Иван Ефремов
Обсерваторията Нур-и-Дещ

В спирачките силно засъска въздух, ритмичното тракане на колелата премина в непрестанен ек. Пред прозореца на купето се вдигна облак снежен прах.

Разговорът се прекъсна и подполковникът погледна през прозореца, порозовял от лъчите на ниското залязващо слънце. Влакът обаче се засилваше, летеше неспирно и отнасяше пътниците към новите съдбини на новата 1943 година.

Единият от събеседниците, военен моряк, излезе в коридора и седна на подвижното столче, замислен за неизлечимата суровост на войната, която слага своя отпечатък върху всичко. През прозореца на стария вагон се мяркаха села.

След него излезе и съседът му по купе, млад, висок майор артилерист. Още при първата среща с него морякът беше поразен от сдържаната енергия, която се излъчваше от цялата пъргава и стройна фигура на майора. Очите му, които изглеждаха особено светли върху силно загорялото лице, бяха удивително спокойни, ала дълбоко в тях грееше някаква сила, която морякът от самото начало определи като проява на непреклонна радост от живота, надеждно прикрита от привично самообладание.

Майорът подаде ръката си на моряка.

— Лебедев — каза той. — Слушах разговора ви със съседите и нападките им срещу вас. Допадна ми, че утвърждавате правото на човека на радост. Мисля, че противниците ви са прави. Но сте прав, разбира се, и вие. Такава е житейската диалектика. Чувството на радост сега идва по-рядко от другите чувства при хората… Още повече че някой път човешката радост зависи от абсолютно необясними на пръв поглед причини.

Той се поколеба и добави:

— Ще ви разкажа любопитно произшествие, едно от действуващите лица, в което ми се случи да бъда самият аз, и то съвсем неотдавна.

Притъмня. Влязоха в купето и заеха местата си на горните легла. Плътно долепените пердета придаваха особено уютен вид на купето, осветено едва-едва от единствената крушка. Морякът лежеше на горното легло срещу майора и слушаше разказа, дотолкова неподходящ за заобикалящата ги обстановка, че от време на време съзнанието му сякаш се раздвояваше и отлиташе в далечна слънчева и просторна страна…

— Мобилизираха ме на третия месец от войната — разказваше майор Лебедев. — Преминах тежкия път на отстъплението в непрекъснати боеве. Седем месеца куршумите и парчетата от снарядите ме щадяха. Няма смисъл да ви разказвам за всичко, което преживях… Преди войната бях геолог, поклонник на нашата непокорна природа, мечтател. Трудното за тихата душа военно тегло, разрушенията и зверствата, вършени на родната ми земя от пълчищата на завоевателите, едва не ме сломиха. Но все пак се справих и скоро се закалих като стотиците си бойни другари. И мечтателността, изглежда, ме напусна завинаги. Станах корав, мрачен. В душата ми остана някаква мъчителна пустота — пустота, която се запълваше само в бойните схватки с врага, само с успешните стрелби на моите батареи.

През март бях ранен сериозно и за няколко месеца излязох от строя. След лечението в болница ми дадоха отпуск и ме изпратиха на почивка, на курорт в Средна Азия. Протестирах, доказвах необходимостта от незабавното ми изпращане на фронта, доказвах, че съм абсолютно самотен — нищо не помогна.

С една дума, в края на юли, хиляда деветстотин четиридесет и втора година се озовах във влака, който ме носеше през просторните казахстански степи срещу жаркото слънце.

Нощем често стоях до отворения прозорец. Вятърът, замирисал на пелин, сух и свеж, приветливо ме лъхаше. Лекият степен мрак подчертаваше древната безлюдност на равнината. Но аз, аз бях целият там — далеч на запад.

Все пак предвечната безметежност на природата извърши своето и в края на първата седмица от пътуването ми някак си поомекнах вътрешно, а главно — започнах да гледам околния свят с по-голямо внимание.

След Аръс дневният задух в нажежения вагон стана мъчителен и аз с удоволствие слязох късно през нощта на малката гара. Автобусът от санаториума трябваше да пристигне чак сутринта. Не ми се щеше да сменям меката прохлада на южната нощ с нощуване в гаровата чакалня. Седнах на куфара си до един фенерен стълб, оглеждах се наоколо и вдишвах нощната свежест. Влакът се бавеше. Пътниците се разхождаха по хрущящия пясък под светлината на фенерите. Запалих цигара и разглеждах пътниците.

Девойката, която мина няколко пъти по перона, привлече вниманието ми с красивото съчетание на зелената си рокля, червеникавия бронзов загар и пепелявата си светла коса.

В нея имаше нещо, което я отделяше от тълпата. И сега помня първото си впечатление: изглежда, че това беше радостната свежест, която преизпълваше цялото й същество.

Несъмнено тя търсеше някого. Ето че се спря, тръсна късата си коса, вдигна кръглото си лице към фенера и забавно се намуси. Почувствувала втренчения ми поглед, девойката открито ме погледна, обърна се и тръгна обратно.

Влакът замина. Червената светлина на последния вагон се загуби сред тъмните могили; с изключение на два фенерите угаснаха. Поседях още известно време на куфара си в полумрака на стихналата гара. В душата ми за първи път след дълго време беше някак си спокойно — дали от прохладната тъмнина наоколо, дали от усещането за простора на нощната степ…

Стана ми студено и неохотно се запътих към гарата. Малката чакалня беше едва-едва осветена. Зад ниската дървена преградка, в отделението за ранени, нямаше никой. Вятърът свободно нахлуваше през отворения прозорец. Аз полегнах на пейката, но не ми се спеше. В полутъмната чакалня прозвучаха леки стъпки. Обърнах се и познах срещнатата на перона девойка. Тя погледна заетите от спящи узбеки пейки и нерешително се приближи до преградката на моето отделение. Надигнах се и я поканих да се настани на свободната пейка. Девойката благодари и седна на пейката с отметната назад глава и плътно стиснати колене. С появата й ми се стори, че тази забутана в степта гара стана по-малко пуста. Тя като че нямаше намерение да спи. Реших се да й задам няколко обикновени за пътници въпроса, на които тя отговори кратко и без желание. И все пак постепенно се разприказвахме. Татяна Николаевна или просто Таня беше аспирантка в Института за източни езици в Ташкент и придружаваше прочут професор-археолог в експедиция. Професорът изследвал развалините на древната астрономическа обсерватория, построена преди около хиляда години в предпланините на хребета, на двеста километра от гарата. В задълженията на Таня влизало да възстановява и превежда арабските надписи, които се срещали по стените и камъните на развалините.

— Не ви ли се струва смешно след фронта, след това — тя леко докосна ръката ми, която висеше на превръзка, — че хората се занимават сега с такава работа? — Тя смутено ме погледна.

— Не, Таня — възразих. — Аз съм бивш геолог и вярвам в голямото значение на науката. А освен това: значи, ние с моите другари защищаваме добре нашата страна, щом имате възможност да се занимавате с далечната си от войната работа…

— Така ли мислите? — усмихна се Таня и замълча, потънала в размисъл.

— Вие казахте, че обсерваторията е далеч в степта. Как тогава попаднахте тук? — възобнових разговора.

Таня доста подробно ми разказа за експедицията при древната обсерватория. Съставът на експедицията бил малоброен: професорът, Таня и петнадесетгодишният й брат, който работел като снимач на плановете. Да се намерят работници, естествено, било много трудно. Въпреки желанието си да помогне на експедицията най-близкият колхоз им дал само двама старци. Но след две седмици работа старците се върнали в колхоза си. Други отказали да отидат и по този начин работата по разчистването на развалините прекъснала. Професорът писал до института си с молба да изпратят един научен работник, останал в Ташкент за подготовката на дисертацията си, за да направят няколко прости разчиствания и да завършат работата. И ето че Таня тръгнала да посрещне новия другар. Вече два влака минали, но никой не дошъл. Таня изпратила телеграма със запитване до Ташкент и сутринта очакваше отговора.

— Това е всичко — каза девойката, сдържайки въздишката на огорчение. — Как не ни върви само! Ако знаехте колко интересна е работата и какво чудесно място е Нур-и-Дещ!… Нур-и-Дещ е името на развалините на обсерваторията. Означава „Светлината на пустинята“.

— Но щом мястото е чудесно, както казвате, тогава защо избягаха вашите старци?

— Там има подземни трусове, доста силни и чести. Наоколо всичко трепери, някъде дълбоко в земята се раздава силно бучене, дребни камъчета и пръст се сипят от стените на развалините. Нашите работници смятаха тези трусове за предвестници на голямо земетресение, от което всички ще загинат…

Замислих се над думите й и когато поисках отново да се обърна към нея с някакъв въпрос, видях, че Таня тихо спи, навела глава на рамото си.

Внимателно подпъхнах сгънатия си шинел зад гърба на девойката, а аз се преместих на съседната пейка, легнах и заспах…

Когато се събудих, девойката я нямаше. Хората в чакалнята се бяха увеличили и запълнили малкото помещение с шарените си халати и звуците на непозната реч.

Измих се и отидох да разбера нещо за автобуса. Нищо утешително не научих: автобусът закъсняваше и трябваше да се очаква чак следобед. Тръгнах да скитам по гарата с надежда да срещна някъде Таня. Обиколих сградата, излязох в степта, но започналото да прежуря слънце ме прогони в сянката на дърветата в гаровата градинка. Още отдалеч видях зелената й рокля пред входа на телеграфа. Девойката умислено седеше на каменното стълбище под акацията.

— Добро утро. Получихте ли телеграмата? — осведомих се.

— Получих я… Семьонов е мобилизиран и значи никой няма да дойде при нас. Какво ще кажа на Матвей Андреевич? Той толкова се надяваше!

— А кой е този Матвей Андреевич?

— Моят началник, професорът. Вчера ви разказвах за него — с едва забележима досада каза девойката.

В този миг ме осени идея, от която веднага ми стана весело.

— Слушайте, Таня, вземете ме за помощник! — казах. — Надали ще бъда по-лош от дядките ви.

Таня удивено ме погледна.

— Вас?… Но нали трябва да се лекувате. И освен това… — Девойката се запъна и спря погледа си на ръката ми, увиснала на превръзката.

Улових погледа й, извадих ръката си от превръзката и направих няколко резки движения.

— Не се безпокойте, Таня, ръката ми е в ред, а на превръзката виси, за да не отича. Не бива да я държа дълго време отпусната надолу — поясних. — Та аз не отивам да се лекувам, а да оздравявам. Тогава не е ли все едно къде? Вие сама се хвалехте, че този ваш Нур-и-Дещ е хубаво място.

Девойката се колебаеше. Сивите й очи станаха по-весели.

— Всичко ще бъде добре — шеговито продължих, — стига само професорът ви да не ме държи на пост и молитва…

— Ама моля ви се! Храна имаме много! Само че какво ще стане с вашия санаториум все пак? Сетне пътят до нас е труден…

— Как така труден? Ами че вие за четвърти път се готвите да го преминете?

— А вие не гледайте, че не съм висока: аз съм силна — отговори Таня. — Знаете ли как се пътува до там? От тук до совхоза отиват камиони — това са сто и двадесет километра. Обикновено от совхоза ни дават кон до селището Туз-Кул — един такъв мъничък колхоз, пътят до него е отвратителен: пясък и камъни. А от Туз-Кул се налага да вземаме камила и да пътуваме тридесет километра през безводни пясъци. Не мога да търпя ездата на камила: седиш като на огромна бъчва и се люлееш назад и напред като махало. А камилата, нали знаете, върви точно четири километра в час, не по-малко и не повече.

Не стана нужда да убеждавам дълго Таня и още доста преди залез слънце един празен тритонен камион, заподскачал като топка през дупките, ни понесе на югоизток от синкавата линия на снежната планина, в обратна на санаториума посока. Седяхме на пода до кабината и весело се споглеждахме: не беше възможно да се разговаря — ще си прехапеш езика. Червеникав облак от най-гъст прах се вдигаше над каросерията на камиона, разпълзяваше се и скриваше хълмовете, зад които остана гарата. След три часа път тъмната ивичка тополи, която се мержелееше на хоризонта, се разтвори пред нас и откри два реда бели къщички, разделени от широка като площад права улица. Пирамидалните тополи извисяваха правилните редове на зелените си кули, а отдясно и отляво към селището се спускаха полегати склонове, наежили светложълтите снопчета на чия^[1].

Камионът спря до бълбукащия арък^[2], близо до дирекцията на совхоза. Приятно ми е и сега да си спомня простото, сърдечно гостоприемство в този далечен совхоз. Решихме да пътуваме колкото може по-късно: прохладната нощ е най-хубавото време за път. Когато видя широкия тарантас^[3] на улицата, Таня тихичко се засмя.

— Имам сметка от такъв помощник като вас, Иван Тимофеевич. Каква почит — возят ви с тарантас.

Агрономът, който също отиваше в колхоза, пое задълженията на каруцар; с Таня се настанихме в коша и потеглихме срещу слабия ветрец. Под ниските топли звезди ни обгърна тъмна нощ.

Скоро почувствувах, че рамото на Таня започна често да докосва моето. А после и къдравата й главичка се разположи мирно на рамото ми. Времето вървеше. Кадифеният ветрец пусна в действие студените си нокти. Утринният студ не ни позволи да заспим както трябва.

Туз-Кул не ми се видя приятно място. Голият хълм с редки, посадени неотдавна тополи, беше осеян с ниски къщурки, измазани с червенокафява глина. В шест часа вечерта, придружени от водач с камила, натоварена с продоволствие, тръгнахме към пясъците. Реших да последвам примера на Таня и тръгнах пеш до нея. Ниските пясъчни могилки бяха обрасли с някакъв син бодил. Вървеше се много трудно и аз се възхищавах на издръжливостта на спътничката си. Краката затъваха в подвижната маса, от пясъците се носеше душен зной — човек лесно може да си представи какво е да вървиш тук през горещите часове на деня. След кратка почивка под светлината на високото вечерно сияние навлязохме в гъсталак от саксаул^[4]. Светещият циферблат на часовника ми показваше дванадесет и четвърт, когато пясъците свършиха и краката с облекчение усетиха твърдата почва на каменистата пелинова степ.

На височината, далеч, се виждаше червена светлина, заобиколена от облак златист светлинен прах.

— Това е огънят на площадката пред палатките — поясни Таня. — Нашите май още не спят — сигурно ме чакат.

В тъмнината се разнесе звънлив момчешки глас:

— Матвей Андреевич, Таня пристигна!

Запознанството ми с професора стана на светлината на огъня. Той беше дребничък, закръглен човек с четвъртито лице. Големите дебели стъкла на очилата прикриваха умните му очи. Аз се позабавих, докато докарам заинатилата се камила по-близо до огъня. Професорът, след като се ръкува с Таня, извика към мен:

— Показвайте, се, Семьонов! Къде се криете там? Разказвайте какво става в Ташкент.

Излязох на осветения от огъня кръг. Професорът се дръпна назад, намести очилата си и изгледа Таня.

— Кой е този?… А Семьонов къде е?

— Семьонов не дойде, Матвей Андреевич — виновно, с тъничко гласче отговори Таня.

— Нищо не разбирам! Какви са тия шеги? — започна да се сърди професорът.

Отидох при него, подадох му ръка и се представих. След това накратко обясних причината за появяването си тук.

— Моля ви се! Ама как така? Вие сте майор, ранен. Неудобно е, приятелю мой, неудобно е! — мърмореше професорът и сърдито поглеждаше Таня.

Тя си мълчеше.

— И най-сетне, ръката ви… Хм, хм!… Нима ще можете да работите?… Е, никак не съм очаквал такова лекомислие от вас, Таня!

Засмях се, грабнах със здравата си ръка тежкия денк, стоварен от камилата, и леко го вдигнах над главата си. Таня заръкопляска. Професорът като че ли омекна.

— Е, стига… Какво да правя с вас?

— Изпробвайте ме на работа. Ако не ме бива, ще ме изгоните — смирено произнесох.

Таня прихна. Очилата на професора се втренчиха в нея и блеснаха.

— Ох, тия моми! Вечно те… Уж няма нищо, а щом се появи военна душичка — и готово. Е, добре, пийте чай, настанявайте се, а после ще видим.

В края на краищата всичко се нареди. Когато професорът разбра, че съм геолог и следователно съм запознат с археологията, изобщо забрави за неочакваността на появяването ми.

Сутринта обсерваторията Нур-и-Дещ ми се стори наистина изключително приятно място. На каменистия висок хълм имаше полукръгла стена с подаваща се от задната й страна ниска куличка. Краищата на стената бяха покрити от два масивни свода, подпрени от дебели кубични основи. Между кубовете се беше запазил красив портик в арабски стил, на който още стояха следи от златна буквена плетеница на тюркоазен фон. В пръстта между куличката и сводовете беше изкопана дълбока яма, облицована с туф. Голяма част от ямата беше заета от извита надолу, правилна мраморна дъга на астрономичен квадрант, която се спускаше и отново се издигаше във вид на две ивици с вдлъбнатина по средата. По страничните стени на дъгата бяха издълбани някакви знаци и деления. Успоредно на дъгата слизаха малки акуратно издялани стъпала.

Професорът не искаше да се бави в обсерваторията.

— Тук вече изучихме всичко — ми каза той. — Сега мястото на нашата работа ще бъде ето там. — И махна с ръка към края на дясното крило на стената, до която стърчаха останки от съборените сводове и имаше тънка заострена куличка. — Сградата за астрономични наблюдения, както виждате, се е запазила добре. Е, разбира се, бронзовите части от дъгата на квадранта и другите прибори са разграбени отдавна, още по времето на монголското нашествие. А тук, където ще продължим изследването, вероятно е било хранилището на инструментите, звездните карти и книгите, а може би и жилището на астрономите. Част от сградата е издълбана в скалата. Тук има някакви ходове, кладенци и подземия, в чието предназначение предстои да се ориентираме. Горната надстройка се е срутила, купища чакъл и пясък затрупват долните ходове и досега нямам ясна представа за тази сграда. Повече прилича на малък форт, отколкото на обсерватория… Е какво, да започнем… — И с тези думи професорът се навря под засипания с прах и покрит с изсъхнала трева свод.

Тримата го последвахме.

В полумрака на квадратното помещение под свода беше приятно прохладно. Въоръжих се с инструмент като широк сатър — кетмен — и по указанията на професора заизгребвах преградата от пръст и каменни отломъци, образувана от хлътването на следващия свод. Стараех се с всички сили; от мен се лееше пот като град и купчините пръст, която изхвърлях, се увеличаваха от двете страни на камерата. Професорът, много доволен, ми нареди да си отдъхна и сам хвана кетмена. После копа Таня и отново аз. Още дълго ровихме така в пот и прах, докато най-сетне проникнахме в широко ниско подземие, едва-едва осветено отгоре през пролуките между камъните под сводовете. Вниманието на професора и Таня привлякоха веднага някакви плочки от гладък камък, наредени накуп в ъгъла. За мен в това празно подземие нямаше нищо интересно и започнах да разглеждам съседните помещения. Тесните като пукнатини проходи съединяваха още три подземия с високи, противно на първото, тавани. Всички бяха абсолютно празни, само в края на второто помещение се издигаше като дебел цилиндър някаква постройка от плътно иззидани сиви камъни. По външната страна на цилиндъра се извиваше нагоре разнебитена тясна стълба, чийто горен край изчезваше в хаоса от камънак, затрупал квадратния люк. В долната част на цилиндъра се чернееха мънички прозорчета, през които не би могъл да се провре дори плъх. Надникнах в едно и дълго се взирах в мрака, докато ми се стори, че виждам някакъв слаб отблясък. Погледнах отново и пак видях едва забележимата светлинка. Повиках професора. Той неохотно се откъсна от разглеждането на плочките и ме последва. Обърнах му внимание на цилиндричната постройка, но професорът не прояви никакъв интерес.

— Гледайте, Таня — каза на девойката, която вървеше отзад, — това е цокълът на външната куличка, оная, дето е като минаре. Тъкмо тя само е оцеляла: построена е от много здрав диабаз^[5].

На забележката ми, че нещо вътре блести, професорът отговори:

— Е, какво може да има там? Някаква кахлена плочка е паднала. На куличката са се изкачвали по външната стълба, а кухината вътре е само за икономия на материал, там не може да се влиза.

Понечи да тръгне обратно, но внезапно се спря:

— Охо! Ето това наистина е важно!

И професорът посочи разрушената стена на подземието зад издатъка на тясната като пукнатина врата. Под чакъла и пръстта едва се виждаше стъпало — явно начало на стълба, която водеше някъде надолу.

— Виждате ли, Таня, нали ви казвах, че трябва да има и трети етаж, най-долният. Това е първият вход надолу, който успяхме да открием. Тук и ще ровим… Колко е часът, Иван Тимофеевич? — досети се професорът.

— Скоро ще стане пет.

— Бре! Затова съм толкова гладен! Да вървим по-скоро.

Горе ни посрещна сух зной и ослепителна светлина. След здрача под сводовете очите ни се премрежиха. Пуснах напред Таня и професора и спрях да разгледам по-добре местността от височината на обсерваторията. На равната площадка отляво на могилата бяха опънати двете ни палатки. И могилата, и площадката се намираха на плоския връх на широк куполовиден хълм. Този хълм се издигаше по средата на група от осем подобни хълма, покрити с рядка и корава трева, която съвсем не приличаше на веселата зелена трева в нашия север. През острата й като четина покривка прозираха ръбестите издатини на черни камъни, засипани с едър пясък. Камъните, които се подаваха изпод тънката почвена покривка на хълма, където се намираше обсерваторията, имаха по-друг, по-светъл цвят. Затова могилата на обсерваторията по цвят изпъкваше доста рязко сред останалите си черни посестрими.

Деветте хълма се бяха скупчили в края на безкрайна, постепенно снижаваща се на юг равнина, а от запад, отдясно, почти до самия хоризонт, се виждаше назъбената ивица на далечна снежна планина. От тази страна равнината се пресичаше от тясната лъкатушна лента със стоманен оттенък; слизащата от планината рекичка опасваше хълма на обсерваторията, отбиваше се на изток и се губеше в пясъците. Около обсерваторията, долу, се стелеше жълта степ, изпъстрена от храстчетата на сребристия пелин и синия бодил. По-нататък, на север, тъмната лента на саксаула очертаваше границата между степта и пясъците.

Покой, простор, чист планински въздух, тежка знойна синева над главата…

Колко добре се нареди съдбата ми, като ме доведе тук! И какво още е нужно сега на душата ми? Обзе ме радостно чувство на примирение със себе си, с природата.

— Иван Тимофеевич — разнесе се викът на Вячик, Таниния брат, — на обяд!

— Къде се губихте? — посрещна ме Таня с въпрос. — А аз се окъпах чудесно и исках да предложа и на вас. Сега ще обядваме, а къпането ще отложите за довечера.

След обяда и малката почивка тръгнахме пак да разкопаваме откритата от професора стълба. Тя водеше в широка яма, издълбана в пясъка и затрупана догоре с всякакъв боклук. По това, колко бавно напредваше работата ни, беше ясно, че ще ни трябват няколко дни обединени усилия, за да разкопаем стълбата.

След като завършихме предвидената за днес работа, напомних на Таня обещанието й. Тя ме поведе по тясната пътечка покрай брега на рекичката към подножието на втория хълм. Мълчаливо вървях подир нея и се вслушвах в равномерния шум на водата, която пречупваше слънчевата светлина в бързите си струи. При завоя на рекичката Таня спря.

— Вие постойте тук и ме почакайте. С Вячик направихме яз, така че водата стига до кръста.

Таня се скри зад издатината на брега, а аз легнах на коравата трева и подложих лицето си на прохладния слаб повей на вятъра. Ромонът на реката ме унесе в дрямка.

— Заспахте ли? Елате по-бързо! Колко е красиво!

Свежа и весела, Таня стоеше пред мен — безупречна красота на младостта, която дружи с водата и слънцето. Скочих и слязох под високия бряг, където намерих малкия вир пред още по-малкия пясъчен плаж. Две изкривени дървета охраняваха като часовои тази първобитна вана откъм ниския десен бряг. Бързо се приспособих да се къпя легнал, като се борех с напора на студената вода. Къпането ме освежи чудесно. Пред палатката ни чакаха професорът и Вячик с чай.

— Как ви хареса къпането? — попита професорът. — Я хайде да поизпитаме геолога! Нищо ли не забелязахте в реката? Не? Е, скъпи мой майоре, повоювали сте и сте забравили всичко! Древното име на тази рекичка, запазено в летописите, е Екик, което значи сардоникс. И сред баластрата в коритото понякога се намират червени камъчета. Поогледайте при случай.

Разкопаването на долния етаж излезе по-сложно, отколкото очаквахме. Слизащата полегато надолу вдлъбнатина постоянно се задръстваше от свличаща се пръст и чакъл. Работех вече четири дни от сутрин до късна вечер. Мускулите ми се наливаха с нова сила. Сякаш от неизвестни за самия мен ъгълчета на душата ми се надигаха нови, свежи като пролетна зеленина чувства — също така безкрайни и светли като околната природа. Владееше ме уверена радост от живота; почти забравих за умората и недоволството. Тялото, както трябва и да бъде при всеки напълно здрав човек, не съществуваше за мен, не напомняше с нищо за себе си освен с насладата от изобилието на жизнена енергия. Сега разлагам тези усещания на отделни елементи, ала тогава това беше друго и се изразяваше в същност с чувство на изострено възхищение от местността, където бяха разположени развалините на Нур-и-Дещ. Блъсках си ума и се мъчех да разбера тайната на очарованието на пустинните каменисти хълмове и печалните развалини сред горещия пръстен на степта и пясъците. Споделих впечатленията си с Таня и професора. Те се съгласиха с мен.

— Да си призная, аз не разбирам нищо — каза Матвей Андреевич. — Зная само, че никъде не съм се чувствувал така добре, както тук.

— Малко е да се каже добре — поде Таня. — Аз например съм преизпълнена със светла радост. Струва ми се, че тази древна обсерватория е храм… е, не мога да го изразя ясно… на земята, на небето, на слънцето и на още нещо неизвестно и прекрасно, което неуловимо се разтваря в свободния простор. Виждала съм много доста по-красиви места, но никое от тях не притежава такова могъщо очарование като тези, ще речеш, равнодушни развалини.

Още един трудов ден завърши по тъмно, но не ни се спеше.

Настана нощ. Стихнахме край огъня. В зенита на черния купол над нас сияеше синята Вега; на запад като око на сова светеше златният Арктур. Звездният прах на Млечния път блещукаше като нажежено сребро.

Ето там, ниско над хоризонта, свети червеният Антарес, а по-надясно едва личи матовият Стрелец. Там се намира центърът на чудовищния звезден кръг на Галактиката — централното „слънце“ на нашата Вселена. Ние никога няма да го видим — гигантска завеса от черно вещество скрива оста на Галактиката. В тези безбройни светове навярно също има живот, чужд, многолик. И там обитават подобни на нас същества, владеещи могъществото на мисълта, там, в недостъпната далечина… И аз тук, без да подозирам нищо, гледам тези светове и тъгувам, развълнуван от смътно предчувствие за бъдещата велика съдба на човешкия род. Велика, да, когато успеем да се справим с тъмните свирепи сили, които още властвуват на земята и тъпо, скотски разрушават, унищожават скъпоценните завоевания на човешката мисъл и мечта.

— Спите ли, Иван Тимофеевич? — чу се гласът на професора.

— Не, гледам звездите… Тук са някак особено ясни и близки.

— Да, обсерваторията е построена умно; прозрачността на въздуха тук е необикновена. Впрочем почти навред в Средна Азия небето е прозрачно и ярко. Не току-така местните народи са добри наблюдатели на звездите. Знаете ли, киргизите наричат Полярната звезда Сребърния гвоздей на небето. За този гвоздей са завързани три коня. След конете вечно тичат в кръг четири вълка и не могат да ги стигнат. А когато ги стигнат, това ще бъде краят на света. Нима това не е поетичен образ на въртенето на Голямата мечка?

— Много е хубаво, Матвей Андреевич! Помня, четох някъде за небето на Южното полукълбо. Високо, където сияе Южният кръст, в Млечния път се намира ярък звезден облак, а до него абсолютно черно петно — огромно натрупване на тъмно вещество под форма на круша. Първите мореплаватели го нарекли Въглищния чувал. Ала ето че една древна австралийска легенда нарича това петно зейнала яма — дупка в небето, а друга легенда разказва, че това е въплъщение на злото във вид на австралийски щраус ему. Ему лежи в подножието на дървото от звездите на Южния кръст и дебне опосум^[6], който се спасява на клоните на това дърво. Когато опосумът бъде хванат от ему, ще настъпи краят на света.

— Да, приличат, си но животните са съвсем различни — лениво каза професорът.

— Обяснете ми, ако обичате, Матвей Андреевич, кой и кога е създал Нур-и-Дещ, тази „построена умно“ обсерватория, и защо тя е в такова пустинно място?

— Тук са работили уйгурски астрономи, ученици на арабските мъдреци. Е, а мястото е станало пустинно след монголското нашествие. Наоколо има развалини — следи от селища. Преди седемстотин години тук несъмнено е било богато населено място. За да се построи такава обсерватория, трябва много да знаеш и много да умееш.

Речта на професора се прекъсна. Нещо се беше случило. Отначало не съобразих какво именно. Вторият трус ми даде възможност да почувствувам как земята под нас се разлюля, сякаш по повърхността премина каменна вълна. Почти едновременно чухме далечен тътен, който като че ли идваше от дълбините под краката ни. Съдовете в сандъка дрънчаха, главните в огъня се пръснаха. Трусовете следваха един след друг.

Всичко свърши също така неочаквано, както и започна. В настаналата тишина се чуваше как по склоновете се търкалят разтревожени камъни и в развалините на обсерваторията нещо се рони.

Сутринта, щом се явихме на мястото на всекидневната си работа, ни посрещнаха неочаквани изменения, предизвикани от нощното земетресение. Подкопаната отдолу в лявата страна преграда от пръст се беше слегнала, паднала и открила в дясната страна плитка ниша, увенчана със заострена арка. В дъното на нишата под праха и полепналите буци пръст се виждаше каменна плоча с издълбана по нея абсолютно нечетлива за несвикналия плетеница от знаци на арабското куфическо писмо^[7]. Зарадвани от находката и в същото време огорчени от новото затрупване на стълбата, бързо разчистихме надписа, който толкова векове се беше крил под сухата и прашна пръст. Буквите на гладката синкава плоча бяха издълбани и покрити с нещо като глазура с много красив оранжев цвят със зелен оттенък. Таня и професорът се заеха да разшифроват надписа, а ние с Вячик започнахме отново да разчистваме стълбата.

Матвей Андреевич разкърши рамене и шумно въздъхна:

— Жалко, нищо важно! Вярно, потвърждение на запазените в историята сведения. Надписът гласи, че по указ на еди-кой си в еди-коя си година, през месец Ковус… това е Стрелец по арабски, нали, Таня?

— Да.

— Значи, през ноември е завършена постройката в местността Нур-и-Дещ, на хълма край рекичката Екик… какво е това, Таня?

— Не разбирам напълно името — нещо като Светеща чаша.

— Каква поезия! На хълма на Светещата чаша, на мястото за вадене на царско багрило… Аха, това е от вашата специалност, майоре. Къде са следите от рудниците и какво е могло да се добива тук?

— Не зная, не съм забелязал никакви изработки.

— Ама вие били ли сте някога геолог? — иронично се възмути професорът.

— Почакайте, Матвей Андреевич. Ето, ще ви разкопая стълбата, тогава ме освободете да поскитам няколко часа. Може и геологът да свърши работа. А иначе всекидневният ми маршрут е само един: рекичката — подземието, рекичката — палатката.

— Аха! — засмя се професорът. — Врял и кипял сте в археологията и носът ви е все в земята… Но май сте прав: струва си да обявим почивен ден. Утре няма да копаем — походете, поизследвайте. Таня, разбира се, ще се заеме с пране… Не? Защо пък не? Също ще поскитате, ще се учите на геология? Хм…

— А какво има нататък в надписа, Матвей Андреевич? — прекъснах професора.

— Нататък следва: за спомен за великото дело е направен този надпис и е зазидана древна ваза с описание на постройката.

— Но, професоре, нали намирането на вазата би имало голямо значение за изучаването на обсерваторията?

— Разбира се. Но къде е зазидана, не се казва. Ясно е, че е във фундамента. Как ще я намериш? Стълбата да разкопаем — и това не можем.

 

 

Сутринта измолих от Вячик сачмената берданка с надеждата да убия някакъв дивеч. Придружавани от насмешливите напътствия на професора, с Таня се отправихме да обиколим хълмовете на Нур-и-Дещ. Оказа се, че никой от членовете на малката експедиция не беше се отдалечавал от развалините — работата отнемаше цялото време. Денят беше изключително зноен и тих, ни най-малък повей не пропъждаше сухата жега, излъчвана от каменистата почва. Дълго ходихме по хълмовете, катерихме се по склоновете, докато изнемощяхме от жажда. Тогава слязохме при рекичката, напихме се до насита и тръгнахме боси в коритото й. Едри камъчета се плъзгаха на разни страни под краката ни. В прозрачната вода сред черната и сива баластра понякога изпъкваха разноцветни, изгладени от водата късчета опал и халцедон. Ловът на красиви камъни увлече и двама ни и чак когато краката ни вкочанясаха напълно, излязохме на брега, започнахме да се топлим на горещите камъни и да сортираме улова.

— Червените слагайте тук, Таня. Това е сардоникс — много ценен в древността камък, който уж притежавал целебна сила.

— Червените са най-много. А ето вижте, каква прелест! — възкликна девойката. — Вие ли го намерихте? Прозрачен е и блести като бисер.

— Хиалит, най-ценният вид опал. Можете да си направите от него брошка.

— Не обичам брошките, пръстените, обиците — нищо освен гривните. Но ако ми го подарите просто така… благодаря… А защо сте взели тези три камъка — мътни, грозни?

— Моля ви се, Таня! Нима можете да хулите така най-хубавата ми находка? Гледайте. — И аз натопих невзрачното бяло късче във водата. Камъкът стана прозрачен и заблестя със синкави оттенъци.

— Колко е красиво! — изуми се девойката.

— Аха, грозният камък излезе вълшебен. За вълшебен го смятали и в древността. Това е хидрофан, наричан иначе „око на света“. Той е силно порест и затова в сухо състояние е непрозрачен. Щом порите му започнат да се запълват с вода, става прозрачен и много красив. Това са все разновидности на кварца; има още много видове с различни оттенъци, ценност и красота.

— Какво ви даде днешната ни екскурзия? — попита Таня.

— Сега имам представа за строежа на цялата тази местност. Вярно, оказа се неинтересен: древни гранити и пласт от черни кварцити, пронизани от кварцови жили. Хълмът, на който е обсерваторията, донякъде се различава от другите: образуван е от някакви много плътни стъкловидни кварцити. Красивите камъни в коритото на реката са останали от ерозията на кварцитите — в жилите, в празнините и отлаганията в пукнатините сигурно има още доста халцедон и опал.

— А къде са разработките, за които се говори в надписа?

— Така и не зная. Сама видяхте — никъде няма и най-малката следа. Може да са скрити под развалините на обсерваторията.

— Лошо! Матвей Матвеевич пак ще се смее… — заключи Таня. — Време е да си вървим. Вижте, слънцето залязва. И без това ще стигнем по тъмно.

В червения огън на залеза кръглите плещи на хълмовете се очертаваха като резки силуети. Пълната липса на вятър подчертаваше глухото мълчание на заобикалящите ни пясъци. Когато стигнахме до хълма на обсерваторията, на запад вече угасваха последните отблясъци на залеза.

Развалините, едва различими при светлината на звездите, ни посрещнаха с мълчание. Само сплюшката^[8] някъде далеч издаваше мелодичния си крясък. Нощем тук беше неприветливо; обзе ни смътно чувство за опасност и ние тръгнахме крадешком и шепнешком, сякаш се страхувахме да не разбудим нещо, задрямало сред мрачните стени.

Внезапно почувствувах, че дневната умора изчезва някъде и отстъпва място на бодростта. Сухият, неподвижен въздух, въпреки топлината, изпускана от напечените стени, изглеждаше необикновено свеж. От време на време приятни, едва доловими тръпки полазваха по кожата ми.

— Никак не съм уморена — прошепна ми Таня, която вървеше толкова близо, че почти ме докосваше с рамо. — Тук има нещо във въздуха.

— Да, бих казал, че въздухът е както близо до динамомашина. Я си пипнете косата, Таня: май много пухкава е станала.

Таня прекара ръка по косата си, като се стараеше да я приглади, и множество мънички сини искрици заиграха под пръстите й.

— Като пред буря — каза Таня, — ала небето е ясно и задух съвсем не се чувствува, напротив…

— Странно. Изобщо на това място има много необясними… — започнах и внезапно видях слаба зеленикава светлинка, която блещукаше някъде в дупката на стената.

Вече се приближавахме до главната сграда с дъгата на квадранта. Вгледах се и забелязах, че с едва видим отблясък светят няколко букви от надписа на вътрешната стена на портика.

— Гледайте, Таня! — Заведох спътничката си при разрушената част на стената.

В непрогледния мрак на сводовете ясно се открояваха извивките на буквите, очертани от зеленикавожълто сияние.

— Какво е това? — развълнувано прошепна девойката. — Тук наоколо има много надписи, но те не светят.

— Всички ония надписи са направени със злато. Нали така?

— Правилно — потвърди Таня.

— А това… Един момент…

Внимателно се промъкнах през портика и драснах клечка кибрит. Загадъчната светлинка мигновено изчезна. Овехтялата стена сляпо застана пред мен. Но все пак успях да забележа оцеляло парче кахлена плочка, покрито с гладка глазура, и старателно изписани по него оранжевозелени букви.

— Това не е направено със злато, а със същия емайл, както при стълбата в подземието.

— Да вървим по-скоро да видим! — живо предложи девойката.

— Да вървим — съгласих се и попитах: — Били ли сте някога нощем в обсерваторията, вие или професорът?

— Не, нито веднъж.

— Тогава ето какво, да идем най-напред в лагера — само че за сега не казвайте нищо на професора, — ще вечеряме и когато всички заспят, ще продължим изследването, ако искате. А ако сте уморена, ще се заема сам:

— Моля ви се! Какво общо има тук умората? Всичко е толкова тайнствено, интересно!

— Отлично. Само при едно условия, Таня: на професора нито дума. Самият аз още не разбирам нищо, но ако с вас се сетим за някакво обяснение, ама че сюрприз ще бъде за Матвей Андреевич на сутринта!

Топлата здрава ръка на девойката стисна моята. Бързо слязохме от хълма до площадката, на която както обикновено гореше малък огън. Професорът помърмори за закъснението ни за вечеря и ме заразпитва за резултатите от похода. Както и очакваше Таня, добродушните насмешки на професора се посипаха върху бедната ми глава, щом Матвей Андреевич узна, че така и не съм намерил следи от разработки за багрила.

— Хубаво, по-добре да не питам какво сте намерили в тъмното с Таня… Хайде-хайде, не се сърдете! Показвайте камъните си… Колко много сардоникс! Май че ако поработите няколко дни, ще съберете цял чувал. Сега сардониксът се цени малко: още един от многото примери на забравената през вековете мъдрост на човешкия опит. По-рано в цяла Близка Азия този камък се ценял наравно с най-хубавите скъпоценности. От него правели гривни, огърлици, пафти. И вярвали, че сардониксът предпазва човека от много болести. А най-любопитното — оказва се, че тази вяра е нещо повече от обикновено суеверие. Неотдавна научих… — професорът замълча, замислено заразглеждал червения камък на светлината на огъня.

— Какво научихте, Матвей Андреевич, кажете — помоли Таня.

— Много просто: медиците започват да опитват лечение със сардоникс. Оказва се, че той винаги притежава радиоактивност, слаба, нищожна, може да се каже, равна на сумата от радиоактивността на човешкия организъм. Но именно защото радиевите следи в сардоникса са толкова нищожни, той действува благотворно на нервната система, възстановява в нея някакъв баланс или нещо такова — не зная точно.

Радий? Прониза ме неясна догадка и в главата ми като вихър се завъртя мисъл за електрически разряди, светещи надписи, оранжевозелени цветове. Нетърпеливо скочих, но веднага се овладях и побързах да извадя цигарите си.

— Какво ви стана, сякаш нещо ви убоде, Иван Тимофеевич? — учудено попита професорът. — Май че е време да спим. Утре ще се хванем по-рано — сигурно ще разчистим входа. Вие както искате, но ние с Вячик ще си легнем.

Останахме двамата с Таня. Нервно пушех и чаках професора да заспи, за да можем да вземем свещи за нощното изследване на тайната на обсерваторията Нур-и-Дещ.

Най-сетне Таня взе две свещи, а аз измъкнах тежък лост от купчината инструменти.

— Това защо? — учуди се девойката.

— Ще свърши работа. Току виж, се наложи да отместим камък, да обърнем някоя плоча…

Долу, в каменните подземия, цареше пълен мрак. По добре познатия ни път вървяхме пипнешком, без да палим светлина. Завихме надясно, в тесния като пукнатина вход, и стигнахме до нишата при стълбата. Таня извика: голямата плоча много слабо, но ясно светеше с плетеницата от куфически букви. Също такава златиста светла ивица се разливаше по издатината на стълбищната арка.

— Да, разбирам — помислих гласно, — денем тук светлината е малко…

— Е, и какво от това? — припряно попита Таня.

— Не ме питайте сега, докато не съм решил цялата задача. Да се качим горе, при квадранта. Навярно ще срещнем още останки от светещи надписи… Стоп! Дайте свещ. Да погледнем тук.

Спомних си загадъчния отблясък в цокъла на астрономическата кула, който видях през първия ден, и реших да опитам да проникна в цокъла. Внимателно заизвивах с лоста здраво споения с другите камък над тясната вентилационна пролука. Камъкът отстъпи пред настойчивите ми усилия и се разклати. Натиснах по-силно, дръпнах камъка към себе си и го изкарах от зидарията. Вторият се отдели по-лесно. Образува се отвор, достатъчен да провра главата си и ръката със свещта.

Светлината на свещта озари тясната вътрешност на кулата, която беше кръгла и се издигаше високо в мрака. Наляво, срещу пробитата от мен дупка, се намираше широк издялан камък, а върху него, покрит с гъст прах, стоеше съд с широко гърло, който мътно лъщеше с прашната си глазура. Дори според мен формата на вазата беше старинна.

— Вазата, Таня, вазата! — извиках и отстъпих мястото на девойката до дупката.

— Не можем да се проврем. Как ще я вземем? — попита тя, като потисна радостната си въздишка.

— Сега.

Въодушевен от находката, бързо се справих с още два камъка. Едва проникнах в кулата, и се стъписах: по-вдясно иззад камъка, на който стоеше вазата, зееше тъмнина на кладенец. В кладенеца слизаха тесни стъпала, които се извиваха като спирала до някаква издатина във вътрешната част на куличката. Предадох вазата на девойката през дупката и казах:

— Почакайте ме, Таня. Ще сляза долу.

— Не, не, ще дойда с вас: кой знае какво има там… — тя смутено млъкна.

Очите ни се срещнаха и аз… Е, с една дума, слязох, като се подпирах с ръце в стените на кладенеца и помагах на следващата ме Таня.

Кладенецът не беше дълбок. Впрочем това съвсем не излезе кладенец, а грапав, малко наклонен проход, изсечен в скалата. През леките дрехи усетихме хлад. Но това не беше студеният, застоял въздух на подземие — чист и свеж, той приличаше на богатия с озон въздух от планинските върхове. На дълбочина няколко метра проходът се разширяваше в неправилна широка пещера с разкъртени стени, нашарени от тесни, прокарани в различни посоки браздички. Вече знаех какво да търся: тук-таме в пукнатините на силициевите шисти и кварцитите, по дъното на браздите бяха останали малки охрови петна с лимоненожълт и оранжев цвят.

— Ето го и рудника за багрила, Таня! Само че багрилата не са обикновени.

Изкачихме се горе. Не послушах протестите на Таня и извърших кощунство — понесох вазата, без да дочакам деня. Здраво притиснал тежката ваза до гърдите си, стъпвах внимателно, понеже се боях да не се спъна. При портика оставихме скъпата находка и бавно обиколихме цялата сграда. Излязох прав: на още няколко места открихме светлинка от някакви знаци. Светещи чертички имаше и по дъгата на квадранта.

Слязохме при рекичката и предпазливо свалихме капака на съда. Вътре нямаше нищо друго освен прах. Тогава измихме вазата отвън и безшумно я занесохме в палатката, поставихме я до главата на професора, като предварително се наслаждавахме колко учуден и смаян ще бъде сутринта.

— Е, а сега разказвайте! — прошепна на ухото ми Таня. — Все едно, няма да заспя, докато не узная всичко.

Отдалечихме се от палатката и седнахме на брега на рекичката, която с мелодичен ромон течеше към тъмната степ.

— Оказва се, че всичко е много просто, Таня: тук има находище на уранови руди и следователно се намира радий. Жълтите петна са уранови охри. Те се прилагат в керамиката за получаване на много трайна глазура с ярки и чисти цветове: оранжев, жълтозелен, маслинен. Урановите руди се срещат в отлаганията, в пукнатините на кварцитите и са били изкопани още в древността, но радият — радият! — освен в урана, вероятно е разсеян в нищожно количество в силициевата маса на светлите кварцити. И аз мисля, че целият хълм на обсерваторията, който се състои от такива кварцити, излъчва радиева еманация. Кварцитите навярно са слабо радиоактивни. Солите на радия, смесени с други минерали, дават необикновено трайни светещи бои. Сега, особено през войната, тези светещи съставки имат широко приложение. Оказва се, че древните астрономи също са знаели тази тайна и може би самото име „Нур-и-Дещ“ — „Светлина на пустинята“ — е свързано също със странните явления в обсерваторията. Радият все още малко е изучен. Знаем, че йонизира въздуха, натрупва електричество и озон, убива микробите, обезвредява отровите. Сега разбирам в какво се състои тайната на необикновено радостното въздействие на това място: огромната маса радиоактивни кварцити, непокрити отгоре с други скали, създава голямо поле от слабо радиоактивно излъчване, очевидно в най-благоприятна за човешкия организъм дозировка. Спомнете си какво говореше професорът за сардоникса. А днес поради липсата на вятър се получи по-голямо от обикновеното натрупване на радиева еманация. Ние с вас веднага забелязахме това снощи. Какво неочаквано и интересно откритие, нали? — И аз сложих ръката си върху ръката на девойката.

— Да, интересно… — отчуждено произнесе Таня и бързо стана. — Е, трябва да вървим да спим, вече е късно…

Малко озадачен от внезапната хладност на Таня, останах на брега. Всичките ми мисли се въртяха около неочакваното откритие. Продължавах да намирам нови и нови факти за доказателство на догадката си и още дълго седях в мрака. На края се обърках в дебрите на химията и се потътрих към постелята си…

Разбудиха ме шумните възгласи на професора, който викаше всички ни. Вазата беше извадена на светло. Шарките от блестящ емайл с кадифен чернозелен цвят минаваха между ярките оранжеви, кафяви и маслинени ивици. Такива прекрасни тонове глазура са могли да дадат само ураниевите съединения. Ново потвърждение на снощното откритие при ослепителната дневна светлина!

Разказах на професора всичките си съображения. Трябваше да видите радостната възбуда на учения! Добавих, че може би радиевите излъчвания допринасят за още по-голямата прозрачност на въздуха непосредствено над обсерваторията.

— Е, тук май прекалихте — възрази професорът. — А колкото до нашето състояние, напълно съм съгласен с вас. Това място не е само място на светлината, но и място на радостта. Ала защо днес нашата Таня е тъжна? Какво се е случило?

— Не, Матвей Андреевич, нищо ми няма…

След повторния оглед на изработките се върнахме при работата си на стълбата. До края на деня успяхме да разчистим малък отвор, през който се провряхме всички поред. Там имаше подземие с няколко камери. Не зная какво даде то на археолога, но според мен подземието беше също така празно, като всичко, което бях видял по-рано.

Вечерният вятър лудуваше из степта; над стоманения пелинов килим се кълбеше розов прах. Професорът и Вячик вървяха отпред, а замислената Таня забави ход и изостана. Настигнах девойката и я хванах за ръката.

— Какво става с вас, Таня? Вие винаги сте така весела, оживена и изведнъж… Струва ми се, че след снощното ни откритие се променихте.

Девойката втренчено ме погледна в лицето…

— Не зная дали ще разберете, или не, но ще ви кажа… Нур-и-Дещ действително е място на радостта. И аз си мислех, че тази радост е в мен, от мен, че съм силна, свободна, весела. Тогава се появявате вие… — девойката се запъна — суров, вглъбен в себе си, опърлен от огъня на войната. И също ставате ясен, радостен… И внезапно излиза, че причина за всичко е радият — и нищо повече… Значи, ако не е бил радият — гласът на девойката се понижи почти до шепот, — нямаше да го има и дивното очарование на тези дни на древната обсерватория.

Таня се обърна, издърпа ръката си и побягна надолу по склона на хълма. Бавно тръгнах подир нея. Спрях, огледах развалините на Нур-и-Дещ.

„Светлина на пустинята“ — да, несъмнено светлина и за пустинята на душата ми. Няма да премине, завинаги ще остане радостта от дните в обсерваторията Нур-и-Дещ!

… И пак, както много пъти дотогава, гаснеше огънят пред палатките и край него седяхме с Таня. А до нас излъчваше златисто сияние древната ваза, светещата чаша на отдавна миналите, но не умрели човешки надежди.

— Таня, скъпа — говорех аз, — тук моята душа се възроди и откри… за вас. Кой знае, може би при по-нататъшните успехи на науката влиянието на радиоактивните вещества върху нас ще бъде разбрано още по-дълбоко. И кой ще гарантира, че върху нас не влияят още много други излъчвания — е, да речем, космическите лъчи. Хе там — станах и вдигнах ръка към звездното небе — може би има потоци от най-различна енергия, която изтича от черните дълбини на пространството… частици от далечните звездни светове.

Таня стана и поривисто се приближи до мен. В ясните очи на девойката се отрази пепелявата звездна светлина.

Във висинето над нас, разсякъл светлинните облаци на Млечния път, сияеше разпереният Лебед, протегнал дългата си шия във вечния полет към бъдещето.

Бележки

[1] Чий — високо растение в средноазиатските степи, което никне на снопчета. Б.а. ↑

[2] Арък — канал за напояване в Средна Азия и в Кавказ. Б.пр. ↑

[3] Тарантас — четириколесна конска каруца за пътуване на дълги разстояния. Б.р.ел.изд. ↑

[4] Ниско безлистно дърво в Средна Азия. Б.пр. ↑

[5] Вулканична скала. Б.пр. ↑

[6] Двуутробно торбесто животно, прилично на катерица. Б.пр. ↑

[7] Куфическо писмо — вид арабски шрифт. Различава се по разширените квадратни очертания на тясно съединените една с друга букви. Б.а. ↑

[8] Сплюшка — дребна кукумявка; живее в южните райони на Съветския съюз. Б.а. ↑