Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (8)

8

Обаче — продължи Арман след известна пауза, — макар и да разбрах, че все още съм влюбен, аз се чувствувах по-силен от преди и желанието ми да бъда с Маргьорит се съпровождаше с амбицията да й покажа, че я превъзхождам.

Какви ли не пътища избира сърцето и какви ли не доводи, за да постигне това, което желае! Аз не можех да стоя по-дълго в коридора и се върнах на мястото си в партера, като хвърлих бърз поглед в залата, за да видя в коя ложа е Маргьорит. Тя седеше съвсем сама в ложа до авансцената и както ви казах, беше се променила, не виждах вече върху устните й безразличната усмивка. Тя бе страдала и страдаше още. Въпреки че беше месец април, беше облечена зимно и цялата потънала в кадифе. Наблюдавах я толкова упорито, че моят поглед привлече нейния.

Тя ме гледа известно време, взе бинокъла си, за да ме види по-добре, и навярно й се стори, че ме познава, без да може да каже положително кой съм, защото, като постави бинокъла, по устните й се плъзна усмивка — този прекрасен поздрав на жените, за да отговори на поздрава, който очакваше от мен. Но аз изобщо не отговорих, за да покажа превъзходството си над нея и да изглежда, че съм забравил всичко, макар че тя си спомня. Тя сметна, че е сбъркала, и извърна глава.

Вдигнаха завесата. Често срещах Маргьорит на представление и никога не съм я виждал да обръща и най-малко внимание на това, което се играеше.

Колкото до мен, представлението също ме интересуваше твърде малко и аз я наблюдавах, като се стараех да не забележи това.

Видях я, че размени погледи с някого в ложата, срещуположна на нейната. Погледнах към тази ложа и открих в нея една жена, с която бях много близък.

Това беше бивша държанка, която се бе опитала да играе в театъра, но не беше успяла. Като разчиташе на връзките си с елегантните дами в Париж, беше се заела с търговия — беше отворила модна къща. Чрез нея видях начин да се срещна с Маргьорит и използувах момента, когато тя гледаше в моя посока, за да я поздравя с жест и очи.

Това, което бях предвидил, стана. Тя ме повика в ложата си.

Модистката се казваше Прюданс Дюверноа; тя беше една от тези пълни, четиридесетгодишни жени, с които е излишна голяма дипломация, за да ти кажат това, което искаш да узнаеш, особено когато се касае за нещо толкова просто.

Използувах момента, когато тя започна отново да прави знаци на Маргьорит, за да я попитам:

— Кого гледате така?

— Маргьорит Готие.

— Познавате ли я?

— Да, аз съм нейна модистка и съседка.

— Значи, вие живеете на улица Антен?

— Номер 7. Прозорецът на банята й гледа към прозореца на моята баня.

— Казват, че била прелестна.

— Не я ли познавате?

— Не, но бих искал да се запозная.

— Искате ли да й кажа да дойде в нашата ложа?

— Не, предпочитам да ме представите у тях.

— У тях?

— Да.

— Това е по-трудно.

— Защо?

— Защото тя е покровителствувана от един много ревнив стар херцог.

— „Покровителствувана“ е прекрасно казано.

— Да, покровителствувана — отвърна Прюданс. — На бедния старец ще му бъде доста трудно да й бъде любовник.

Тогава Прюданс ми разказа как Маргьорит се запознала с херцога в Банер.

— Затова ли е сама? — продължих аз.

— Разбира се.

— Но кой ще я изпрати?

— Той.

— Значи, той ще дойде да я вземе.

— След малко.

— А вас кой ще ви придружи?

— Никой.

— Предлагам услугите си.

— Но вие сте с приятел, струва ми се.

— Значи, и двамата си предлагаме услугите.

— Какво представлява вашият приятел?

— Очарователно момче, много остроумен. Той ще бъде възхитен да се запознае с вас.

— Е добре, уговорихме се, ще си тръгнем и четиримата след тази пиеса, защото съм гледала последната.

— Съгласен съм, ще предупредя приятеля си.

— Идете.

— Ах! — извика Прюданс в момента, когато се канех да изляза. — Ето херцогът влиза в ложата на Маргьорит.

Погледнах.

И наистина един седемдесетгодишен мъж тъкмо сядаше зад младата жена и й подаваше пакетче бонбони, в което тя веднага бръкна зарадвана, после го поднесе напред, като направи знак на Прюданс, което значеше: „Искате ли?“

„Не“ — поклати глава Прюданс.

Маргьорит прибра кесийката и като се обърна, започна да разговаря с херцога.

Разказът на всички тези подробности прилича на детинщина, но всичко, което се отнася до това момиче, е така живо в паметта ми, че не мога да не си го спомня днес.

Слязох да съобщя на Гастон за това, което бях уредил за него и за мен.

Той прие.

Напуснахме местата си, за да се качим в ложата на госпожа Дюверноа.

Тъкмо бяхме отворили вратата на партера, и трябваше да се отстраним, за да минат Маргьорит и херцогът, които си отиваха.

Бих дал десет години от живота си, за да бъда на мястото на това старче.

Като стигнаха до булеварда, херцогът я настани в един файтон, който той сам караше, и те изчезнаха, понесени от два прекрасни коня.

Ние влязохме в ложата на Прюданс.

Когато представлението свърши, слязохме и взехме обикновена кола, която ни откара на улица Антен номер 7. Пред вратата на къщата Прюданс ни предложи да се качим у тях, за да ни покаже своите модели, които ние не бяхме виждали и с които тя много се гордееше. Вие разбирате с каква готовност приех поканата.

Струваше ми се, че се приближавам малко по малко до Маргьорит. Скоро след това насочих разговора към нея.

— Старият херцог при вашата съседка ли е? — попитах Прюданс.

— Не, навярно е сама.

— Но сигурно ужасно скучае — каза Гастон.

— Ние прекарваме почти всички вечери заедно или когато се върне, тя ме повиква. Маргьорит никога не си ляга преди два часа след полунощ, не може да заспи по-рано.

— Защо?

— Защото има болни бели дробове и почти винаги я тресе.

— Има ли любовници? — попитах аз.

— Никога не виждам някой да остава, след като си тръгнат; но не отговарям за това дали никой не идва, след като съм си отишла. Често срещам у тях някой си граф дьо Н., който смята, че ще постигне нещо, като я посещава в 11 часа и като й изпраща колкото й се ще бижута; но тя не може да го гледа. Маргьорит греши, той е много богат младеж. Напразно й повтарям: „Скъпо дете, това е човекът, който ви трябва!“ Обикновено тя ме слуша, но в този случай ми обръща гръб и отговаря, че е много глупав. Че е глупав, съгласна съм, но с него тя би била обезпечена, докато този стар херцог може всеки момент да умре. Старците са егоисти; неговото семейство непрекъснато го упреква за привързаността му към Маргьорит: това са две причини да не й завещае нищо. Аз я съветвам, но тя ми отговаря, че след смъртта на херцога винаги ще има време да вземе графа за любовник. Не винаги е весело — продължи Прюданс — да се живее, както тя живее. Знам, че на мен този живот няма да ми допадне и бързо ще изпъдя старика. Този старец е досаден; нарича я своя дъщеря, грижи се за нея като за дете и непрекъснато я следи. Сигурна съм, че сега един от слугите му обикаля навън, за да види кой излиза и преди всичко кой влиза.

— Ах! Нещастната Маргьорит — каза Гастон, седна пред пианото и засвири валс. — Не знаех това. Но виждах, че от известно време не е така весела.

— Тихо! — каза Прюданс, като се ослуша.

Гастон спря.

— Струва ми се, че ме вика.

Ослушахме се.

И наистина един глас викаше Прюданс.

— Хайде, господа, вървете си — каза ни госпожа Дюверноа.

— А, значи, така разбирате вие гостоприемството — каза Гастон, като се смееше. — Ще си тръгнем, когато ние сметнем за необходимо.

— Защо да си тръгваме?

— Аз отивам при Маргьорит.

— Ние ще чакаме тук.

— Това не може да стане.

— Тогава ще дойдем с вас.

— А това пък още по-малко.

— Аз познавам Маргьорит — каза Гастон — и мога да я посетя.

— Но Арман не я познава.

— Ще го представя.

— Това е невъзможно.

Отново чухме гласа на Маргьорит, която продължаваше да вика Прюданс.

Тя изтича в банята си, а аз и Гастон я последвахме. Прюданс отвори прозореца.

Ние се скрихме така, че да не се виждаме отвън.

— Вече десет минути ви викам — каза Маргьорит през прозореца си с почти заповеднически тон.

— Какво има?

— Искам да дойдете веднага.

— Защо?

— Защото граф дьо Н. е още тук и ужасно ми досажда.

— Сега не мога.

— Кой ви пречи?

— Имам гости, двама млади хора, които не искат да си тръгнат.

— Кажете им, че трябва да излезете.

— Казах им.

— Е, тогава оставете ги у вас; като видят, че излизате, ще си отидат.

— След като обърнат всичко наопаки.

— Но какво искат?

— Искат да ви видят.

— Как се казват?

— Вие познавате единия: господин Гастон Р.

— Ах, да, познавам го. А другия?

— Господин Арман Дювал. Не го ли познавате?

— Не, но въпреки това го доведете; предпочитам всеки друг пред графа. Чакам ви, елате бързо.

Маргьорит затвори прозореца си и Прюданс своя. Маргьорит, която си бе спомнила за момент физиономията ми, не си спомняше името ми. Бих предпочел спомен в моя вреда, отколкото забрава.

— Знаех си аз — каза Гастон, — че ще бъде очарована да ни види.

— Очарована не е точната дума — отвърна Прюданс, като си слагаше шала и шапката. — Тя ви приема, за да отпрати графа. Гледайте да бъдете по-мили от него, ако не, познавам Маргьорит — ще се скара с мен.

Ние последвахме Прюданс по стълбите. Аз треперех. Струваше ми се, че това посещение щеше да има огромно значение за живота ми.

Бях още по-развълнуван, отколкото при представянето ми в ложата на Опера-Комик.

Като стигнахме до вратата на апартамента, който познавате, сърцето ми биеше толкова силно, че не можех да мисля.

Няколко акорда на пиано достигнаха до нас.

Прюданс позвъни.

Пианото замлъкна.

Една жена, която имаше по-скоро вид на дама за компания, отколкото на домашна прислужница, дойде да ни отвори.

Минахме в салона, оттам в будоара, който по това време бе такъв, какъвто сте го видели по-късно.

Един млад човек се бе облегнал на камината.

Маргьорит, седнала пред пианото, оставяше пръстите си свободно да се движат по клавишите и започваше музикални откъси, които не довършваше.

Скука лъхаше от тази сцена; за мъжа тя идеше от съзнанието за собственото му нищожество, а за жената — от посещението на тази печална личност.

Като чу гласа на Прюданс, Маргьорит стана и се приближи към нас, след като бе отправила поглед, изпълнен с благодарност към госпожа Дюверноа.

Тя ни каза:

— Влезте, господа, и бъдете добре дошли.