Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (13)

13

В живота на човек има мигове, които са равни на години и други, които са равни на цял един живот.

Има и такива мигове, които решават не само един живот, но и цели съдби.

В своя жизнен път Цвятко огнярът днес за пръв път преживя един такъв миг.

Но машинистът бай Стойко не можа да оцени същия този миг. Той можеше да живее и искаше, много искаше, но не знаеше какво да стори, кой път да избере. И не го оставиха да избира.

Цвятко бе чул от горичката двата револверни гърмежа и си рече:

„Очистиха го май, гадовете ниедни!… Пет деца… сирачета… Не ме послуша.“

Дълго бяга той, превали горичката и навлезе в царевичака. Вървя, потича… И си мислеше, че твърде далеч е отишъл, без да знае, че и шосето, и железопътната линия правеха тук, на това място, широк и продължителен завой.

И тъкмо се беше успокоил, затракаха шмайзерите.

„Тѐ ти, булка, Спасовден!“ — мина през ума му.

Да бяга? Знае ли накъде? Можеше вместо веждите… очите.

Затуй реши да се спотаи в листака и да чака.

И макар да беше прекарвал и други такива мигове, в които конецът на живота му е бил опънат до скъсване, по едно време затрака със зъби.

„Вечер става хладно!“ — рече Цвятко сам на себе си, за да се оправдае. И нахлузи чорапеното кепе.

Но не му беше писано да бъде измъчван от скука.

Дойдоха гърмежите в края на царевичната нива.

След туй Черкезов вдигна шмайзера и го насочи срещу Дамян.

А в следващата секунда автоматът се изхързули от ръцете му и тупна на земята.

Капитанът се хвана за стомаха, наведе се напред и заби чело в стърнището. Меката шапка се килна встрани, хастарът й погледна към небето.

Дамян, който отново се бе възвил към него при гърмежите, видя това и лицето му се изуми. Оръжието му висеше все така надолу с железния си клюн — явно, че той не беше стрелял.

Погледна към Саша. Покрусеното й лице бе сведено към черната угар. Но в ръцете й нямаше оръжие…

„Тогава кой?… Кой?“ — недоумяваше в мислите си Дамян.

Тая секунда иззад недалечния храст се показа огнярът Цвятко, с автомата на Самсара в ръце. Той стори няколко крачки към убития, след това спря разколебан. Върху очерненото му от сажди лице бе паднала слана.

— Оцапа̀ ми душата! — промълви той тихо и безпомощно разпери встрани накюмюрените си ръце.

На Дамян се стори, че в тази секунда пред него не стои спасителят му, а някакво смешно бостанско плашило.

— Ама нямаше как… — изпъшка Цвятко и прибра ръцете си. — Дошла беше работата… кой-кого…

При появата на огняра, Дамян отново се оборави.

Той видя Саша.

Обърната гърбом към трупа, тя беше скрила в шепа пребледнялото си личице. Раменете й потръпваха.

Стояха сякаш вкаменени и никой не проговаряше. Здрачът вече ги покриваше със синкавите си криле.

После Цвятко запраши към шосето, а Саша тръгна с колебливи стъпки напреко през нивата.

Дамян вървеше мълчаливо до нея, помагаше й, като й правеше път през гъстия царевичак.

Синилото на нощта бързо се сгъстяваше в огромната небесна стъкленица.

Излезлият ветрец носеше надалеч монотонното църкане на щурците.

До един синор Саша спря. Изглеждаше неузнаваема, като че не беше се случило нищо.

Обърна се към Дамян, изразът на лицето й не се виждаше в тъмното.

— Може ли да те помоля да минем през Сараньово? — попита девойката със спокоен глас.

— Искаш да вземем баща ти с нас?

— Не. Искам да бъда при него, когато получи удара…

— Можем двамата да…

— Не, сама!

— Добре! — Дамян сложи дланта си върху косата й. Появилият се ветрец я беше поразчорлил.

— Но не задълго, нали? — каза момъкът.

Това не беше въпрос, това беше молба… и безпокойство, и терзание същевременно. Вопъл.

Но тя отговори съвършено спокойно.

— Това и аз самата не мога да ти кажа… Зная само едно: не бих искала да е… завинаги.

Църкането на щурците се усили.

В единия край мастиленият похлупак на небето просветля. Появи се изтънелият сърп на луната.

Тръгнаха.

Дамян премести автомата в лявата си ръка и сложи дясната върху рамото й. Усети как тя потръпна.

— Ще наредя да приберат тялото му… — заговори той.

Умишлено каза „тялото“, а не „трупа“.

Тя се изви, изплъзна се от ръката му.

— Не ми казвай нищо, моля те! Не бих желала да зная къде е гробът му… Не бих желала… Боя се, че някой ден може да…

Момъкът кимна.

— Добре! — устните му бяха засъхнали.

Саша забърза напред — явно, имаше нужда да остане поне за малко сама.

Дамян разбра и тръгна подире й, едва след като тя се отдалечи.