Карън Робърдс
Тъмна луна (5)

Пета глава

Наближаваше залез-слънце, когато Кейтлин видя за първи път замъка Данъмор. Микийн беше принуден да спре каруцата там, където пътят извиваше нагоре, за да се слее с друг след цял куп развълнувани хълмчета. Дребният човечец седеше и ругаеше шляещите се представители на стадо овце, които пресичаха пътя. Като се усмихваше тайно на яда на Микийн, Кейтлин вдигна поглед и видя замъка. Разположен на върха на смарагденозелен хълм, на разстояние три могилки от мястото, където се намираха, той гледаше надолу към стръмните брегове и бързите води на река Бойн. Четирите кръгли каменни кули извисяваха величествените си силуети към нашареното с оранжеви ивици небе. Кейтлин не можеше да откъсне очи от вековната му грандиозност. Ясно беше, че замъкът е бил построен като бойна крепост. Извити, назъбени стени с процепи в камъка, откъдето да се изстрелват стрели, бяха изградени като корони върху кулите. Прозорците, малки и близко разположени един до друг, бяха иззидани толкова високо, че трима мъже, стъпили един върху друг на рамене не биха могли да ги достигнат. Островърхият покрив беше съграден от плочи, за да отбива ударите. Беше толкова висок, колкото християнска църква в Дъблин, а християнската църква беше най-величествената сграда, която Кейтлин някога бе виждала.

— Бре! — каза Уили, прехласнат също като нея.

— Той живее там? — Кейтлин не можа да се въздържи от въпроса.

— Негова светлост, за такива като тебе — промърмори Микийн, хвърляйки на Кейтлин възмутен поглед. После добави: — Не. Във фермата. Въпреки че Негова светлост и братята му са родени в замъка, а и майка им почина в него. Както и старият лорд, от Фюинеог ан Мюрдер по времето, когато замъкът бе подпален.

— Ъъъ… от какво? Фюин… от? — развълнувана, Кейтлин не можа да отвърне с мълчание на враждебността на Микийн, както й се искаше. Старият коняр я изгледа с пренебрежение.

— Значи не знаеш келтския диалект — каза той с тон, от който личеше, че е подозирал подобен пропуск. — Фюинеог ан Мюрдер. Прозорецът на убийството. Така му викат, понеже старият лорд беше бутнат от него и намери смъртта си.

— Бил е убит? — Уили си пое въздух, втренчил в Микийн широко отворените си очи.

— Аха, заради земята. Трижди проклетите наказателни закони гласят, че последовател на правата вяра не може да наследява. Старият лорд беше от истинската религия. Съпругата му също прие правата вяра, но майка й беше англичанка, племенница на вицекраля. Казваше се лейди Фърман и използваше влиянието си в двора, докато беше жива, за да предотвратява заграбването на Данъмор, както изискваха наказателните закони. Тя умря дни преди да бъде убит старият лорд. Те несъмнено си мислеха, че Данъмор ще се окаже лесна плячка и ще го отнемат от рода д’Арси, щом принадлежи на едно момче вместо на жилав изпечен дявол като стария граф, но сгрешиха. Старият граф винаги си правеше сметката и беше предвидил факта, че англичаните ще се опитат да отнемат Данъмор от семейство д’Арси, което притежава земята още от времето на Браян Бору. Той предвидливо взе мерки. Накара Негова светлост, настоящия граф да изучи протестантската религия и го регистрира като такъв, въпреки че сърцето му се късаше. Да, старият граф обичаше повече земята си, отколкото своя бог и със сигурност си плаща за това сега. Но Данъмор е все още в ръцете на рода д’Арси, както си е право, та си мисля, че старият граф би казал, че мъките в чистилището са много ниска цена за това. Но то си има протестанти и протестанти и съм сигурен, че добрият Бог знае каква е разликата.

Този последен, загадъчен коментар заплува над главите на слушателите му.

— Кой уби стария граф? — Кейтлин беше също толкова заинтригувана, колкото и Уили.

— О, това не го знаем, въпреки че съществуват някои… Но ако Негова светлост знаеше със сигурност, можете да бъдете уверени, че досега щеше да е отмъстил за баща си. И вероятно щеше да увисне на бесилото за това. Така че по-добре е да не знаем.

— Но кой подпали замъка?

— И това няма да разберем със сигурност. Беше посред нощ. Замъкът беше нападнат от банда доброволци, маскирани, за да прикрият истинската си самоличност. Страхливите, английски копелета! Опитаха се живи да ни изгорят. Целите в бяло, като гадни призраци крещяха „Смърт на папистите!“, плячкосваха и убиваха. Заловиха ни в съня, нали разбирате и преди да разберем какво става, се нахвърлиха отгоре ни. Те убиха стария лорд и имаше много хора, които видяха това, но то стана, след като той беше изпратил синовете си на безопасно място. Онези искаха да избият и момчетата, но злите им планове се провалиха. Негова светлост беше само на дванадесет години, но се погрижи за малките си братчета и до ден-днешен те са под крилото му. Вече тринадесет години той им е и баща, и майка. Ама и те станаха хубави момчета, въпреки че преживяха много неволи. Да, и ми се ще да видя човека, който би се опитал да отнеме земята на Конър д’Арси сега! — последното бе изречено от Микийн под носа му почти злорадо.

— Но…

— Ей, вие двамата бърборите като катерици. Дотегна ми да ви отговарям — Микийн изгледа Кейтлин с такъв свиреп поглед, който обаче не беше предназначен за нея, а се дължеше на натрупаната от разказа му ярост. Изражението на потъмнялото му от омраза лице се отнасяше за анонимните доброволци, тайната организация на английски кръвопийци, които яхваха конете си нощем, покрили се с плащове и сложили качулки на главите си, и всяваха ужас сред ирландските католици. Ирландците, от своя страна, си имаха Сламените момчета, наречени така, тъй като поради бедността дегизировката им, от качулките до плащовете, беше направена от слама и твърде много наподобяваха подвижни купи сено. Кейтлин бе виждала една група от тях само веднъж, когато нападнаха дъблински замък. Тогава беше съвсем малка, но те бяха оставили у нея неизличим спомен. Изглежда, насилието се ширеше както в града, така и в провинцията, сектантските банди воюваха една с друга, но страдаха и невинни.

Смъмрянето на Микийн остави Кейтлин и Уили в мълчание. Докато каруцата се друсаше през калта по извития път, който обикаляше външната стена на замъка, Кейтлин видя, че от постройката беше останал само един изгорял скелет. Това, което се беше запазило от укрепленията, беше покрито с прерасла трева и вътре пасяха овце. Три от кръглите кули бяха непокътнати, но четвъртата се рушеше, отворила рана в себе си. Кейтлин се взираше във високите прозорци, потръпвайки, докато се чудеше кой ли беше Фюинеог ан Мюрдер. Почернелият от огъня камък беше мълчаливо доказателство за пламналия някога голям пожар. Каруцата обиколи и стигна до най-отдалечената част на замъка. Там Кейтлин съзря дузина дървени колиби, построени до обгорените каменни стени. Жилищата на селяните, които работеха във фермата, досети се тя от присъствието на жени, седнали пред отворените врати да наблюдават играещите си наблизо малки деца. Овцете пасяха съвсем свободно на зеления, кадифен хълм, водещ към Бойн. Мъже и жени с грубо облекло се разхождаха сред овцете. От другата страна на каменната стена, която разделяше зелената морава, група селяни косяха трева.

— Това ли е фермата? — Въпросът на Уили бе изречен със страх. Грубата рецитация на Микийн и опустошенията, покрай които току-що бяха минали, очевидно разтърсиха и него, и Кейтлин.

Микийн изсумтя. По лицето му се четеше горчивина, докато се взираше в това, което се простираше пред него.

— Аха. Фермата. Конър д’Арси, потомък на първия крал на Ирландия, истински син на Тара, лорд граф на Айва, овцевъд! Баща му щеше да се обърне в гроба, ако можеше да узнае. Но както се казва, когато дяволът те подтиква, правиш всичко. И дяволът е този, който тика Негова светлост, съвсем сигурен съм.

Кейтлин се разтрепери, като чу това. В съзнанието й нахлу споменът за онези дяволски очи. Сигурно беше, че Негова светлост бе обладан от дявола и тя и Уили бяха в казана. Нямаше грешка. Май избягаха от бесилото само за да станат жертви на адския огън. Като погледна спътниците си и установи, че не й обръщаха внимание, Кейтлин се прекръсти и се помоли на небесата.

Река Бойн разкриваше пред тях великолепна гледка. Тя се врязваше като сребърен камшик дълбоко в долината, която отделяше владенията на семейство д’Арси от горите от другата страна на пътя. Щом каруцата взе да поскърцва надолу към реката, Кейтлин забеляза къщата на имението, настанена сред горичка от могъщи дъбове. В сравнение със замъка къщата беше малка и бедна, но сама по себе си представляваше спретната сграда, двуетажна и солидна, издигната от камък и с покрив с гредоред. Зад нея имаше два хамбара и по-малък сайвант. В дворовете и пред двата хамбара ровеха пилета. Една шарена котка се миеше отпред на стъпалата на къщата, докато нещо, което наподобяваше много старо куче, се припичаше в страничния двор. Това място изглеждаше добре поддържано и Кейтлин веднага го хареса.

Щом каруцата наближи, кучето сковано се изправи на крака и се разлая, размахвайки опашка. Котката вдигна очи и после изчезна в храстите до покрития портал. Двама мъже, застанали в оградения участък прясно разорана земя, разположена точно на средата между къщата и първия хамбар, ги погледнаха, присвивайки очи. Единият от тях с отвращение захвърли тоягата, с която гонеше някаква безотговорна овца и се запъти насреща им. Другият поклати глава и като изостави овцата скитница, се напъха сред по-голямата група представители на този вид и пляскайки с ръце, се опита да ги прогони от това място. Но животните продължаваха да се мотаят из градината, без да обръщат никакво внимание на странните му движения. Докато първият мъж се приближаваше към каруцата, на Кейтлин й се стори, че беше доволен от прекъсването на отговорната задача.

— Микийн, благодаря на Бога, че се върна! Може би ще можеш да прогониш глупавите овце от проклетата градина! На нас с Рори изобщо не ни се отдава тази работа, а Конър сигурно всеки момент ще излезе от конюшните и ще наругае и двама ни. Нали знаеш, че той ни смята за родени овцевъди, както впрочем мисли и за себе си. Само малко трябвало да се постараем.

— И сигурно е нрав. Но съм забелязал, че нито ти, нито братята ти обръщате достатъчно внимание на овцете. Ако отглеждането на овце е добро занятие за Негова светлост, то със сигурност ще става и за такива като тебе, Кормак д’Арси.

Понеже беше изслушала думите на Микийн, описващи ужасяващия факт, че един граф на Айва е паднал толкова ниско, че да отглежда овце, Кейтлин не можа да възпре усмивката си при последната лекция. В този момент младият мъж прехвърли вниманието си върху нея и Уили, докато Микийн побърза да слезе от каруцата.

— Я-я, какво си имаме тук? — той беше по-висок с глава и половина от Микийн. Свободната му ленена риза и бричовете не можеха да скрият, че беше дългурест като момче, което все още не е израсло напълно. Черната му къдрава коса, завързана хлабаво, безпогрешно го оприличаваше на един от братята на Негова светлост. Но тясното лице със спокойни черти не беше толкова поразително и докато Кейтлин обмисляше къде се криеше разликата, установи, че беше в очите. Онези дяволски очи на Негова светлост бяха доминиращи, незабравими. Очите на този момък бяха засмени, с цвят на лешник.

Микийн погледна към тях със същата кисела физиономия, за която Кейтлин започваше да си мисли, че му е обичайна.

— Че отде да им знам имената. На брат ти му дожаляло за тях в Дъблин и ето ти ги тук. Ще си имаме сиропиталище, както е тръгнало.

— Аз съм Уили Лаха — Уили скочи от каруцата и обърна луничавото си личице към Кормак д’Арси, гледайки го неспокойно. — Ще работим във фермата. Така каза Негова светлост.

Кейтлин слезе доста по-бавно, като през това време огледа строго Уили. Та той практически се превръщаше в роб, за да изрази благодарността си. Тя не вярваше на тези хора, на нито един от тях, включително и на Негова светлост, независимо от тъжния разказ на Микийн. Те бяха чужди хора, които нямаха причина да се отнасят мило с нея и Уили. Защо в крайна сметка тези д’Арси и хрантутниците им ще делят най-оскъдното си притежание с някой друг? През житейския й опит всеки си стискаше своето. Ако беше на тяхно място, щеше да прави тъкмо това.

— Е, хайде де, как се казваш? — Кормак прехвърли погледа си от Уили на Кейтлин. Една усмивчица разтегляше ъгълчетата на устните му, а очите му изглеждаха винаги засмени.

Кейтлин прецени, че е с около две години по-голям от нея, което го правеше на седемнадесет. Тя остана безмълвна, съзерцавайки го начумерено. Такова открито дружелюбие я правеше по-неспокойна от всякога.

— Той е О’Мали. Малко е буйничък, но е добро момче — Уили я ръгна с лакът в ребрата, докато говореше.

Кейтлин му отправи такъв поглед, който би трябвало да го накара да онемее завинаги.

— Сам мога да отговоря — каза тя, като очите й срещнаха тези на Кормак с известна доза враждебност.

Той повдигна вежди и подсвирна комично. Тя се намръщи.

— Кой знае какво му е щукнало в главата на Негова светлост е всичко, което мога да кажа. Този наистина е луда глава — измърмори Микийн, като се изхрачи. После се обърна към Кормак. — Да вървим да разкараме тия овце от градината, преди Негова светлост да види къде сте ги оставили да се намъкнат — той тръгна, последван от Кормак, добавяйки през рамо по посока на Уили и Кейтлин: — И вие двамата можете да дойдете и да свършите нещо полезно. Няма смисъл да висите наоколо.

Уили хукна след тях. Кейтлин пое по-бавно. Заедно с всичките й останали тревоги още една взе да надига грозната си глава. Имаше неприятното подозрение, че овцете нямаше да й се харесат…

Докато тя стигна до градината, останалите бяха успели да се подредят в кръг около овцете и вече ги насочваха към отворената задна порта, която водеше към кадифената морава. Един водач се откъсна от стадото и хукна, когато Уили, последвал примера на Кормак, плесна с ръце срещу него. Блеейки диво, създанието се насочи право към Кейтлин, като острите му, малки копитца тъпчеха и превръщаха наторената, мокра от дъжда почва в гъста черна кал.

— Ей, ти! О’Мали! Спри ги! Върни ги!

Всички й крещяха, понеже още три овце се обърнаха и последваха водача си. Съвсем сигурно беше, че глупавото същество се носеше в галон право към мястото, където Кейтлин стоеше като закована, точно пред боядисаните в бяло колове на затворената градинска порта. Но това не беше пухкаво малко бяло агънце. Изглеждаше огромно и бясно и имаше рога.

Стига! Нямаше да рискува живота си заради някаква си овца убийца. И докато тя се приближаваше към нея, навела глава и забляла по-силно от рога на Гейбриъл, Кейтлин побърза да се махне от пътя й. Кракът й се подхлъзна в калта, където очевидно овцата вече беше отъпкала влажната почва и тя пльосна по очи в тинята. Шокът от факта, че е забила нос в тора, за миг отне дъха й. После нещо, което й се стори над хиляда тона, се стовари върху лявото й рамо и тя разбра, че проклетата овца направо я бе прегазила. Устата й се отвори от болка и веднага се напълни с черна кал.

Кейтлин се повдигна, плюейки кал, само за да открие, че четирите подобия на овчари се превиваха от смях. Тя се втренчи в тях, усетила как яростта започва да се надига чак от пръстите на краката, преди да закипи в главата й. Те се смееха на нея, Кейтлин О’Мали. Дори гадната овца, шмугнала се в ъгъла заедно с трите си последователки, изглеждаше така, сякаш й се смееше, клатейки рогатата си глава към нея.

— Значи ме вземате на подбив, така ли? — тя се изправи на крака, тръскайки ръце, за да махне калта, и бършейки лице с кални пръсти, като единственото, което постигна, бе да разнесе мръсотията навсякъде. Беше покрита от главата до петите със зловонен тор. В душата й кипеше ярост. Изгаряше от желание да убие кикотещата се четворка в другия край на градината. Ръмжейки нечленоразделно, тя връхлетя със свити юмруци и с поглед, в който се четеше готовност за убийство.

— Внимавайте! Пазете се! — като продължиха да се смеят, те се разпръснаха, преди тя да нанесе удара. Онзи, когото Кормак нарече Рори подскочи и се закрепи върху каменната ограда на градината. Издавайки неясни звуци от ярост, Кейтлин се хвърли върху Кормак, който се смееше най-силно. Той хукна да бяха в зигзаг, разтърсван от смях. Тя полетя след него, сграбчи го през кръста и го събори в тора. Смеейки се толкова силно, че беше почти безсилен, той се обърна по корем в калта, вдигайки и двете си ръце, за да предпази главата си, гърба си, като и всички останали части на тялото си, които тя можеше да достигне с юмруци.

— Стига вече, О’Мали! Престани! — Кормак успя да изрече между пристъпите на смях. Въпреки че беше слаб, той беше доста по-едър от нея, но смехът, който не успяваше да овладее, го оставяше без сили, а годините, прекарани на улицата, бяха направили Кейтлин жилава. Като към този факт се добавеше и кипящата й ярост, ударите, които нанасяше, ставаха доста силни. Но всичко, което той правеше, за да се защити, беше да парира насочените към главата му удари и да се смее. Това само разпалваше гнева й.

Микийн бързаше към тях с тояга в ръка.

— Ей, ти! О’Мали! Спри! Веднага престани, чу ли?

Кейтлин знаеше, че щеше да й съдере кожата от бой, щом я докопаше, но не й пукаше. Желанието да убива гореше много силно в душата й. От мястото си горе на стената Рори се смееше дори по-силно на незавидното положение на брат си, докато Уили, застанал в най-далечния край на градината срещу овцете, изведнъж се уплаши. Очите му широко се разтвориха.

— Какво, в името на всички светии, става тук?

Ревът накара дори Кейтлин да се вцепени и да се огледа. Там, от другата страна на портата, стоеше Конър д’Арси, граф на Айва, а очите му хвърляха гневни отблясъци.