж. Лицето му се промени: обля се с мъртвешка бледност и прие израз на твърда решителност.

— Не, без момичето не тръгвам! — заяви той.

— Не може да я вземете с вас!

Джоана подскочи като ужилена. Ето какво я очакваше!… Сърцето й почти замря. Трепереща и със затаен дъх, тя се втренчи в тези двама мъже, около които всичко изведнъж прие огромни, неестествени размери.

— Добре, тогава ще остана при вас — отговори Робъртс.

— Вашето общество е нежелателно.

— Безразлично ми е. Ще тръгна с вас.

Това е само игра на думи, помисли Джоана. От държанието на Робъртс тя схвана, че той посреща хладнокръвно и решително едно събитие, което бе очаквал. А гласът на Келс… Какво издаваше? Въпреки всичко бандитът изглеждаше внимателен, откровен, любезен, вежлив.

— Нямате ли поне малко разум, Робъртс? — запита той.

Старият човек не отговори.

Келс продължи спокойно:

— Вървете си вкъщи. Мълчете или говорете… както ви е угодно. Веднъж ми оказахте услуга там — в Калифорния. Аз нямам навик да забравям услугите, които са ми били направени. И затова ви казвам: сега си запазете главата и тръгвайте на път!

— Без момичето не тръгвам. Иначе… ще стигнем до бой — заяви Робъртс твърдо и ръцете му се раздвижиха.

От вниманието на Джоана не се изплъзна чудната напрегнатост в светлосивите очи на Келс, които се бяха впили в Робъртс. Тази напрегнатост се четеше и по лицето на бандита, в погледа му, по неговите ръце.

— Какъв смисъл има да се бием? — попита той и се изсмя студено. — Това няма да й помогне… Трябваше да предполагате какво ви очаква.

— Келс… по-скоро ще умра, отколкото да оставя това момиче във вашите ръце! — разпали се Робъртс. — И нямам намерение да стоя тук цели часове и да споря с вас. Оставете я да дойде при мене… или…

— Вие не ми правите впечатление на глупав човек — прекъсна го Келс. Гласът му беше кротък, мек, убедителен, хладен. Каква сила и безкрайна самоувереност звучеше в тона на този глас! — Не ми е в характера да споря с глупаци. Възползувайте се от случая, който ви предлагам. Тръгвайте на път. Животът е скъп, човече… Вие нямате никакви шансове. Пък и какво значение може да има за вас едно момиче по-малко или повече?

— Келс, може да съм глупак, но съм мъж — отговори Робъртс решително. — Зная, че вие сте безчовечен. Това научих там — всред златоносните полета. Но мисълта, че сте способен да стоите така спокойно… да говорите сладки и приятни думи… без да имате и понятие дори какво значи мъжко достойнство!… Оставете момичето при мене… или… или ще извадя револвера!

— Робъртс, нямате ли жена… деца?

— Да! — извика Робъртс с дрезгав глас. — Но тази жена ще се отрече от мене, ако оставя Джоана Рандъл в лапите ви. Имам също и голяма дъщеря. Може би някой ден и тя ще има нужда от един истински мъж, който да застане в нейна защита срещу типове като вас, Джек Келс!

Горещата буйност на стария човек не произведе абсолютно никакво впечатление върху бандита. Може би тази буйност само засили контраста между Робъртс и страшното, безмилостно същество на Джек Келс.

— Ще тръгвате ли най-после на път?

— Не! — прогърмя гласът на Робъртс.

До този момент силният спор беше приковал вниманието на Джоана и държеше тялото и душата й във вцепенено състояние. Но сега тя бе завладяна в миг от безграничен, неописуем ужас. Бе виждала много сбивания между мъже, ала никога не е бивала свидетелка на борба на живот и смърт. Робъртс се наведе като вълк, готов за скок. Той се намираше в пълна власт на безумието. Трепереше като лист. Внезапно неговото рамо се помръдна… ръката му увисна във въздуха.

Джоана се извърна ужасена, затвори очи, запуши с ръце ушите си и се впусна да бяга стремглаво. И тогава… силен гърмеж от револвер я настигна.