Карън Робърдс
Тъмна луна (17)

Седемнадесета глава

Два дни по-късно настъпи очакваната нощ. Кейтлин се увери в това, когато денят се стопи и настана вечер. Конър беше прекалено изнервен, а останалите бяха обхванати от странно вълнение. Дори конете риеха с копита в конюшнята. След вечеря, след като мисис Макфий си замина, всичките д’Арси веднага се качиха по стаите си. Това потвърди подозренията на Кейтлин. Тя едва успя да сдържи собственото си вълнение, докато се оттегляше в таванската си стая. Каза, че отива да спи, но истинската й цел беше да си облече предварително подготвените дрехи. Беше измъкнала повечето от нещата от коша на мисис Макфий, в който държеше дрехите, нуждаещи се от поправка. Сега разполагаше с едни стари бричове на Кормак, които бе стеснила сама, доста нескопосано, разбира се, с някаква риза на Рори, едно жабо на Лиъм с разкъсана дантела и груб сив редингот, за който подозираше, че е бил притежание на Микийн. Обу собствените си ботуши за езда, които не се различаваха съществено от мъжките, и върза косата си ниско на тила, така че да я помислят за мъжка опашка. Що се отнасяше до пелерината с качулка и маската, трябваше да импровизира. На тавана, заедно с други женски принадлежности бе открила старомодна черна копринена рокля и много несръчно я беше разпрала. (Подозираше, че сандъкът с тези неща някога бе принадлежал на майката на братята д’Арси.) Шиенето беше още едно от женските умения, които тя не успя да усвои, но някак си успя да скалъпи пелерина с качулка и маска.

Стоя така повече от час, докато в къщата стана тихо като в гробница. Накрая търпението й се изчерпа. Мушна пелерината и маската под мишница и заслиза по стълбите. Под завивките й в леглото имаше един навит на ролка юрган, в случай, че някой реши да провери дали си е легнала. Надяваше се Кормак да не я уведомява за излизането им, както беше сторил веднъж. Не мислеше, че ще го направи. Нещо много се беше възгордял след инцидента с Рори през онзи следобед. Но тя беше длъжна да се подсигури отвсякъде. Ако изобщо хранеше някаква надежда да препуска с Черния конник, трябваше да бъде на мястото, преди те да потеглят. Кормак й беше казал, че Конър язди с бързината на самия дявол и тя му вярваше. Беше го виждала как препуска.

Нощта беше толкова тъмна, че едва успя да различи очертанията на конюшнята. Ако не знаеше къде точно се намира, щеше да я пропусне в непрогледния мрак. От изток духаше студен силен вятър. Всичко беше потънало в тишина, с изключение на шумоленето на листата и тревата, през които преминаваше вятърът.

Братята д’Арси все още бяха в къщата. Прозорците бяха тъмни, за да създават впечатление, че са заспали. Кейтлин се молеше да останат там, докато успее да се отдалечи на безопасно разстояние. Мислеше си, че няма да потеглят поне до един час, но не можеше да бъде сигурна.

Хрумна й, че нямаше да може да ги последва в тунела, без да я забележат. Вратата на прохода оставаше отворена само колкото да пропусне петимата. Ако й се отдадеше възможност да се напъха в тунела, те щяха да затворят вратата от другата страна и тя щеше да остане вътре. Затова реши да изведе Финбар и да чака появата на Черния конник при замъка. После щеше да ги следва на известно разстояние, за да не я забележат. Те не очакваха шести ездач и ако имаше малко късмет, нямаше да усетят присъствието й — или ако я забележеха, вече щеше да бъде късно да я върнат обратно.

Докато го оседлаваше, Финбар изцвили веднъж, но тя го укроти с една ябълка, пъхната тъкмо за тази цел в джоба й. След това поведе коня през конюшнята, поставила ръка на ноздрите му, за да избегне някой друг звук. Когато се отдалечиха от селскостопанските постройки, тя се метна на гърба му и го награди с потупване по врата. Финбар беше красиво животно, със загладен косъм, бързо като вятъра. Въпреки че Конър не искаше да си признае, Кейтлин беше сигурна, че конят му бе струвал доста пари. Тя беше развълнувана до дъното на душата си от този великолепен подарък. Конър, също както и братята му, я считаха за член на семейството. Божията милост се беше изсипала отгоре й в деня, в който се опита да го обере. Чувстваше се така, сякаш истинският й живот започваше от този ден.

Както винаги, замъкът беше зловещ, призрачен и изпълнен с шепот в тази безлунна нощ, но Кейтлин не усети дори тръпка на страх. Тя беше приела като свои близки не само членовете на семейство д’Арси, но и призраците им. Сега вече си представяше обитателите на замъка като легион от привидения, които само яздеха зад гърба й, без да имат за цел да я плашат.

Беше си избрала място под каменните арки на покрития път към входа на замъка. Кейтлин предполагаше, че входът на тунела излиза някъде от затвора, разположен под замъка. Но тъмниците бяха място, където предпочиташе да не ходи сама, при това нощем, освен ако не се наложеше. Във всеки случай беше видяла своите ездачи призраци да изчезват вътре в самия замък. Имаше вероятност да се появят по същия начин.

И те го направиха! Единственото нещо, което дочу, беше приглушеният тропот на копита, звук, който навремето й бе заприличал на биене на призрачен барабан. Конниците просто се изсипаха през вратите на замъка, прелетяха през двора и изчезнаха зад стената. Фаранейн беше начело. Кейтлин беше толкова омаяна от гледката, че за миг забрави целта си. Безшумното появяване и светкавичното преминаване на обвитите в черни плащове фигури й припомни слушаните някога истории за това, какво се случило веднъж, когато се отворили портите на Ада…

Финбар запристъпва нервно, воден от желание да последва събратята си. Това беше достатъчно да накара Кейтлин да се върне отново в реалния свят. Развълнувана, тя притисна колене до хълбоците му и го накара да се понесе след другите. Изравнила ритъма на сърцето си с чаткането на копитата на коня, тя прескочи рушащата се стена и се втурна в галон през ливадите по дирите на блуждаещия огън.

Тя язди с шеметна бързина близо три четвърти час, като внимаваше да не изостава, нито пък да бъде прекалено близо до конниците, разчитайки повече на интуицията си при придвижването, отколкото на очите си. Нощта беше прекалено тъмна и препускането през ливадите беше доста опасно начинание, имайки предвид неравностите и камъните, разхвърляни по тях. Непрогледната тъмнина на ветровитата нощ беше нейно прикритие. Тя пресече Бойн на едно място, където водата стигаше едва до коленете на Финбар. Когато ездачите се измъкнаха от реката, за да изчезнат в една горичка, тя влетя между дърветата, преди да успее да разбере, че те са спрели.

— Стойте! Предайте се!

Тази команда, някъде съвсем близо пред Кейтлин, бе последвана от гърмежи. За миг тя се почувства ужасно при мисълта, че може би са я взели за някой друг. После прелетя покрай дърветата, навела глава до врата на Финбар, като в същото време се опитваше да го спре. Усетил присъствието на събратята си той обаче се стремеше да ги достигне колкото е възможно по-скоро.

— Света Дево, какво е това?

Кейтлин успя да възпре Финбар тъкмо когато малката група, застанала на големия път, усети присъствието й. Всички до един се обърнаха към нея.

— Исусе, не стреляйте! Това е… — Рори нямаше сили да изрече името й.

На пътя беше спряна осветена от фенери карета, чийто герб и позлата говореха за голямо богатство. Две разкошно облечени дами стояха до каретата и нервно стискаха ръцете на единствения пелтечещ нещо джентълмен. Върху каретата бе натоварен голямо количество багаж. Компанията явно се беше отправила на дълго пътешествие. Лиъм, който не беше слязъл от коня си, бе насочил пистолета си срещу тях. Едната от дамите подсмърчаше, а другата бе готова да се разплаче. Джентълменът изглеждаше не по-малко уплашен. Нямаше да създадат никакви проблеми. Кочияшът беше захвърлил оръжието си на земята. Но не и телохранителят им. Той се възползва от факта, че Кейтлин отвлече вниманието им и вдигна пушката си…

— Не! — изкрещя тя.

Пушката гръмна. Кейтлин изживя един ужасяващ миг, през който очакваше да види някой от членовете на семейството да се строполи на земята. Вместо това телохранителят изстена и политна от седлото. Със свито сърце тя наблюдаваше как Конър направи знак на Рори да слезе, за да провери състоянието на падналия мъж.

— Мъртъв е — докладва сбито той.

Като видя мъртвото тяло, се почувства много зле. Маскираният Конър, когото тя разпознаваше единствено по Фаранейн, се доближи до каретата. Върху черните му дрехи за миг проблесна сребърният кръст на Ирландия. Ужасеният кочияш отскочи настрани от него.

— Свали багажа!

— Добре. Добре, Ваша милост — нервно отговори кочияшът, който очевидно не желаеше да сподели съдбата на спътника си. Като не откъсваше изплашените си очи от Конър, той се зае с разтоварването на багажа. Когато всичко се озова на земята, Микийн се спусна до чантите и се зае с претърсването им. Нещата, които имаха стойност, бяха поставяни в четирите кожени торбички, вързани на врата му. Лиъм се зае да му асистира в претърсването, като за много кратко време напълни собствените си кожени кесии. Когато и последната чанта беше изцяло претършувана, кожените торби щяха да се пръснат по шевовете. Микийн прибра торбите и ги метна на седлото на Аристидис.

— Моля ви, не ни причинявайте зло!

Този вопъл привлече вниманието на Кейтлин върху едната от жените, която бе свалила бижутата си и ги държеше в протегнатата си трепереща ръка. След като ги взе, Кормак се изсмя. Звукът, който излезе от черната маска, беше смразяващ. Сякаш заедно с маскировката той и останалите приемаха друга самоличност и се превръщаха в разбойници, опасни и отчаяни, сигурни, че ще заплатят с живота си, ако бъдат заловени. Кейтлин с ужас установи, че това, което правеше Конър като Черния конник не беше игра.

— На конете! Тръгваме!

Кормак, единствен останал на земята, бързо се метна на Килдеър. След едно кимване на Конър, Микийн и Лиъм подкараха конете си до каляската, срязаха поводите на животните, които я теглеха и ги освободиха. Нито конярят, нито някой от пасажерите се осмелиха да протестират. Съдбата на мъжа, който лежеше на пътя, беше толкова ужасяваща.

— Ти! — Конър изведнъж се оказа до нея. Шепотът му беше зловещ. Очите му проблясваха като късчета лед през процепите на маската. — Не се отделяй от мене!

Време беше да си плати за дяволиите. Кейтлин облиза устни. За последен път й бе говорил с този тон, когато я постави на коленете си и й наложи задника. Разбира се, сега, когато беше вече пораснала, нямаше да се осмели да й стори това, но…

— Да тръгваме!

Потеглиха с Лиъм начело, понеже Конър задържа Фаранейн, за да се озове заедно с нея в средата на групата. Кейтлин се изнервяше от мисълта за предстоящата разправа, но се радваше, че той беше до нея. Ядосан или не, той беше най-важният човек в живота й, а напоследък го виждаше толкова рядко. Докато Финбар препускаше заедно с Фаранейн през опасния терен, тя постепенно забрави тревогите си. Единственото, което в момента имаше значение за нея, бе чудото, че препуска до Конър във ветровитата нощ.

Тя пришпори Финбар и подмина Лиъм, Рори и останалите. Копитата на Финбар като че ли не докосваха земята. Без всякакво усилие той прескочи една ниска стена. Фаранейн не се отделяше от него. Засмяна, Кейтлин погледна към Конър, за да види дали и той споделя опиянението й. Маската скриваше по-голямата част от лицето му, но не можеше да сбърка неумолимо стиснатите му устни.

— Спри!

Думите бяха изречени съвсем тихо, но той се наведе, протегна ръка и сграбчи юздите.

— Пропусна мястото, малка глупачке! — каза Конър през зъби, докато обръщаше Фаранейн.

Кейтлин се разтрепери и погледна назад. Докъдето можеше да проникне погледът й, не се забелязваше никой, освен тях двамата. Другите сякаш бяха изчезнали. Тя последва Конър и се смая, като го видя да препуска право срещу нещо, което приличаше на солидна скала. В последната минута съзря пролуката, в която той изчезна. Сдържайки дъха си, тя го последва в осветената от фенер пещера. След като премина, Микийн, който бе застанал до самия вход, избута един огромен скален отломък на мястото на цепнатината, блокирайки изхода. Другите бяха пред тях. Тропотът на копита и бледата светлина на фенерите й подсказа, че се движат под земята. Тя тръгна след Конър. Движеха се доста по-бавно заради хлъзгавите камъни.

Пещерата се превърна в проход, очевидно изграден от човешка ръка. По каменните му стени се стичаше вода, а отгоре се долавяше странен шум. Кейтлин си помисли, че по всяка вероятност се движат под Бойн и това я накара да се разтрепери от страх. Конър и останалите изобщо не се тревожеха — бяха минавали оттук толкова много пъти. За да прогони страха си, тя впери поглед в широкия, загърнат в черна пелерина гръб пред себе си. Нищо лошо не можеше да й се случи, щом Конър беше толкова близо…

Най-после проходът взе да се издига и ги изведе на нивото на земната повърхност. Преминаха през друг вход, който Микийн затвори само с дръпването на една верига, забита в стената. Голямата каменна плоча изтрополя на мястото си зад тях. Кейтлин разбра, че се намираха в тъмницата на замъка. Именно скърцанията при отварянето и затварянето на входа са били призрачните писъци, които беше чула в нощта, когато за първи път видя Черният конник. После преминаха през още един вход в поредния тунел. Миг след това проходът рязко се издигна нагоре и те се озоваха в осветената конюшня.