Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (5)

5

Да се обуе един нов и възтесничък офицерски брич не винаги е най-приятно задължение. Особено, когато човек бърза. Добре че с коженото яке е далеч по-лесно.

— Истински чекист! — забеляза със задоволство Виктор, оглеждайки за миг Дамян от главата до петите. — А сега, на път!

— А бе ще тръгнем, ама… пращаш ме комай с котки на оран! — усмихна се момъкът, като закопчаваше новичкия колан на кобура. — Да имаше между тях барем един истински чекист, а то…

— Всички сега се учим! — каза примирено Виктор, като поглади големите си, гъсти мустаци. — Ще се убедиш, че и тримата са мъжки момчета, не си оставят магарето в калта!

Той хвана здраво десницата му, после най-неочаквано я тупна отгоре с длан — също като децата, когато играят на „пържоли“.

— На добър час, момчето ми! Пък умната, ей!

— Ще ги догоним, чичо, не бой се!

Момъкът освободи ръката си и заслиза бързешком по кадифената пътека на стълбището.

Тримата му помощници бяха вече долу. Само по главите им нямаше закачено оръжие.

Премести поглед към колата — опел, на който навярно отдавна вече е невъзможно да се пресмятат изминатите километри.

„Не са имали време дори да го измият!“ — помисли си Дамян.

Отзад бе седнал радистът, до него Стефан дебеловратият. Третият, Янчо, момъкът с дългата коса на ситни къдрици, който заедно с дебеловратия го беше напъхал в ареста, чакаше прав до колата. Държеше един автомат в ръце, имаше и още един на гърба му.

— Вие ли ще карате, началство? — попита той Дамян, като че нищо не е било.

— Ние — кимна Дамян и взе ключа от ръката му. — Щом като благоволихте да ме освободите от ареста…

За последните му думи и двамата си направиха оглушки.

— Да спи зло под камък — изсъска отвътре дебеловратият. — Ама късметът на наш Янчо проработи! Той, бедничкият, пей дава да не е на волана, та да може да си жвака пестил!

— Като е така, скачай бързо вътре, Пестилоци! — обърна се Дамян към къдрокосия.

— Аз ще скоча, войводо, ама да видим тебе! — подхвърли Янчо вече на „ти“. — С тия дълги пергели как ли ще се сместиш в опелчето?

Колата не тръгна, а сякаш излетя. На близкия завой всички освен водача се люшнаха наляво, а автоматът на дебеловратия Стефан се чукна силно във вратата на автомобила.

— Май ще ни изръсиш някъде по пътя! — подметна Янчо и забоде пръсти в къдравата си коса, не видяла ножица от много месеци.

— Не вярвам загубата да е чак толкоз голяма — отвърна сериозно Дамян. Все още не му беше разминало съвсем за загубеното в ареста време.

Янчо и Стефан не възразиха. По някакво съвпадение и те в тия секунди си помислиха за същото и се чувствуваха гузни. Кой да е знаел, че…

Автомобилът изфуча с все сила по булевард „Цар Освободител“. Кестените се втурнаха в обратна посока, подгонени като че ли от внезапно появил се вихър.

Когато подир няколко мига прелетяха Орловия мост, двамата многозначително се спогледаха.

— А пък аз така се радвах, че избягнах смъртната присъда! — забеляза усмихнат къдрокосият, Янчо.

Той дълго опипва ту единия, ту другия джоб, извади накрая кутия „Томасян“ и се загледа в цигарите.

— Дай първо на началството! — подсети го Стефан.

Той се пресегна, взе една цигара и се опита да я пъхне в устата на водача.

Дамян отвърна лицето си наляво.

— Не пуша, още съм малък! — каза той, като отново впери очи в паважа пред себе си.

Наближаваха пътя за караулката.

— Насилието не влиза в нашите методи! — рече помирително дебеловратият.

— Сигурен ли си? — отново го захапа Дамян, едва сдържайки усмивката си. — Или се надяваш, че склерозата ме е хванала още от сега?

Стефан отново не пое хвърлената ръкавица.

— Ще живеете по-дълго от нас… Пък ние тримата ще си запалим — каза той и се обърна към радиста. — Огняне, вземай, де! Не видиш ли, вагон се разтоварва? Кога друг път Янчо ще се разпусне така…

Радистът поклати отрицателно глава.

„Още не съм чул гласа му! — помисли си Дамян за тоя мургав момък, с дупчица насред изсечената някак и издадена напред брадичка. — Дори одеве, когато чичо ми го извика горе, само си подаде десницата да се ръкува… И името си не каза. Странен екземпляр!“

Янчо и Стефан бяха налапали цигарите, но в същата секунда, когато къдрокосият запали клечка кибрит, Дамян хвана пламъка с пръсти и го угаси.

— Ако искаш да ни шашнеш, войводо, ще ти бъде много трудно! — забеляза сговорчиво Янчо. — Ей този другар зад тебе може, ако се навие, да налапа не някаква си кибритена клечка, а горяща факла!

— Зная — кимна Дамян, без да отлепва поглед от пътя.

— Откъде пък знаеш? — обади се поучуден дебеловратият.

Дамян усети дъха му в яката си.

— Нали вече цели петнайсет минути съм чекист? — отвърна той. — А чекистът е длъжен да знае всичко…

— Всичко?

— Всичко зер! — Дамян говореше с престорена сериозност, хванал здраво кормилото. — Дори това знам, че си чиракувал на фокусник и че си скитал насам-натам по панаирите… Да баламосвате заедно наивните хорица?

— Виктор ти е казал! — просъска Стефан и махна с ръка. — Ама…

— Нито думичка не ми е казал! — прекъсна го Дамян. — Можеш да го попиташ, когато се върнем! — Гласът му бе попрежному сериозен.

— Тогава как така? — очите на Стефан започнаха недоверчиво да мигат.

— Така!

„Няма да ти кажа толкова бързо, сине майчин! Напрегни си малко мозъчето!“

Дебеловратият изнесе напред тялото си, облегна се цял на предната седалка, за да чуе по-добре.

— Аз просто съм досетлив… — продължи все така спокойно Дамян. — За разлика от тебе.

И се усмихна, за да не го огорчи.

— Войводата обича май да пече скумриите на слаб огън! — забеляза Янчо, но гласът му го издаваше, че не одобрява много-много тоя разговор.

— Стига да има скумрии! — засмя се Дамян. — А за огъня… най-важното е да не прегорят!

После той отведнъж се досети за нещо, попита:

— Апропо… Натоварихте ли взрива?

Беше в течение, че тъкмо взривът наложи да се позабавят с тръгването, бе видял от прозореца на Виктор и когато го товареха в багажника, но си имаше причина да запита.

— Уха! — отвърна Янчо, който измъкна от джоба си пръчка пестил.

Стефан помълча някое време. Ясно беше, че се е позасегнал. Накрай не изтрая.

— Ти пък, началство — продума той, — от къде знаеш, че съм недосетлив? — Устните му почти докосваха ухото на Дамян.

— Не е толкова трудно човек да узнае.

Дебеловратият направи учудено лице.

— Я кажи да чуем!

Дамян, не изпускайки дори за секунда волана, се извърна цял към него да види израза му.

„Хайде, стига вече съм го мъчил! — мина през ума му. — Макар че така много се престара да ме държи толкоз дълго в кауша!“

— Добре тогава, слушай!

Той натисна клаксона ей така, без нужда, хем да му чуе гласа, хем да си помисли един миг, и заговори бавно, загледан неподвижно напред:

— Първо, приятелю мой, трябваше да се запиташ, кой освен Виктор и твоя къдрокос приятел Янчо знае тази подробност от безупречната ти инак биография… И, както подобава на един кандидат-чекист, да си отговориш начаса: очевидно, това може да бъде благородната и невинна девица…

— Какво, какво? Коя девица?

— Онази, която благодарение на твоето ходатайство е получила безплатна храна и квартира в гълъбарника…

Лицето на Стефан придоби объркан и доста глуповат израз.

— Така… И като си помислиш след това, че в същия този гълъбарник попаднах (не без твоята активна намеса!) и аз самият, трябваше начаса да се досетиш, по какъв начин…

— Ясно! — просъска дебеловратият и направи усилие да се усмихне. — Но кой можеше да допусне, началство, първо туй, че толкова скоро с тебе заедно ще трябва да мелим брашно, че от кауша ще дойдеш направо да ми станеш началник…

— Една от малките грешки на революцията! — вметна Дамян.

— Не, не казвам това… — вдигна длани дебеловратият. — Казах само, първо…

— А второ?

— Второ, кой можеше да допусне и това, че за толкова кратко време вие двамката сте станали тъй интимни, за да си откриете един на друг душичките?

— Охо-о! Прехвърляне от болната глава на здравата… Изразявай се точно, приятелю! — поправи го Дамян. — Самата тя, твоята близка, ми разкри изстрадалата си душа. И то тъкмо тази интересна подробност, която засяга вашите отношения!

— Виж я, мастията! — изруга Стефан, повече сконфузен, отколкото ядосан. — Дявол знае какви ти ги е надрънкала… врели-некипели…

Дамян вдигна десния си крак от газта. Бяха навлезли в Нови хан и трябваше да понамали скоростта.

— Ех, вие, наивни, доверчиви момичета! — изрече той с престорена въздишка на актьор от по-старата школа. — Отдай на някой неблагодарник сърцето си, невинността си, а после… такава си била… онакава си била…

— Ама ти, началство, наистина ли смяташ, че аз… — разпали се не на шега дебеловратият. Ноздрите му се разтвориха, като на младо, възбудено биче.

— Пазил ме бог! — махна с ръка Дамян. — Няма такова нещо!

— Тогава защо се занасяш?

— Нали говорехме за недосетливост? Затова.

Стефан махна с ръка.

— Което си е право, аз трябваше веднага да се досетя, че не друг, а онази никаквица е дърдорила… — уморените му очи се бяха наляли с яд. — И все пак ти си разправяй каквото щеш, ама да съдиш само от един случай… не бива!

— Кой ти е казал, че от един? — възрази Дамян, все така загледан напред в осеяния с хлътнини път.

— Че един, ами… колко?

Дебеловратият се изметна цял напред, изви се да го погледне в упор. Мъничките му очи като че затършуваха в мислите на Дамян.

А пък самият Дамян, ако не го потискаше мисълта за Саша, би се разсмял. Стефан се бе възвил към него като истински вълк, с цялата горна част на тялото си — дебелият врат му пречеше да обърне само глава.

— Друго, то се знае, няма! — не го оставяше на мира дебеловратият. — Какво друго? Да не искаш да кажеш, че…

— Не, не исках! — прекъсна го Дамян, като натисна отново педала. — Но щом толкова настояваш…

— Настоявам!

Започнаха изкачването на Вакарелските възвишения. Над главите им дърветата вплитаха клони в разкошен тунел от зеленина. През него слънцето беше изплело върху паважа огромна дантелена кувертюра.

— Е, щом толкова настояваш, драги мой илюзионисте, ще бъда принуден да ти напомня, че само преди минути ти се опита да направиш най-големия фокус в живота си: със запалена клечка кибрит да вдигнеш в облаците една лека кола „Опел“ с четирима не какви да е пасажери! И може би дори над облаците — до самата вратня на свети апостол Петър! Тъй ли беше? Или се лъжа?

Отговор не последва.

— Причината? — продължи със същия спокоен тон Дамян, макар че в душата му се бе увил пашкулът на притеснението. — Слава богу никаква умисъл за саботаж. Лицето проверено.

Стефан го гледаше втренчено, с полуотворена уста.

— Ясно, че отново се касае за малка недосетливост… — заключи Дамян. — Нашият дебеловрат кандидат-чекист беше забравил за минутка, че взривът, който се намира на две педи зад продължението на гърба му, е множко дори за цял един влак!

Някой силно подсвирна. Водачът се обърна, не изпускайки волана. Радистът, за първи път днес бе дал доказателство за своето присъствие.

 

 

„Сапьорът греши само веднъж — втори път няма възможност!“ — спомни си Дамян най-полезната мисъл, която беше научил в казармата. И, хванал изкъсо кормилото, защото тука паважът беше неравен, осеян с каменни легени, си помисли, че и една задача като тази, която днес му бе възложил чичо му Виктор, е не по-малко трудна и рискована, макар вече властта да беше в ръцете на народа.

Припомни си — бе последният ден на януари 1944 година, преди близо осем месеца. Дамян беше излязъл в отпуск със сухарната торба на гръб, а в нея — два калъпа сапун и един корав войнишки хляб с доста отдавнашна дата, отпечатана върху горната му кора. През целия път от казармата до дома си на улица „Княгиня Клементина“ той срещна само един-единствен човек. Един смелчага или някакъв отчаян от живота човек в полумъртвия град.

През последното денонощие София бе прекарала една от най-тежките бомбардировки, всеки час-два виеха сирените и момъкът със свито сърце крачеше по хлъзгавите улици, връщаше се у дома, а не беше сигурен дали изобщо ще намери бащината си къща.

Когато останаха стотина метра, той бързо се втурна нататък. Слава богу, къщурката беше цяла, само му се стори още по-смалена от преди — трябваше да се наведе, та да не закачи с кепето си горния праг.

Едва пристъпил вътре, Дамян остана като гръмнат — там, в атренцето свари чичо си Петър. Още не знаеше нелегалното му име, Виктор, сегиз-тогиз дочуваше от роднините, че бил отишъл в санаториум, но беше сигурен, че това не беше истината. И ето ти го, у тях дошъл!

— Виж ти, какъв си възмъжал! — посрещна го възрадван чичо му. — Изпърво не можах да те позная. И, току-речи, бях се приготвил…

Той мушна бързо в джоба си извадения пистолет.

Момъкът в първите секунди не можеше да побере в ума си видяното, макар отдавна да допускаше, че чичо му Петър е нелегален.

— Ама туй е лудост, чичо! — сколаса да каже. — В нашия квартал напоследък гъмжи от агенти!

— Не е страшно, момчето ми! — махна с ръка чичо му. — Днеска вашите квартални агенти, на рамо да си ги носите, мислят главно за собствената си кожа!

— И блокада е имало онзи ден! — настояваше Дамян. — Полиция и аскерчета… пълно.

— Имало е и пак може да има… Само че аз нямах друг избор… — Чичо му Петър погледна през прозорчето и прошептя в ухото му. — Квартирата, дето трябваше да отида, ела да я зърнеш: двайсет разкрача яма, пълна догоре с вода. Цял басейн!

Момъкът извади хляба и го подаде на чичо си.

— Вмирисал се е малко на сапун, ама карай! — каза виновно. — Хем си мислех да не ги турям заедно в торбата… пък после, хм…

— Ти каза хубаво: карай! — засмя се чичото. — Нали знаеш приказката за шопа: „Пениш се, не пениш се, ще те ям!“… За хляб никога лоша дума не бива да се казва… пък и тоя, с купоните, да не е нещо по̀?

Докато Петър нагъваше огромните залци, Дамян трескаво мислеше как да намери някакъв изход.

— Знаеш ли, чичо? — почти извика, — хрумна ми нещо по-умно!

— Да чуя! — Чичото дори не вдигна очи, а продължаваше да чупи едри залци и да ги пъха в устата си.

— Какво ще кажеш, ако-о… ако нощуваме и двамата в дома на поручик Черкезов?

Едва тогава Петър-Виктор го погледна.

— Какъв е този поручик? Наш?

— Ами-и! Какъв ти наш… Вилнее из новите, земи… Но тъкмо затуй си мисля, че по-безопасно място от това, здраве!

— Кой ще ни пусне?

Чичо му спря да яде, накрая хвърли направо в устата си трохите, събрани в голямата му шепа.

— Грехота е да ги настъпи човек… — каза. — Хлябът е велико нещо! Е?

Дамян накрая смънка:

— Приятел съм… със сестра му… Имам и ключ, така че ако-о… ако е напуснала града…

— Ами ако се домъкне господин поручикът? — втренчи поглед в него чичото. — Мърдане няма!

— Няма да се домъкне… Аз не за първи път…

Момъкът се запъна. Навярно забелязал едва видимата усмивка на чичо си, скрита в крайчеца на устните му, той побърза да обясни:

— Ние с нея… в една бойна група сме. Само че, ако ще ходим, да ходим. Трябва да стигнем, преди да се е стъмнило… инак, знаеш.

— Има си хас да не зная… Браво! Бърже ти хрумна… — похвали го чичо му. — А „чисто“ ли е около вас?

— Бъди спокоен! — кимна Дамян.

— Аз съм спокоен, щом съм си турил главата в торбата! Ами не е редно вас да излагам на излишен риск… — изрече почти на себе си чичо му Петър. — Но дано нищо страшно не се случи за една нощ!

Тръгнаха и той по потупа по рамото.

— Един ден ще те направя чекист! Разбира се, ако самият ти искаш…

Подхвърли му тогава ей така, уж на шега, а ето че дойде този ден. Не е изминала още годината, някакви си седем-осем месеца, пък толкова неща се случиха: и омразната власт се срина, отиде по дяволите, и баща му се отърва, а и той, Дамян изпълняваше вече отговорна бойна задача. При това каква задача!

Колата сега летеше с бясна скорост по самотното шосе. И в един миг, както караше с пълна бързина, тя ненадейно се вряза в безгрижно ято гъски, което с калугерско спокойствие прекосяваше пътя. А в следващата секунда Дамян и другарите му изчезнаха зад облак перушина.

— По-кротко, войводо! — обади се иззад тила му Стефан. — Нали знаеш, „бързата кучка слепи ги ражда“…

Дамян не каза нищо, мислите му бяха другаде. Наистина ли, Сашка се намираше в този, същия влак?

— Поне да бяхме прибрали жертвите! — вметна тъжно Янчо с пълна уста. Откак тури в джоба си кутията с цигари, дъвчеше непрестанно пестил. — Да ви кажа правичката, мили другари, вече седем-осем години откак не съм вкусвал печена гъска!

— Със зеле! — отрони с въздишка Стефан, дебеловратият.

— И може би изобщо нямаше да вкуся, ако не беше един съученик-циганин… Покани ме на Васильовден.

— Щом толкова ти се е прияло, на връщане ще ги приберем! — каза сериозно Дамян.

— На връщане няма да им найдем и перушината! — намеси се отново Стефан. — Аз дори се чудя, как са оцелели в тия гладни години.

— Сигур са били на попа… — каза авторитетно Янчо. — А да се краде от дядо поп… грехота е! Направо в катрана!

— Шопите пък каквито са набожни… — махна с ръка Стефан. — Виж, от дявола по̀ ги е страх, ама от бога… вятър!

„Добре е все пак, че им е до шеги!“ — помисли си Дамян и си припомни думите на Виктор: „Мъжки момчета са и тримата!“ Ето на̀, никой от тях не споменаваше дори, че може би отиваха на смърт. Но докато Стефан и Янчо намираха думи да се шегуват, Огнян радистът загадъчно мълчеше. Дали пък това мълчание не беше признак на боязън пред онова, което можеше да им се случи? Не, защото тъкмо той най-много нехаеше, когато колата връхлиташе с безумна скорост в завоите. Дамян на два-три пъти съзря в огледалцето неговото спокойно, мургаво лице с малка дупчица в средата на брадичката.

Когато излязоха на прав път, реши да му подхвърли:

— Като те гледам, приятелю, с тебе ще излезем май от един и същи набор?

Радистът неопределено вдигна рамене.

— Не може да се каже, че си голям дърдорко! — подкачи го Дамян. — В махалата имахме един глухоням, Станчо Фогата, къде-къде е по-приказлив от тебе!

Огнян сви устни в едва забележима усмивка, която означаваше: „И какво от това?“

— Криво му е на момчето! — обади се Янчо, преглъщайки благия пестилен залък. — Искаше да отиде на фронта, пък те го задържаха. Това е всичко!

— Че кой от нас не иска да отиде на фронта?

— Да, ама неговата е по-друга…

— Немците отмъкнали сестра му! — пошушна уж тихо дебеловратият в ухото на Дамян.

Но радистът го чу и Дамян видя в огледалцето за обратно виждане как заискриха черните му, маслинено влажни очи.

 

 

Близо до Немирово имаше надолнище, което свършваше с остър завой надясно. Дамян го премина почти на две колела и тъкмо се канеше да настъпи докрай педала на газта, кракът му отскочи с все сила върху спирачката.

Колата изскимтя, гумите изсъскаха, хлъзнаха се метър-два без да се въртят и се заковаха на място.

Живописна група селяни — около две дузини — обрамчваше пътя от към едната му страна. Неколцина бяха насочили към автомобила ловджийски пушки, други размахваха топори, сопи и чамуги. Имаше и не толкоз войнствени — те държаха в ръце дамаджани с вино, на което, очевидно, не беше писано да отлежи.

„Сега я наредихме! — помисли си Дамян и умът му трескаво започна да търси изход. — Да бяха само шопите, лесно…“

Напреки върху шосето беше опъната своеобразна барикада — греди, счупени клони и една каруца, обърната нагоре с колелата.

В тая секунда един мършав шоп, дълъг като геранило, доближи решително опела и насочи двуцевката си към Дамян.

— Айде рипай! — подкани го той не по всички правила на учтивостта.

Дамян едва забележимо намигна на спътниците си: само спокойствие! Той слезе пъргаво от колата и шеговито запита:

— Що има, братѝо?

Селякът критично го оглеждаше — това трая почти цяла минута. Накрая попита:

— Ти какъв си?

— Комисар… — отвърна Дамян. И почна да дърпа пръстите си, за да пукат. — Ами тизе?

— Язе па ги проверявам! — отвърна сдържано върлината. — Ама ти, като те гледам, не ми мязаш много-много на комисарин…

— Я гледай! — засмя се непринудено Дамян. — Ти па кога си виждал комисар?

— Ехе!

Шопът направи пренебрежително движение с ръка, като че завърташе манивела.

— Виждал съм ги и още как… На путрет… — Той се замисли, сетне продължи важно: — Виждал съм и Свердлов, и Чичерин, и… Оржобони…

Гласът му неуверено секна.

— Ще си изкълчиш езика! — подметна шеговито Дамян. — Не беше ли Орджоникидзе?

Шопът завъртя глава.

— Така де…

— Разбрах.

— Арно е дека разбра, ама… Ако сакаш да знаеш, сите до един са…

И шопът направи недвусмислен жест: всички комисари имат брадички.

— Нямам чак такъв косъм за тая работа! — въздъхна с престорено съжаление Дамян.

После бръкна в джоба на якето, извади някакъв документ и му го подаде:

— Проверявай! — каза. — И по-бърже!

— Полека! — Шопът вдигна ръката си, костелива и жълта като цепеница. — Не са ли те научили кога се бърза? Само когато се ловят бълхи, тогава.

Той пое несръчно листа и почна да срича.

— Пише „Смърт на фашизмо“ — съобщи накрая, обърнат към съселяните си. — И печат има: сърп и чук.

— Кога па сколасаа да го измайсторят! — възкликна един от шопите.

Дамян се пресегна, побърза да си вземе документа.

— Хайде сега, файрум! Да ви няма! — каза той строго. — Бързаме!

— А-а, чекай! — отсече върлината и вдигна цепеницата с петте дълги пръста нагоре. — С тескерето добре, ама че требе да се повърнеш малко назаде!

— Защо бе, братѝо? — попита Дамян, като едва се сдържаше.

— Че ти кажем защо. На Милачко, ете, жена му близнила… Требе да си види човеко челядта!

„Ама и положение!…“

Момъкът би се смял с глас, ако всяка измината минута не отдалечаваше влака със стотици метри напред. Влака със Саша! И с фашистите…

Въздъхна и попита:

— Кой е тоя Милачко?

— Тѐ го!

— Язека съм! — обади се някой иззад гърба на Върлината.

Дамян пристъпи крачка напред.

Милачко беше мъничко, наперено старче, с къси, щръкнали мустаци и червено носле. В дясната си ръка държеше огромна дамаджана, която го дърпаше към земята и поради това дясното му рамо изглеждаше криво.

— Браво бе, бае! — изрече с искрено уважение Дамян. — Близнаци, а? Да не ти е помагал някой?

— Маке!

— Сигур не са ти първите?

— Я па тоя! — засмя се един червенокос шоп и показа пълна уста с жълти, криви зъби. — Късничко се ожениа, ама като от фурна ги вади, все по две, по две… Да не са й уроки, ама зайка може да й завиди!

Дамян прихна.

— Е, добре, качвай се, бае Милачко! — реши той внезапно. — Отсам, отсам!

Старчето побърза да се натика в колата, натъкми се, току-речи, в скута на Янчо, който се видя принуден да пусне шмайзера в краката си.

— Хайде, какво чакате, тревога ли да свири? — викна Дамян на шопите. — Вдигнете бариерата да обърна автомобила!

Докато те охотно разчистваха пътя, момъкът седна зад волана. Мощната машина тутакси литна напред.

Но вместо да завие, Дамян с още по-голяма скорост продължи нататък по шосето.

Отначало шопите зяпнаха в недоумение, после вкупом хукнаха подир колата.

Някой гръмна с двуцевка, гърмът отекна в отсрещното бърдо.

— Хората мечтаят да надхитрят един шоп, началство, а ти цяла дузина отведнъж! — забеляза Янчо, обърнат към Дамян. — И да разправяш после, никой няма да ти повярва!

— Шопът е по-гявол от дявола! — вметна Стефан, дебеловратият.

Когато автомобилът се отдалечи на няколко стотин крачки, шопите видяха отдалеч, как момъкът с якето скочи бързо от колата и притича към другата врата.

— Хайде, свате, рипай! — викна той весело. — Прощавай, че те забавих, ама сам си го търсиш!

— Що рече? — запита старчето в недоумение. Все още му бе трудно да разбере, какво точно се беше случило.

— Скачай, рекох. Стигнахме.

— Я глей!

— Бързо, бързо! — викна му и Янчо, поядосан и за закъснението, и защото му се метна в скута, а и затуй че близо час не беше пушил. — Рипай сам, вместо аз да те хвърля, хайде де!

Старчето обърна учуденото си до немай-къде лице към Дамян и зацъка.

— Оти така бе, човек? — проскърца то, с огромно разочарование в жълтеникавите очички. — Глей го ти!… Таман си мислех кръстник да го правим, апа он… от късмето си бега!

— Голяма чест за наша милост! — отвърна бързо Дамян. — Ако си навит да почакаш, утре сме тука! Ама готов ли си да заколиш най-тлъстия петел?

— Два че заколим, не един! — разсече въздуха с ръка старчето.

— Тогава допъти!

Дамян бързо се метна в колата.

— Е айде! Бог доброто! — вдигна ръка шопът. — Па прощавай, ако има нещо!

Тргъгнаха тъкмо навреме.

Селяните стреляха с двуцевките и тичаха презглава към тях.