Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Citadel of the Autarch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2011)
Корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джийн Улф. Цитаделата на аутарха

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2002

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-585-371-9

История

  1. — Добавяне

9.
Разказът на Мелито. Петелът, ангелът и орелът

Не много отдавна и недалеч от мястото, където съм роден, имало една чудесна ферма. Била особено известна с птиците си — ята бели като сняг патици, гъски с размерите на лебеди и толкова тлъсти, че едва можели да ходят, и пилета с разноцветни пера като папагали. Селянинът, построил тази ферма, имал доста странни представи за селското стопанство, но така преуспял, че малцина от здравомислещите му съседи биха намерили кураж да му кажат, че е глупак.

Една от тези смахнати идеи се отнасяла до отглеждането на пилета. Всеки знае, че когато се излюпят петлета, те трябва да се скопят. За всички кокошки е достатъчен само един петел, а ако са два, ще се бият.

Но онзи селянин си спестил цялото това главоболие. „Нека си растат — казал той. — Нека се бият. Ще ти кажа нещо, съседе. Най-добрият и най-силният петел ще победи и той ще остави най-многочислено потомство, което ще изпълни двора ми. И освен това пиленцата му ще са най-здравите и най-малко ще боледуват — когато твоите измрат, можеш да се обърнеш към мен и ще ти продам отбрана стока по мои цени. Що се касае до победените петли, аз и семейството ми ще ги изядем. Нито един скопен петел не е вкусен като петела, който се е бил до смърт. Също както най-доброто телешко е от бик, умрял на арената, а най-доброто еленово месо — от самец, преследван цял ден от хрътки. Освен това яденето на скопени петли убива мъжката сила.“

Този странен селянин смятал също за свой дълг да избира за храна винаги най-лошата птица. „Нечестиво е да се колят най-добрите птици. Те трябва да се оставят да процъфтяват под взора на Всесъздателя, който е създал петлите и кокошките, също както и мъжете и жените.“ Може би защото наистина вярвал в това, птиците му били толкова хубави, че понякога изглеждало, че сред тях не може да се избере нито една лоша.

От всичко, което разказах дотук, е ясно, че петелът в двора бил прекрасен. Бил млад, силен и смел. Опашката му била красива като опашката на фазан, а гребенът му без съмнение — също, макар и да бил пострадал в многобройните ужасни схватки, които му осигурили положението. Гърдите му били аленочервени — също като робите на Пелерините, — но гъските шушукали, че били бели, преди да се обагрят от собствената му кръв. Крилете му били толкова силни, че летял по-добре и от белите патици, шпорите му били по-дълги от средния пръст на човек, а клюнът му — остър като меча ми.

Този прекрасен петел имал хиляди кокошки, но най-скъпа на сърцето му била една — красива като него, с благороден произход и призната кралица на кокошките на левги наоколо. Колко гордо само крачели между ъгъла на обора и езерцето на патиците! Не можете да се надявате да видите нищо по-красиво, дори да видите самия Самодържец да показва фаворитката си при Кладенеца на орхидеите — още повече, чувам, самият Самодържец бил евнух.

За щастливата двойка всичко вървяло по мед и масло, докато една нощ петелът не се събудил от ужасна врява. В кокошарника се вмъкнал огромен бухал и се хвърлил към кокошките, сякаш си избирал вечерята. Разбира се, спрял се върху любимката на петела. Сграбчил я с ноктите си и разперил широките си безшумни криле, за да отлети. Бухалите виждат много добре в тъмното и затова трябва да е видял как петелът се втурва към него като някаква перната фурия. Някой да е виждал изненадан бухал? Но точно, изненадан бил онази нощ бухалът в кокошарника. Петелът въртял шпори по-бързо, отколкото професионалният танцьор движи краката си, а клюнът му блъскал кръглите блестящи очи на бухала, както кълвач удря по стеблото на дърво. Бухалът пуснал кокошката, излетял от кокошарника и никога повече не се появил.

Несъмнено петелът имал право да се гордее, но се възгордял прекалено много. След като победил бухал в тъмното, той си въобразил, че е в състояние да победи всяка птица при всякакви обстоятелства. Започнал да говори, че ще спаси жертвите на ястребите и ще даде урок на тераторниса — най-голямата и страховита птица. Ако се бе обградил с мъдри съветници, с лама и свиня например, които помагат на повечето принцове да си вършат делата, сигурен съм, че екстравагантностите му бързо, но любезно са щели да бъдат прекратени. За съжаление такива съветници нямало. Петелът слушал само кокошките си, които били луди по него, и патиците и гъските, които си давали сметка, че покрай съседа си по двор и те намазват по нещо от славата му. Накрая настъпил денят, който винаги настъпва в подобни ситуации — петелът прекалил.

Било на разсъмване — най-опасното време за онези, които вършат нередности. Петелът полетял нагоре и нагоре, докато не му се сторило, че ще пробие самото небе, и накрая, в апогея на полета си, кацнал на ветропоказателя на обора — най-високото място в цялата ферма. И когато слънцето прогонило сенките със своите пурпурни и златни лъчи, той изкукуригал високо и ясно, че е господар на всички пернати същества. Ако го бил изкрещял само седем пъти, можело и да му се размине — нали седем е щастливо число. Но той не можел да се задоволи само с толкова. Изкрещял го за осми път и скочил долу.

Още не бил успял да кацне обаче, когато точно над него, високо в небето, станало нещо странно. Сякаш стотици слънчеви лъчи се сплели в едно, както става, когато котенце се оплита в кълбо вълна и се търкаля с него, както жената меси тесто. От това кълбо светлина се появили крака, ръце, глава и криле, и нещото се спуснало в двора. Това бил ангел с криле в червено, синьо, зелено и златно, и макар да не изглеждал по-голям от петела, когато той погледнал в очите му, веднага разбрал, че вътрешно е много по-малък от него.

„Чуй сега справедливото решение — казал ангелът. — Ти твърдиш, че нито едно пернато същество не може да се изправи срещу теб. Ето ме мен, аз съм също пернат. Оставил съм всички могъщи оръжия на армията на светлината. Ще се бием само ние двамата.“

Тогава петелът разперил криле и се поклонил толкова ниско, че раздърпаният му гребен докоснал праха. „До края на дните си ще се гордея с честта, че към мен е отправено такова предизвикателство, пред каквото не се е изправяла никоя друга птица — казал той. — Но за мое дълбоко съжаление трябва да заявя, че не мога да приема, и то поради три причини. Първата е, че макар и да имаш пера по крилете си, аз няма да се бия срещу тях, а срещу главата и гърдите ти. Така ти не си пернато създание, с което да се сражавам.“

Ангелът затворил очи, докоснал с ръце тялото си, и когато ги вдигнал, косата му се превърнала в пера, по-ярки и от перата на най-красивото канарче, а ленът на робата му — в пера, по-бели от перата на най-расовия гълъб.

„Второ — продължил петелът, без изобщо да се смути — ти, както току-що съвсем ясно показа, притежаваш силата да се преобразяваш и по време на боя може да решиш да се превърнеш в същество без пера — например в голяма змия. Така че ако се изправя срещу теб, нищо не ми гарантира честен двубой.“

Тогава ангелът разтворил гърдите си и като показал на насъбралата се публика всички свои качества, извадил способността си да сменя облика си. Предал я на най-дебелия гъсок да я държи по време на двубоя и гъсокът моментално се преобразил — превърнал се в сив морски гъсок от онези, които прелитат от полюс до полюс. Но не излетял, а запазил способността на ангела в безопасност.

„Трето — безразсъдно продължил петелът, — ти несъмнено си служител на Всесъздателя и като такъв твое задължение е да се застъпваш за правото. Ако се бия с теб, както ме молиш, ще извърша смъртно престъпление срещу единствения владетел, който почитат храбрите птици.“

„Добре — казал ангелът. — Предполагам, че си мислиш, че си се измъкнал. Но в действителност ти сам проправи пътя към собствената си смърт с доводите си. А аз смятах само малко да ти изкълча крилете и да ти оскубя опашката.“ И ангелът вдигнал глава и надал странен, див крясък. На мига в небето се появил орел и се спуснал като мълния в двора.

Били са из целия двор, и до езерцето на патиците, и на пасището, и отново в двора, защото орелът бил много силен, а петелът — бърз и смел. До една от стените на обора имало стара каруца със счупено колело. Орелът не можел да стигне под нея и там петелът намерил убежище, за да поотдъхне на сянка, преди да се изправи за последен път срещу противника. Но петелът кървял толкова силно, че преди орела (окървавен почти колкото него) да успее да стигне до него, се спънал, паднал, опитал се да стане и паднал пак.

„Бяхте свидетели как справедливостта възтържествува — обърнал се ангелът към насъбралите се птици. — Не се възгордявайте! Не се хвалете, защото възмездието няма да закъснее. Ето го как лежи, бит и унищожен, жертва не на орела, а на собствената си горделивост.“

Тогава петелът, когото всички вече смятали за мъртъв, вдигнал глава. „Ти несъмнено си много мъдър, ангеле — казал той. — Но нищо не знаеш за петлите. Един петел не е победен, докато не обърне опашката си и не покаже белите пера, които растат под нея. Моята сила, която събрах в полети, тичане и многобройни битки, ме напусна. Но не и духът ми, който съм получил направо от ръката на Всесъздателя, твоя господар. Ореле, аз не искам милост от теб. Ела и ме убий. Но ако държиш на честта си, никога не казвай, че си ме победил.“

Като чули думите на петела, орелът и ангелът се спогледали. „Всесъздателят е безкрайно далеч от нас — казал ангелът. — Дори от мен самия, а аз летя много по-нависоко от теб. Само се досещам за желанията му — никой не би могъл да направи друго.“

И отново отворил гръдта си и си върнал способността да се преобразява. След това двамата с орела отлетели, а не след дълго гъсокът ги последвал. Това е краят на историята.

 

 

Докато говореше, Мелито лежеше по гръб и гледаше над разпънатия отгоре му брезент. Имах чувството, че е прекалено слаб, за да може дори да се повдигне на лакът. Останалите го бяха изслушали също толкова тихо, колкото и Халвард.

— Чудесен разказ — най-накрая казах аз. — Ще ми е много трудно да отсъдя между двамата. Ако ти, Халвард и Фойла не възразявате, бих искал да ми дадете малко време да помисля.

— Недей да отсъждаш. — Фойла седеше със свити крака, опряла брадичка в коленете си. — Състезанието още не е приключило.

Всички се обърнаха към нея.

— Утре ще обясня — каза тя. — Просто не избирай, Севериън. Какво мислите за тази история?

— Ще ти кажа — измърмори Халвард. — Мисля, че Мелито е умен по начина, по който твърдеше, че съм умен аз. Не е толкова добър като мен, не е толкова силен, и затова се опитва да предизвика женското състрадание. Хитър план, малък петльо.

— Това е най-лошата история, която зная. — Гласът на Мелито изглеждаше по-слаб, отколкото докато разказваше за битката между птиците.

— Най-лошата ли? — повторих аз. Всички бяха удивени.

— Да, най-лошата. Това е една глупава приказка, която разказваме на малчуганите, които не познават нищо друго, освен праха, селските животни и небето над главите си. Личи си по всяка думичка в нея.

— Да не би да не искаш да победиш, Мелито? — попита Халвард.

— Разбира се, че искам. Ти не обичаш Фойла колкото мен. Бих умрял, за да я имам, но по-скоро бих предпочел да умра, вместо да я разочаровам. Ако историята, която току-що разказах, спечели, тогава никога няма да я разочаровам — поне не и с разказите си. Зная още хиляди други, които са по-добри.

Халвард стана, приближи до леглото ми и седна на него, както бе направил предишния ден. Спуснах крака на пода и седнах до него.

— Онова, което говори Мелито, е много умно — каза ми той. — Всичко, което казва, е умно. Но все пак ти трябва да съдиш по историите, които разказахме, а не по онези, които знаем, но сме премълчали. Аз също зная много други истории. Зимните нощи при нас са най-дългите в Общността.

— Казах, че по поръчка на Фойла, която бе предложила състезанието и бе неговата награда, засега изобщо няма да взимам решение.

— Всички, които говорят Правилната мисъл, говорят добре — обади се асцианинът. — В какво е тогава превъзходството на едни ученици пред други? В умението да се говори. Умните ученици казват Правилната мисъл умно. Слушателят разбира по интонацията им, че те разбират. Така Правилната мисъл може, подобно на огън, да се предаде от един на друг.

Никой не бе подозирал, че асцианинът също е слушал. Затова малко се стреснахме, когато заговори.

— Иска да каже, че не трябва да се съди по съдържанието на историите, а по начина, по който са разказани — каза Фойла. — Не съм сигурна, че споделям мнението му, но все пак в това има нещо.

— Аз пък не го споделям — изръмжа Халвард. — Слушателите бързо се уморяват от триковете на разказвача. Най-простият разказ е и най-добрият.

Останалите също се включиха в спора и още дълго разговаряхме за това и за петела.