Александър Дюма-син
Дамата с камелиите (10)

10

Стаята, където тя се бе уединила, бе осветена само от една свещ, поставена на масата. Маргьорит се беше проснала на голямо канапе, роклята й бе разкопчана, беше поставила едната си ръка върху сърцето, а другата висеше свободно. На масата имаше сребърно легенче, до половината пълно с вода; и тази вода беше изпъстрена с кървави нишки.

Маргьорит беше много бледа и се мъчеше с полуотворена уста да си поеме дъх. На моменти гърдите й се издигаха от дълбока въздишка, която, изглежда, я облекчаваше малко и за няколко секунди успокояваше болката й.

Приближих се до нея, без тя да се помръдне, седнах и взех ръката й, която бе отпусната на канапето.

— А, вие ли сте? — каза ми тя с усмивка.

Изглежда, лицето ми е изразявало тревога, защото тя добави:

— Вие също ли сте болен?

— Не, а вие страдате ли още?

— Много малко. — И тя избърса с кърпичката си насълзените си от кашлицата очи. — Вече свикнах с това.

— Вие се убивате, госпожо — казах й тогава с развълнуван глас. — Бих искал да бъда ваш приятел, ваш роднина, за да ви заставя да си пазите здравето.

— Ах! Наистина не си заслужава да се безпокоите — отвърна тя горчиво. — Вижте дали другите се интересуват от мен. Те знаят добре, че тази болест не може да се лекува.

След това стана, взе свещта, постави я върху камината и се огледа в огледалото.

— Колко съм бледа! — каза тя, като закопча роклята си и прекара пръсти през разрошените си коси. — Голяма работа! Хайде на масата. Идвате ли?

Но аз бях седнал и не се помръднах.

Тя разбра колко ме бе развълнувала тази сцена, защото се приближи до мен, подаде ми ръка и каза:

— Хайде, елате.

Взех ръката й и я целунах, като я намокрих, без да искам, с две дълго сдържани сълзи.

— Ама вие сте голямо дете! — каза тя, като седна отново до мен. — Сега пък плачете. Какво ви е?

— Сигурно ви изглеждам глупав, но това, което току-що видях, ми причини голяма болка.

— Вие сте много добър! Какво да се прави? Не мога да спя и наистина трябва да се забавлявам. И после момичета като мен… едно повече или едно по-малко, какво значение има това? Лекарите ми казват, че кръвта, която храча, идва от бронхите. Давам си вид, че им вярвам, това е всичко, което мога да направя за тях.

— Слушайте, Маргьорит — казах тогава в изблик, който не можах да сдържа, — не знам какво влияние ще окажете върху моя живот, но знам, че в този час за никого, дори за сестра си, не се интересувам толкова, колкото за вас. Така е, още откакто ви видях за първи път. Затова, за бога, лекувайте се и заживейте по друг начин.

— Ако се лекувам, ще умра. Поддържа ме трескавият живот, който водя. И после лекуването е за жени от висшето общество, които имат семейство и приятели. А ние, щом не можем повече да служим на тщеславието или удоволствието на любовниците си, те ни изоставят и след дългите дни следват дълги нощи. Хайде, знам много добре това. Бях два месеца на легло, след три седмици никой не идваше да ме види.

— Вярно, че не съм ви никакъв — продължих аз, — но ако искате, ще ви гледам като брат, няма да се отделям от вас и ще ви излекувам. А когато се почувствувате здрава, ако желаете, ще започнете отново живота, който водите. Но аз съм сигурен, че ще предпочетете едно спокойно съществуване, което ще ви направи по-щастлива и ще ви запази красива.

— Вие мислите така тази вечер, защото сте изпаднали в умиление от виното, но не ще имате търпението, с което се хвалите.

— Позволете ми да ви кажа, Маргьорит, че през двата месеца, през които бяхте болна, аз идвах всеки ден да се осведомявам за здравето ви.

— Наистина, но защо не се качвахте при мен?

— Защото тогава не ви познавах.

— Трябва ли да се притеснява човек с момиче като мен?

— Човек трябва да се съобразява винаги с всяка жена. Такова е поне моето мнение.

— И така, вие ще ме лекувате.

— Да.

— Ще стоите всеки ден до мен?

— Да.

— И дори през ноща?

— Толкова време, колкото не ще ви досаждам.

— Как наричате вие това?

— Преданост.

— И откъде идва тази преданост?

— От непреодолимата симпатия, която изпитвам към вас.

— Значи, вие сте влюбен в мен? Кажете го веднага, така е много по-просто.

— Възможно е, но ако трябва да ви го кажа някой ден, то няма да е днес.

— Най-добре ще направите да не ми го казвате никога.

— Защо?

— Защото от това признание биха последвали две неща.

— Кои?

— Или няма да приема любовта ви и тогава ще ми се сърдите, или ще я приема и тогава ще имате тъжна любовница; една нервна жена, болна, тъжна, с веселост, по-тъжна от скръбта, жена, която храчи кръв и пропилява по сто хиляди франка на година. Такава жена е добра за стар богаташ като херцога. Но е твърде досадна за един млад човек като вас и доказателство за това е, че всички млади любовници, които съм имала, бързо са ме напускали.

Нищо не отвръщах: слушах. Тази откровеност, която беше почти изповед, този мъчителен живот, който съзирах под прикритието на златистия воал и от чиято действителност клетото момиче търсеше забрава в разврата, пиянството и безсънните нощи, всичко това ми правеше такова силно впечатление, че не намирах думи.

— Хайде — продължи Маргьорит, — говорим детинщини. Дайте ми ръка и да отидем в трапезарията. Не трябва да разберат какво означава нашето отсъствие.

— Идете, ако желаете, но аз ви моля за разрешение да остана тук.

— Защо?

— Защото вашата веселост ме кара да страдам.

— Тогава ще бъда тъжна.

— Маргьорит, позволете ми да ви кажа нещо, което навярно често са ви казвали, и навикът да го слушате може би ще ви попречи да повярвате, но то е напълно вярно и аз никога повече няма да ви го повторя.

— Какво е то?… — каза тя, усмихвайки се като майка, която ще чуе някоя прищявка от детето си.

— Откакто ви видях, не знам как, нито защо, вие влязохте в моя живот. Напразно гонех вашия образ от мислите си — той винаги отново се появяваше. Днес, когато ви срещнах, след като две години не бях ви виждал, вие наложихте над сърцето и съзнанието ми още по-голяма власт. И накрая сега, когато ме приехте, когато ви познавам, когато са ми известни всички ваши странности, вие ми станахте необходима и ще полудея не само ако не ме обичате, но и ако не ме оставите да ви обичам.

— Но, нещастнико, ще ви кажа това, което казваше госпожа Д. Трябва да сте много богат! Нима не знаете, че аз харча шест-седем хиляди франка на месец и че тези разходи са станали необходимост за живота ми. Не знаете ли, бедни ми приятелю, че за кратко време ще ви разоря и вашето семейство ще ви спре издръжката, за да ви научи как се живее с жена като мен. Обичайте ме като добър приятел, но не по друг начин. Идвайте ми на гости, ще се смеем, ще говорим, но не ме надценявайте, защото не струвам много. Вие имате добро сърце, имате нужда от обич, вие сте много млад и много чувствителен, за да живеете в нашия свят. Вземете за любовница омъжена жена. Виждате, че съм добро момиче и че ви говоря искрено.

— Ах! Какво, по дяволите, правите тук? — извика Прюданс, която не бяхме чули да се приближава и която се появи на прага на стаята с полуразчорлени коси и разкопчана рокля. В този безпорядък виждах ръката на Гастон.

— Водим разумен разговор — каза Маргьорит. — Оставете ни за малко, скоро ще дойдем при вас.

— Добре, добре, приказвайте си, деца мои — каза Прюданс, като си тръгна и затвори вратата, сякаш за да подчертае смисъла на думите си.

— Значи, се разбрахме — продължи Маргьорит, когато останахме сами. — Вие няма повече да ме обичате.

— Ще замина.

— Толкова ли е сериозно?

Бях отишъл твърде далеч, за да отстъпвам, а и това момиче ме вълнуваше. Тази смесица от веселост, тъга, простодушие, проституция, дори тази болест, която, изглежда, бе развила у нея чувствителност на възприятията и изострила нервите й, всичко ме караше да разбирам, че ако не взема надмощие още от самото начало върху тази повърхностна и нехайна натура, тя е изгубена за мен.

— Значи, това, което говорите, е сериозно! — каза тя.

— Много сериозно.

— Но защо не сте ми го казали по-рано?

— Кога да ви го кажа?

— На другия ден, след като ми бяхте представи в Опера-Комик.

— Мисля, че щяхте много лошо да ме приемете, ако бях дошъл да ви видя.

— Защо?

— Защото се показах глупав предната вечер.

— Това е вярно, но вие вече ме обичахте по това време.

— Да.

— Но това не ви попречи след представлението да отидете да си легнете и да спите много спокойно. Знаем ние какво представлява такава голяма любов.

— Лъжете се. Знаете ли какво правих вечерта след представлението?

— Не.

— Чаках ви пред кафе „Англе“. Проследих файтона, който ви откара вас и вашите трима приятели, и когато ви видях да слизате и да се прибирате сама, бях много щастлив.

Маргьорит се разсмя.

— За какво се смеете?

— За нищо.

— Кажете ми, моля ви, или ще помисля, че отново ми се надсмивате.

— Няма ли да се разсърдите?

— С какво право ще се разсърдя?

— Е добре, имаше причина да се прибера сама.

— Каква?

— В къщи ме очакваха.

Да беше ми забила нож, нямаше да ме нарани по-дълбоко. Станах и й подадох ръка.

— Сбогом — казах й аз.

— Знаех си, че ще се разсърдите — каза тя. — Мъжете страстно желаят да научат това, което трябва да им причини мъка.

— Не, моля ви — добавих аз студено, като че исках да докажа, че завинаги съм излекуван от моята страст. — Уверявам ви, не съм сърдит. Съвсем естествено е някой да ви чака, както е съвсем естествено да си тръгна в три часа сутринта.

— И вас ли ви чакат в къщи?

— Не, но трябва да си вървя.

— Тогава сбогом.

— Вие ме гоните?

— Ни най-малко.

— Защо ми причинявате болка?

— Каква болка съм ви причинила?

— Казвате ми, че някой ви е очаквал в къщи.

— Не можах да се сдържа да не се изсмея при мисълта, че сте били толкова щастлив, като сте ме видели да се прибирам сама, когато за това си имаше такава добра причина.

— Често се радваме на някоя детинщина и не е хубаво да помрачаваме тази радост, докато, ако я оставим, можем да направим още по-щастлив този, който я изпитва.

— Но с кого си мислите вие, че имате работа? Аз не съм нито девица, нито херцогиня. Познавам ви едва от днес и не съм длъжна да ви давам сметка за своите действия. Да предположим, че един ден стана ваша любовница, трябва да знаете добре, че преди вас съм имала други. Ако отсега ми правите сцени на ревност, какво ли ще бъде после, ако въобще съществува това „после“! Никога не съм виждала мъж като вас.

— Защото никой никога не ви е обичал като мен.

— Я кажете откровено, наистина ли ме обичате?

— Мисля, че колкото е въобще възможно да се обича.

— И това продължава от…

— От един ден, преди три години, когато ви видях да слизате от колата си и да влизате в магазина на Сюс.

— Знаете ли, че това е много красиво? Добре, какво трябва да направя, за да се отплатя за тази голяма любов?

— Трябва малко да ме обичате — казах аз с разтуптяно сърце, което почти ми пречеше да говоря. Въпреки полуироничните усмивки, които придружаваха целия този разговор, струваше ми се, че Маргьорит започваше да споделя моето вълнение и че аз се приближавах до дългоочаквания момент.

— Е, ами херцога?

— Кой херцог?

— Моят стар ревнивец.

— Той нищо няма да научи.

— Ами ако разбере?

— Ще ви прости.

— А не! Ще ме изостави и какво ще стане с мен?

— Но вие вече рискувате да ви изостави.

— Откъде знаете?

— От нареждането ви да не пускат никого тази нощ.

— Да, наистина. Но този, за когото се отнасяше, е сериозен приятел.

— На когото никак не държите, защото му затваряте вратата на вашия дом в такъв час.

— Не ме упреквайте за това, защото го направих, за да приема вас и вашия приятел.

Малко по малко се бях приближил до Маргьорит, бях обхванал талията й и чувствувах леката тежина на гъвкавото й тяло върху сключените си ръце.

— Ако знаете колко ви обичам! — казах й тихо.

— Наистина ли?

— Кълна ви се.

— Добре, ако ми обещаете да изпълнявате всичките ми желания без възражение, без да ми правите нито една забележка, без да ме разпитвате, може би ще ви обикна.

— Обещавам всичко, което искате!

— Но ви предупреждавам, че искам да бъда свободна да правя каквото си ща, без да ви давам ни най-малко обяснение за живота си. Отдавна търся млад любовник, без воля, влюбен и доверчив, когото да обичам, без всякакви претенции от негова страна. Не успях да намеря такъв. Вместо да бъдат доволни, че им се дава това, което дълго време едва са се надявали да получат някой ден, мъжете изискват от любовниците си сметка за настоящето, миналото и дори за бъдещето. Постепенно те свикват с любовницата си, искат да я командуват и колкото повече се удовлетворяват желанията им, толкова по-взискателни стават. И ако сега се решавам да взема нов любовник, искам той да притежава три доста редки качества: да бъде доверчив, покорен и скромен.

— Добре, ще бъда такъв, какъвто искате.

— Ще видим.

— А кога „ще видим“?

— По-късно.

— Защо?

— Защото — каза Маргьорит, като се отскубна от ръцете ми и взе от голям букет червени камелии, донесени сутринта, една камелия и ми я закачи на ревера, — защото договорите не винаги могат да се изпълняват в деня, в който се подписват.

Не бе трудно да разбера.

— И кога ще ви видя пак? — попитах Маргьорит, като я притиснах в обятията си.

— Когато тази камелия промени цвета си.

— А кога ще промени цвета си?

— Утре между единайсет и полунощ. Доволен ли сте?

— И ме питате?

— Нито дума за това на вашия приятел, нито на Прюданс, нито на когото и да било.

— Обещавам ви.

— Сега ме целунете и да отидем в трапезарията.

Подаде ми устните си, приглади отново косите си и ние излязохме от тази стая, тя — пеейки, а аз — почти луд от щастие.

В хола тя се спря и ми каза тихо:

— Сигурно ви се струва странно, че изглеждам готова да ви приема веднага. Знаете ли защо е така? Защото — продължи тя, като хвана ръката ми и я постави на сърцето си, чиито силни и безспирни удари почувствувах, — защото, тъй като ще живея по-малко от другите, аз се зарекох да живея по-бързо.

— Не ми говорете така, умолявам ви.

— Ох! Успокойте се — продължи тя, като се засмя. — Колкото и малко време да живея, ще живея по-дълго, отколкото вие ще ме обичате.

И влезе в трапезарията, като пееше.

— Къде е Нанин? — попита тя, като видя Прюданс и Гастон сами.

— Докато ви чака да си легнете, спи във вашата стая — отвърна Прюданс.

— Клетата! Съсипвам я! Хайде, господа, оттегляйте се, време е.

След десет минути Гастон и аз си тръгнахме. На сбогуване Маргьорит ми стисна ръка и остана с Прюданс.

— Е — попита ме Гастон, като излязохме навън, — какво ще кажете за Маргьорит?

— Тя е ангел и аз съм луд по нея.

— Така и предполагах. Казахте ли й го?

— Да.

— И тя обеща ли да ви повярва?

— Не.

— Не е като Прюданс.

— Тя обеща ли ви?

— Нещо повече, драги! Да не повярваш, още е доста запазена, тази дебела Дюверноа!